Мел Одом
Изходът (3)

Пролог

Лондон, Англия

Нощта на Вси светии, 2020 г.

 

Крилатият демон се устреми от мрака и не издаде нито звук, преди да връхлети върху жертвата си. Тогава изврещя — смразяващ кръвта пронизителен писък. Острите като бръснач нокти на долните му крайници бяха разтворени, готови да сграбчват и разкъсват. Демонът приличаше на кръстоска между сиамска котка и летящ гущер, обединени в смътно женствена форма. Блестящи сребристосиви люспи покриваха създанието от главата до опашката. Подир него се носеше мирис на сяра.

Демонът беше Кървав ангел. А жертвата му бе Томас Крос, който само преди няколко мига бе видял как едно подобно създание — а може би същото — изкорми негов събрат тамплиер, стоящ точно до него.

Томас стоеше в сенките на катедралата „Свети Павел“^[1]. Той се обърна да посрещне своя демоничен противник, като гледаше да държи гърба си близо до каменната стена. Ако не беше толкова близо до сградата, демонът вероятно щеше да го достигне още при първото си нападение, вместо да го подмине на сантиметри.

Дърветата закриваха отчасти луната и приглушаваха ярката й светлина, която би му помогнала да вижда по-добре в нощта. Прозрачният дисплей (ПД) в шлема на Томас настрои картината, така че да открои ясно противника му.

— Прихвани — заповяда Томас.

Вградените в бронята компютърни системи моментално проследиха демона. Докато създанието се отдалечаваше, визьорът на шлема го държеше маркирано, като го придружаваше с мигащ червен триъгълник, който указваше посоката. Светещи цифри показваха разстоянието между демона и Томас.

— Мишената прихваната. — Компютърният глас принадлежеше на бащата на Томас и беше копиран от направени приживе записи на Трегарт Крос, които Томас съхраняваше. Това бе най-спокойният глас, който някога бе чувал.

Навсякъде около Томас другарите му воюваха и умираха. Вече десетки тамплиери осейваха земята, броните им бяха смачкани, потрошени и разкъсани. Още стотици щяха да се присъединят към тях, преди да настъпи утрото.

Когато върховният лорд Патрик Съмърайл, велик магистър на тамплиерите, ги бе призовал към действие тази нощ, никой от тях не вярваше, че ще оцелеят. Всъщност да оцелеят би означавало да се провалят.

Макар че цял живот се беше подготвял да пролее кръвта си в защита на света от демонските орди, както баща му и дядо му преди него, Томас все пак не беше готов да види как братята му по оръжие умират. Мисълта за неговата наглед неминуема смърт го бе разтърсила, въпреки мрачната му решимост, но гледката на кървави останки, лежащи там, където някога бяха стояли мъже и жени, които познаваше, подкопаваше силната му вяра.

Бяха загинали. Един по един, а сега вече умираха и вкупом.

Когато демонът се спусна към него, Томас се хвърли настрана и претъркулвайки се по земята, се изправи отново на крака. Бронята изтрополи, поемайки удара, така че той почти не го усети.

Ноктите на Кървавия ангел одраскаха каменната стена на катедралата, предизвиквайки порой от искри, а крилете му изшумоляха над Томас. Той се завъртя и вдигна големия меч пред себе си. Изумруденозелена енергия — смесица от нанодин-технология и магически сили, заблестя по острието.

Демонът плесна с кожените си криле, направи полукръг във въздуха и връхлетя отново жертвата си със скоростта на пикиращ сокол. По-големите и по-мощни демони бяха свалили някои от изтребителите на Британските военновъздушни сили преди две седмици, само часове след като адските порти се бяха отворили. Томас бе наблюдавал в безпомощен ужас как самолетите падат в централната част на Лондон и унищожават цели квартали. Останаха само трупове и руини.

Давай, изчадие на ада с черно сърце. Тази нощ играем танца на смъртта и дяволът ще прибере последните.

