Мел Одом
Изходът (24)

Двадесет и едно

Между пръстите си Саймън видя дузина въоръжени тамплиери, които стояха пред отвора. Държаха мечовете и пушките си в готовност. Дори и като група изглеждаха изтощени и измъчени.

— Господин Крос — каза един от тамплиерите, — освободете се от оръжията си. Внимателно.

Саймън погледна към Жизел, но тя не отвърна на погледа му. Да се обръщат към него като господин Крос — като към цивилен, вместо към тамплиер, — го унижаваше. Замисли се дали да не пренебрегне заповедта, но реши да не го прави. Знаеше, че те мразят. Знаеше го, когато избра да дойдеш тук. Той внимателно постави оръжията си на земята в краката си и преплете пръсти на тила си.

Накараха Лея да направи същото.

Саймън се опита да остане спокоен, когато двама от мъжете пристъпиха напред с белезници и ги поставиха на китките му. Закопчаха ръцете му отзад, а после сложиха още един чифт белезници на глезените му. На Лея само й закопчаха ръцете зад гърба.

— Коя е жената? — попита един тамплиер.

Саймън не го познаваше. Бронята с нищо не издаваше самоличността или ранга му. Ако Саймън носеше собствената си броня, неговият ПД щеше да идентифицира мъжа мигновено.

— Тя беше с Крос, когато го намерихме — отвърна Жизел.

— Дойдох тук да търся баща си. — Лея изглеждаше уплашена. — Не искам да навредя на никого.

— Не биваше да я водиш тук — каза тамплиерът.

Жизел се намръщи.

— Не можех просто да я оставя навън да умре. Не за това сме тук.

След миг тамплиерът отвърна:

— Тук сме, за да убиваме демоните, сержант Флетчър. Не го забравяй.

Преди Жизел да успее да отговори, той се завъртя и се отдалечи, като даде заповед на хората си да го последват заедно с пленниците.

Двама от тамплиерите блъснаха Саймън напред.

„Добре дошъл у дома“ — помисли си той с горчивина. Не беше особено изненадан от поведението им. Но се удиви на заблуждението си, че нещата биха могли да се развият другояче.

* * *

Тамплиерското Подземие беше огромно в сравнение с онова, което средностатистическият лондончанин знаеше за подземната мрежа на метрото. Саймън също не знаеше колко е голямо в действителност. Всичките му части действаха заедно, но бяха и до голяма степен автономни, така че да не могат да бъдат разкрити едновременно.

Освен жилища, медицински центрове и тренировъчни зони, тамплиерското Подземие поддържаше охранителни постове, стаи с генератори, които се захранваха от турбини, задвижвани от река Темза, медицински и оръжейни лаборатории, ковачници, където се правеха броните, гробници и хидропонни^[1] ферми, които се поддържаха в готовност за случай на обсада. Саймън предполагаше, че сега положението е такова.

Стражите ги отведоха до един от охранителните постове и оставиха Лея там в една килия. Поне имаха приличието първо да й махнат белезниците.

Жизел остана със Саймън и това го утеши донякъде. Докато не си спомни, че би му прерязала гърлото, ако решеше, че представлява заплаха за тамплиерите. В коридорите се разминаваха с други тамплиери. Никой от тях не желаеше да срещне погледа на Саймън.

Режещ страх се размърда неспокойно в дълбините на ума му. Той постоянно си мислеше за начини да избяга и този му порив беше сдържан само от факта, че знаеше, че тамплиерите ще го убият, ако се наложи.

Малко по-нататък попаднаха на друг пропускателен пост на охраната. След кратка размяна на реплики стоящите там на стража тамплиери се отдръпнаха, а масивната паладиева врата се отвори. Когато преминаха, тя се затръшна след тях.

Някои от вратите бяха херметични. Отсеци от тамплиерското Подземие можеха да се изолират и да съществуват независимо.

Все пак подземният начин на живот не устройваше Саймън. Открай време той непрекъснато бе усещал смазващата тежест на града отгоре и беше жадувал да е навън.

