Мел Одом
Изходът (27)

Двадесет и четири

Ракетата се удари в стената отляво на Саймън, като се взриви на косъм от двама тамплиери, прикрили се там. Експлозията повали на земята всички — както тамплиерите, така и демонската орда.

Саймън не чу нищо от взрива. Автоматичните заглушители на бронята се включиха, изолирайки външния шум. За миг за него настъпи пълна тишина, но беше блъснат от ударната вълна.

Тя го отхвърли на пет-шест метра. Саймън се приземи по гръб и се плъзна към един преобърнат вагон, който спря рязко движението му. Леко дезориентиран въпреки защитите на бронята си, той погледна към ръцете си, за да се увери, че все още държи меча и шипомета.

Когато вдигна отново поглед, още три изчадия се бяха насочили към него. По две от тях играеха пламъци. Слухът на Саймън вече се връщаше, системите на костюма се бяха възстановили от звуковата атака.

— Някой видя ли откъде дойде тази ракета? — попита Дерек.

— Не — отвърна Саймън. Събра краката си и се преметна над главите на изчадията на мрака. Извъртя се наляво и се изви в силна дъга, като насочи шипомета в лицето на един демон и бързо натисна спусъка. Четири шипа отхвърлиха демона назад в залитащи крачки. Беше мъртъв, преди да се удари в земята.

Второто изчадие успя да вдигне меч и да блокира удара на Саймън. Саймън се отмести, вдигна десния си крак и нанесе с петата си удар, от който главата на демона хлътна. Друг демон уцели лявата китка на Саймън с приклада на пушка, избивайки шипомета му.

Саймън отстъпи, отчаян, защото изчадията пак го връхлитаха. Стисна с две ръце дръжката на меча. Замахваше и парираше, чувствайки как мечът отново се превръща в естествено продължение на тялото му.

Докато се биеше, си помисли за Лея, криеща се някъде в сенките, беззащитна и сама. Тя не беше единствената, чийто живот щеше да е такъв. Спомни си хората, които бяха загинали на крайбрежието. Бяха умрели само минути преди да се доберат до свободата. Сети се също и за онези, които беше видял да се крият сред руините на града, преживявайки както могат и принудени да нападат чужди хора. Саймън знаеше, че баща му се е обучавал цял живот, за да предотврати това. Но то така или иначе се беше случило.

Дишайки тежко въпреки увеличената си от бронята сила, Саймън довърши последното от изчадията срещу себе си, точно когато нова ракета разцепи въздуха. Женският глас в шлема му пак го предупреди.

Този път обаче Саймън проследи дирята на ракетата до мястото на изстрелването й.

— Набележи мишена — заповяда той на компютърната система в бронята.

— Мишената набелязана. Целта потвърдена.

Мигновено демонът, намиращ се на близо сто метра надолу по тунела, бе набелязан с алено кръстче.

За нещастие този път изчадието на мрака, боравещо с ракетната установка, имаше по-добра видимост. Ракетата улучи един от тамплиерите и го остави да лежи сред купчина усукан и разтопен метал.

Саймън се втурна напред, като пътем грабна шипомета си от земята и се устреми към жертвата си. Група изчадия препречиха пътя му. Само на няколко стъпки от тях Саймън отскочи във въздуха. Дори без броня би могъл да изпълни това действие, но с нея то беше още по-ефикасно.

Прелетя на няколко стъпки над главите на изчадията, преметна се и се приземи на крака с толкова твърд удар, че циментовият под отдолу се напука. Въпреки премятането във въздуха, ПД-то бе продължило да държи мишената и бе запазило ориентацията на Саймън.

Той се затича, като усети как двигателите и сервомеханизмите се задействат, за да добавят своя дял към чистата неподправена сила, която го движеше. Адреналинът пулсираше в тялото му и той беше достатъчно разумен, за да знае, че не бива да му позволява да го обсеби. Но нямаше кой знае какъв избор.

Всичките години, през които беше тренирал в броня, не го бяха подготвили за начина, по който се чувстваше, докато използваше пълната й сила. Въпреки тренировките, не можеше да контролира напълно тялото си.

Чудеше се дали баща му е имал същите реакции. Дали Томас Крос е изпитвал възторженото очакване, което чувстваше той сега? По някаква причина си мислеше, че това не е така. Баща му беше най-опитният и уравновесен човек, когото Саймън някога беше познавал.

Но той е мъртъв, нали? Мисълта се вряза в ума му като паладиев шип или „Огнена молитва“. Усети как сърцето му отново учестява пулса си. Не се страхуваше да умре. За това беше обучаван през целия си живот.