Томас знаеше, че няма да доживее да види утрото. Всички те го знаеха, когато напуснаха Подземието, за да влязат в последна битка с демоните, които бяха нахлули в техния свят.

Но въпреки това не можеше да се откаже. Той беше воин. Нещо повече, беше тамплиер — рицар, заклел се да следва Устава. Беше серафим^[2] от дома Рорк. Като първи страж на дома, верността и храбростта му не будеха съмнение.

Стоеше облечен в доспехите, които баща му бе помогнал да измайстори в магическите ковачници под Лондон, в скритите тунели на Подземието, които масоните започнали да изграждат още през XVII век. Доспехите бяха в калаеносиво и черно, но блестяха от магическите енергии, които Томас бе вложил в метала при отливането. Освен това беше вкарал нанодин подобрения, които превръщаха доспехите в нещо повече от екзоскелет^[3] — те не просто го предпазваха, а му даваха и сила. Също така сам бе изковал и своя меч посредник.

Изработен от тайнствена сплав на паладия, подсилена от свещените енергии, които Томас бе призовал на помощ преди толкова много години, мечът беше страховито оръжие. Бе достатъчно лек, за да го размахва с една ръка, и достатъчно остър, за да разсече автомобилен двигател.

Надавайки боен вик, Томас се втурна напред, за да посрещне звяра, надявайки се, че ще нанесе удара достатъчно бързо, за да изпревари този на Кървавия ангел. Нападна, замахвайки с цялата мощ, която му даваха доспехите.

Демонът протегна напред един от долните си крайници, с намерението да сграбчи главата на Томас. Мечът срещна ноктестия крак сред порой от зелени искри. Острието премина през плътта, отсичайки крайника близо до тялото. Черни струи кръв плиснаха по земята и по стената на катедралата. Тъмната лепкава течност съскаше и димеше.

Кървавия ангел нададе писък от гняв и болка и се издигна към тъмното небе.

Томас последва създанието, като се движеше под рехавото прикритие на дърветата, покрай външната стена на катедралата „Свети Павел“. Огньове вече танцуваха по покрива на сградата, застрашавайки да я унищожат напълно, ако не бъдат угасени.

Преди няколко седмици лондонската пожарна бригада може би щеше да пристигне навреме, за да спаси катедралата. Но повечето от тези смели мъже и жени сега бяха мъртви, а онези, които не бяха загинали в битка или при нещастен инцидент, трябваше да се справят с други трагедии тази нощ. Смъртта крачеше през града на раздвоени копита и ноктести крака.

Кървавия ангел се понесе към високите клони на едно от близките дървета. Стискаше чукана на осакатения си крак в ноктестите си ръце. Алените руни, жигосани върху кожата на демона, ярко сияеха. Внезапно отсеченият крайник престана да кърви. Като обърна гибелния си взор към Томас, кошмарното създание се вдигна във въздуха и нападна отново.

Той се завъртя надясно, вдигайки бронираната си лява ръка, за да си осигури някаква защита срещу атаката, и стисна по-здраво меча.

— Томас, залегни!

Томас реагира мигновено на заповедта на познатия глас и приклекна. Друга броня изстърга в неговата, когато някой зае позиция зад гърба му. После той зърна как пред него се подаде грозното, тумбесто тяло на шестцевен шипомет^[4]. В следващия миг оръжието изгърмя, подскачайки в бронираната длан.

Островърхите паладиеви куршуми изригнаха от дулото. Те пронизваха Кървавия ангел, отваряйки кървави дупки и бразди в люспестата плът. Демонът кръстоса ръце пред главата си, опитвайки да предпази лицето си, и изви обратно, набирайки височина. Шипометът продължаваше да стреля. Дупки зейнаха в крилете на демона и през тях засия лунната светлина.

