Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шутът и убиецът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fool’s Errand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 45гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011 г.)
Разпознаване и корекция
forri(2011 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон(2012)

Издание:

Робин Хоб. Мисията на шута

Шутът и убиецът, Книга I

Американска, първо издание

Превод: Валерий Русинов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Формат 60/90/16

Печатни коли 43

ISBN 978-954-585-980-9

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция

Глава 19
Ханът

През годините на Войната на Алените кораби, когато принц Славен Претендентът незаконно си бе присвоил титлата крал на Шестте херцогства, той въведе система на правосъдие, която нарече Кралския кръг. Съд чрез дуел не беше нещо непознато в Шестте херцогства. Казваха, че ако двама мъже се сразят пред Свидетелстващите камъни, самите богове гледат отгоре и възнаграждават с победа онзи, чиято кауза е справедлива. Славен придвижи тази идея с още една стъпка напред. На неговите арени обвинени престъпници се изправяха срещу кралски шампиони или срещу диви зверове. Оцелелите биваха оправдавани от обвиненията срещу тях. Много Осезаващи срещнаха смъртта си в тези Кръгове. Но многото жертви в тези кървави процеси бяха само половината от извършеното зло. Защото в тези двубои се роди обществена търпимост към насилието и клането, която скоро се превърна в глад. Тези съдебни процеси се превърнаха повече в зрелище и забавление, отколкото във форма на правосъдие. Макар един от първите актове на Кетрикен като кралица и регент на младия Предан да беше да сложи край на тези съдилища и да премахне Кръговете, никакво кралско решение не можеше да потуши жаждата за кръв, породена от зрелищата на Славен.

Събудих се рано сутринта с усещане за благополучие и душевен мир. Предутринната мъгла вече се разсейваше. По завивката ми блестяха капчици роса. Известно време се взирах, без да мисля, в небето през дъбовите клони. Бях в състояние на ума, при което черните шарки на синия фон бяха всичко, което ми трябваше, за да съм доволен. След малко, когато умът ми настойчиво започна да разпознава гледката пред мен като клони на небесен фон, се върнах към себе си, към това къде съм и какво ми предстои да направя.

Нямах никакво главоболие. Можех с радост да се завия отново и да поспя по-голямата част от деня, но не можех да реша наистина ли съм уморен, или просто искам да се върна в безметежността на сънищата. Надигнах се насила.

Нощни очи го нямаше. Другите още спяха. Разрових въглените и хвърлих още сухи клони, преди да се сетя, че нямаме какво да сготвим. Трябваше да затегнем коланите и да продължим след принца и спътника му. Ако имахме късмет, нещо годно за ядене можеше да се изпречи на пътя ни.

Пих от потока и се измих. Докато пиех, вълкът се върна.

Месо? — попитах обнадежден.

Мише гнездо. Не ти запазих.

Добре. Не бях чак толкова гладен. Все още.

Той залочи до мен, след това вдигна муцуна. Къде отиде снощи?

Знаех какво има предвид. Не съм сигурен. Но беше безопасно.

Беше хубаво. Радвам се, че можеш да стигаш до такова място.

Някаква тъга имаше в мисълта му. Погледнах го по-внимателно. За миг го видях както би го видял някой друг. Беше застарял вълк, с посивяла муцуна, измършавял. Наскорошната му среща с котката все още му пречеше. Не обърна внимание на тревогата ми, а се загледа в потока. Риба?

Ядът се прокрадна в мисълта ми.

— И помен няма от риба — измърморих на глас. — А трябва да има. Тук има много растения и гъмжи от буболечки. Би трябвало да има риба тук. Но няма.

Усетих примирението му пред нещата от живота. Събуди другите. Трябва да тръгваме.

