Мел Одом
Изходът (26)

Двадесет и три

Хранилища изпълваха стените на оръжейния склад. В стаята нямаше никой друг, но това изглеждаше логично. Всички в тамплиерското Подземие, които бяха съхранявали броните си тук, докато не са наряд или на тренировки, вече не се разделяха с тях — или ги носеха върху себе си, или ги съхраняваха в личните си квартири.

Саймън си спомняше първия път, когато баща му го доведе тук. Едновременно уплашен и развълнуван, Саймън оглеждаше всичко с детинско любопитство. Беше виждал бронята на баща си всеки ден, както и броните на другите тамплиери. Но хранилището беше свещено място. Някои казваха, че там обитават духовете на падналите воини, които благославят онези, които пристъпят през вратата.

Повечето хранилища сега бяха празни, като се изключат някои повредени системи, които щяха да се използват за резервни части, преди да бъдат претопени и изковани наново.

Имаше поверие, че броня, взета от тамплиер, който е паднал в достойна битка, е особено силна. Саймън не беше убеден, че вярва на това. При температурата, която достигаха топилните пещи, нищо органично не можеше да оцелее.

— Кръвта е нещо повече от органична субстанция, Саймън — беше възразил баща му единствения път, когато Саймън изрече на глас съмненията си. — Кръвта съдържа също така и магията, изразяваща се в това да бъдеш някой. Хора, които изживяват пълноценно живота си и никога не отстъпват, оставят по-дълбок белег върху своята броня. Този дух, тази частица мистична сила все още е там, за да борави с нея новият ковач.

Дори ковачите, които влагаха огромно количество технология в бронята си, вярваха в това.

Дишайки дълбоко и вслушвайки се в кънтенето на стъпките си по пода, Саймън извървя три четвърти от пътя до мястото, където се намираше хранилището на семейство Крос. Когато бе малък, това място му изглеждаше толкова по-голямо. Сега част от неговата загадъчност беше изчезнала.

А с нея и чувството за неуязвимост.

Хранилището представляваше голяма кухина с формата на куб със страна три метра, издълбана в стената. Стени, дебели по тридесет сантиметра, защитаваха съдържанието й. Гранитно сивата безлична врата от въглеродна стомана отразяваше само силуета на Саймън. Не изглеждаше по-различна от другите врати, но той знаеше, че зад нея се намира семейното хранилище.

Когато беше по-малък, вратата му се струваше невероятно голяма. Сега не можеше да повярва, че нещо толкова малко може да пази толкова много.

Саймън пристъпи към вратата и опря двете си длани в повърхността й. Почти веднага усети как металът се втечнява леко. Ковачите го наричаха клетъчна памет. Вратите бяха програмирани да разпознават членовете на семейството по тяхната ДНК.

— Добре дошъл, Саймън Крос — обади се женски глас.

Бащата на Саймън веднъж му беше споделил, че си е мислил дали да не програмира хранилището с гласа на майка му. Така че Томас Крос да не го забравя.

Саймън не можеше да повярва, че баща му би могъл да забрави нещо. Томас Крос имаше почти фотографска памет. В края на краищата баща му беше решил да не използва гласа на майка му и се беше задоволил с един от стандартните, които осигуряваше охранителната програма.

— Какво желаете? — попита гласът.

— Достъп — отвърна Саймън. Пое си дълбоко дъх, знаейки, че това ще е последното доказателство за вярата на баща му в него. Ако Томас Крос не му беше забранил достъпа, това щеше да означава, че е имал поне някаква надежда синът му да се върне.

— Достъп даден.

Масивната врата се отвори, плъзгайки се върху неорганична течност, предотвратяваща триенето, което я караше да се движи почти безтегловно. Лампите вътре се включиха и светлината им се отрази в бронята в тъмносиньо и сребърно, окачена на една от стойките в стаята.

Няколко мига Саймън стоеше и гледаше бронята. Цял живот баща му го беше учил какво означава бронята и за какво може да бъде призован някой ден.

Когато беше млад, обичаше бронята заради онова, което тя му позволяваше да прави. Когато беше в нея, можеше да тича по-бързо, да скача по-високо, да понася по-силни удари и да е невероятно силен. ПД-то в шлема му даваше 360-градусово зрително поле, както и възможност да използва диапазони от инфрачервено и термографско^[1] зрение.