Облекчен, Томас се обърна към тамплиера зад себе си. На мига разпозна характерната броня с оттенък на кралско пурпурно на Гай Уикършам. Гай беше по-възрастен от Томас, над петдесетгодишен — достатъчно стар, за да му бъде баща. Беше участвал в обучението му и дори беше помагал на самия него да обучава своя син.

Томас се ухили, но не посмя да вдигне наличника на шлема си.

— Благодаря, Гай.

По-старият тамплиер кимна и се облегна тежко на стената зад гърба си.

— Няма защо.

— Добре ли си?

— Просто… просто се опитвам да си поема дъх… това е. Нощта… беше пълна… със събития.

Томас сложи лявата си длан върху нагръдника на по-възрастния мъж. Дълбоки бразди показваха къде демонските нокти почти го бяха пробили.

— Сканиране — нареди Томас.

Веднага след осъществяване на връзката информацията замига върху неговия ПД. Медицински данни за Томас и Гай затанцуваха по екрана. Пулсът на Гай бе учестен, но кръвното му налягане беше опасно ниско.

— Какво стана? — Томас огледа другия мъж и като го завъртя леко, откри два дълбоки прореза в бронята на гърба на Гай. Нещо бе разсякло костюма и бе пронизало дълбоко тялото му.

— Кръволок. — Гай се облегна немощно на стената. Шипометът се изплъзна от безчувствената му длан.

Томас знаеше за кръволоците. Това бяха свирепи чудовища, огромни като слонове и силни и неудържими като носорози. Имаха бивни, стотици зъби в зейналата си паст и ръце вместо лапи.

— Изскочи от земята зад мен — изпъшка Гай. — Докато го видя, вече беше твърде късно. Той… уби Дейви, Уолас и Мортън.

Всички тези мъже също бяха приятели на Томас. Сърцето го заболя от загубата. За миг сълзи замъглиха очите му. Не беше другарувал с тях през всичките тези години само за да ги загуби за една нощ. Не беше честно.

— Ще се видим… от другата страна. — Гай се свлече надолу по стената и седна.

Томас нямаше нужда от вградените в бронята си системи, за да разбере, че той е мъртъв, но въпреки това ги използва. Не беше готов за тази загуба.

В тялото на Гай нямаше никакви признаци на живот. Томасовият ПД му показа прави линии по целия екран.

Томас потисна мъката и отново насочи вниманието си към битката. Трябваше да се погрижи за собствената си смърт. Той, вдигна шипомета на Гай, за да го използва вместо своето загубено оръжие.

Не бе направил и няколко крачки, когато усети земята да трепери. Той се втурна към ъгъла на катедралата и когато се обърна, видя как един кръволок се показва от земята само на метър-два от тялото на Гай.

Пръстта се надигна, образувайки могила, която се разсипа настрани, щом демонът се подаде. Томас позна какъв е, защото беше виждал подобни на него по цялото бойно поле. Тези демони можеха лесно да си прокопават път през паважа и сградите на централните лондонски улици.

Тъпата зурла предпазливо се подаде през дупката и подуши пръстта. Един змиевиден език се стрелна навън, за да оближе очите на съществото. Томас не знаеше дали демонът бе продължил да следи другия тамплиер по звука, или беше нов кръволок, който току-що бе пристигнал.

Доволен от това, че не го нападнаха веднага, кръволокът се надигна от земята. От него се посипаха буци пръст. Той се отръска за миг като куче.

Беше голям, по-висок от Томас и широк колкото камион. Страховитата паст зееше между бивните, достатъчно широка, за да погълне възрастен мъж. По редовете остри като бръснач жълтеникави зъби се отразяваше лунната светлина и пламъчетата от дулата на стрелящите оръжия.

Томас не знаеше откъде всъщност идват демоните. Това беше едно от нещата, които тамплиерските разузнавачи, офанимите, се опитваха да разберат чрез всичките си проучвания. Поради различията между съществата се предполагаше, че не идват от един и същи свят. Някои от по-старите офаними предполагаха, че много от тях са подчинени видове, които са били изменени от ужасната магия на демоните.