Не искаше да сподели тревогата ми. Беше безполезно бреме за него, безпокойство, на което няма смисъл да се отдаваш. Когато се върнах при бивака, двамата вече се бяха размърдали. Нямаше какво да си говорим. Лорд Златен като че ли се беше съвзел от махмурлука. Никой не спомена за липсата на храна — това нямаше да промени нищо. Изумително скоро вече бяхме на седлата и по дирята на принца. Водеше право на север. По обед намерихме бивак с изстинала пепел в огнището. Кръгът около огъня беше отъпкан добре, сякаш тук от няколко дни бяха идвали хора. Загадката се реши бързо. На две дървета имаше белези от коневръз. Някой беше чакал тук. Когато принцът, котката и спътникът им бяха пристигнали, бяха продължили заедно. На север. Поспорихме с Лоръл за броя на конете в другата група и накрая се спряхме на четири. Тук бяха взели още двама спътници.

Продължихме по-бързо напред, тъй като многото стъпки бяха по-лесни за проследяване. Заоблачи се и облаците станаха тъмни. Благослових наум намалелия пек, но Нощни очи все пак дишаше задъхано, докато се мъчеше да не изостава от нас. Наблюдавах го с нарастващо безпокойство. Копнеех да се свържа по-здраво с него, да се уверя, че не крачи упорито въпреки болката, но докато Лоръл яздеше с нас, не смеех.

Когато сенките се удължиха и захладня, излязохме от гората и пред очите ни се изпъна широк път от отъпкана жълта пръст. Зяпнахме отчаяни. Ако принцът и спътниците му бяха решили да тръгнат по него, проследяването можеше да стане много трудно.

Слязохме при пътя. Следите им се бяха влели в него. Вълкът подуши насам-натам, но без особен ентусиазъм. Следите на принца се сливаха в дебелата суха прах със стари следи от фургони и полузагладени дири от копита. Нито отпечатъци, нито миризма щяха да се задържат дълго. Дори лек ветрец щеше да заличи всякаква следа от преминаването им.

— Е? — подкани ме с надежда лорд Златен и вдигна вежда.

Знаех какво намеква. Не беше ли ме изпратил Сенч точно за това? Стиснах очи, поех си дъх и се хвърлих в Умението, без и да помисля да се пазя. Къде си? — извиках на втурналия се свят около мен. Последва може би леко потръпване в отговор, но нямах увереност, че е принцът. След съня си нощес знаех, че има нещо друго, което откликва на досега ми с Умението, нещо, което не е принцът. Можех почти да го докосна. С усилие отклоних вниманието си от този мамещ ме пристан, за да подиря принца. Но той и котката ми бяха убягнали. Не зная колко дълго съм седял на гърба на Моя черна и съм се сливал с широкия свят. Времето замръзва при такъв досег. Можех почти да усетя чакащия ме Шут. Не, усещах го. Блещукащата нишка на Умението ми показа как едва сдържа нетърпението си. Въздъхнах и се отдръпнах от мамещия ме покой и от безплодното търсене на принца. Нямах вести за лорд Златен.

Отворих очи.

— Вървяха на север. Да продължим на север.

— Пътят е по-скоро на североизток, отколкото на север — изтъкна лорд Златен.

Свих рамене.

— Другата възможност е югозапад.

— На североизток тогава — отвърна той и смуши Малта. Последвах го, а след това се озърнах през рамо да видя какво задържа Лоръл. На лицето й се беше изписало объркване и тя местеше стъписан поглед от мен към лорд Златен и обратно. След миг подкара след нас. Припомних си бързо последната размяна на реплики между двама ни и ми се дощя да сритам и него, и себе си. Не бях съобразил дори да го нарека „лорд“, да не говорим за подобаващия тон на слуга към господаря му. Избраната посока очевидно бе по мое решение. Реших, че най-доброто поведение е изобщо да не казвам нищо за това и да се надявам да го компенсирам с бъдещо сервилничене, макар сърцето ми да се сви при тази мисъл. Изведнъж си дадох сметка колко съм закопнял за неприкрит разговор и приятелство.

Продължихме да яздим до края на деня. Лорд Златен уж ни водеше, но всъщност следвахме посоката на пътя. Когато притъмня, започнах да оглеждам за място, удобно за бивак. Нощни очи сякаш улови мисълта във въздуха, защото забърза пред конете ни до билото на малко възвишение. Когато се скри зад него, разбрах, че иска да го последваме.