Дори сама по себе си, бронята беше оръжие с невероятна разрушителна сила.

— Нещо не е наред ли? — поинтересува се женският глас.

Саймън трябваше да говори през стегнатото си гърло.

— Не. Всичко е наред. — Той влезе в хранилището и се приближи до бронята.

Писмото на баща му лежеше върху една полица до бронята. Разтреперан, Саймън го отвори, знаейки, че думите върху листа са последните, които ще получи от баща си. Ужасяваше се от онова, което можеше да открие.

Вместо това нежните думи и разбиращият глас на баща му изпълниха ума и сърцето му. Не можеше да се овладее. За миг чувствата парализираха Саймън. Той опита да се мобилизира.

Недей да мислиш сега. Имаш доста за вършене. По-късно ще имаш време да мислиш. Време, когато няма да можеш да правиш нищо друго, освен да мислиш.

Баща му го беше учил да разсъждава по този начин, когато му предстои битка. Като малък Саймън винаги си бе представял, че ще се бие рамо до рамо с баща си срещу демоните.

Само че демоните все не идваха. Саймън забрави тази своя мечта, когато стана юноша. В него вече се бе зародила нуждата да излезе навън, да направи нещо повече. А баща му се опита да го вкара в правия път.

— Саймън Крос — попита компютърният глас, — желаете ли нещо?

— Не. Добре съм. — Саймън прокара пръст по залепващия ръб на един от джобовете в нагръдника на бронята. Джобът се отвори и той нежно прибра сгънатото писмо вътре.

Съблече се гол и механично навлече бронята, като се пъхна в панталоните, а после седна на укрепената пейка, която можеше да поеме теглото му. Костюмът беше тежък. Дизайнерът бе осъзнал нуждата от допълнително тегло при битка с чудовища. Да хвърлиш една празна консервена кутия по мишена не причиняваше толкова щети, колкото, ако консервата беше пълна.

Напълно облечен, теглото му възлизаше на почти двеста килограма — заради използваната сплав, дебелината на бронята, затворената система за поддържане на жизнената среда, системата за изхвърляне на отпадъците и вградената медицинска система. Въпреки това той усещаше как микроапаратурата и нанодин сервосистемите го правят почти безтегловен и може да се движи като цирков акробат с увеличена скорост и сила.

След като панталоните бяха закопчани здраво, той пъхна краката си в огромните ботуши. Те бяха снабдени с електромагнитни подметки, които можеха да се зареждат мигновено, и това му позволяваше да постига сцепление с метални повърхности и да тича нагоре по отвесни стени до неголяма височина, а също и да устоява на блъскане и дори падане, ако се стигнеше дотам. От подметките също така можеха да се изстрелват като оръжия захващащи опори, които да го закрепват намясто.

Той си сложи нагръдника, а после и ръкавите. Те се свързаха към раменете на нагръдника при словесната му команда. Ръкавиците се плъзнаха гладко върху дланите му и също се закопчаха. Саймън вече се чувстваше по-лек, по-силен, по-завършен, отколкото през последните две години. Не можеше да повярва колко му е липсвало чувството, което изпитваше сега. Вдигна безликия шлем и го постави на главата си. Той се заключи.

Готово. Мисълта изпълни главата му, карайки го да се съсредоточи.

Отначало Саймън можеше само да вижда през наличника, сякаш е направен от стъкло. Не бяха направени никакви специални визуални настройки.

Саймън си пое дълбоко дъх.

— Включи.

Костюмът мигновено се изпълни с енергия, извличайки я от клетките със слънчево захранване, които до този момент се бяха намирали в състояние на хибернация^[2]. Веднъж заредени, клетките щяха да издържат години. Дори и при постоянна употреба на костюма, времето за презареждане беше минимално. Слънчевият поток през микроядрения двигател се бе оказал безкрайно по-добър от някогашните слънчеви батерии.

В допълнение към слънчевите клетки, по-голямата част от бронята можеше да действа и с магическа енергия, в случай на нужда. Някои брони, като тази на Дерек, действаха предимно с магическа енергия, а слънчевата беше резервна.

