Мел Одом
Изходът (16)

Тринадесет

Саймън стреля почти от упор в лицето на изчадието на мрака. Целеше се в едно от очите и се надяваше това да е слабо място даже за пушка. 50-калибровият куршум се заби в окото, превръщайки го в каша. Демонът залитна назад и се блъсна в себеподобните си, спирайки гонитбата за миг. Раненото създание пусна жертвата си и изрева яростно.

В следващия момент огънят на 20-милиметровите оръдия проряза гората, поваляйки дървета. Саймън усети вибрациите на земята нагоре по краката си и се обърна към Лея.

Младата жена стоеше, опряла гръб в едно дърво, и се взираше назад към демоните. Сменяше пълнителя на картечния пистолет. В очите й имаше паника, но гласът й прозвуча почти спокойно, когато извика:

— Няма да успеем! Прекалено са бързи!

— Бягай! — заповяда Саймън, като я блъсна напред.

Нямаха избор.

Лея пое напред през гората, като заобикаляше дърветата и скалите и се пързаляше по покритите с листа и сняг склонове, които се бяха превърнали в кал. През повечето време двамата едва успяваха да се задържат на краката си.

А изчадията ги следваха.

Друга група се появи изненадващо от дясната им страна. Саймън ги забеляза в мрака, после Лея вдигна ръка и извика предупредително.

— Наляво! — изкрещя Саймън, като профуча покрай нея и се насочи в тази посока. Дъхът му гореше в гърлото му. Мъглата пареше очите му.

Пурпурен лъч издълба яма на пътя му. Саймън вече не можеше да смени посоката и се опита да я прескочи, но ръбът поддаде и той падна, преди да успее да се оттласне. Претърколи се, стиснал здраво пушката, защото макар да не можеше да убива демоните, тя все пак беше оръжие.

Нещо сграбчи крака на Саймън с невероятна сила.

Овладявайки връхлетялата го паника, Саймън се обърна по гръб и се взря нагоре към изчадието на мрака. Ритна два пъти, мъчейки да се освободи, но не успя. Кракът му срещаше гърдите на демона без никакъв ефект. Почувства пронизваща болка в глезена.

Демонът се изсмя, без да отслабва смазващата си хватка около крака на Саймън.

Саймън вдигна пушката и стреля в лицето му. Куршумът рикошира, като се върна почти право назад и се заби в земята само на сантиметри от главата на Саймън. Той размаха пушката с надеждата да я използва като тояга, за да се освободи от хватката на изчадието.

Съществото почти лениво замахна с ръка отвътре навън. Ударът изби пушката от пръстите на Саймън и я направи на парчета. С изтръпнали пръсти Саймън безпомощно проследи как тя отскочи от близките дървета и падна на земята на около шест метра от него.

— Умри, човеко! — изпищя демонът. Според древните текстове изчадията на мрака имаха ограничени речеви способности, но вече бяха усвоили английския език. Те служеха като шпиони и бяха достатъчно съобразителни, за да имат усет за жертвите и технологията.

Саймън стисна могъщата китка на изчадието с двете си ръце. Напъна се и опита да се освободи от безмилостната хватка. Тъй като неговата сила не можеше да се мери с тази на демона, Саймън търсеше нервни възли, на които би могъл да причини болка. Люспестата кожа обаче изглеждаше неуязвима. Черни комети заплуваха пред погледа му. Опита се да вдиша… не можа.

Тогава гротескната глава на изчадието на мрака подскочи върху широките му плещи сред пръски от зелена сукървица. На Саймън му се стори, че халюцинира. От опит знаеше, че е на ръба на припадъка.

Един брониран юмрук в стоманеносиво, с пробягващи под повърхността рубинени отблясъци, сграбчи палеца на ръката на мрачното изчадие, която бе стиснала гърлото на Саймън, и го изви. Костите на демона се прекършиха със силно пукане, което се чу дори сред оръдейния огън.

Саймън вдиша жадно и въздухът сякаш изгори дробовете му. Вдигна поглед към бронирания рицар, стоящ над него. Тамплиерската броня беше толкова бляскава в активиран режим — нанодин технологията влагаше много енергия във втвърдяването на щитовете, — че Саймън можеше да види собственото си лице, отразено в гладкия наличник.

— Саймън? — Само за миг усиленият глас прозвуча странно в ушите на Саймън. Звучеше изненадано.

Отне му само секунда да разпознае гласа. Беше подпомогнат от факта, че бронята не можеше да скрие женствените форми на спасителката му.

— Жизел? — рече Саймън, също така изненадан.

Тамплиерката му подаде ръка. Саймън я пое и тя му помогна да се изправи на крака. Познаваше Жизел Флетчър, откакто бяха деца. Тя беше на неговата възраст и бяха отгледани в един и същи комплекс на Подземието.