Кръволокът за миг подуши отново въздуха, а после се нахвърли върху неподвижното тяло на Гай. Гигантските му ръце задращиха по бронята на мъртвия рицар, смъквайки я от него, сякаш беше стрида. Докато Томас успее да надигне шипомета, кръволокът вече бе погълнал останките на Гай, все едно бяха просто вкусна хапка.

Томас натисна продължително спусъка. Шипометът загърмя, шестте цеви се завъртяха и острите куршуми се забиха в слепоочието на демона.

Съществото се извърна към Томас, като сумтеше от страх и гняв. Вдигна едната си къса и дебела ръка пред голямото си грозно лице. Кървави рани зееха в люспестата му плът. С рев то се хвърли към рицаря, като само с един скок взе половината разстояние.

Томас усети как земята се разтресе, когато масивният звяр се приземи. Отмятайки глава назад, кръволокът нададе оглушителен рев. Огнените му очи се приковаха в тамплиера.

Томас, изпълнен с омраза и уверен в бронята си, прибра пистолета и стисна меча си с две ръце. После на свой ред нададе свиреп боен вик и се втурна към звяра, решен да не го остави да си тръгне безнаказано, след като бе наблюдавал нечестивата му вечеря.

Скъпи Саймън,

Първо, искам да знаеш, че винаги много съм те обичал. Знам, че бях суров наставник. Сигурен съм, че е имало дни, когато си бил уверен, че никога няма да бъда доволен от резултатите в обучението ти. Но ти усвои всичко, на което те учех. Всъщност дори ме надмина в уменията си. Знаех, че ще го направиш. Винаги си притежавал голяма част от силата на дядо си. А той беше могъщ, велик тамплиер.

Но ти надмина моите способности по-рано, отколкото предполагах. Може би заради това имахме толкова много спорове през последните няколко години. Беше ми тежко, синко, да те оставя да пораснеш, да видя как навлизаш в света, за да вършиш свои собствени грешки. Светът сега е далеч по-суров, отколкото беше по мое време. Изглежда, в наши дни за непредпазливите няма прошка.

Сега може и да няма надежда за оцеляване.

Сега, когато ти пращам това писмо, ние се готвим да влезем в битка с врагове, срещу които цял живот сме се обучавали да се сражаваме, но малцина от нас действително очакваха да ги срещнат. Няма да се завърнем, освен ако провидението не ни прати някакво чудо.

Тази нощ ме е страх. Честно казано, страх ме е за себе си. Винаги съм си казвал, че когато дойде времето да жертвам живота си в защита на онези, които съм се заклел да пазя, ще го сторя с радост. Тази нощ осъзнавам, че не се радвам и че се страхувам повече, отколкото би трябвало. Но няма да се поколебая, когато лорд Съмърайл ни поведе в битка.

Но най-вече се страхувам за теб и за този свят. Онова, което знаехме за демоните, бледнее в сравнение с това, което научихме. И все още не знаем всичко, което ни е нужно.

* * *

Кръволокът се хвърли напред и понечи да захапе Томас. Но той беше готов за този ход, защото знаеше, че това е най-типичният начин за атака на съществото. Подскочи и левият му крак се озова върху десния бивник на кръволока. Томас успя да стъпи стабилно и на двата бивника точно преди звярът да вдигне рязко глава, за да се опита отново да го докопа със зъби.

Тласъкът, който получи от това движение, обединен с усилията на Томас, го изстреля във въздуха. Нанодин технологията в бронята му завъртя минижиросистемите^[5] и му помогна да стабилизира полета си. Бронята увеличаваше не само физическата издръжливост, но и силата му.

Томас кацна върху главата на кръволока.

— Закрепване — нареди той.

Мигновено от върховете на обувките му щръкнаха къси шипове и се забиха в люспестата кожа на демона.