— Да продължим още малко натам — предложих въпреки усилващия се мрак. На билото на хълма бяхме възнаградени със смътните светлини на селце, скътано в гънките на долината пред нас. През него лъкатушеше река. Надуших я, както и миризмата на кухненски огньове. Стомахът ми се събуди, както се беше свил примирено, и заръмжа.

— Долу трябва да има хан, обзалагам се — заяви ентусиазирано лорд Златен. — Истински легла. И ще можем да си вземем провизии за утре.

— Смеем ли да питаме за принца? — попита Лоръл. Уморените ни коне като че ли усетиха, че може да има нещо по-добро от трева и мътна вода за тях тази нощ. Закрачиха по-бързо надолу по склона. Не виждах Нощни очи, но не бях и очаквал да го зърна.

— Ще поразпитам дискретно — предложих аз. Допусках, че Нощни очи вече го прави. Ако бяха минали през селото и ако изобщо се бяха спирали, котката щеше да е оставила някаква следа.

С безпогрешния си инстинкт, лорд Златен ни поведе право към хана. Беше внушителна постройка за такова малко селище, построена от черен камък и с втори етаж. Табелата на входа смрази сърцето ми. Беше Петнистият принц, с отрязана глава и разчленен на четири. Не за първи път го виждах изобразен така. Всъщност това бе обичайният вид, в който го показваха, но все пак ме обзе някакво мрачно предчувствие. Не знам дали лорд Златен или Лоръл обърнаха внимание на табелата — поне с нищо не го показаха. От открехнатата врата на хана се изливаше светлина, а с нея — човешки говор и весел смях. Замириса ми на печено, на „пушека“ и на бира. Смехът и шумният говор ни подканяха да влезем. Лорд Златен слезе и ми нареди да отведа конете на коняря. Лоръл го придружи в шумната гостилница, а аз поведох животните покрай тъмната задна страна на хана. Една врата рязко се отвори и светлината се изсипа в прашния вътрешен двор. Конярят се появи, бършеше от устата си трохите от недовършената вечеря; носеше фенер в другата си ръка. Взе юздите на конете и ги поведе към конюшнята. По-скоро усетих, отколкото видях Нощни очи в по-дълбокия мрак в ъгъла на хана. Когато се доближих до вратата, една сянка се отдели и се шмугна покрай мен. При това кратко докосване долових мисълта му.

Били са тук. Внимавай. Надушвам човешка кръв на улицата отпред. И кучета. Тук обикновено има кучета, но не и тази нощ.

Потъна в мрака, преди да съм успял да го попитам за подробности. Влязох през задната врата със свито сърце и с празен корем. Вътре ханджията ме уведоми, че господарят ми вече е поръчал най-хубавата му стая и че трябва да занеса горе пътните торби. Върнах се уморен до конюшните. Макар и да одобрявах хитрината на лорд Златен, за да ми даде удобна възможност да огледам добре конюшните, изведнъж бях поразен от умора, която едва можех да потисна. Храна и сън. Дори легло не ми трябваше. Щях да съм доволен да падна където съм и да заспя.

Конярят тъкмо сипваше зоб в хранилките на конете. Може би защото бях вътре, беше малко по-щедър. Не видях нищо необичайно в конюшните. Имаше три мършави коня от тези, които подобни места обикновено държат за наемане, и една разнебитена кола. И една крава, която вероятно осигуряваше млякото за овесената каша на гостите. Не ми харесаха пилците, накацали по гредите. Курешките им щяха да мърсят конската храна и вода, но нищо не можех да направя. Имаше само още два чужди коня, недостатъчно, за да са на онези, който преследвахме. Никакви ловни котки. Какво пък, нищо никога не е лесно. Конярят беше вещ в работата си, но неразговорлив, нито дори любопитен. Дрехите му бяха вмирисани на „пушека“ — подозирах, че тревата го е затъпила толкова, че нищо да не го интересува. Взех торбите ни и тежко натоварен тръгнах обратно към хана.

