Мел Одом
Изходът (30)

Двадесет и седем

Какво е това? — попита Лея. Имаше предвид триметровия гущероподобен демон в стъклената витрина в музея и образователен център на дома Рорк. Създанието стоеше на четири големи и ноктести лапи. Зъби стърчаха от зловещата муцуна, която беше по-дълга от тази на крокодил. Опашката представляваше дебел, жилест мускул. Зеленикави люспи покриваха демона. Тялото му бе нашарено от дълги белези. Имаше някаква красота в него, въпреки зловещия му изглед.

Дори сега, толкова години по-късно, Саймън все още си спомняше страха и очарованието, което изпита, когато за първи път видя експоната. Тогава демонът му изглеждаше още по-голям и не по-малко свиреп. Даже и след битката в тунела на метрото дебнещата му поза караше Саймън да се чувства неспокоен.

— Нарекли са го Опустошителя — обърна се той към Лея.

— Това демон ли е?

— Да.

— Откога е тук?

— Попаднал е в ръцете на тамплиерите преди стотици години.

— Защо не са го показали на никого? — попита Лея.

— Показали са го. — Саймън се взираше в създанието. Старият страх отново го навестяваше, въпреки че беше облечен в броня. — Никой не повярвал, че е истински.

— Никой?

— Не.

— Даже с доказателството пред тях?

— Никой. Може би щеше да е по-убедително, ако тамплиерите бяха намерили и други. Но това бил единственият. Бил толкова разкъсан, когато го открили, че специалистите трябвало да възстановяват доста части от него.

— Не си личи.

— Знам. Това било още една причина за хората да не вярват в съществуването на демоните.

Лея несъзнателно опря ръце в стъклото, преди Саймън да успее да я спре. Моментално ги дръпна и изписка изненадано.

— Какво почувства? — попита я Саймън.

— Електричество. — Лея раздвижи ръцете си. — Това от охранителната система ли е?

Саймън кимна. Видя примитивния страх в очите й и разбра, че демонът вътре има нещо общо с уплахата й.

— Някои от демоните притежават тъмни сили, които остават в телата им дори след смъртта. Могат да причиняват болести или дори смърт. Не е препоръчително да ги докосваш живи или мъртви.

— Щом си знаел, че по витрината тече електричество, за да възпира хората от контакт, защо не ме предупреди да не я докосвам?

— Не знаех, че ще я докоснеш. На мен никога не ми се е искало да я пипам. Както и на повечето хора. И определено не очаквах точно на теб да ти хрумне. — Саймън се взря във влечугоподобния звяр зад бронираното стъкло. — А и не всеки усеща магията за разубеждаване по еднакъв начин.

— Магия ли?

— Мистична енергия — каза Саймън.

Лея му се усмихна неуверено.

— Магии и демони. Да не би да искаш да ми кажеш, че вярваш в магии?

— Мистичната енергия е реалност. Мога да ти уредя разговор с тамплиери, които я владеят добре. Аз знам някои заклинания, но силата ми не е там.

— Какви заклинания? — Лея сбърчи подозрително вежди. — Добри или лоши?

— Не можеш да делиш мистичната енергия на добра и лоша. Нещата не са толкова прости. — Саймън си спомни за уроците, които посещаваше едно време. Да говори с някого, който не познава и не вярва в тези неща, дори когато е заобиколен от тях, се оказа по-трудно, отколкото си беше представял. — Мистичната енергия, както аз я разбирам, е сила. Природна сила като вятъра, приливите или гравитацията. Начинът, по който се използва, определя дали хората ще я нарекат добра или лоша.

— Звучи ми прекалено лесно.

— Дай определение за добро и лошо.

Лея го погледна.

— Проста работа.

— Така ли? Кажи тогава, когато един войник убива вражески войници, това добро ли е или лошо?

Лея се поколеба.

— Зависи дали този войник се бие за теб или срещу теб.

— Науката добра ли е, или е лоша? Изследванията дават възможност да се премахне някоя заразна болест или да бъде изменена.

— Премахването на болести е добро.

— Така ли? А когато унищожаваш някоя болест, която може да намали нашествието на скакалци, които обезлистват гората?