— Да — отвърна Жизел. Позволи за миг наличникът й да се „размие“, да стане достатъчно прозрачен, за да може той да види лицето й. Тя беше червенокоса хубавица с лунички, осеяли носа и бузите й. Сивите й очи бяха топли, но изглеждаха по-уморени, отколкото Саймън си спомняше да са били някога. — Не съм си и представяла, че ще те срещна тук, миличък.

— Мястото не изглежда подходящо. — Сърцето на Саймън се разтуптя и той се ободри от присъствието на Жизел. Хвърляйки поглед в далечината зад нея, видя още петима тамплиери, които се сражаваха с изчадията на мрака с мечове и пистолети.

Един демон вдигна оръжието си и стреля. Жизел блокира смъртоносния пурпурен лъч с щита си. Лъчът огря рисунка на висок кръст с увит около него хипогриф^[1]. Макар че Саймън не можеше да види изображението, знаеше, че е там. Беше гледал как Жизел изработва щита си долу в ковачницата на тамплиерите.

Енергийният лъч се отрази нагоре, врязвайки се в дърветата, откъдето се посипаха клонки.

— После ще говорим — каза Жизел. — Сега ще се бием. Вземи моя гренадир. — Тя надигна големия тамплиерски меч, който носеше, докато следеше с поглед движенията на противника си. — Постарай се да не те убият.

Саймън не обърна внимание на пренебрежителната забележка на Жизел. Те винаги се съревноваваха помежду си, изтласквайки се един друг към следващото ниво.

Той вдигна гренадира от бедрото й и го приготви. Беше голям и тежък, грозно оръжие с убийствена сила. Изстрелваше гранати, пълни с гръцки огън^[2], алхимична течност, създадена преди векове. Само че тази версия беше усъвършенствана чрез най-новата тамплиерска технология.

Въпреки критичната ситуация, Саймън се усмихна мрачно. Чувстваше се добре с тамплиерско оръжие в ръцете. Той зареди оръжието и пристъпи зад гърба на Жизел, както бяха обучени да правят, когато някой от тях е ранен или с пострадала броня. Докато Жизел парираше пурпурните лъчи, Саймън се прицели и стреля.

Гранатите изтътнаха от широкото дуло на гренадира и удариха целта си с оглушителен гръм. Изчадията на Мрака се пръснаха на парчета, разкъсани от експлозивните снаряди.

— Поне не си си изгубил сръчността, миличък — отбеляза сухо Жизел, сякаш се намираха отново на арените за упражнения, осигурени от родителите им.

Саймън се почувства горд от това. Макар че беше без броня и поради това толкова уязвим на бойното поле, все пак можеше да убива враговете си. Точно за това беше обучен. Той се огледа за Лея и я видя скрита зад двама едри тамплиери. Изглеждаше ужасена, но се движеше, за да избегне атаките.

— Коя е мацката? — попита Жизел.

— Една приятелка. — Това беше всичко, което трябваше да знаят за момента.

— Е, хайде тогава. Да видим дали можем да спасим онзи кораб там. — Жизел закрачи напред, движейки се нечовешки бързо в бронята си. Костюмът увеличаваше всичко — и силата, и скоростта, и сетивните възприятия.

Саймън тръгна подир нея, зад гърба й и малко вдясно, така че тя да може донякъде да го прикрива, а той да има сравнително чисто пространство за стрелба. Трябваше да тича бързо, за да не изостава.

* * *

Тамплиерите тичаха в нощта. Носеха мечовете си, предпочитайки ги пред пистолетите, защото в Подземието бяха обучавани предимно за близък бой. А и мечовете бяха най-мощните оръжия от арсенала им.

Едно изчадие от елитните воини на този демонски вид изскочи от мрака и изненада Жизел. Саймън знаеше, че то трябва да е било забулено, иначе инфрачервените сензори на бронята щяха да го уловят.

Воинът се блъсна в Жизел с ужасен трясък и я отхвърли назад. Тя загуби равновесие и едва не се стовари върху Саймън, който бе принуден да отскочи от пътя й. Само това му спаси живота.

Една ракета изсвистя сякаш отникъде и удари земята там, където беше стоял миг преди това. Ударната вълна събори Саймън и го засипа с камъчета и прах.

Той падна на колене, временно оглушал, и придърпа палтото над устата и носа си, за да се предпази от носещите се във въздуха късчета. Ако не беше паднал сняг и земята не беше разкаляна, въздухът щеше да се изпълни с прах.

— На дърветата! — извика Жизел, като скочи на крака и вдигна меча си. Изчадието на мрака вече я връхлиташе, надигайки огромен чук, който приличаше на тамплиерски. Знаеше се, че тези същества използват оръжията на враговете си.

