Мел Одом
Изходът (19)

Шестнадесет

Джонас кимна на един от групата, когото бе нарекъл търсач. Според Джонас търсачите издирваха и изучаваха артефакти, за да увеличат знанието на Кабала за демоните. Джонас беше глас, един от помощниците, служещи на първия гадател. Те имаха еднакъв ранг в Кабала, но понякога работеха заедно в големи групи.

Търсачът излезе в центъра на притихналия кабалистичен кръг и постави на пода огледален многостен с форма на ромб. Беше горе-долу с размерите на топка за софтбол^[1].

Щом търсачът отново зае мястото си в кръга, Джонас протегна ръка към многостена.

— Това е Окото на Рааталукин. Казват, че Саладин^[2] го изтръгнал от един демон и го пазел в Калаат ал-Гинди, неговата планинска крепост дълбоко в Синайската пустиня.

Джонас раздвижи ръце. Многостенът бавно се надигна и се изправи на един от върховете си. Вътрешността му засия с лавандулова светлина, която се разля по лицата на хората.

— За известно време Окото било донесено във Венеция по молба на Джовани ди Бичи Медичи^[3] — продължи Джонас. — Неговата банка имала клиент, който искал да притежава Окото. Никой не знае кой е бил този клиент, но султан Мехмед, известен като Завоевателя^[4], плячкосал Константинопол през 1453 година и си върнал Окото. Опитал се да призове силите му по време на битката си с Влад Цепеш, наричан още Набучвача^[5].

Направи още един жест и многостенът започна да се върти като монета.

— Окото изчезнало във Влашко за столетия — рече Джонас — и се появи отново на бял свят едва преди шест години, когато бе открито при археологически разкопки. Цели три години се борих да го получа за Кабала.

С периферното си зрение Уорън забеляза кръв по ръката на Джонас. Когато вдиша, усети мирис на смърт и нямаше никакви съмнения каква цена е платил Джонас, за да се сдобие с талисмана.

— Преди Адските порти да се разтворят, на няколко пъти се опитах да използвам Окото — каза Джонас. — Опитите ми преди нашествието не постигнаха голям успех. Ставам все по-добър, но все още не съм успял да накарам Окото да се отвори.

Окото се въртеше толкова бързо, че се превърна в размазано петно. Бръмчене изпълни ушите на Уорън. Обзе го приятно чувство, като да се потопиш във вана с топла вода в студена стая.

— Сега, когато ти си тук, се надявам с помощта на твоята сила да надмина всичко, постигнато преди.

Уорън се взираше в проблясващия многостен, въртящ се на пода.

— В дневниците на Саладин се споменава Окото — каза Джонас. — Той твърди, че с него може да вижда демона, от когото го е отнел. Съсредоточи се върху Окото. Пожелай то да се отвори. Нека видим каквото можем. — Гласът му бе станал мек и хипнотичен.

Смътно долавяйки гласа на Джонас, Уорън се съсредоточи върху Окото. Но съвсем скоро разбра, че всъщност няма нужда да се съсредоточава, защото то го придърпваше. Искаше да попита дали Джонас е изпитал същото, но откри, че не може да помръдне.

Сребърна светлина бликна от най-горния връх на Окото, но спря само на метър над пода, вместо да стигне до тавана или да се разсее.

В Уорън отново се разгоря вълнение, но то бързо бе усмирено от студената вълна, която заля стаята. С периферното си зрение той видя как по стените се образува скреж и покрива знаците и символите, нарисувани там. Миг по-късно в стените се появиха процепи. От нищото излезе вятър и зафуча из стаята.

Някои от кабалистите напуснаха местата си, като се отдръпнаха назад или се изправиха.

— Стойте! — изрева Джонас. — Стойте където сте!

Уорън искаше да се раздвижи. Знаеше, че трябва да се раздвижи. Но не можеше. Седеше там като издялан от камък и се взираше в Окото.

И беше сигурен, че Окото също се взира в него.

