Мел Одом
Изходът (10)

Седем

Нещо се блъсна в стената зад Уорън. Той хвърли поглед през рамо и видя как една клиновидна глава с рубинени очи увисна за миг на бодливата тел, а после се свлече обратно от другата страна.

„Оградата е прекалено висока“ — каза си той и се надяваше, че наистина е така.

После нещо — или няколко неща — продължиха да се блъскат в стената. Дървото започна да се цепи и да поддава. Дотогава Уорън вече беше застигнал Кели. След още четири крачки и двамата се озоваха на улицата.

— Накъде…

Преди Кели да успее да довърши въпроса си, Уорън усети как предупредителният гъдел отново се усилва. Събори я на земята и я закри с тялото си. В счупения прозорец на италиански ресторант недалеч пред тях се появи заплашителното отражение на демон с женски форми и крила. Пропусна ги на косъм.

Уорън се надигна, помогна на Кели да се изправи и те отново хукнаха. Тя не можеше да тича с неговата скорост, макар че се стараеше с всички сили.

Бягай! Зарежи я!

Уорън знаеше, че точно това би трябвало да направи. Но не можеше. Всъщност не го беше особено грижа за съквартирантите му. През последните месеци всички те бяха показали твърде голямо неуважение към него, за да им се доверява. Но на света нямаше никой друг, за когото да го е грижа поне малко.

Отпред вратата на един магазин за комикси, който Уорън понякога посещаваше, зееше отворена. Той се шмугна вътре, издърпвайки Кели след себе си. Тя беше останала без дъх на границата на припадъка.

Два от приличащите на хрътки демони профучаха покрай вратата.

Бавно, защото не искаше да привлича вниманието им, Уорън поведе Кели към задната част на помещението. Плакати на супергерои с изумителни сили покриваха стените. Този свят му се струваше безкрайно далечен не поради невъзможните неща, които се случваха там, а заради това, че почти всичко свършваше щастливо. Героите в тези списания не се бояха от смъртта. Но Уорън Шимър се боеше. Беше я видял отблизо, беше отнемал живот и знаеше колко е лесно.

— Тихо — прошепна Уорън в ухото на Кели. Опита се страхът да не проличи в гласа му, но се съмняваше, че е успял. — Просто кротувай и ще се измъкнем оттук.

Тя беше напрегната, тялото й, притиснато в неговото, се тресеше. Не му вярваше. Но той не можеше да я укори за това, защото и сам не си вярваше.

Един от демоните се обърна към магазина за комикси и вирна муцуна.

Надушва ли ни?

Уорън не знаеше. Стигна края на търговската зала и премина през отворената врата в склада. Никога по-рано не беше влизал тук. Твърде късно забеляза, че няма изход.

Рафтовете бяха покрити с кутии. В единия край на стаята имаше маса. За щастие беше тъмно.

Демонът се приближи до вратата и отново вирна муцуната си.

Уорън се опита да внуши на Кели да не говори и да не издава нито звук. Искаше му се тя да му се подчини, без да се налага да й дава указания. Тя се остави да я поведе като дете. Двамата се снижиха към пода и пропълзяха под масата.

Отвън стъпките на демона приближаваха.

Кели почти изпищя. Уорън затули устата й с ръка.

„Недей — изпрати той мисълта си към нея. — Не издавай нито звук“.

Тя притихна, но Уорън усещаше блъскането на сърцето й под ръката, с която я беше обгърнал.

В мрака демонът едва се виждаше, но Уорън различи стъпалата му. Те бяха възлести и криви, твърде далеч от всичко човешко. Но имаха здрави мускули, а от пръстите им стърчаха извити остри нокти.

„Не можеш да ни видиш — внушаваше му Уорън. После се поправи: — Не можеш да ни усетиш. Ние не сме тук. В тази стая няма никой“.

Миг по-късно демонът завря грозната си глава под масата. Олигавените челюсти се озоваха само на педя от главата на Кели. Бяха толкова силни, че едно тяхно щракване можеше да й отхапе лицето.

Не можеш да ни усетиш. Ние не сме тук. Върви си. Ние не сме тук.

Уорън усещаше неизречените си думи като стоварване на чук в тялото си. Силно главоболие затуптя изведнъж между слепоочията му. Той се вкопчи отчаяно в думите, а също и в Кели, защото тя се тресеше толкова силно, че нямаше начин демонът да не я види.