Саймън осъзна, че е чул Жизел само защото костюмът усилваше гласа й. Той се плъзна по колене, като заора в земята с върховете на ботушите си, за да намали скоростта. Надигна с две ръце гренадира и се прицели във фигурата високо на дървото, проследявайки пурпурните лъчи обратно до източника им.

Когато кръстчето на мишената се озова върху изчадието снайперист, Саймън натисна спусъка. Гренадирът потрепери в ръцете му и три гранати изтътнаха към върха на дървото, улучвайки демона, докато се опитваше да избяга.

Експлозиите събориха създанието от клоните и го разпиляха на пламтящи късчета. Преди да се усети, Саймън нададе дрезгав тържествуващ вик.

— Добре се справи! — рече Жизел. — А сега може би ще спреш да се надуваш и ще се съсредоточиш върху непосредствените ни задачи.

Вече определено чувствайки се по-уверен, Саймън се прикри зад един дебел дъб и се прицели. Гренадирът беше магическо оръжие и това му позволяваше да създава почти неизчерпаемо количество муниции.

Той отново и отново натискаше спусъка, поразявайки целите си със скоростта, с която ги забелязваше. Повечето изчадия на мрака умираха веднага. Рядко му се налагаше да стреля втори път.

Жизел и останалите тамплиери продължаваха да се бият, използвайки невероятната си сила и мечовете си, за да сеят опустошение сред нападащите ги изчадия на мрака. Остриета проблясваха и демони се просваха на земята.

Един от тамплиерите обаче лежеше на земята и от позата на тялото му Саймън разбра, че той няма да стане отново. Мечът му лежеше пред него само на сантиметри от пръстите на протегнатата му ръка.

Саймън окачи гренадира на хълбока си и се втурна към меча на падналия тамплиер. Беше широк и масивен и много приличаше на меча, който Саймън беше изкован за себе си.

Саймън се хвърли напред и се плъзна по калната, покрита със сняг земя. Калта плисна в очите му и временно го заслепи. Той бясно заопипва за меча и го вдигна от земята точно когато една сянка се спусна над него. Саймън се завъртя на коляно, вдигайки меча пред себе си с две ръце.

Зелена енергия заискри и заблещука по ръба на острието.

Чувствайки се много по-уверен, Саймън замахна към ръката на демона. Мечът я отсече с лекота над китката и тя тупна в краката му. Но още преди да докосне земята, Саймън беше заобиколил демона отдясно, подготвяйки се за нов удар. Нападна пак, напомняйки си, че не е защитен от броня.

Посече краката на демона отзад, срязвайки сухожилията му. Създанието се завъртя в опит да нанесе смъртоносен удар, но краката му отказаха и то се строполи по лице на земята.

Саймън извъртя меча в ръцете си, насочи го надолу и заби острието през гърдите на демона чак в земята отдолу. Демонът отвори уста, за да запищи. Но преди да успее, Саймън му нанесе ритник в главата с ботуша си. Изчадието остана да лежи, потръпвайки за кратко, после се отпусна напълно, щом смъртта го прибра.

— Пази се!

Саймън се раздвижи, зървайки някаква сянка на земята да се стрелва към него. Претърколи се встрани в студената кал и се изправи с меча в ръце. Едно изчадие бе замахнало към него, хвърляйки хващач към предишното му местоположение.

Хващачът също беше тамплиерска магическа технология. Изчадието сигурно се беше сдобило с него в битка. Представляваше дебело оръжие с дуло във формата на извит правоъгълник и изхвърляше верига от паладиева сплав, която се увиваше около противника и го издърпваше в обхвата на воина. Ако веригата се беше увила около Саймън, той щеше да бъде издърпан към демона.

Ревейки яростно, демонът отново се прицели. Саймън скочи на крака и устреми меча си напред, следвайки го с цялата си тежест. Острието прониза стомаха на демона и се показа откъм гърба. Той усети как гръбнакът стърже в ръба на меча и го използва като опорната точка, която му бе нужна, за да изкорми съществото.

Вътрешностите на изчадието на мрака се изсипаха в хлъзгава купчина. Противна смрад се разнесе из студения въздух и секна дъха на Саймън. Той залитна назад, зашеметен от вонята, и закри с ръка устата и носа си. Държеше меча в готовност пред себе си.

Докато оглеждаше разровената земя около дърветата, по които все още имаше някакви листа, той видя, че тамплиерите са спечелили сражението. Няколко изчадия лежаха неподвижно на земята. От изстиващите сред зимния студ тела все още се издигаше пара.

Дори стрелбата по брега бе утихнала.

Страхувайки се какво би могло да означава това, обзет от тревога за всички жени и деца, на които беше помогнал да се качат на лодката, Саймън се втурна между дърветата.