Бронята се втвърди. Всички шевове се свързваха посредством електромагнетизъм или магия, в зависимост от типа на бронята. Тази на Саймън имаше връзки и от двата вида. Течност започна да пълни кухините, отделяйки плътта му от прилепналата по тялото му броня, като уплътни всичко още повече.

Благодарение на тази течност той нямаше да се нарани при сблъсък или внезапно спиране. Тя имаше дори хигиенично и терапевтично действие, беше способна да почиства и лекува раните, които не са опасни за живота. Ако бъде отрязан някой крайник, костюмът беше проектиран да се запечатва, да спира кръвотечението с турникет и да стабилизира с лекарства състоянието на човека, който го носи.

Саймън вдигна без усилие ръцете си, наслаждавайки се на силата. Обърна се и си избра оръжия. Взе широкия меч, който бяха изковали заедно с баща му, преди да направят бронята според сегашния му ръст. Имаше обичай воините да свикнат с окончателните си оръжия, преди да са готови за бронята си.

Добави един шипомет и го прибра в кобура на кръста си, а меча прикрепи на гърба си. Обърна се и се взря в огледалото в дъното на хранилището.

Там видя брониран рицар тамплиер. Показанията на уредите бързо определиха синьо-сребърния образ като незастрашителен. Саймън изпита гордост от вида си и си спомни как се беше почувствал, когато за първи път облече броня.

Първата си истинска броня беше получил на дванадесет — възраст, на която на момчетата и момичетата бе позволено да влязат в битка с демоните, ако такива се появят. По-късно си беше изковавал нова екипировка всеки път, когато израстваше настоящата. Щом достигна пълния си ръст и откри най-доброто си бойно тегло, изкова бронята, която носеше сега.

Тъмносиньо-сребристата броня блестеше на светлината. Без включен маскировъчен режим, огледалните повърхности биха били заслепяващи на ярко слънце.

Липсваше му само баща му, застанал до него.

Саймън се обърна и напусна хранилището. Вратата се затръшна плътно зад него с мощен тътен.

„Надявам се, че можеш да ме чуеш, татко — помисли си Саймън. — Ще бъда всичко онова, което си ме възпитал да бъда. Ще се гордееш с мен“.

Но знаеше, че това ще стане само ако му дадат шанс.

* * *

Когато излезе от оръжейния комплекс, Саймън спря за момент и се огледа. Сега, когато беше в костюма, се чувстваше по-голям и по-силен. Лея му се струваше невероятно малка.

— Саймън? — Лея изглеждаше изненадана. Отстъпи една крачка назад.

— Да. — Нейният и собственият му глас звучаха нормално за Саймън, но знаеше, че за нея той ще звучи различно.

Тя се взря в него.

— Просто… изглеждаш много различен.

— Знам. — Той се и чувстваше различен. ПД-то го свързваше със света по начини, които вече бе забравил. Сензорните релета, които се бяха активирали при първия допир с кожата му при гръбначния стълб, му предаваха голямо количество информация. Саймън можеше да докосва и да усеща, но имаше голям контрол над своите усещания. Никога нямаше да изпита истинска болка, докато целостта на костюма оставаше ненарушена и медицинските системи и лекарствата бяха непокътнати.

— Това всичко ли е? — попита Дерек.

— Да.

— Ами личните вещи?

Саймън помисли за другите неща, които баща му беше оставил в хранилището. Снимки и видеозаписи, спомени от различни места, където бяха ходили — всички тези предмети още стояха вътре.

— Няма нищо, което бих желал да нося със себе си — рече Саймън. Ако загинеше, искаше тези неща да оцелеят. Семейство Крос се беше стопило с годините. Баща му беше имал по-малък брат — Робърт Крос, но той беше загинал при трагичен инцидент.

От семейството оставаше само Саймън. Дерек се поколеба.

— Може да нямаш възможност да се върнеш за тях.

— Ще се върна — каза Саймън. — Ако оцелея, тези неща са единственото наследство, оставено от баща ми. Няма да ми откажат такава дреболия.

Грейдън тупна тежката си ръка върху рамото на Саймън. Металната ръкавица на стария тамплиер издрънча.

— Ще можеш да се върнеш и да вземеш всичко, което ти трябва, момко — рече Грейдън. — Когато пожелаеш. Давам ти думата си.

Саймън хвана ръката на стареца и я стисна.

— Благодарен съм ти.

