Мел Одом
Изходът (13)

Десет

Централна градска част, Лондон, Англия

 

Чувствайки нощта около себе си, Уорън стоеше от другата страна на улицата, срещу сградата. Адресът отговаряше на написания върху листа, който му беше дала жената. В него се бореха тревога, смут и любопитство. Любопитството взимаше превес, но той не му се даваше лесно.

Имаше толкова много, което искаше да знае. И толкова много, от което се боеше.

Възпираше го споменът за влечението на майка му към окултното. Това влечение беше прераснало в мания, която накрая бе довела до смъртта й. За малко да доведе и до смъртта на Уорън.

Изстрелите, които бяха променили завинаги живота на Уорън, отекнаха отново в главата му и той отново си спомни мириса на изгоряла плът. Завладя го пристъп на гадене, а коленете му омекнаха. Той потърси опора в сградата зад себе си.

Подути трупове лежаха на тротоара около него. Краката на един мъртвец стърчаха от прозорец толкова близо, че можеше да ги докосне. Три котки се хранеха от него вътре — там беше по-безопасно, отколкото на улицата.

В резултат на демонското нашествие в Лондон, много от по-слабо податливите на опитомяване животни — като котки и птици — отново бяха подивели. При своите кратки, откъслечни разговори с други грабители през последните дни Уорън беше узнал за мнението на много хора, че животните са били повлияни от злата магия, която властваше сега над Лондон.

Но смяташе за съвсем справедливо това, че животните са се обърнали срещу хората. Хората, които някога бяха хранили котките и гълъбите в парка, сега ги убиваха за храна. Светът около него вече живееше по други, жестоки правила.

„И ти също трябва да се промениш — рече си Уорън. — Иначе ще умреш“. Знаеше, че е така. След като през изминалите няколко дни не се беше появила помощ, той бе принуден да се откаже да я чака и да насочи мисълта си към оцеляването.

Бяха минали дни, откакто се разтвориха Адските порти. И час по час Уорън си беше мислил за бележката в джоба си. На няколко пъти беше минавал наблизо, но не се реши да влезе в сградата.

Тя представляваше стара осеметажна постройка с апартаменти. Сняг покриваше улицата, стрехите и первазите на прозорците. Никъде не се виждаше светлинка. Ако Уорън не беше видял хората, които влизаха и излизаха оттам, щеше да помисли, че сградата е необитаема.

Тук обаче имаше нещо по-особено. Магия обгръщаше сградата. Той я усещаше и разпознаваше.

Но защо демоните не я бяха открили? Несъзнателно той се обърна да погледне към злокобния пушек от Адските порти, който през последните дни постоянно закриваше хоризонта. Все още си беше там, кълбеше се на фона на небето и унищожаваше по неведоми начини града.

Уорън бръкна в джоба си, извади един ментов бонбон, разви го и го пъхна в устата си. После, осъзнавайки, че всъщност няма друг избор, ако иска да разбере нещо, той пъхна ръце в джобовете на палтото си и прекоси улицата.

* * *

— Кой си ти?

За миг на Уорън му се стори, че гласът е дошъл от сградата. Той инстинктивно отстъпи назад по късата редица стъпала, водеща към главния вход.

Тогава един едър, плещест мъж без врат и с глава като топка за боулинг пристъпи от сенките на лунната светлина. Хладни зелени огньове горяха по линиите на татуировките, които покриваха лицето му. Беше обръснал главата си и по нея се виждаха още татуировки. Златни халки висяха на ушите му.

— Уорън — изпелтечи Уорън. — Аз съм… Уорън.

— Какво правиш тук, Уорън? — Мъжът имаше шотландски акцент.

— Поканиха ме.

— Теб? — Мъжът повдигна едната си вежда със съмнение. — Че кой ще те кани теб?

— Едит Бъкнър.

Мъжът се намръщи.

— Не е споменавала да те е канила.

— Може и да съм сбъркал. — Уорън понечи да си тръгне. Но преди да стигне до последното стъпало, разбра, че това би била грешна постъпка. Гъделът в ума му го дърпаше назад към сградата. Той спря и се обърна, вдигайки поглед нагоре по фасадата.