Най-хубавата стая се оказа на втория етаж, до който се стигаше по изтъркано дървено стълбище. Изкачването ме натовари повече, отколкото се полагаше. Почуках на вратата и успях сам да си я отворя. Беше най-хубавата стая в смисъл, че беше най-добрата дневна за хана. Лорд Златен се беше разположил като крал в тапициран стол в челото на ожулена маса. Лоръл седеше от дясната му страна. Пред тях имаше халби и голяма глинена кана. Замириса ми на ейл. Успях някак да поставя торбите до вратата, вместо просто да ги пусна на пода. Лорд Златен благоволи да ме забележи.

— Поръчах храна, Том Беджърлок. И уредих стаи за нас. Щом оправят леглата, ще ти покажат къде да отнесеш торбите. Дотогава — разполагай се, мой добри ми слуга. Заслужи си почерпката днес. Има халба и за теб.

Кимна ми да седна вляво от него и аз се подчиних. Някой вече ми беше налял. Изгълтах халбата наведнъж, без да помисля за нещо друго, освен че засища след дългия ден. Не беше нито най-доброто, нито най-лошото пиво, което съм опитвал, но малко глътки са ми били толкова добре дошли като онази. Оставих празната халба на масата, а лорд Златен ми кимна благодушно към каната. Докато пълнех халбите ни, храната пристигна. Имаше печено пиле, голяма купа грах в масло, пудинг с петмез и сметана, хрупкава пъстърва на плато, хляб, месо и още ейл. Преди момчето да напусне, лорд Златен добави още една молба. Натъртил бил лошо рамото си тази сутрин; дали момчето ще е така добро да му донесе къс сурово месо, за да изсмуче подутото? Лоръл сложи на лорда и на себе си, след това подаде блюдата на мен. Хранехме се в почти пълно мълчание. Много скоро на платата бяха останали само пилешки и рибени кости. Лорд Златен звънна на слугите на хана да почистят. Донесоха ни и плодов пай със сметана за подслаждане, и още ейл. С тях дойде и суровата мръвка. Веднага щом слугата си отиде, лорд Златен грижливо я уви в кърпа и ми я подаде. Уморен и благодарен, се зачудих дали някой ще забележи изчезването й. Малко по-късно си дадох сметка, че съм прекалил с яденето и пиенето. Умората ме потискаше. Мъчех се да скрия прозевките си в шепа и да се вслушвам в тихия разговор между лорд Златен и Лоръл. Гласовете ми изглеждаха далечни, сякаш шумна река течеше между тях и мен.

— Един от нас трябва да огледа тихомълком наоколо — настояваше Лоръл. — Може би няколко въпроса, зададени долу, биха разкрили накъде са тръгнали и дали ги познават тук. Може да са наблизо.

— Том? — подкани ме лорд Златен.

— Вече разпитах — отвърнах. — Били са тук. Но или вече са тръгнали, или са в друг хан. Стига толкова малко село да има друг хан. — Отпуснах се назад в стола.

— Том? — попита ме лорд Златен с известна нотка на тревога. После се извърна към Лоръл: — Сигурно е от „пушека“. Главата му никога не го е понасяла. Замайва го.

Отворих с усилие очи.

— Моля? — Собственият ми глас прозвуча удебелен и далечен в ушите ми.

— Как разбра, че са били тук? — настоя Лоръл. Беше ли ме питала вече?

Твърде уморен бях, за да измисля добър отговор.

— Просто го знам — отвърнах кратко, а след това насочих думите си към лорд Златен, все едно че ни бяха прекъснали. — Освен това на улицата пред хана е пролята кръв. Трябва да внимаваме тук.

Той кимна мъдро.