Но все пак…

— Достъп до стимулантите — обади се гласът в бронята. — Готовност за премахване на безпокойството.

— Не — каза Саймън, знаейки, че просто не се е приспособил към костюма и ситуацията. Никой не можеше да е напълно подготвен за това. При тези обстоятелства безпокойството беше разбираемо. — Отмени процедурата. — И той добави паролата.

Вече наближаваше демона с ракетната установка. Изчадието се втренчи в Саймън, докато се опитваше да зареди друга ракета в отвора. Наблизо стоеше още един демон, въоръжен с извит гъвкав рог, прикачен към пурпурната му мъхеста гърбица.

Рогът започна да бълва течен огън и пушек по посока на Саймън. В следващия миг го обгърнаха яростни пламъци.

Дори и със специалната броня Саймън знаеше, че не може да издържи дълго. Нанодин технологията, вложена в бронята, както и магиите, не бяха неизчерпаеми. Показанията на защитните системи започнаха да падат.

ПД-то автоматично превключи от режим на усилване на светлината към термографски образ. Програмата беше толкова чувствителна, че отчиташе разлики от няколко градуса в отделните езици на пламъка.

— Предупреждение — каза женският глас на ПД-то. — Защитите наближават критични…

С още две крачки Саймън се измъкна от свръхнагрятата струя на огнепръскачката. Насочи шипомета си към демона, който я държеше. Само че вместо да се цели в лицето на мрачното изчадие, Саймън се прицели в горивния резервоар на гърба му.

Натисна спусъка два пъти в бърза последователност.

И двата паладиеви шипа се забиха в мъха, за който Саймън се надяваше, че е горивен резервоар. В следващия миг мъхестата буца експлодира, образувайки огнено кълбо, което погълна Саймън.

— Предупреждение — обади се ПД-то. — Защитите наближават критични нива.

Загубил равновесие от ударната вълна, Саймън се взря през облаците дим и изкривената картина на ПД-то, което се опитваше да фокусира. Погледна в посоката, където последно беше видял изчадието с ракетната установка. Горещина обливаше бронята, въпреки че охладителната течност вече циркулираше в системата й. Гъст дим изпълваше тунела на метрото. Нямаше вятър, който да го разнесе.

Движение в дълбините на пушека привлече погледа на Саймън. ПД-то също го набеляза, като автоматично избистри образа.

Демонът вдигна заредената ракетохвъргачка. Саймън скочи, прибирайки шипомета в кобура и сключи двете си ръце около дръжката на меча. Приземи се близо до изчадието на мрака и замахна надолу в кос посичащ удар. Искри полетяха от острието, щом то срещна ракетохвъргачката, а после тя се пръсна на парчета и мечът се впи в рамото на демона и разсече гръдния му кош.

Виейки от болка и ярост, изчадието отстъпи. Захвърли строшената ракетохвъргачка и посегна към пистолета, препасан на кръста му.

Възползвайки се от предимството си, Саймън прониза сърцето на демона. Силата на удара запрати създанието към стената, а мечът срещна стената.

Изчадието на мрака замахна с голямата си ръка към главата на Саймън. Той се изплъзна встрани и я хвана. Според това, на което беше обучаван, изчадията имаха човешко телосложение, лактите и коленете им бяха устроени като еластични стави. Саймън заклещи ръката на демона със своята и дръпна. Лакътят изпращя и се огъна навътре. През плътта щръкна кост. Като използва захвата, за да си помогне, Саймън натисна меча настрани и сряза гръдния кош на изчадието, с надеждата да разсече сърцето. Усети как гръбнакът се прекършва и демонът се свлече на земята.

Дишайки тежко в усилието си да намери ритъм, за да овладее отново притока си на кислород, преди да се е задушил или хипервентилирал, Саймън сложи крак върху гърдите на демона и измъкна меча си. Злобни огънчета блестяха в очите на изчадието на мрака, отразявайки пламъците от огнепръскачката, които още горяха върху бронята на Саймън. После очите застинаха, втренчени в някаква невъобразима далечина.

Още един прилив на хлад премина по кожата на Саймън, щом охладителните системи на бронята надделяха над остатъчната топлина от огнепръскачката. Той се обърна и погледна в посоката, от която беше дошъл.

Нито един от демоните не бе останал жив. Дерек и групата му стояха около двама повалени тамплиери.

Саймън закрачи обратно към тях с оръжията в ръце. Веднага разбра, че падналите воини няма да станат отново. Ракетата беше пръснала на парчета нагръдника на единия, разкъсвайки и гръдния му кош. Кръв покриваше тялото, но от него стърчаха и метални късове. Другият беше почти разкъсан на две, но все още успяваше да се държи за живота.