Усети силата вътре в постройката. Беше голяма, но нефокусирана, колебаеща се — издигаше се и спадаше като океански прибой, който блъска в брега. Приличаше на симфония, но вместо да е хармонична, нотите бяха дисонантни и дразнещи. От вибрациите зъбите му изтръпнаха.

Но мястото му беше вътре. В това беше сигурен.

Кръстосал месестите си ръце върху широкия си гръден кош, едрият мъж все още се взираше неприязнено в Уорън. Палтото му се беше разтворило достатъчно, за да разкрие дръжката на пистолета, скрит там.

Със сърце, заседнало в гърлото, Уорън отново се качи по стълбите. Срещна погледа на едрия мъж, въздействайки му с ума си така, както инстинктивно се беше научил да го прави.

— Трябва да вляза вътре — каза Уорън с равен глас.

— Не и без покана — отвърна мъжът.

Уорън извади сгънатото листче от джоба си. Протегна го към мъжа.

— Това е поканата — каза той. Вложи в гласа си толкова увереност, колкото можеше, и се постара биячът да види точно това, което му трябва. — Това е най-добрата покана, която някой би могъл да получи.

Биячът посегна към пистолета под палтото си, после отдръпна ръка. Огледа по-внимателно късчето хартия и кимна.

— Влизай.

— На кой етаж?

— Осмият.

Без нито дума повече, Уорън влезе в сградата. Сърцето му блъскаше в гърдите, докато минаваше през вратата. Не можеше да повярва, че преодоля охраната. Но вече се чувстваше по-силен.

Извади от джоба си фенерче, включи го, намери стълбището и започна да се изкачва.

* * *

На осмия етаж Уорън усещаше енергията по-силно. Беше като течение на река, което го носеше. Макар че все още се чудеше дали да не се върне, знаеше, че вече е късно. Каквото и да го очакваше занапред в живота, то се намираше там, откъдето идваше тази енергия.

Той включи фенерчето на входа, осветявайки за кратко коридора. Когато видя седналите на пода хора, всички до един загледани в него, толкова се изненада, че едва не изпусна фенерчето. Лъчът затанцува по татуираните лица, щом ръката му се разтрепери.

Твърде късно осъзна, че светлината може да бъде видяна отвън.

Не искаше да привлича демоните към сградата. Той бързо изключи фенерчето.

— Съжалявам — измънка, прибирайки го в джоба си.

— Той не може да вижда — прошепна някой.

— Кой е той?

— Какво прави тук, щом не може да вижда в тъмното?

— Как е дошъл?

— Сам ли е?

— Как е минал покрай Маккалъм?

Прошумоля дреха и Уорън разбра, че някои от седящите в коридора хора се бяха изправили и идваха към него. Въображението му слагаше в ръцете им оръжия, пистолети и ножове. Нямаше представа как могат да го видят в непрогледната тъма.

В ума му изникнаха спомени за окултните магазинчета, по които го мъкнеше майка му, когато беше дете. Те бяха малки, за да не бъдат забелязани от средностатистическия лондончанин.

Някои от тях се маскираха като магазини за фокусници. Продаваха белязани карти и дори някои по-сложни трикове, за да заблудят повърхностния наблюдател. Но отзад пазеха книги по окултно изкуство.

Други се представяха за ню ейдж бутици. Имаха кристални топки и карти таро. Но и там истинското знание се пазеше под ключ.

Много малко бяха тези, които открито предлагаха стоките си. Майката на Уорън посещаваше именно тях. По лавиците им можеха да бъдат открити книги по демонология, сложни артефакти, изработени по подобие на предмети, донесени от кръстоносните походи, и гадателски кристали. Но дори и те криеха отзад черепи на мъдреци, кости на светци и оръжия, пропити с кръвта на жертвите.

— Сам съм — каза Уорън. Опита се да излъчи чувство на спокойствие към тълпата, събрана в мрака пред него. Докато фенерчето му беше включено, бе забелязал, че прозорците в отсрещния край на коридора са закрити с дебел плат, който не пропускаше светлината. — Не искам да навредя на никого.

