Робин Хоб
Мисията на шута (30)

Епилог

Беше време, когато мислех, че значимият труд на живота ми ще е да напиша история на Шестте херцогства. Започвал съм я многократно, но като че ли винаги съм се плъзгал встрани от величавия разказ в изброяване на дните и подробностите от собствения си дребен живот. Колкото повече проучвах описанията на други, писани, както устни, толкова повече ми се струваше, че се залавяме с такива истории не за да съхраним знание, а за да наместим миналото в удобен коловоз. Като цвете, затиснато и изсушено, опитваме се да го задържим неподвижно и да кажем: ето, точно така е, както в деня, в който го откъснах. Но също като цветето, миналото не може да бъде съхранено. То губи уханието и жизнеността си, крехкостта му се превръща в чупливост и цветовете му избледняват. И когато отново погледнеш цветето, разбираш, че това изобщо не е каквото си искал да плениш, че мигът е избягал завинаги.

Пишех своите истории и наблюдения. Пленявах мислите си, представите и спомените в думи върху пергамент и хартия. Толкова много събрах и мислех, че е мое. Вярвах, че като го закрепя в думи, ще мога да извлека смисъл от всичко, което се е случвало, че следствието ще дойде след причината и че основанието за всяко събитие ще ми стане по-ясно. Може би се стремях да оправдая себе си, не просто всичко, което бях направил, но онова, в което се бях превърнал. Години наред пишех ревностно почти всяка вечер, грижливо обяснявах своя свят и своя живот на себе си. Оставях свитъците си на рафта с вярата, че съм пленил смисъла на своите дни.

Но после един ден се върнах и заварих всичките си грижливи писания на късчета, разпръснати в изпотъпкания мокър сняг на двора. Седях на коня си, гледах ги отгоре и разбрах, че както винаги, миналото се е изтръгнало на воля от усилието ми да го определя и разбера. Историята не е по-неподвижна и мъртва от бъдещето. Миналото не е по-далече от последния дъх, който си поел.