Кръволокът изрева, но дали от болка или просто заради наглостта на човека, стоящ на главата му, Томас не знаеше. Той обърна меча, насочвайки го надолу, а после го заби с всичката сила, която имаше.

За миг си помисли, че мечът няма да пробие дебелия череп. После с глух, стържещ звук той хлътна навътре. Томас натисна с цялата си тежест оръжието и го натика чак до дръжката.

Кръв бликна покрай острието. Кръволокът изрева от божа. Отстъпи и се блъсна в катедралата „Свети Павел“.

Стискайки здраво забития в главата на демона меч, Томас успя да се задържи върху подивялото създание.

Коленичи, като все още се държеше за меча с лявата си ръка, за да не падне.

— Колянно закрепване — заповяда той. Костюмът се подчини — други шипове щръкнаха от металните наколенници и се забиха дълбоко в кръволока. Закрепен по-здраво, Томас изнесе десния си юмрук назад.

— Чук на дясната ръка.

Снабдената с нанодин памет ръкавица се сви в юмрук и придоби твърдостта на стомана. Томас надигна пестника си и го стовари върху черепа на кръволока до стърчащия меч, а после отново и отново. Черепът на демона поддаде под непрестанните удари.

Костите хлътнаха в кървавата маса върху темето на кръволока. Томас измъкна юмрука си точно когато и мечът му се освободи. Той постави бързо лявата си длан върху главата на демона и задейства закрепването там. След като отново бе стабилизирал позицията си, вкопчен на живот и смърт в своя противник, тамплиерът бръкна дълбоко в зейналата дупка, която бе направил в черепа му.

Юмрукът му премина с хрущене през счупената кост. Стисна в шепа мозъка на кръволока и го изтръгна, оставяйки черепа празен. Миг по-късно движенията на демона станаха тромави и небалансирани. Той се опря на едно дърво и го изтръгна от земята, падна, потръпна за последен път и замря.

Натъртен и насинен в бронята си, без да чувства какъвто и да било триумф, Томас се изправи на крака.

— Мечът ми — каза той.

Незабавно светлина описа 360-градусов кръг по дисплея на Томас и откри, че мечът е зад него. Той освободи закрепването и скочи от гърба на кръволока. От тежестта краката му потънаха няколко сантиметра в напоената с кръв земя.

Той извади шипомета и отиде да вземе меча си. Стисна го в ръка и се обърна да потърси следващия си противник.

Оставаха повече демони, отколкото тамплиери. В далечината дим се носеше навсякъде из града. Само преди няколко дни гражданите на Лондон се бяха хранили, пазарували и работили тук. Сега от града бяха останали само купища отломки.

Танкове, бронирани коли, други военни машини, които британската армия бе използвала срещу демоните, но оказали се безполезни, стояха изоставени, изгорели и преобърнати на улиците подобно на счупени детски играчки. Традиционните военни методи нямаха никакъв шанс срещу снаряжението на демоните.

Саймън, не знам как тази вест ще стигне до теб. Или кога. Знам само че ще дойде в лош момент. С лошите вести винаги е така.

Помня колко ядосан и горд беше, когато си тръгна. И колко самонадеян. Аз не се отнасях с теб по най-добрия начин. Извини ме за това и се надявам, че един ден ще предпочетеш да си спомниш хубавите ни мигове заедно вместо лошите.

Просто знай, че не ти се сърдя за проявените чувства. Това са чувства на млад човек. Повечето от нас, включително и аз, трябва да се почувстваме наскърбени и ощетени, за да се отделим от родителите си. Поне с мен беше така.

Може би нещата щяха да се развият другояче, ако майка ти беше още жива. Това никога няма да разберем. Аз никога няма да разбера. Но помни, че тя те обичаше. За нея ти беше като зеницата на окото й.