В следващия коридор един от тамплиерите опря облечената си в ръкавица длан върху вратата на един асансьор. Вратите се отвориха и те пристъпиха вътре. Асансьорът се понесе надолу толкова бързо, че Саймън усети, че се замайва. Олюля се и преглътна, за да не повърне, но остана прав.

Лампите трептяха, докато асансьорът се спускаше. Слизаха все по-надолу, а това означаваше само едно — че ще се срещне с някоя много важна личност. Тази мисъл също беше неприятна за Саймън. От време на време баща му го беше водил долу, в ниските нива на тамплиерското Подземие, и това не му беше харесало. Колкото по-надълбоко слизаше човек, толкова по-малко пътища за бягство имаше.

Асансьорът внезапно спря. Отрицателното ускорение притисна Саймън за момент. Ескортът му го поведе навън от асансьора и през друг лабиринт от тунели, докато не стигнаха до своята цел.

* * *

Още тамплиери стояха на пост пред една паладиева врата. Те отстъпиха настрани, а вратите се отдръпнаха в стената.

Стаята зад нея беше пълна с компютърно оборудване. Мъже и жени седяха на работните места. В центъра на стаята имаше три ди проектор, който показваше част от Лондон. Като огледа образа по-внимателно, Саймън осъзна, че районът обхващаше няколко квартала около станция „Слон и крепост“.

Шепа фигури тичаха по уличките, преследвани от демони. Пред очите на Саймън един Кървав ангел се спусна от върха на някаква сграда и сграбчи бягащ мъж. Политайки нависоко, демонът изврещя ликуващо и пусна плячката си. Мятайки ръце и крака, мъничката фигурка падна на улицата и остана да лежи неподвижно.

Другите фигури опитваха да се бият, но оръжията им не можеха да наранят демоните. Беше касапница. Бледата светлина от три ди проектора озаряваше суровите лица на мъжете и жените около него.

Саймън разпозна някои от шестимата тамплиери, събрали се около три дито, но не всички. До един бяха млади. Най-възрастният измежду тях беше Терънс Буут, в момента Върховен трон на дома Рорк.

Сега Буут беше седем-осем сантиметра по-нисък от Саймън, но когато Саймън му разби носа, беше по-висок от него. Имаше тъмна коса и носеше козя брадичка, което бе нещо ново от последния път, когато Саймън го беше видял. Вероятно Буут си мислеше, че тя го прави да изглежда по-възрастен.

Буут стрелна Саймън с подигравателен поглед.

— Сега вече вярваш ли в демони, Саймън? — попита той.

Саймън понечи да направи крачка напред. Жизел му препречи пътя с гръб. Двама стражи, които бяха там, за да охраняват Върховния трон на дома Рорк, също пристъпиха напред. Саймън не се и съмняваше, че ще го посекат, ако почувстват, че представлява заплаха.

— Той се върна — каза Жизел със спокоен тон.

— Жалко, че не се върна по-рано — рече Буут. — Можеше да се присъедини към другите при катедралата „Свети Павел“.

Саймън си пое дълбоко дъх и се опита да изтласка гнева от ума си. Оказа се по-лесно, отколкото си беше представял, но това беше, защото се чувстваше засрамен да стои там сред тези, които навремето бяха негови равни. Всички те знаеха как бе опозорил бащиното си име. Саймън се съсредоточи върху възможността да отмъсти на демоните, които бяха убили баща му и другите тамплиери.

— Да не би изведнъж да се оказа, че разполагаме с толкова много воини — попита Жизел, — че да си позволим да ги отпращаме?

Буут обърна тъмните си очи към нея.

— А ти да не си дошла, за да водиш неговата защита?

— Неговата защита ли водя? Или поправям твоите грешки?

Тази прямота вбеси Буут. Той размаха ръка над три дито, превключвайки картините от различни части от града. Тамплиерите отдавна бяха опасали Лондон с охранителни устройства, като използваха параноята след 11 септември, за да прикрият следите си. От самото начало те имаха на разположение независимо захранване.