Миг по-късно за негова изненада демонът се отдръпна. После излезе от стаята. Зашеметен, Уорън слушаше как стъпките заглъхват и накрая изчезват.

Изминаха дълги минути. През цялото това време Уорън усещаше как сълзите на Кели се стичат по пръстите му и тя се тресе в безмълвен плач. Също така чуваше виковете и писъците на онези, които не бяха успели да се измъкнат.

След известно време се възцари тишина.

— Остани тук — каза той на Кели. — Ще отида да надзърна.

— Не. — Тя се вкопчи в ризата му и се опита да го задържи при себе си.

— Пусни ме — каза Уорън автоматично.

Гласът му прозвуча по-рязко, отколкото възнамеряваше, но главата го болеше толкова силно, че му се искаше да легне и да заспи.

Кели го пусна.

Изправяйки се, Уорън отиде до вратата и надникна навън. Не видя никакви демони. Застана на вратата и впери поглед към улицата. Тук-там горяха огньове, но от демоните нямаше и следа.

— Как го направи?

Женският глас стресна Уорън. Той се дръпна толкова бързо, че се блъсна в касата на вратата и нов пристъп на болка проряза главата му.

До него стоеше слаба жена. Имаше измършавял вид, като че ли току-що бе изпълзяла от залата за аутопсии.

— Коя си ти? — попита Уорън.

Предупредителният гъдел се загърчи в главата му като червей на рибарска кука. Той сви юмруци, готов да замахне. Беше се научил да се бие, докато растеше във финансираните от държавата приюти, но никога не бе бил особено добър в това. Винаги другите го нараняваха повече, отколкото той тях.

— Успокой се — каза жената. Отстъпи назад и извърна лице, като че ли той беше насочил ярка светлина в очите й. — Ти си неопитен, момче. Никой ли не те е обучил?

Уорън не знаеше за какво говори тя. Отстъпи назад към склада, където се криеше Кели.

Като я разгледа по-внимателно, той предположи, че жената е на възраст около петдесетте. Кожата й беше бяла като мляко, но сенките се сливаха с покриващите я татуировки, така че му беше трудно да ги различи. Приличаха на знаците и символите, които веднъж бяха привлекли вниманието на Уорън в библиотеката. Някои от тях като че ли горяха със зелен огън. Но най-поразителното в нея бяха късите рогца, които стърчаха от челото й.

— Какво си ти? — попита Уорън, преди да успее да се замисли върху това, което се готвеше да изрече.

— Човек, ако за това се чудиш.

Така си беше, макар че Уорън не искаше да си го признае.

— Казвам се Едит Бъкнър — каза му тя.

— Уорън — отвърна автоматично Уорън, после се сепна, преди да каже фамилията си. Не беше искал да отговаря, но името му се беше изплъзнало от езика, преди да се усети.

— Е, Уорън — рече Едит, — радвам се да се запознаем.

Докато я оглеждаше, Уорън забеляза тъмното, безформено наметало, което носеше жената. По него също имаше знаци, но те бяха избродирани с черен конец.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Общо взето същото, което и ти. — Тя се усмихна. — Опитвам се да оцелея в трудни времена. Но също така се опитвам и да се уча. Както би трябвало да правиш и ти. Не всеки притежава нашите таланти. — Тя размаха ръка пред него. Жълто сияние разцъфна в очите й.

Нещо в Уорън се загърчи и заизвива. Макар че жената не го докосваше, той усещаше ръцете й върху себе си. Това го накара да изпитва неудобство, почти отвращение. Без да се замисли, той я отблъсна.

Татуировките върху челото и бузите на жената за миг пламнаха в яркозелено, но толкова бързо, че той бе готов да повярва, че е само игра на въображението му, ако не беше усетил докосването й в ума си.

Тя се олюля назад, като че ли я беше ударил. Втренчи се в него и си пое дълбоко дъх.

— Къде си се научил да правиш това, момче?

— Нищо не съм направил. — Уорън се извърна от нея, с намерението да отиде да вземе Кели и да се върнат у дома.

Жената го улови за ръката.

— Не ми обръщай гръб, момче.

Уорън се изтръгна от хватката й.

— Остави ме на мира.

— Знаел си, че имаш тази сила — каза му Едит със спокоен, студен глас.

Уорън не отвърна нищо, но през главата му прелетяха спомени за доведения му баща и майка му.

* * *

— Пак си харчила от парите ни за този боклук, нали? — крещеше пастрокът му.

