Мел Одом
Изходът (32)

Двадесет и девет

В апарата за магнитен резонанс Уорън изпитваше чувството, че е затворен и се задушава. Насили се да остане спокоен, докато медиците разглеждаха промените, настъпили в тялото му. Сърбежът беше почти непоносим и поради това му беше още по-трудно да стои неподвижно, докато го местеха насам-натам с конвейерната лента, минаваща през апарата.

Струваше му се, че усеща как люспите растат и се умножават по тялото му, пъхат се под старата му кожа и се захващат там. Знаеше — надяваше се, — че не е истина, а само плод на въображението му.

Отначало бе помислил, че люспите може би са някакъв вид струпей, нещо, което може да бъде махнато. Даже се беше опитал да махне една от люспите с помощта на нож, даден му от Тулейн. Тогава разбра, че люспите са също част от него, както кожата му. „Колкото беше кожата“ — напомни си той. Успя да махне люспата, но това се оказа невероятно болезнено. Изуми го, че раната прокървя само за момент и после се затвори. Докато Тулейн успее да го убеди да дойде в медицинската лаборатория, на мястото на люспата се беше образувала бяла пришка. Уорън беше уверен, че там вече расте нова люспа, за да замени онази, която беше изтръгнал.

Апаратът бучеше и жужеше около Уорън. Той се насили да се съсредоточи върху дишането си и да не се поддава на обзелата го паника.

Най-накрая конвейерът милостиво го плъзна навън.

* * *

Докато говореше, лекарят сочеше образа на Уорън, лежащ гол във въздуха над три ди проектора. Уорън предполагаше, че мъжът е на около четиридесет — достатъчно възрастен, за да има голям опит с болестите, но и достатъчно млад, за да има още какво да учи.

Освен това, дори Уорън да намереше друг лекар, който да го прегледа, той нямаше да е запознат с чудовищата, както човекът на Тулейн. В крайна сметка нямаше къде другаде да отиде за отговори. Или за помощ.

Уорън се взираше в образа си, чувствайки гадене. Три дито показваше призрачно изображение на тялото му — макар и с размер шестдесет сантиметра, — което се носеше голо във въздуха. Уорън се чувстваше смутен от това, но ужасът и тревогата за физическото му състояние надделяваха.

— Както виждате — говореше лекарят, — при изгарянията трета степен явно имаме възстановяване на увредената тъкан, а също така и покриване на тези участъци с люспи.

— Откъде знаете, че тъканта е била възстановена? — попита Тулейн. Стоеше в единия край на масата и наблюдаваше всичко със силен интерес.

— От природата на изгарянията трета степен — отвърна лекарят. — Винаги, когато пациент получи такива, има увреждане и загуба на тъкан.

— Обикновено тялото не възстановява ли изгубената тъкан? Аз самият съм получавал рани, които са зараствали и са се запълвали.

— Да. Но само до известна степен. При изгарянията обикновено няма такова възстановяване. Затова един от методите за лечение е да се изреже мъртвата плът и да се подпомогне изграждането на нова. Това невинаги е успешно. — Лекарят поклати глава. — И никога не става по този начин. Ако погледнете изгарянията, ще видите, че плътта е възстановена, връщайки тялото и лицето на господин Шимър към нормалното им състояние.

— Само че с люспи.

— Да. — Лекарят натисна няколко бутона на таблото. Образът се насочи към лявата ръка на Уорън и се съсредоточи върху изгорения участък, покрит със зеленикаво-черни люспи. — Интересното обаче е, че тези нови участъци плът, както и люспите, притежават ДНК, различна от тази на господин Уорън.

— Различна ДНК?

Лекарят кимна. Натисна още няколко бутона и на три дито се появиха две графики на ДНК.

— Тази е на господин Уорън. — Горната ДНК верига засия. — А тази е… ами, другата ДНК. Сега засия долната верига ДНК.

Уорън не знаеше много за ДНК и как се изобразява. От училище си спомняше нещо за двойна спирала, която се вие без прекъсване, и че е уникална, но това беше всичко. Седеше там и се чувстваше безпомощен, всеки миг му беше противен.

— Идентифицирахте ли втората ДНК? — попита Тулейн.

— Не. Но мога да ви кажа каква не е.

Тулейн изчака.

Лекарят облиза устни и прокара пръсти през косата си.

— Не е човешка, нито на който и да било вид, архивиран в компютърните ни файлове.

Нечовешка. Уорън се втренчи с растящ ужас в люспите, които покриваха кожата му на мястото на изгарянията.

— ДНК-то на Уорън не е човешко? — попита Тулейн.

Уорън се съсредоточи и се опита да насочи вниманието си към разговора между Тулейн и Хагърти, лекаря. Двамата продължиха да си говорят, като че ли изобщо не забелязаха умственото състояние на Уорън.

— Да — отвърна Хагърти. — Но не мога да открия нищо нередно или особено в него.

Уорън се втренчи в Тулейн, чудейки се как е възможно мъжът да смята, че той не е човек. После осъзна, че израстването на люспи е добър аргумент за неговата теза.

— Значи в тялото на Уорън сега има две различни ДНК? — попита Тулейн.

Лекарят кимна.

— Това не е невъзможно дори за нормален човек. Да речем, например, че господин Шимър е имал близнак в утробата на майката. Ако се получи химера — така се нарича явлението, при което единият близнак буквално абсорбира другия след смъртта му, — това би могло да обясни различните ДНК.

— Но тогава ще имаш две човешки ДНК — възрази Тулейн.