— Не можеш с нищо да навредиш на когото и да било тук, момче — увери го един мъжки глас.

Уорън усети нечий горещ дъх в тила си. Не помръдна, но не защото не искаше да разберат, че се страхува — беше сигурен, че те го знаят, — а защото се боеше да не настъпи някого и да влоши положението си.

— Не съм дошъл тук да безпокоя никого — каза тихо Уорън. — Дойдох само защото бях поканен.

— От кого?

— Едит — каза Уорън. — Едит Бъкнър.

— А — обади се някой. — Това трябва да е онзи.

— Онзи, за когото ни разправяше Едит — съгласи се друг.

— Онзи, който разговарял с демона.

— Тя каза, че щял да дойде при нас.

— Не вярвам на онова, което разказваше за него.

— Е, той е тук, нали?

Уорън не можеше да повярва, че жената е казала на някого за него. Или че е била сигурна, че той ще дойде.

Усещаше ги как се движат в кръг наоколо. От време на време нечия роба го докосваше леко. Още по-рядко някой го докосваше. Почувства и кратък, почти неосезаем допир.

— Тя каза, че в него има сила — рече някой.

— Истинска сила.

— Вижда се, че я има.

— Аз я виждам — каза някой.

— Повикайте Едит.

Чу се ново шумолене на дрехи и някой излезе. Уорън стоеше неподвижно. В момента повече от всичко му се искаше да може да вижда в тъмното. Миг по-късно някакъв глас попита:

— Наистина ли искаш да виждаш в тъмното, Уорън?

Той разпозна мелодичния глас на Едит Бъкнър. Опита да се обърне с лице към нея, но не беше сигурен къде е.

— Да — каза той.

— Тогава — прошепна тя — отвори очите си и гледай.

Уорън се озърна в мрака.

— Не мога.

— Ти сам не си позволяваш. Същата сила, която използваше, за да разговаряш с демона, ще ти позволи да виждаш сред този мрак. Просто трябва да я използваш.

— Вижте какво — каза той, горейки от желание да си тръгне, — аз сгреших. — В секундата, в която го изрече, разбра, че не е вярно. Не беше сгрешил, идвайки тук. Просто не знаеше какво трябва да прави, след като вече е дошъл. — Не трябваше да идвам.

Болка опари бузата му. Едва след като главата му се отметна настрани и чу звука на плът, удряща се в плът, разбра, че е бил зашлевен.

Тя го беше ударила. Или пък някой друг.

— Отвори очите си — заповяда жената. — Отвори очите си и гледай.

— Аз…

Още една жилеща плесница почти го събори на колене. Сред мрака на Уорън за миг му се стори, че пак е в приюта и се буди от сън.

Страх и гняв се смесваха в него. Винаги се беше клел, че никога вече няма да се страхува така. И няма да позволява да го тормозят. Дотегнало му беше да е безпомощен. Трябваше само да намери стълбището и щеше да може да…

Някой пак го удари. Ударът разцепи устната му. Той усети вкуса на кръв. И гневът в него избухна.

— Отвори си очите — заповяда жената.

Уорън ги отвори, осъзнавайки, че болката го беше накарала да зажуми. И откри, че вече вижда коридора ясно като в светла лунна нощ. Гледката го сепна и той за миг си помисли, че някой е включил осветлението.

— Очите му — каза някой.

— Той може да вижда.

— Едит беше права.

Един мъж се опита да зашлеви Уорън, но той хвана ръката му и спря удара. Чувстваше се по-силен от когато и да било преди. Макар че мъжът бе по-едър от него, той удържа ръката му с лекота.

— Спри — каза му Уорън.

Някакъв пристъп изкриви жестоко лицето на мъжа. Той пребели очи, падна на пода и остана да лежи по гръб.

Тълпата отстъпи от него. Един от мъжете коленичи и се опита да свести падналия. Провери бързо състоянието му, като поднесе длан над устата и носа му, а после притисна ухо към гърдите му.

После невярващо вдигна очи към Уорън и останалите.

— Той не диша. Не мога да намеря пулс.

— Джоел е мъртъв — прошепна някой.

— Това момче го уби.