Не е боклук — отговори майка му. — Аз имам сила, Мартин. Притежавам такава сила, каквато не се среща често.

— Ти си тъпо момиче, Тамара. Много тъпо. Хора, толкова тъпи като теб, плащат за тъпотията си.

— Назад! Недей!

Звукът на изстрела, който бе сложил край на крясъците, отекна отново в паметта на Уорън…

* * *

— Имал ли си тази сила, преди да дойдат демоните? — попита жената.

Уорън искаше да избегне болезнените спомени, затова пренебрегна въпроса. С умственото си докосване тя беше извикала миналото. Искаше му се да я убие за това, което бе направила. Не беше мислил за родителите си и онази нощ от месеци.

— Знаеше, че можеш да отблъснеш онзи демон, нали? — попита пак жената.

Уорън не го бе знаел със сигурност, но нямаше намерение да й казва и това.

— Ако си притежавал силата преди отварянето на Адските порти — рече жената, — отсега нататък тя само ще нараства. Ако не се научиш да я обуздаваш, би могла да те унищожи.

Той усети отново пръстите й в ума си, побутващи, опипващи.

Миризмата на горяща плът и кръв… железният вкус на кръв в устата му… необузданият прилив на сила, която сякаш го разкъсваше… последните писъци на пастрока му…

— Не ме докосвай — рече дрезгаво Уорън.

Той пак я оттласна с гневната сила, която се таеше в него от нощта, когато родителите му бяха умрели.

Възрастната жена се олюля, изписка и се отдръпна. За момент й прилоша и тя повърна на тротоара пред магазина за комикси. После избърса уста с опакото на дланта си.

— Имаш нужда от някой, който да те учи — рече жената. — Някой, който да те води. Преди да нараниш себе си или някой друг. Аз мога да ти помогна.

Уорън се обърна към жената. Стърчеше с половин глава над връхчетата на рогцата й.

— Не искам помощта ти. Не го ли разбираш? Не искам да имам нищо общо с теб или с други като теб. Ако се опиташ да ме докоснеш отново, ще те нараня.

Жената отстъпи половин крачка назад, очевидно уплашена.

— Ти имаш нужда от нас, Уорън. Трябва ти някой, който да ти помогне да овладееш силата си, преди тя да пламне в теб като късо съединение и да те убие.

— Това няма да се случи.

— Откъде знаеш? Много от нас станаха по-силни, откакто демоните се появиха в нашия свят. И силата ни ще се увеличава. Трябва да си наясно какво да очакваш, преди да бъдеш замесен.

— Не искам помощта ти.

Някъде навътре в квартала се вдигна шумотевица. Още сирени пронизаха нощта, прекъсвани от бърза стрелба. Уорън предположи, че са пристигнали подкрепленията на полицая. Макар че едва ли щеше да има някаква полза. Сирените щяха да привлекат демоните.

— Аз си тръгвам — заяви той. — Махни се от пътя ми.

— Ние сме група и се срещаме от години. Забелязахме колко е нараснала силата у някои хора след отварянето на Адските порти. Помагаме им. — Жената пъхна ръка в наметалото си и извади бележник и химикалка. — Можем да помогнем и на теб.

— Не.

Въпреки това Едит започна да пише. Когато свърши, му подаде лист с написан на него адрес.

— Ако някога поискаш да научиш повече за това, което става с теб, ела при нас.

Макар да си казваше, че не иска, Уорън взе листа, който тя пъхна в ръката му.

— Ела при нас — настоя жената. — Ние можем да ти помогнем. — Тя се усмихна. — Можем да ти помогнем да станеш по-силен. Даже достатъчно силен, за да преживееш онова, което ще се случи със света.

Уорън чу, че Кели го зове. Обърна се към магазина, за да й извика, че е там. Когато отново се завъртя, Едит Бъкнър бе изчезнала. По улицата се носеха облаци дим.

Уорън бавно пъхна бележката с адреса в джоба на джинсите си. После отиде да вземе Кели.

* * *

— Знаеш ли, аз чух.

Уорън погледна към Кели. Бяха отново в апартамента. Скъпоценният им товар лежеше на масата. Джордж и Дороти ги нямаше, бяха излезли и вероятно още търсеха храна. Уорън се зачуди дали ще успеят да се върнат вкъщи живи.

— Какво си чула? — Уорън се усмихна леко, като че ли тя подготвяше някаква шега.