— Няма защо, момко. — Грейдън се усмихна. — Само внимавай там навън.

Саймън каза, че ще внимава, и последва Дерек навън от Подземието на дома Рорк.

* * *

Пътуването обратно до станцията на Бейкър Стрийт беше много по-различно за Саймън от пристигането му. Макар че тогава беше носил очила за нощно виждане, всъщност не беше в състояние наистина да вижда.

С шлема обаче вътрешността на тунела на метрото беше огряна ярко като от дневна светлина. Саймън крачеше безстрашно. Сега той беше хищник в естествената си среда.

Но също така виждаше по-добре и касапницата, оставена от мародерстващите демони. ПД-то беше толкова усъвършенствано, че му показваше истинските цветове около него, вместо да ги предава в зелено.

Той толкова се стараеше да не забелязва ужасната гледка около себе си, че едва не пропусна началото на атаката. Щом зави зад ъгъла, ПД-то му оцвети в зелено фигурите, които висяха с главата надолу от тавана на тунела.

Други изкривени и уродливи фигури причакваха зад преобърнатите вагони на влака на метрото. След като ги видя обаче, Саймън разбра, че са изчадия на мрака.

— Засада! — извика предупредително един от хората на Дерек.

По навик Саймън посегна към меча и шипомета си. Върху картината на ПД-то забеляза зад себе си Лея. Отстъпи заднишком към нея и изръмжа:

— Прикрий се.

Миг по-късно шипометът беше в ръката му и той стреляше. Екотът на изстрелите раздра тишината в тунела.

Паладиевите шипове се забиха в едно от висящите на тавана изчадия и приковаха съществото към каменната повърхност. Демонът нададе вой на болка и гняв, докато се опитваше да се освободи. Слабото му тяло се мяташе и извиваше, разкъсвайки още повече раните в плътта си.

Като се вгледа по-внимателно, Саймън видя, че демоните са изплели на тавана паяжина от предпазни мрежи за багаж, които явно бяха задигнали от преобърнатите вагони. Бяха действали ужасно бързо, за да успеят да устроят засада за връщането на тамплиерите.

Миг по-късно изчадието, което Саймън бе приковал към тавана, се отблъсна с крака и се изтръгна от шиповете. Черна кръв шуртеше обилно от раните му. Ръмжейки, демонът се приземи само на няколко стъпки пред Саймън. Надигна оръжие и се прицели.

Саймън пъргаво отскочи от пътя на смъртоносния лъч. Той улучи стената зад него. През ПД-то Саймън можеше ясно да види, че Лея се крие зад един от преобърнатите вагони.

Саймън нападна, преди изчадието на мрака да успее да стреля отново. Замахна с меча си и разсече шията на демона. Обезглавеният труп направи няколко олюляващи се крачки, а после рухна в безжизнена купчина.

Зад демона, който беше убил, Дерек и хората му бяха здраво притиснати. Проблясваха мечове, а от време на време някое огнестрелно оръжие изпълваше тунела с ярка светлина и грохот. Прекрачвайки отвратителния труп, проснат на пода, Саймън тръгна да търси друг противник.

Четири изчадия се хвърлиха срещу него. Саймън вдигна крак и го заби в лицето на съществото в центъра.

— Шипове — заповяда той инстинктивно.

От подметките му щръкнаха шипове и разкъсаха лицето на демона, прободоха две от очите му и ги превърнаха в каша. Съществото залитна назад.

Саймън стреля с шипомета в лицето на друго изчадие и го прикова към корпуса на един преобърнат вагон. Третото парира мигновената му атака с меча, като вдигна пушката си и блокира тежкото острие.

Виждайки на ПД-то си, че има достатъчно пространство за такава маневра, Саймън се завъртя надясно и издигна меча си в блестяща дъга. Използвайки цялата сила, която му даваха сервомоторите и двигателите в бронята му, той разсече демона наполовина.

Четвъртото изчадие на мрака се хвърли към гърдите на Саймън и го блъсна назад. Други демони стреляха с хващачи и гранатомети.

— Предупреждение — обади се мекият женски глас в шлема му. — Приближаващ обект.

Ярко зарево огря ПД-то му, докато падаше.

— Ракета! — предупреди той другите. Дори и да му бяха отговорили, Саймън не ги чу сред избухналите пламъци.