Други от кабалистите също се отдръпнаха, постепенно разрушавайки кръга.

— Стойте! — изрева отново Джонас. — Ще стоите тук и ще ни помагате да поддържаме контакта!

Уорън нямаше представа какво би направил Джонас, ако кабалистите не изпълнят нареждането му. Но не го интересуваше особено. Повече го интересуваше Окото.

— Това е той — прошепна някой.

— Той го прави.

— Никога досега не сме го правили.

— Той ще ни избие.

— Никой няма да бъде убит! — изрева Джонас. — Тренирали сме за това. Ние сме по-силни от демоните. Притежаваме Окото. Съсредоточете се върху защитата си. Ще бъдете в безопасност.

Уорън усещаше съпротивление. Чувството беше все едно е заспал и се опитва да отвори очите си по време на сън, но не може. Той удвои усилията си, пожелавайки съпротивлението да изчезне.

Разтопена агония обля тялото му. Преди да осъзнае какво прави, Уорън бе коленичил на пода с прострени напред длани.

— Кой си ти, човеко? — запита дълбок, ужасяващ глас.

Страх сграбчи сърцето на Уорън. Изведнъж се почувства толкова уплашен — „Никога повече няма да бъдеш така уплашен!“, — както в нощта, когато бяха убити родителите му.

— Говори! — отекна дълбокият глас.

— Уорън — прошепна той.

— Искаш ли да умреш?

— Не. Искам да живея.

— Значи си се заел с невъзможна задача.

Почти без да забелязва стаята и втрещените кабалисти около себе си, Уорън се взираше в Окото. Обливаше го горещина като в най-лошата треска, която бе имал.

— Нямаш работа тук — каза гласът.

— Кой си ти? — попита Джонас.

Светлината на върха на Окото припламна и образува елиптична сфера, която продължи да трепти. Тя също беше сребриста, но в дълбините й се движеха смътни синкави фигури.

— Арогантност — рече дълбокият глас. — Едно от малкото достойни за възхищение човешки чувства. Поне има сила в себе си, макар и да е незаслужена.

— Аз съм Джонас Уейн. Глас от кабалистите. Ти ще ми се подчиняваш.

Груб смях изпълни стаята, отеквайки от стените.

Уорън потрепери, уплашен за живота си. Майка му надълго и нашироко му бе разправяла как да се научи да разговаря с дружелюбни духове, но гласът, който говореше през Окото, звучеше абсолютно зъл.

— Не се подчинявам на никой човек.

— Заповядвам ти да назовеш името си! — изкрещя Джонас. Татуировките му горяха с кехлибарена светлина.

Уорън знаеше, че според традиционната представа имената би трябвало да дават власт над демона. Но тъй като никога не бе имал истински взаимоотношения с демон — особено със създание от такава величина, — не беше съвсем сигурен дали е вярно.

Сребърната елипса се избистри като три ди холограма с подобрен сигнал. Оттам надникна едно лице, безцеремонно и сурово, покрито с червени люспи и с белези от минали битки.

— Аз съм Мерихим, Носителя на чума^[6] — изрева демонът. — Пред мен ти си нищо.

Сребърната елипса се разрасна и се видя, че демонът е възседнал някакъв огромен звяр, който не се побираше в зрителното поле. Смътно напомняше слон, покрит с люспи колкото капак на шахта и с големи, закривени рога.

Мерихим надигна дясната си ръка, стиснала здраво тризъбец от зелен метал, по който пращеше енергия. Ярки, трептящи вълни пробягаха през сребърната елипса.

Сграбчен от невидима ръка, Джонас се издигна от пода. Той изпищя високо и тънко като жена. Нямаше власт над ситуацията, нито над себе си. Безполезно заразмахва ръце към заобикалящата го сила. Опита се да раздвижи краката си, но не можа.

Миг по-късно Джонас се сгъна надве, сякаш нещо го извиваше. Гръбнакът му се прегъна назад, изпращя и се скърши.

