Мел Одом
Изходът (29)

Двадесет и шест

Да се движиш през камъка беше като да вървиш срещу силно течение на река. Уорън си помисли какво ли ще стане, ако не успее да мине през скалата, а подвижните равнини се изплъзнат от контрола му и го смажат. Изведнъж започна да се придвижва по-трудно. Обзе го паника.

— Не мисли за неуспех — заповяда му мъжки глас. — Трябва да се надделееш над онова, което познаваш като природен закон. Начинът, по който възприемаш света, е истинен само отчасти. Много неща, които си смятал за невъзможни, ще станат възможни. Трябва само да овладееш онова, което е вътре в теб.

Уорън се съсредоточи отново върху движещите се двуизмерни фигури и се промъкна между тях. Миг по-късно стоеше в друга пещера. Тази беше по-обработена, по-завършена. По стените бяха окачени окултни рисунки, от които струеше сила. Имаше стъклени витрини и рафтове с какви ли не предмети. Пред Уорън стояха Малкълм и още един мъж и му се усмихваха, а зад тях се виждаше лаборатория.

Непознатият беше висок над два метра. Тялото му беше издължено като на насекомо. Главата му изглеждаше масивна, е широко чело и дълга челюст. Червената му коса беше остригана ниско. Татуировки и белези покриваха всеки сантиметър кожа, който се виждаше. Два закривени рога, дълги по тридесет сантиметра, излизаха от слепоочията му и се разклоняваха на три. На възраст изглеждаше около тридесетте.

Външността на мъжа напомни на Уорън за Кернунос^[1], рогатия бог от келтските легенди. Смяташе се, че Кернунос е символ на рогатите мъжки животни и плодородието. За този бог се споменаваше в някои от книгите, които майката на Уорън беше чела, докато изучаваше мистицизма.

— А, ето те и теб — каза мъжът.

— Казах ти, че е силен — отвърна Малкълм. Изглеждаше доволен.

Рогатият мъж очерта някакъв знак във въздуха. За миг Уорън зърна призрачна следа, после тя изчезна. Но усети как го лъхва топъл, зловонен вълчи дъх. Никога вълк не беше дишал в лицето му, затова той се зачуди откъде знае какво е усещането. Но беше убеден, че не е сгрешил.

— Никога не съм се съмнявал в теб. — Рогатият погледна към Уорън и продължи да размишлява на глас. — Но това, че има способности, не означава, че ще реши да ги използва.

— Демоните са го белязали — каза Малкълм. — Погледни го.

Уорън си спомни за изгарянията си и се уви по-плътно в наметалото.

— Кой си ти?

— Аз съм Хедгар Тулейн — отвърна мъжът. — Добре дошъл в моя дом.

— Уорън!

Щом чу гласа на Кели отвъд каменната стена, Уорън се пресегна обратно за нея, като този път се справяше много по-лесно с движещите се равнини.

— Хвани ръката ми. — Когато усети пръстите около дланта си, я издърпа през стената. Миг по-късно Кели стоеше в пещерата до него.

Малкълм и Тулейн се взираха в него.

— Тя е с мен — каза решително Уорън. — Където отивам аз, отива и тя.

— Разбира се — рече Тулейн. — Просто съм изненадан, че успя да я издърпаш така през стената. Едно е да си проправиш път сам, но никога не съм виждал някой, който да може да пренесе и друг човек. — Той замълча за момент, изучавайки внимателно Уорън. — Ще бъде вълнуващо да работя с теб и да ти помогна да развиеш възможностите.

При тези думи Уорън се наежи.

— Не съм дошъл тук, за да бъда нечий научен проект.

— О, не — съгласи се Тулейн. — Няма да бъдеш ничий научен проект. Не става дума за наука. Или поне не за наука в общоприетия смисъл на думата, който е доста ограничено отнесен към нашата практика. Тук става дума за мистичните сили в нашия свят.

* * *

— Има няколко групи като тази, пръснати из Лондон и Англия — каза Тулейн, докато ги водеше през пещерите. — Всъщност из целия свят. Още откакто човечеството за първи път случайно е установило контакт със света на демоните чрез видения и дочути гласове, сред нас има хора, които ги изучават. Винаги сме вярвали, че можем да овладеем силата, използвана от демоните.

Уорън поглеждаше в стаите, покрай които минаваха. През последните няколко минути беше видял десетки кабалисти. Някои от тях се татуираха, а други участваха в експерименти.

— Защо носите татуировки? — попита Уорън.

— Аз ли? Или кабалистите по принцип?

— Кабалистите.

— Татуирането ни помага да съсредоточим силите си — отвърна Тулейн. — Всякакъв вид изписване — на символи, както и на думи — осигурява контрол над мистичните енергии. „Магия“ е просто една разговорна дума, която използваме за енергиите, които подчиняваме на волята си. Това наименование помага на новодошлите по-лесно да проумеят явленията в нашата област на изследвания, а и ни разграничава от онези, които избират да гледат на света по ограничения начин, наречен материална наука. — Той се усмихна иронично.