Лея не каза нищо.

— А лошо ли е да създаваш болест? — попита Саймън.

Лея се поколеба малко, обмисляйки последиците от отговора си, и накрая каза:

— Да.

— Даже, ако смяташ да използваш тази болест, за да унищожиш вражеска армия?

Тя въздъхна.

— Предполагам, че зависи от обстоятелствата.

— Така е. Електричеството може да освети къща и да я топли през зимата или може да се използва за екзекуция на престъпник в Съединените щати. — Саймън погледна отново към витрината. — Но така или иначе, витрината е защитена с магия.

— Откъде сте взели Опустошителя?

— Не знам. Трябва да попитаме Милър. Той се грижи за това място. — Саймън се обърна и тръгна. — Хайде, ела.

Музеят и образователен център беше едно от най-големите помещения в Подземието. Във всеки дом имаше такъв център, който съхраняваше демони във витрини. Демоните бяха общо четиринадесет — от шест различни вида.

Никой от тях не беше истински, за разлика от Опустошителя, или поне по-голямата част от него. Експонатите бяха създадени по видения, кошмари, митове и бегли надзъртания в демонския свят от страна на медиумите. Останалите демони бяха направени от тамплиерите, за да помагат в обучението по бойни изкуства и за да се узнае колкото може повече за тях.

По рафтовете бяха наредени книги, а върху масите имаше и компютри. Всички те бяха — поне доскоро — включени към високоскоростна интернет връзка.

— Кой използва това място? — попита Лея.

— Всички. Водят децата тук за обучение. — Саймън си спомни дългите часове, които беше прекарвал в музея.

Тамплиерите го учеха на всичко, което знаеха за демоните. Той бързо се отегчи, защото това, което преподаваха, много скоро започна да се повтаря.

Непрекъснато си имаше неприятности заради това, че не внимава в уроците. Имаше и други като него, но той все още си спомняше болезненото разочарование върху лицето на баща си.

Болка прониза Саймън, щом осъзна, че никога няма да има възможност да му поиска прошка.

Всичко, което бе научил, сега изглеждаше твърде недостатъчно.

— Защо децата не ходят на училище в Лондон? — попита Лея.

— Защото учебната програма тук е доста по-различна. И защото тамплиерите не обичат имената им да фигурират в официални документи. Орденът е бил заличен през 1307 година от Филип Хубави, отчасти защото тогавашните тамплиери настоявали да бъде изучен намерения труп на Опустошителя и това се разчуло. Филип присвоил всичкото злато на тамплиерите и ги разпръснал със смъртни заплахи, твърдейки, че са създали Опустошителя, за да изнудват короната. Оттогава тамплиерите пазят тайните си и живеят извън обществото.

Гласът му ехтеше в тишината на музея. За първи път там беше толкова тихо. Когато беше малък, тук винаги беше пълно с хора, а и по-голямата част от тамплиерското Подземие беше шумно.

Почувства тъга и разбра, че това е само началото.

* * *

Докато вървяха назад към казармите, се разминаха с две тамплиерки в пълна броня, които се бяха отправили към музея. С тях имаше пет малки деца. Саймън знаеше, че тамплиерките водят децата в музея, за да ги обучават.

— Здравей, Саймън — поздрави едната от тамплиерките.

Саймън се спря и я изгледа. Не можеше да разпознае бронята.

Тамплиерката спря за момент подопечните си и наличникът й се вдигна. Беше красива, със сърцевидно лице и тъмнокафяви очи. Изпод шлема й се показаха няколко кичурчета коса с цвят на канела, също като веждите й.

— Ан — възкликна Саймън, когато я позна. Въпреки мрачното си настроение и умората, която изпитваше, не можеше да не се зарадва, че я вижда. Когато напусна, Ан все още работеше върху последната си броня.

Младата жена пристъпи към него и го прегърна. Металът на нагръдниците им издрънча леко, когато се срещнаха.

— Изглеждаш добре — каза Саймън, щом се разделиха и отстъпиха един от друг.

— Благодаря. — Ан се усмихна. Изглеждаше по-уверена, отколкото я помнеше Саймън. Като по-малка тя не беше общителна. Беше най-мълчаливата в семейството си.