— Мисля, че най-разумното е да си легнем рано и още по-рано да тръгнем утре сутрин. — Без да остави Лоръл да изрази някакви възражения, звънна отново на слугите. Казаха му, че стаите ни са готови. Лоръл имаше малка стаичка в дъното на коридора. Лорд Златен бе получил по-внушително помещение, със стаичка с нар за слугата му. Слугинята, която се бе отзовала на звънеца, настоя да отнесе торбата на Лоръл до стаята й, тъй че си казахме лека нощ. Избегнах погледа й. Изведнъж се бях почувствал ужасно уморен, толкова уморен, че едва можах да взема част от торбите и да последвам слугата до стаите на лорд Златен. Той се задържа да поговори с ханджията за пътните ни провизии за заранта.

Стаята ни беше в дъното на хана, на приземния етаж. Довлякох багажа вътре, затворих вратата след излезлия слуга и разтворих широко прозореца. Намерих нощница за лорд Златен и я сложих на оправеното му за спане легло. Месото прибрах под ризата си, за да го занеса по-късно на Нощни очи. После седнах на леглото си и зачаках лорд Златен да се прибере.

Някой леко разтърсваше рамото ми и ме събуди.

— Фиц? Добре ли си?

Бавно излязох от съня. Нужни ми бяха миг-два, докато си спомня кой съм. Бях се озовал в друг град, многолюден, добре осветен град. Имало беше музика, много факли и светлини. Празненство. Не бях слуга, а…

— Свърши — казах сънено на Шута.

Чух някакво странно дращене, после нещо изтупа и Нощни очи се прехвърли през перваза и се смъкна на пода. Заби муцуна в лицето ми. Потупах го разсеяно. Чувствах се толкова сънен… Ушите ми бръмчаха.

Шутът ме разтърси отново.

— Фиц. Остани буден и ми говори. Какво става. „Пушекът“ ли е?

— Нищо. Просто е толкова мирно… Искам да си легна пак. — Сънят ме притегляше като морски отлив. Исках да се отдръпна заедно с него. Нощни очи ме сръга отново.

Глупаво. Черният камък е, като на пътя на Праотците. Губиш се в него. Излез навън.

С усилие отворих очите си по-широко. Погледнах загриженото лице на Шута над мен, после зяпнах замаян стените. Черен камък. Със сребърни жилки. А когато се взрях в него, разбрах какво е: камък, ограбен от много по-стара сграда. Камъните на вътрешната стена на стаята прилепваха почти плътно, но външната стена бе построена по-грубо. Не, осъзнах изведнъж, това не беше съвсем вярно. Сградата предшестваше града, но е била развалина, пресъградена от същия древен камък. И този древен камък бе камък с памет, обработен от ръцете на Праотци.

Не знам какво си помисли Шутът, когато рязко се изправих.

— Камъните. Камък с памет — изломотих и се затътрих към свежия въздух. Чух уплашения му вик, когато се хвърлих през прозореца в прашния вътрешен двор. Вълкът тупна меко до мен. Миг след това се скри в тъмното, защото някой се наведе от един прозорец и подвикна:

— Какво става там?

— Моят идиот слугата! — отвърна му ядосано лорд Златен. — Толкова е пиян, че падна от прозореца, докато се опитваше да го затвори. Оставете го там. Заслужи си го, насмуканият му тъпак.

Лежах на двора и усещах как натрапчивите сънища се отдръпват. След миг-два щях да стана и да се отдръпна още от каменните стени. Трябваха ми само миг-два.

Ужасната умора, която се беше трупала през цялата вечер, постепенно заотстъпва. Въздъхнах облекчено. Взирах се в нощното небе и имах чувството, че мога да се издигна чак до него. Някаква двойка спореше. Той беше нещастен, а тя — настойчива. Беше невероятно трудно да се съсредоточа върху думите им, но после те се приближиха и не можеше да не ги чувам.

— Трябва да се върна у дома — каза той. Много млад глас. — Трябва да се върна при майка. Ако не я бях оставил, всичко това нямаше да се случи. Арно все още щеше да е жив. И онези другите.

Тя пъхна главата си под ръката му и след това я отпусна на гърдите му. Това е вярно. И щяха да ни разделят, щяха завинаги да те дадат на друга. Това ли искаш наистина?