Знам, че ти се струва, че цялото обучение, което проведохме тук, в Подземието, беше напразно. Неведнъж си се противопоставял. И когато искаше да се впуснеш в областта на екстремните спортове, за да се прославиш с физическата си сила, аз ти забраних. Така съм бил научен. Като тамплиери ние трябва да стоим в сянка, да живеем спокоен живот, докато не се появи нужда от нас.

Е, синко, това време дойде. Усещам, че постъпвам егоистично, като съжалявам, че това се случва в твоето време. Но аз не желая този ужас да се случва на децата ти или на техните деца.

Никой от нас не е длъжен да плаща кървавата цена, която е нужна, за да сложим край на всичко това. Но съм се заклел да го направя и ще го направя.

Демоните са тук, Саймън. Дойдоха в Лондон през адските порти, магически и технологични проходи между нашия свят и техния, и сбъднаха древните пророчества. Те са по-големи и по-силни, отколкото сме си представяли.

Докато пиша това писмо и се готвя за предстоящата битка, знам само че си в Южна Африка. Опитах да те намеря на телефоните, които остави, но всички там казват, че си някъде в пущинака и не те очакват в близките дни. Подозирах нещо подобно, щом не се обади при първата открита атака на демоните. Но няколко от комуникационните ни сателити също бяха унищожени от тях.

Тамплиерите може би ще се свържат с теб, синко. Ако това изобщо е възможно. Може и други адски порти да са се отворили по света. Боя се, че не знам. Съществува възможност — и като си помисля за нея, сърцето ми се свива — ти никога да не видиш това писмо, моето последно до теб. Моля се това да не се случи.

Един баща трябва да има възможност да се сбогува със сина си.

Ако тамплиерите все пак се свържат с теб, ще поискат да се върнеш, за да се сражаваш и да умреш в битката за освобождението на света от адските изчадия. Не знам какъв ще е отговорът ти. Не съм сигурен дали има грешен отговор, след като нямаме никакъв шанс. Да се сражаваш, значи да умреш — ако не днес, то утре. За бягството важи същото.

Моля се демоните да имат слабо място — нещо, което са пропуснали, нещо, което тепърва ни предстои да узнаем. Моля се и да останеш жив и здрав, за да се видим отново.

Обичам те, Саймън, с цялото си сърце, както съм те обичал винаги.

Твой баща

Томас КРОС Рицар тамплиер Серафим от дома Рорк

Томас побягна. Не за да спаси себе си, а за да помогне на друг. Шестима ловци нападаха една жена тамплиер. По синкавата й броня отскачаха лазурни искри, когато срещаше зъбите на нападателите. Тя боравеше с меча си умело и при ударите й летяха рубинени искри. Но те бяха твърде много. Нападателите разчитаха на своята численост.

Ловците бяха дребни и жилести. Слабите им вълкоподобни тела бяха покрити със смес от козина и люспи. Остри като бръснач зъбци стърчаха по предмишниците и по гърбовете им. Имаха дълги хищнически муцуни, които разкриваха редици неравни зъби.

Томас ги нападна изотзад, без мисъл за пощада. Ловците бяха като чакали — предпочитаха да се събират около жертвата си и да нападат, докато тя още не ги е забелязала, или да се нахвърлят, ако вече е сразена. С широк замах на меча си от горе на долу Томас съсече гръбнака на един ловец.

Демонът зави от божа, но веднага го нападна в отговор. Влачеше парализираните си крайници зад себе си, което го забавяше. Осакатен, той се насочи към слабините на Томас, търсейки уязвими места. Томас стовари дръжката на меча си върху главата на съществото, като строши зъбите му и смаза черепа му. Ловецът се свлече на земята, потръпвайки, борейки се до последно със смъртта.

Другите ловци обаче не се бяха отказали от атаката си срещу жената тамплиер. Бяха много на брой, а действията им не бяха съгласувани. Един от тях скочи върху гърба на друг, а после се метна върху гърба на тамплиера.

Тя не успя да устои на атаката и падна. Зъби и нокти започнаха да разкъсват бронята й.