С отворен шлем Дерек коленичи до умиращия тамплиер. Взе кървавата му ръка в своята и с нежни думи го изпрати от този свят. Мъжът изглеждаше спокоен, приемаше смъртта без оплаквания, но Саймън знаеше, че това отчасти се дължи на лекарствата, които бронята вкарваше в тялото на воина през пластирите.

Лея стоеше наблизо. Светлина от огъня озаряваше лицето й. Изненадващо тя не показваше емоции.

Саймън предположи, че всичко, случило се през последните няколко дни, просто й е дошло в повече.

Дерек продължи да говори, докато умиращият воин престана да го чува. Тогава млъкна и постоя известно време на колене.

Един от другите тамплиери коленичи до него и му каза нещо кратко. След това нежно разтвори пръстите на Дерек, държащи дланта на мъртвеца.

Дерек се изправи отново и погледна към Саймън. Лицето му беше измъчено и белязано от болка.

— Ето за какво си се върнал — каза той на Саймън. — Цялата тази смърт, болка, загуба. Жена му беше убита преди три дена. Сега трябва да кажа на децата им, че са изгубили и баща си. — Той си пое дъх на пресекулки. — Сигурен ли си, че си готов за това?

Саймън въздъхна, като се съсредоточи върху това да запази спокойствието, което му бе нужно като воин. Бяха подготвени за тази възможност, разбира се. Но учителите му грижливо бяха разкрасявали загубата на воини с приказки за кураж, храброст и саможертва.

Томас Крос не го бе залъгвал с такива илюзии. Винаги бе твърдял, че смъртта е трудна и страшна, независимо колко се е подготвял човек за нея.

— Не — каза Саймън. — Не мисля, че някой изобщо може да е готов за това. Но няма да си тръгна. — Той млъкна за кратко, търсейки думи, с които да изрази всичко, което чувстваше. Не само за Дерек, а и за себе си. — И ти, и аз знаем, че няма къде да отидем. Ако оставим демоните да действат необезпокоявани, те ще завладеят всичко.

Дерек кимна мрачно.

— Ако си с мен, ще правиш каквото ти кажа и когато ти кажа. Без въпроси и без провали.

— Съгласен.

— Добре. — Дерек се обърна отново към загиналите и се намръщи. — Хайде да отнесем тези воини у дома.

Двама от хората на Дерек влязоха във влака и изнесоха одеяла и мрежи. Сложиха мъртвите мъже върху одеялата и ги увиха в тях. След това ги поставиха върху мрежите, вдигнаха телата и ги понесоха.

Дерек привика един от тях напред и му нареди да заеме позиция в челото. Саймън зае неговото място при одеялото, за да помогне в носенето на мъртвеца. Двама други мъже помагаха на ранения тамплиер да върви.

* * *

— Тук ли ще останеш?

Седнал на леглото в общото казармено помещение, където беше разпределен, Саймън вдигна очи към Лея.

— Да — отвърна той. Беше изненадан, че е приет от някого. Предполагаше, че в най-добрия случай ще си получи бронята, а след това ще го изхвърлят в града да се оправя сам. Щеше да си тръгне без въпроси.

Готовността на Дерек да го вземе в своя отряд беше изненадваща. Изглеждаше, че в отрядите често се освобождават места.

— Ами аз? — попита тя.

Няколко от другите тамплиери слушаха разговора. Три дито в другия край на стаята беше събрало цяла тълпа. Имаше много малко нови репортажи от самия Лондон, но новинарите, изглежда, бяха решени да запълнят канала със стар материал и нови догадки.

Саймън повъртя шлема в ръцете си. От часове работеше упорито, за да почисти повърхността му. Мръсотията и пясъкът, полепнали по бронята, затрудняваха действието на маскировъчния режим. В момента повече от всичко му се искаше да приключи с бронята и да поспи малко. Беше изненадан колко уморен се бе почувствал.

— А ти какво искаш да правиш? — попита Саймън.

— Да намеря баща си.

— Утре излизаме на патрул. — Саймън се удиви колко бързо бе започнал да мисли в множествено число. — Ако ми дадеш адреса, ще обсъдя нещата с Дерек. Вероятно ще можем да отскочим дотам.

Лея кръстоса ръце на гърдите си.

— Иска ми се самата аз да правя нещо.

Саймън остави шлема.

— Ти правиш. Оцеляваш.

— Това не е достатъчно. Трябва да бъда там навън.