Бяха се доближили. Заедно с него вдишвах сладкия й мирис, мускусен и див. Държеше я плътно до себе си. Вятърът духаше през моя сън, развяваше краищата му. Той погали козината й; дългата й тъмна коса са разсипа на вълни между пръстите му.

— Не това исках. Но може би е моят дълг.

Твоят дълг е към твоите хора. И към мен. Тя уви ръка около челото му. Пръстите й се притиснаха в плътта му като нокти на звяр. Хайде. Време е да ставаме. Не можем да се бавим, трябва да тръгваме.

Той се взря в зелените й очи.

— Обич моя. Трябва да се върна. Ще съм по-полезен за всички нас там. Там бих могъл да говоря, бих могъл да настоя за промяна. Бих могъл…

Ще бъдем разделени. Би ли могъл да го понесеш?

— Ще измисля начин да останем заедно.

Не! Тя погали страната му и дланта й изстърга в кожата. Долових нокти на звяр в жеста. Не. Те няма да разберат. Ще ни разделят насила. Ще ме убият, и може би и теб също. Спомни си историята за Петнистия принц. Кралската му кръв не е била достатъчна, за да го защити. Твоята няма да е щит за теб. Пауза, а след това: Аз съм единствената, която наистина държи на теб. Само аз мога да те спася. Но не смея да дойда при теб напълно, докато не докажеш, че си един от нас. Винаги се сдържаш. Срам ли те е от Старата кръв?

Не. Това — никога.

Тогава се отвори. Бъди това, което знаеш, че си.

Той помълча дълго.

— Аз имам дълг — промълви тихо. С безкрайно съжаление.

— Вдигай го! — Мъжкият глас дойде някъде зад мен. — Нямаме време за губене. Трябва да покрием повече разстояние. — Извих се на земята да видя кой го каза, но не видях никого.

Две зелени очи се взираха в него. Можех цяла вечност да пропадам в тези очи. Довери ми се, молеше го тя и той бе длъжен да се отзове. По-късно можеш да мислиш за тези неща. По-късно можеш да мислиш за дълг. Засега мисли за живота. И за мен. Събуди се.

Шутът хвана ръката ми и я преметна през раменете си.

— Хайде ставай! — подкани ме настойчиво и ме вдигна на крака. Беше облечен целият в черно. Трябваше да е изтекло повече време, отколкото си мислех. От гостилницата на хана все още се лееше смях и човешки говор, светлина също. Изправих се и открих, че мога да вървя, но Шутът все пак настоя да ме крепи, докато ме водеше към един тъмен ъгъл на двора. Подпрях се на дървената стена на конюшнята и си поех дъх.

— Ще се оправиш ли? — попита ме Шутът отново.

— Мисля, че да. — Паяжините се разчистваха от ума ми. Но усещането за тях ми беше по-познато. Усещах познатите потръпвания от болката на Умение, но бяха по-малко настойчиви от обикновено. Поех си дълбоко дъх. — Ще се оправя. Но не бива да спя в хана тази нощ. Той е построен от камъни с памет, Шуте, като черния път. Като камъка в кариерата.

— Като дракона, който извая Искрен — допълни той.

Вдишах отново. Главата ми се прочистваше бързо.

— Пълен е със спомени. Толкова е странно, да намериш такъв камък тук, в Бък. Изобщо не бях предполагал, че Праотците са стигнали толкова далече.

— Разбира се, че са. Помисли си. Какво друго смяташ, че са старите Свидетелстващи камъни, ако не работа на Праотците?

Думите му ме стъписаха. Но пък беше толкова очевидно, че не си направих труда да изказвам съгласието си.

— Да, но каменните паметници са едно. Този хан представлява препостроени останки от сграда на Праотците. Изобщо не очаквах да видя такова нещо тук, в Бък.

Той помълча. Когато очите ми се приспособиха към по-дълбокия мрак, където ни бе подслонил, видях, че гризе нокътя си. След малко се усети, че го гледам, и дръпна ръка от устата си.

— Понякога така се заплитам в непосредствената загадка, че не виждам частите на по-главния въпрос, които са навсякъде около нас — каза все едно споделяше своя слабост. — Тъй. Вече си добре, нали?