— Не! — Подивял, Томас удвои усилията си. Отсече главата на друг ловец точно когато жената тамплиер прониза с меча си гърлото на трети. Томас вече не можеше да използва меча, защото ловците се бяха скупчили върху повалената си жертва, затова го захвърли настрана и извади шипомета.

Като впи бронираната си ръка в покрития с остри бодли тил на един ловец, Томас издърпа демона от мелето. Онзи се завъртя към него, опитвайки се да достигне лицето му. Томас натика шипомета в устата на звяра и дръпна спусъка. Шипове изригваха от темето на ловеца, докато той продължаваше да се опитва да отхапе ръката на Томас.

Томас захвърли трупа. Опря пистолета в тила на друг ловец и отново натисна спусъка. С раздробен гръбнак, демонът рухна, превръщайки се в скимтяща купчина.

Двата оцелели ловци неохотно отскочиха, като фучаха и ръмжаха предизвикателно. Заеха позиция зад дърветата само на няколко метра встрани и започнаха да зоват други от своя вид.

Томас знаеше, че няма много време. Ловците щяха да се съберат всеки момент. Той вдигна меча си от земята и коленичи до жената.

Кръв покриваше бронята й — хубава гъста кръв на човек, а не противната демонска гной. Съдейки по количеството, Томас се съмняваше, че е пристигнал твърде късно.

— Кой… кой си ти? — Слабият глас на жената отекна в шлема на Томас.

— Томас. — Знаеше, че докато има контакт с жената, с ръка върху бронята й, тя ще го чува. — Томас Крос.

— Серафимът… от дома… Рорк?

— Да.

— Познавам те.

Томас се почувства виновен, че не я познава.

— Аз съм… Катлийн. Рицар. От дома… Стратъм.

— Трябва да потърсим помощ за теб, Катлийн. — Томас се стараеше да говори спокойно, като че ли обсъждаха как да пресекат улица с натоварено движение.

— Твърде… твърде късно е.

Някак той почувства, че тя се усмихва под безизразната си маска. Ръката му, положена върху бронята й, усещаше, че признаците на живот отслабват. И той не можеше да направи нищо.

— Умри достойно — прошепна тя.

— Добре.

Тя протегна ръка към него и той я пое в своята. После силите и животът я напуснаха.

Томас нежно положи ръката й край тялото. Помисли си отново за Саймън и че тази война — тази нечестива война — ще бъде оставена на неговия син. Бяха толкова малко. Изправи се на крака и огледа бойното поле около катедралата „Свети Павел“.

Демоните надделяваха, както беше предвидил великият магистър Съмърайл. Тамплиерите бяха там, за да се сражават и да умрат, да пролеят толкова кръв, че демоните да помислят, че всички са мъртви.

Тук-там се виждаха кабалисти — странната група, която се бе съюзила с тамплиерите в борбата срещу демоните. Те не се сражаваха, за да умрат, а за да опознават врага и да събират оръжията и дори останките от тела, които демоните оставяха подир себе си. Но Томас се опасяваше, че те имат своя тайна цел, която няма да бъде разкрита, докато не стане прекалено късно.

Той си спомни жената, която бе срещнал, Кийра Скайлър, странните й дрехи, бодлите, които стърчаха от кожата й по челюстта, гърчещите се пипала на косата й. Тези хора също можеха да представляват заплаха. Томас знаеше, че ако се бяха срещнали при други обстоятелства, а не когато демоните бяха пристигнали през Адската порта и съдбата на света бе поставена на карта, те нямаше да бъдат съюзници.

Свиреп и дълбок рев зад Томас го смрази до мозъка на костите. Като засече новата заплаха върху ПД, той се обърна с лице към демона, вдигна меча си и се прицели с шипомета.