— Баща ти е мъртъв. — Буут се взираше в града.

Много от сградите в централната част се бяха срутили и образуваха купища отломки, затрупали тесните улици. В някои от тях още горяха огньове, подхранвани от течове в газопроводите и леснозапалими материали в сградите. Лондон беше горял и преди, осъзна Саймън, докато гледаше разрухата пред себе си.

— Знам — каза той с натежал от чувства глас.

— Но въпреки това дойде.

Саймън не отговори. Самото му присъствие беше ясен знак за намеренията му.

— Глупаво беше да го правиш — заяви Буут.

— А какво трябваше да направя?

— Да си останеш в Южна Африка. Където си бил, преди да дойдеш тук.

— Това щеше да е безполезно. Знаеш го. Демоните са установили опорен пункт тук. Няма да си тръгнат. Скоро ще се разтворят и други Адски порти. Ако вече не са се разтворили.

Буут се приближи и застана с лице към Саймън, взирайки се нагоре към него. Саймън знаеше, че ръстът му винаги беше потискал другия.

— Ти вече ни заряза веднъж — каза Буут. — Защо да вярвам на твърдението ти, че този път ще останеш?

— Искам да се погрижа баща ми да бъде отмъстен.

По лицето на Буут пробяга жестока усмивка.

— Отмъщението не е достатъчно.

„За мен е“ — помисли си Саймън.

— Учили са те на това — продължи Буут. — Отмъщението е тесен път, който води към катастрофални последици.

— Не съм тук за отмъщение. Дойдох да правя онова, за което ме е обучавал баща ми. За което са ме обучавали тамплиерите. Ако правя това, отмъщението само ще дойде.

Буут се усмихна.

— Лъжеш.

Саймън се опита да не показва никакви емоции, но беше уверен, че се е провалил.

— Не те бива много за лъжец — рече Буут.

— Не съм си правил труда да се упражнявам.

— Жалко. — Буут понечи да се извърне.

— Дойдох да се бия, милорд — обяви Саймън, мразейки се заради този свой опит да спечели благоразположението на Буут. — Независимо дали ще се бия тук, с вас и останалите тамплиери, или ще поискам онова, което ми се полага по право, и ще изляза на улиците — така или иначе ще се бия с демоните. Не можете да ме спрете.

Буут се обърна към Саймън.

— Не. Не мога да те спра. Но не съм длъжен да ти помагам.

— Милорд — обади се един от другите тамплиери.

Саймън погледна към мъжа и позна в него Дерек Чипълуайт, съученик от момчешките му години.

— Аз ще гарантирам за него — каза Дерек. Беше широкоплещест и мускулест, тялото му беше закоравяло от безбройните часове, прекарани в тренировъчните зони. Кожата му изглеждаше черна като въглен и леко синкава в мрака. — Давам думата си на рицар.

Саймън си пое бавно и тихо дъх и зачака. Рицарската дума беше нещо безценно. Отхвърлянето й би било равносилно на шамар в лицето на Дерек.

— Много добре тогава — рече Буут с недоволна физиономия. — Но се погрижи той да оправдае честта, която му оказа.

Дерек кимна.

— Ще се погрижа.

— Защото, ако не го сториш или пък той се провали, ще го изхвърля на улицата.

Саймън едва се сдържа да не каже нещо. Буут насилваше границите на честта.

— Махнете го оттук. — Буут се обърна и изключи Саймън от вниманието си.

„Толкова по-добре — помисли си Саймън. — Ако ме гледа, не знам дали ще запазя самообладание“.

Дерек направи знак на воините.

— Махнете му белезниците.

Те изпълниха нареждането.

— Благодаря ти — каза Саймън на Дерек.

Другият мъж му се усмихна.

— Просто оправдай доверието, което ти оказвам. За друго не те моля.

— Тук има и една жена — каза Саймън на Дерек. — Дойде заедно с мен. Казва се Лея.

— Ще се погрижа за нея — рече Дерек. — Но нека първо се погрижа за теб. След толкова път сигурно си гладен.