— Точно така. — Хагърти поклати глава. — Втората ДНК не е човешка.

Уорън се взря в люспите, като желаеше единствено да вземе един нож и да ги остърже, както се чисти риба. Но дори да беше в състояние да понесе болката и да бе съгласен да рискува загубата на функциите на ръката си, той си спомни колко трудно му беше да махне една-единствена люспа от сегашното си покритие.

— Имаме ДНК мостри от демони, с които можеш да направиш сравнение — предложи Тулейн.

— Знам — отвърна Хагърти. — Вече направих това. Втората ДНК прилича на мострите, които имаме, но не е същата.

— Но смяташ, че по произход е демонски.

— Да.

Тулейн се втренчи в образа на Уорън. Издиша бавно и прошепна:

— Очарователно.

* * *

Уорън гледаше двамата мъже, без да може да повярва колко тихо и спокойно, колко щателно вършеха своята работа. Все пак не бяха те заразените.

— Не разбирам как се е случило това — прошепна Уорън.

Лекарят хвърли поглед през рамо към него и рече:

— Нито пък аз, господин Шимър. Никога не съм виждал нещо подобно. — Насочи вниманието си отново към образа. — Но смятам, че люспите са поникнали там, за да ви излекуват. Може би дори да ви защитят.

— Да го защитят? — повтори Тулейн като ехо. — Да го защитят от какво?

„Не от какво — помисли си неспокойно Уорън. — От кого“.

— До каква степен са се разпространили люспите? — попита той.

— Смятам, че началната катализа е започнала в изгорените участъци — рече Хагърти. Натисна бутоните и тези места върху холограмата на Уорън засветиха. — Там се вижда най-голяма концентрация на люспи.

Уорън изпусна дъха си, докато гледаше пораженията.

— Но люспите се разпространяват — каза лекарят. — Засега са под повърхността, освен в тежко увредените участъци. Там са се показали отгоре. — Той направи пауза. — Може би осигуряват по-голяма защита на тези места.

— Сякаш разпознават слабостта им, така ли? — попита Тулейн.

Хагърти се поколеба.

— Да твърдя подобно нещо, би означавало да ги смятам за живи.

— Може и да са.

— Искате да кажете като паразити?

— Нещо такова.

Лекарят не отговори на това.

От мисълта за нещо живо в тялото му на Уорън му стана още по-зле. По мълчанието на Хагърти разбра, че мислите на лекаря също клоняха в тази посока.

— Можете ли… — Гласът на Уорън му изневери. Той преглътна, прочисти гърлото си и опита отново. — Можете ли да махнете люспите?

— Хирургически ли?

Уорън кимна.

Хагърти замълча за момент, гледайки голото тяло на Уорън, носещо се във въздуха.

— Кожата е орган. Най-големият орган в човешкото тяло. Ако се опитаме да направим такова нещо, ако успеем и ако оцелееш, ще прекараш дълго време в ужасни болки.

— Не можете ли да ме приспите? Да ме вкарате в кома или нещо такова?

— Една кома ще забави оздравяването. И ще е рискована. Ние — ти — трябва да вземем предвид възможността, че ако премахнем новата кожа, може и да не се образува друга.

— В мен е проникнал паразит, който ще ме убие — каза Уорън, като се мъчеше да запази гласа си спокоен, но не успяваше.

— Не го знаеш със сигурност — каза Тулейн.

Уорън погледна към него.

— Не се паникьосвай, Уорън — рече успокоително Тулейн. — Не знаеш дали тези люспи представляват опасност за теб.

— Всъщност — бързо се намеси Хагърти — бих казал, че тази люспеста обвивка ти е спасила живота. Ако новата кожа не се беше появила, най-вероятно щеше да умреш. Вярвам, че това е единственото, което те е запазило жив. Няма друго обяснение защо си оцелял след тези изгаряния. Или защо не си ужасно обезобразен.

— Имам люспи — промълви Уорън с дрезгав глас.

— Да — съгласи се Хагърти, — но нямаш белези. Дори си запазил чувствителността си в тези участъци. — Той се пресегна и докосна ръката на Уорън.

Уорън усети през люспите телесната топлина на лекаря и мекотата на плътта му. Този човек беше по-слаб от него. На някакво подсъзнателно ниво, недостижимо за разума, Уорън знаеше, че това е истина.

— Усещаш това — каза Хагърти.

Уорън не каза нищо, но отдръпна ръката си.

— Гледаш неправилно на нещата — рече Тулейн. — Уорън, това, което ти се случва, е дар.

— Не е дар! — изкрещя Уорън. Гласът му прокънтя в лекарския кабинет. — Демоните не дават дарове! Виждал съм ги. Отблизо и лично. Никой от останалите в онази стая през онази нощ не получи дар. Те бяха убити. Жестоко и безмилостно.

— Те бяха убити — каза Тулейн с мек глас. — Но не и ти. По някаква причина ти беше пощаден.

Отчаянието на Уорън се засилваше.

— Ами мистичната енергия? Това може ли да се премахне с магия?

Тулейн се отпусна назад в стола. Потърка лицето си.

— Не знам. Но ние се учим. С всеки изминал ден научаваме все повече, Уорън. Дай ни време. Ако можем да ти помогнем, ще го сторим. Но трябва да останеш с нас. Можеш ли да го направиш?

На Уорън му се искаше да откаже на Тулейн. Всъщност искаше му се да напусне пещерата още в този момент. Но знаеше, че не може. Беше в капан. Нещо повече, знаеше, че е бил прокълнат. Чу смеха на Мерихим в дълбините на съзнанието си.