Демонът се извисяваше на пет метра, а стърчащите върху змийската му глава шипове го правеха да изглежда още по-огромен и страшен. Мускули изпъкваха по жилестия му врат. Остри зъби изпълваха голямата зейнала паст. Главата изглеждаше малка в сравнение с широките му рамене. Демонът имаше масивен гръден кош, бе покрит със сиво-зелени хитинови израстъци, твърди като плочестата броня на тамплиер, и стоеше върху нозе, дебели колкото дънери. Люспите отразяваха светлината на огньовете, танцуващи на върха на катедралата.

Но най-страшното в демона беше лявата му ръка. Тя бе невероятно огромна и в сравнение с нея тялото му изглеждаше дребно. Дясната му ръка бе тънка и немощна, сякаш можеше да бъде изтръгната само с едно по-силно дръпване.

— Шулгот. — Томас не бе възнамерявал да произнася името на демона. Някои твърдяха, че когато изречеш на глас името на някой демон, му даваш сила. Томас не знаеше дали вярва на това или не.

Но познаваше демона. Бе го видял как громи най-добрите оръжия на британските военни. Шулгот крачеше безстрашно сред тях. Залповете с бронебойни патрони и дори снарядите, изстреляни от британските танкове, просто отскачаха от непробиваемата му кожа. Шулгот с лекота се справяше с танкове, бронирани коли и самоходни оръдия. Оставяше подир себе си само опустошение.

Като изръмжа нещо на груб, стържещ език, който Томас не разбираше, Шулгот отвори уста и издиша облак пара. Томас се наведе встрани, но не успя да избегне напълно опасния дъх на създанието. Сивата пара засегна дясната му ръка и цялата му дясна страна.

Мигновено върху неговия ПД замигаха аварийни лампички.

— Предупреждение — изрече спокоен мъжки глас. — Повърхностната цялост на бронята е нарушена на…

— Отмени предупреждението. — Томас се затича, забелязвайки, че Шулгот надига масивния си юмрук, за да удари с него като с чук. Тамплиерът се хвърли напред, претърколи се и се изправи отново на крака, точно когато ударът се стовари върху земята на мястото, където се намираше преди малко.

Той се завъртя и замахна с меча към един от краката на Шулгот. Добре наточеното острие, усилено от магията, която тамплиерът бе вложил в него, се вряза дълбоко в плътта на демона. Киселинната кръв засъска и зацвърча.

— Предупреждение. Мечът понесе…

— Отмени предупреждението. — Томас можеше да види какви щети е понесъл мечът. Паладиевата сплав беше най-твърдият материал, с който си служеха тамплиерите. Но дори той не можеше да устои на силата на демоните. Или на действието на кръвта им. Той изтръгна меча от крака на съществото.

Томас избягна още два удара, а после извади шипомета и стреля в обърнатото към него око на Шулгот. Куршумите оставяха дири по главата на демона и отскачаха от шиповете, но нито един не улучи целта.

В следващия миг Шулгот сграбчи Томас в жестоката си хватка. Тамплиерът усети как ръцете и краката му се чупят, чу как бронята му се троши. Ребрата и бронята стегнаха дробовете му като в менгеме. Не можеше да диша, но ако можеше, щеше да крещи от болка. Опита се да стреля с шипомета, но знаеше, че вече е твърде късно.

Шулгот вдигна Томас с лице към себе си и се ухили. Дългият му език се подаде измежду ужасните зъби.

На Томас му се искаше да изкрещи нещо предизвикателно към нечестивата твар, да й покаже, че не се страхува. Но той се страхуваше и знаеше, че умира. Смазаните му дробове не му позволяваха да издаде и звук.

Шулгот разтвори широко челюстите си и изпусна отровния си дъх. Пурпурно-сива мъгла обви шлема на Томас. В следващия миг ПД грейна от предупреждения. Петна замъглиха погледа на Томас.

После всичко милостиво угасна. Но последната му мисъл беше за неговия син, за Саймън, и той се запита дали ще се видят пак някога.