— Ти също. — Обърна се той към приятелката й.

— Кейко, това е Саймън Крос. Саймън, Кейко Нагамучи.

Наличникът на другата тамплиерка също се вдигна. Чертите й бяха азиатски, което обясняваше защо фигурата й изглежда толкова фина и крехка дори в бронята. В бадемовите й очи се таеше недоверие и досада.

Кейко кимна.

— Чувала съм за теб.

Тонът й беше равен и студен. Неприязънта й беше очевидна.

Саймън премълча обидата от враждебното отношение на тамплиерката. Не бе срещал Кейко Нагамучи, когато живееше в Подземието. Тя беше три или четири години по-възрастна и пътищата им явно никога не се бяха пресичали.

— С Дерек ли си? — попита Ан.

— Да.

— Отрядите ще се реорганизират скоро. След като сме тренирали заедно, може би ще ни разпределят заедно.

— Може би. — След всичко, което беше видял днес, обаче Саймън не беше сигурен, че му се иска това да стане. Не би искал да види как Ан умира от ноктите на някой адски демон. После обузда егото си. Нямаше гаранции, че самият той щеше да доживее следващата им среща.

— Грейдън още е тук — каза Ан.

— Видях го.

Децата шаваха нетърпеливо. Ако времената бяха други, щяха да роптаят срещу бездействието. Тамплиерските деца по цял ден бяха заети с нещо.

Но тези деца изглеждаха тъжни. Товарът на наследството вече тежеше на раменете им. Саймън знаеше, че за тях демоните винаги са съществували. Никога не бяха имали възможността да се убедят, че те са страшни, но нереални същества. Той се запита дали те някога ще познаят време, когато в света им няма да има демони.

— Може да намина някой път към казармата ти — предложи Ан.

— Ще ми бъде приятно. — Думите се изплъзнаха от устата на Саймън, докато в същото време той си мислеше, че не иска да подновява старите познанства при надвисналата смъртна заплаха. Да губиш другари по оръжие бе едно, но да губиш приятели би било още по-трудно.

— Ще закъснеем — обяви Кейко. Наличникът й се затвори с рязък звън, който издаваше раздразнението й.

Ан изглеждаше смутена.

— Май трябва да вървим.

— Радвам се, че те видях.

Тя му се усмихна и в този момент той видя в нея тихото момиченце, което бе познавал някога.

— Скоро ще се отбия.

— Ако не ме потърсиш, може би аз ще те издиря.

Тя се усмихна по-широко.

— Не забравяй обещанието си.

Кейко въздъхна с досада, а аудиосистемата на костюма усили звука.

Двете тамплиерки поведоха децата към музея. Ан хвърли още един поглед назад към Саймън, после наличникът й се затвори.

— Стара приятелка? — попита Лея.

— Да. — Саймън тръгна напред.

— Останах с впечатлението, че между вас има някаква история.

— Какво имаш предвид? — попита Саймън, макар да беше почти сигурен накъде клони младата жена.

— Усетих романтично напрежение.

— Не.

— Рядко греша за такива работи.

Саймън се замисли дали да продължи да отрича, или просто да не отговаря. Но при сегашните обстоятелства, когато баща му беше мъртъв и беше останал без приятели, с изненада откри, че наистина има желание да говори за някои неща.

— Баща ми беше започнал преговори да се оженя за Ан — каза Саймън.

— Да се ожените?

— Да.

— Майтапиш се. Уговорен брак?

Саймън я погледна и се зачуди, дали разговорът им се подслушва от охранителните системи в тунела.

— Тук не е най-подходящото място да говорим за това. Нито пък е най-подходящото време.

— Нямам желание да се връщам в леглото. Говори ми се.

Саймън се чувстваше по същия начин. Срещата с Ан си имаше и добра, и лоша страна. Ан не знаеше за Сондра, а той никога не беше споменавал пред Сондра за живота си в Лондон.

А и не му се искаше да се връща в казармата. Дерек го беше приел в отряда, той проля кръвта си днес заедно с другите, но знаеше, че не е добре дошъл сред тях.

— Добре — каза Саймън.