Кабалистите, които се бяха събрали около кръга, скочиха и хукнаха към вратите. Вратите се затръшнаха, затваряйки ги вътре. Те започнаха да плачат и да молят за милост.

Едит се опита да ги прегрупира, но това беше обречена кауза. Уорън усещаше как страхът се лее от нея на вълни.

Жената се втурна към Джонас, измъквайки кама изпод робата си. Дори от другия край на стаята и с цялата присъстваща магия, Уорън усети силата, излъчваща се от закривеното острие. Имаше нещо източно във вида му, приличаше на ятаган.

Със свободната си ръка Мерихим отново направи жест. Моментално през портала изскочиха демони, подобни на гигантски хрътки, които се приземиха в стаята. Те ръмжаха и щракаха със зъби, размахвайки покритите си с шипове опашки.

— Досега ме задържаха — каза демонът. — Благодарение на вас вече няма нужда да чакам за Адските порти. Той се улови за ръба на магическия прозорец и се промуши през него.

Щом демонът застана в стаята, рогатата му глава остърга тавана. Сигурно беше висок поне два метра и половина. Имаше големи мускули и телосложението му беше като на упорито трениращ тежкоатлет. Носеше синьо-зелена броня, изработена от гущерови люспи. На кръста му бе препасан огромен меч.

— Не! — изпищя Едит. Тя вдигна ръце пред себе си и концентрира цялата си енергия.

Вълни от трептяща сила се разбиха в гърдите на Мерихим.

Демонът се олюля леко назад, после се ухили.

— Не е зле. За човек. Но ти не владееш напълно силите, които използваш. — Лицето му изглеждаше зловещо. — Ще ти покажа какво е сила. — Той отново направи жест с тризъбеца.

Джонас изкрещя, макар че Уорън не би повярвал, че мъжът е в състояние да го направи. Татуировките му горяха в златисто толкова ярко, че Уорън едва задържаше поглед върху тях. После за миг придобиха яркочервен цвят като залез над прашен хоризонт.

А после, колкото и да беше невероятно, Джонас експлодира. Парчета от него се разлетяха из цялата стая.

Кървавите късове засипаха Уорън, а после той осъзна колко са горещи и бе принуден да ги сваля с нокти от тялото си. Избърса кръвта, доколкото можеше.

Надавайки вик с голямо усилие, Едит се втурна към демона. Уорън бе сигурен, че тя знае, че отива към своята гибел, но жената не се поколеба.

Небрежно, като че ли това не беше нищо особено, Мерихим метна тризъбеца си към нея. Трите върха пронизаха жената в гърдите и я отхвърлиха назад през стаята, приковавайки я към стената като препарирано насекомо.

Едит се опита немощно да изтръгне тризъбеца от гърдите си.

Мерихим заговори на език, който Уорън не разбираше. Моментално пламъци обгърнаха Едит, изпепелиха я и оставиха само петно от черни сажди върху стената.

Демонът заговори отново и по-дребните демони се нахвърлиха върху кабалистите. Ноктите и зъбите им разкъсваха плътта на събраните в стаята мъже и жени.

Горният етаж на къщата се беше превърнал в лудница. Смъртта изпълни стаята с миризма на кръв и изгоряла плът.

Уорън изведнъж се почувства освободен от онова, което го задържаше, и се втурна към един от близките прозорци. Силите на демона може да бяха залостили всички врати, но ако се налагаше, той бе готов да се хвърли през прозореца. Все пак мислеше, че там има пожарен изход.

— Къде отиваш? — изръмжа демонът.

Макар да знаеше, че демонът говори на него, Уорън пренебрегна думите му. Бягаше, за да спаси живота си. Заобиколи един от демоните-хрътки, който разкъсваше някакъв човек.

При прозореца Уорън не се спря. Хвърли се право към него, вдигнал ръка пред лицето си, за да предпази очите си. Блъсна стъклото и го разби.