— Как отпрати онова чудовище.

Уорън извади двата буркана фъстъчено масло и шестте консерви сьомга. Това щеше да е прехраната за Джордж през следващата седмица.

— Въобразяваш си разни работи — настоя Уорън. — Ти беше уплашена и объркана. Въобразяваш си, че си чула как отпращам демона.

— Не. Чух те.

Без да казва нищо, Уорън подреждаше храната. Бяха събрали добра плячка. Повечето неща щяха да се запазят със седмици или месеци. Но все още не им достигаше вода. Най-трудно беше да се сдобият с вода, защото изразходваха голямо количество всеки ден, а тя беше тежка и обемиста за носене.

— Бълнуваш — рече Уорън. — Беше си загубила ума от страх.

— Чух те — настоя Кели. — Само че ти не говореше. Все едно се беше включил в главата ми.

Раздразнен, Уорън заряза работата си и се обърна.

— Чуваш ли се какви ги приказваш, Кели? Звучиш като побъркана. Ти си готова за лудницата.

Тя стисна устни и присви очи. Сега, когато вече не трябваше да се бои за живота си, можеше да бъде ядосана.

— Аз знам какво чух.

— Не, не знаеш.

— Откъде знаеш как да разговаряш с тези същества?

— Не знам.

— За какво ти е да лъжеш за това?

— Не лъжа.

Кели, изглежда, искаше да продължи спора, но млъкна и се отдалечи.

Живееха в район на бивши складове в Манчестър. Къщата им беше двуетажен склад, преустроен в тавански жилища. Мястото им беше удобно, макар че картините на Дороти заплашваха да завземат пялото помещение.

Кели се изкачи по стълбата в своята лична площ. Издърпа чаршафите, които служеха за стени, за да не го вижда. Няколко минути по-късно из дома се разнесоха нежните, печални акорди на акустичната й китара.

Уорън продължи да подрежда храната. Точно той беше излязъл с идеята да описват всичко, което приберат от града, за да знаят винаги какво имат и от какво се нуждаят. Беше се научил да съществува — защото не можеше да го нарече живот — организирано и скромно, докато живееше в приютите. Сега тези умения му служеха добре.

Когато свърши, все още на фона на тихата музика на Кели, той отиде в своето собствено жилищно пространство и дръпна чаршафите. Знаеше, че се налага пак да излезе навън. Не бяха донесли никаква вода, а им трябваше. Водата беше една от главните им цели при тазнощната обиколка.

Обаче се отпусна на леглото си. Дори сред хаоса, с бродещите на воля из града демони, той си беше оправил леглото. Всеки ден, веднага след ставане, той непременно си оправяше леглото. Не можеше да се заеме с нищо друго, докато не свърши с това. Беше усвоил този навик от едно семейство, при което беше прекарал известно време. Бащата беше инструктор по строева подготовка в Специалните въздушни части.

На полиците бяха наредени комиксите му, любимите му книги и дивидита. Дивидитата бяха най-трудни за опазване, когато живееш със съквартиранти, които имат навика да „заемат“ нещата ти. Накрая той ги беше направил недосегаеми.

Не знаеше как иначе да го нарече. Беше усвоил това умение в сиропиталищата. Хилав и болнав, винаги го бяха потъпквали. Но той се бе научил да им отвръща посвоему.

Можеше да манипулира хората. Стига те да не знаеха, че са манипулирани. Тази нощ Кели не го беше забелязала, защото бе твърде уплашена. Преобладаващата й емоция беше страхът. Дори не бе усетила как той бърникаше в ума й.

По метода на пробите и грешките Уорън беше научил, че може постепенно да внуши на останалите, с които живее, да не пипат личните му вещи. Това действаше върху предмети като дивидита и книги, но той не съумяваше да им попречи да му взимат парите. Те просто искаха парите толкова силно, че той не можеше да им повлияе.

Тази нощ Кели искаше да е в безопасност. Искаше да му вярва. Беше лесна за манипулиране. Но демонът…

Той наистина не знаеше, че може да направи това. Беше изпитал истински страх. Също както в нощта, когато родителите му бяха… умрели.

Уорън неохотно извади листчето хартия от джоба на джинсите си и погледна адреса. Не беше далеч оттам.

В него се надигна страх. Не знаеше дали е предупреждение от онази загадъчна сила, или неохота да приеме звяра, за който беше убеден, че живее затворен някъде в него.