Спряха пред една пещера, където млада татуирана жена с превръзка на окото правеше жестове към нож, лежащ на масата. Ножът се издигна във въздуха, завъртя се около невидима ос, а после полетя и се заби в една дървена мишена, изправена в другия край на пещерата. Хлътна с лекота до дръжката, сякаш влезе в масло.

В съседна пещера млад мъж пъхна ръката си в огъня и пламъците затанцуваха по нея, без да го нараняват. Уорън едва издържа гледката, тъй като тя извика в него спомена за собственото му болезнено преживяване. Сякаш отново усети мириса на изгоряла плът. Младежът се обърна и протегна горящата си ръка. Пламъците излетяха напред и възпламениха една дървена мишена на около метър от него.

— Има много свидетелства за хора, умеещи да използват демонската енергия в нашия свят — рече Тулейн. — За да проникнат в света ни, демоните са отворили пролуки, които са останали отворени. Известна част от енергията на техния свят се е процеждала през тях. Но тя не е била достатъчна, за да придобием способностите, на които си свидетел днес, способности, които притежаваш и ти. Не и в този мащаб.

— Това е заради Адската порта — каза Уорън.

— Така смятаме. Откакто тя се отвори, силата се разпространява повсеместно и възможностите на хората нарастват.

— Защо ме доведохте тук?

— За да те учим, разбира се. А и ние да се учим от теб.

— Какво може да узнаете от мен?

— Ще разберем.

— Какво ви кара да мислите, че в мен има нещо?

Тулейн го изгледа многозначително.

— Никой — каза той — досега не е устоявал на нападение от демон. Или поне никой от нас.

* * *

— Ние не се бием с тях — каза Тулейн, докато включваше холоекрана, вграден в масата, около която се бяха събрали. Седяха в богато обзаведен кабинет, чиито стени бяха покрити с дървена ламперия. Само липсата на прозорци напомняше на Уорън, че се намират в пещера дълбоко под земята, а не в голямата постройка на повърхността.

— Наблюдаваме ги.

Образи на демони, сражаващи се с танкове и военни самолети по лондонските улици, оживяха пред очите им. Един огромен демон стовари несъразмерно големия си юмрук върху основното оръдие на един танк. Дулото се огъна от удара и се прекърши. Друг танк стреля в демона почти от упор, но снарядът експлодира в кожата на демона, без видимо да му навреди. Демонът изрева и се обърна към танка, сграбчи дулото на основното оръдие и го изтръгна заедно с купола. После започна да удря танка с купола като с чук, докато го размаза заедно с войниците вътре.

— Това е Шулгот, един от висшите демони — каза Тулейн.

В гласа на мъжа имаше нотка на благоговение. Възмутен от това, Уорън попита:

— Познавате ли го?

— Знаем за него. — Тулейн следеше развоя на битката. — Известно е, че е свиреп воин, абсолютно безмилостен. Бих искал да разбера повече, но това е неосъществимо в конкретните обстоятелства. — Той изключи холопроектора и се обърна към Уорън. — Откога знаеш, че си различен?

Уорън се поколеба, чудейки се каква част от истината да му разкрие. Не му се искаше да споделя нищо пред Тулейн. Кажи му. Това е единственият начин да оцелееш.

— Не знам, че съм различен — отвърна Уорън.

Тулейн задържа погледа си за миг върху него, после чукна разсеяно по вградената в масата клавиатура. Проекторът отново се включи, този път показвайки образите на родителите на Уорън.

— Доведеният ти баща се е казвал Мартин — рече Тулейн. — Но той не е бил биологичният ти баща.

Вълна на хладно отвращение премина през Уорън. Широкото жестоко лице на баща му винаги беше оказвало този ефект върху него. Кожата му беше толкова черна, че чак синееше. Той бръснеше главата си, но си оставяше къса козя брадичка, която издължаваше широката му долна челюст.

— Биологичният ти баща се е казвал Хаким Н’Буш — каза Тулейн, — но ти не носиш неговото име.

— Не. Когато бях в сиропиталището, избрах моминското име на майка си.

— Тамара Шимър. — Тулейн натисна друг клавиш. Този път образът причини болка на Уорън, но и го обърка. Майка му беше бяла, но чертите на лицето й издаваха еврейското й потекло. Имаше тъмни одухотворени очи и тъмна коса, която се спускаше на букли до раменете. Беше прекалено слаба и бледа. Уорън не помнеше някога да е изглеждала здрава. От години не беше попадал на нейна снимка, а сега беше поразен от това, колко млада изглеждаше на холограмата. Може би с една-две години по-възрастна от него.

— Омъжила се е за Мартин де Йънг, който е станал твой пастрок.

Появи се трети образ — на бял мъж с восъчно лице, рядка руса коса и малки очи. Мартин приличаше на див плъх.

— Доведеният ти баща е убил майка ти — каза Тулейн.

Уорън усети очите на Кели върху себе си. Не я погледна. Тя взе едната му ръка в своите. В този момент той се почувства гузен, че използва силата си върху нея, но беше твърде уплашен и наранен, за да остане на това място сам.