— Ако беше там навън, и то съвсем сама, до минути щеше да си мъртва. — Саймън кимна към ранения мъж няколко легла по-нататък. — Дори ние, макар че сме в брони, рискуваме живота си там навън.

— Тогава защо отивате?

— Защото сме обучени за това.

Лея го изгледа укоризнено.

— Били сте обучени да се биете с демони. — Тонът й го предизвикваше да я убеди.

— Да.

Тя поклати глава.

— Това не е нещо, в което бих повярвала толкова лесно.

— Ти самата им се нагледа през последните дни. Знаеш, че демоните са истински.

Лея въздъхна тихо и каза:

— Да, но да повярвам, че вие сте били обучени да се биете с онези създания, е още по-трудно, отколкото да повярвам в демони.

— Хайде, хайде — каза нежно Саймън.

Миг по-късно тя кимна.

— Ние можем да ги нараняваме — рече Саймън. — Можем да ги убиваме. Това е нещо, което лондонската полиция и британските военни не успяха да сторят.

— Но… демоните все пак са повече от вас.

Саймън забеляза, че тя все още не можеше да проумее срещу какво са изправени, макар че сама неведнъж бе видяла демоните отблизо. За повечето хора беше достатъчна и една среща.

— Освен ако сте много повече, отколкото съм видяла — добави Лея.

— Демоните са повече — отвърна Саймън. — Затова трябва да действаме внимателно. Те си имат слаби места. Трябва да ги открием.

— Като се крием тук и чакаме — каза тя с отвращение, — само им позволяваме да тераформират по-голяма част от Лондон.

— Не можем да попречим на това. Поне засега.

— Ами ако ефектите от… каквото там правят са необратими?

Саймън едва овладя страха, който го обзе. Лея някак уцелваше всичките му големи страхове. С усилие успя да запази спокойствието си. Цялото му обучение като тамплиер беше насочено към оцеляване и спасяване на хората.

— Не можеш да си мислиш така.

— Защо? — Лея придоби още по-разочарован вид.

— Защото трябва да запазим надежда.

— Надеждата не е благословия, а проклятие.

Саймън потисна собственото си разочарование. Младата жена не беше възпитавана като него. А и самият той не се беше придържал към тамплиерския начин на мислене.

— Ако си мислиш, че всеки момент ще те убият — каза тихо Саймън, — най-вероятно точно това ще се случи.

— Как сте се обучавали? — Лея махна с ръка към казармите. — Как всичко това се е озовало тук? Защо вие, хора, сте толкова потайни във всичко, което вършите? Не осъзнавате ли, че ако полицията и военните знаеха това, което знаете вие, нещата биха могли да се развият иначе?

Саймън си пое дълбоко дъх и събра мислите си.

— Тамплиерските ордени невинаги са били тайни. И това не е първият път, когато се сблъскваме с демоните.

Лея се поуспокои малко.

— Откога знаеш това?

— Повтарят ми го, откакто съм се родил.

— Кой?

— Баща ми. Дядо ми. Всички, които съм познавал тук.

— Те са ти казали за демоните?

— Да.

— А ти повярва ли им?

Заболя го от това. Саймън за миг отклони очи, после отново я погледна.

— Не. Не повярвах. Писна ми да живея така. Затова си тръгнах.

— Това ли правеше в Южна Африка? Криеше се?

— Не мислех за това като за криене — възрази Саймън. — Исках да имам собствен живот. Бях прекарал двадесет и три години тук долу и бях излизал навън само за съвсем кратко. Отидох в Южна Африка, защото там хората не задават много въпроси и можех да съм далеч от цивилизацията, докато работех като водач.

— Кога за последен път вие… тамплиерите сте се били с демоните?

— Никога по-рано не сме се били с тях.

Лея поклати глава.

— Не разбирам.

— Ела с мен. Ще ти покажа. — Саймън стана и свали топлите дрехи, които носеше долу в казармата. Когато остана гол, започна да навлича бронята.

Лея се извърна.

Саймън осъзна, че причината за неудобството й е той. Почувства се зле. Не съжаляваше, нито пък беше стеснителен.

— Извинявай. Тук долу човек престава да забелязва голотата. Не можем да носим дрехи под бронята.

— Няма нищо.

Саймън не се смущаваше. Повечето от казармите бяха смесени. Приключи с обличането и си постави шлема. След като костюмът се втвърди, той отвори шлема и взе оръжията си. Вече бяха чисти. Оръжията винаги се почистваха първи.

— Тук долу не отиваме никъде без бронята си. — Особено пък сега. — Да вървим. — Саймън тръгна напред.