— Да — отвърна Уорън с глух глас.

— Съседите са съобщили за нападението — рече Тулейн.

От проектора прозвуча запис на обезумял глас по телефона.

— Да. Полицията ли е? Обаждам се заради съседите ми! Мисля, че този път той ще я убие!

Разговорът беше кратък. Чуваха се писъци, идващи от другата страна на стената или пода, или тавана. Уорън така и не беше узнал кой точно се е обадил да съобщи за скандала.

Спомени нахлуха в съзнанието на Уорън. Той вече не се намираше в пещерата с Тулейн. Беше отново в апартамента, където се вихреше кавгата между родителите му. После пукотът на изстрелите от пистолета на баща му накъсаха разговора между съседа и полицията.

— До гуша ми дойдохте и двамата — заяви Мартин де Йънг.

Уорън си спомни ясно сцената, в която неговият пастрок застреля майка му и обърна пистолета към него.

— Едни хора ме търсят, за да ме убият! — изрева той. — А искат да ме убият, защото се мъчех да свържа двата края заради вас двамата. Проклетата ти майка харчеше всичко, което успее да докопа, а ти… ти само плюскаше, растеше и си сменяше дрехите, без изобщо да мислиш за бъдещето!

Старият страх се размърда отново в Уорън, гърчейки се като диво животно, което се опитва да се измъкне от капан. Усети как пот изби по челото му. После струпеите от изгарянето и бялата кожа по лявата ръка и гърба му започнаха ужасно да го сърбят.

— Но аз ще сложа край на това! — обяви Мартин.

Уорън смътно дочу как Кели умолява Тулейн да спре записа, но Тулейн не й обръщаше внимание. Беше се съсредоточил върху Уорън.

Изстрелът проехтя в стаята и Уорън отново усети парването от куршума. Страхът му беше неконтролируем. Спомни си как се бе почувствал, как не искаше никога повече да му причиняват болка.

Тогава същият детски глас, който беше умолявал пастрока да спре, внезапно прозвуча ожесточено и яростно:

— Бих искал да умреш!

Тези думи бяха дреболия в контекста на събитията. Не би трябвало да имат някакъв ефект.

Но Мартин де Иънг спря да ругае и да крещи, погледна изненадан към Уорън, който лежеше на пода пред него. После опря пистолета в слепоочието си и започна да моли за пощада.

— Не! Не ме карай да го правя! Не! Престани! Моля те! — Тогава Мартин заплака, разтреперан от усилието да отмести пистолета от главата си. Но не беше в състояние да го направи. — Неее…

Резкият изстрел сложи край на виковете. Даже разговорът между съседа и полицията беше секнал в потресно мълчание.

Кожата на Уорън го засърбя още повече. Беше ядосан на Тулейн, задето изрови всички тези стари спомени, но не знаеше как да реагира. Беше едва ли не пленник.

Холограмата изчезна.

— Когато полицията пристигна — рече меко Тулейн, — претърсиха помещенията, с убеждението, че ще намерят трети човек. Съсед или приятел на майка ти. Някой, който е надвил пастрока ти, опрял е пистолета в главата му и е дръпнал спусъка. Но това не се случи, нали?

Уорън се поколеба, преценявайки възможностите си.

— Не.

— Ти пожела той да умре — каза Тулейн.

— Да. Но го желаех от години.

— Но не толкова силно, колкото в онази нощ.

— Не.

— И какво стана после?

— Мартин… се самоуби.

Тулейн се взираше в Уорън.

— Защото ти му внуши да го направи.

— Да.

Поклащайки удивено глава, Тулейн рече:

— На осем години. И то преди да се отворят Адските порти. — Уорън не знаеше какво да отвърне на това. — Оттогава използвал ли си някога силата си? — попита Тулейн.

Уорън се замисли дали да не излъже, но беше сигурен, че Тулейн ще разбере. Не бе уверен какво ще се случи с него, ако го уличат в лъжа, затова каза истината.

— Да.

— Как?

— За да влияя на хората.

— Така, както внуши на демона да те остави, когато те откри Едит ли?

Уорън кимна. Сърбежът в ръката и гърба му се усили още повече.

— И си оцелял при нападение на демон преди няколко дни?

Уорън пак кимна.

— Някога по-рано случвало ли ти се е подобно нещо? Да оживееш след смъртоносни инциденти?

— Не. — Уорън почеса ръката си под ръкава на палтото. Стомахът му се сви, щом усети, че нещо се свлича от нея. Когато погледна, видя, че е бяло и прилича на ципа.

Кожа!

Мисълта ужаси Уорън. Сигурен, че е разкъсал раната си, той съблече палтото и смъкна ризата си.

Но вместо розова, разкървавена плът видя черни люспи със зеленикав оттенък, които покриваха ръката му. Там, откъдето беше откъснал бялата кожа, сърбежът беше престанал. Неспособен да се овладее, той задращи по гърба си. Обели се още кожа. Под нея, по ребрата и хълбока, докъдето можеше да види, блестяха зеленикави люспи. Освен това новата бяла кожа беше завладяла нови участъци от тялото му.