— Мисля, че ще се оправя. Ще си намеря празна ясла в конюшнята и ще спя там. Ако конярят попита, ще му кажа, че си ме изгонил. — Понечих да тръгна, но се сетих и го попитах през рамо: — Ще можеш ли да се вирнеш в хана, облечен така?

— Само защото понякога нося дрехите на благородник не си мисли, че съм забравил всичките си номера на акробат. — Каза го почти обидено. — Ще се прибера, както излязох: през прозореца.

— Добре. Може да се поразходя из селото, да си „проветря главата“. И да видя какво мога да открия. Ако можеш да измислиш повод, слез в гостилницата. Разбъркай котлето с клюките и виж дали ще можеш да чуеш нещо за двама непознати с една ловна котка, минали оттук вчера. — Понечих да добавя нещо за кръвопролитие на улицата, но спрях. Нямаше голяма вероятност да ни разкажат за това.

— Добре. И внимавай, Фиц.

— Няма нужда да ми напомняш.

Понечих да се отделя от него, но той изведнъж ме хвана за ръката.

— Не тръгвай още. Исках да поговоря с теб през целия ден. — Пусна ме рязко и скръсти ръце на гърдите си. Вдиша хрипливо. — Не мислех, че всичко това ще е толкова трудно. Толкова много роли съм играл през живота си. Мислех си, че ще е лесно, че може дори да е забавно да играя господаря на теб, слугата. Не е.

— Не е. Трудно е. Но мисля, че е разумно.

— Толкова пъти се издадохме пред Лоръл…

Свих безпомощно рамене.

— Това е положението. Тя знае, че и двамата сме избрани от кралицата. Сигурно можем да я оставим да си направи собствените заключения. Те може да се окажат по-убедителни от всичко, което бихме могли да измислим ние.

Той се усмихна.

— Да. Тази тактика ми харесва. Значи откриваме каквото можем тази нощ и тръгваме рано сутринта.

С тези думи се разделихме. Той се отдръпна в тъмното и изчезна толкова опитно, колкото можеше да го направи Нощни очи. Гледах след него, докато пресичаше вътрешния двор, но не можех да го видя. Зърнах го само за миг, когато се прехвърли през затъмнения прозорец. Не чух звук.

Нощни очи се притисна плътно в крака ми.

Какви са новините? — попитах. Осезанието ни беше безмълвно като топлината на тялото му до мен.

Лоши. Мълчи и ме следвай.

Поведе ме не по главната улица на селото, а далече от центъра му. Зачудих се къде отиваме, но не посмях да се пресегна и да докоснем умовете си. Обуздах Осезанието си, въпреки че да не споделям вълчите сетива бе затъпяващо. Най-сетне се озовахме на каменисто поле близо до речния бряг. Той ме отведе досами реката, където растяха големи дървета. Високите сухи треви бяха отъпкани. Долових миризмата на печено месо и изстинала пепел. После очите ми сглобиха дължината на въже, което още висеше от едно дърво, и изгорелия огън под него. Стоях съвсем неподвижен. Нощният вятър откъм реката раздухваше пепелта и изведнъж ми прилоша от миризмата на опеченото месо. Опрях длан върху угасените въглени. Бяха влажни и студени. Огън, преднамерено запален и преднамерено угасен. Зарових с пръсти в тях и усетих характерната хлъзгавост от накапала мас. Бяха го направили повече от старателно. Обесване, разчленяване, изгаряне и останките — хвърлени в реката.

Отдръпнах се далече от огъня, под покрова на дърветата. Седнах на един камък. Вълкът дойде и клекна до мен. След малко си спомних за месото и му го дадох. Изяде го безцеремонно. Седях с ръка на устата и се чудех. В жилите ми вместо кръв течеше мраз. Селски хора бяха направили това, а сега се смееха и пееха песни в хана. Бяха направили това на някого точно като мен. Навярно на сина на моето тяло.

Не. Кръвта не мирише както трябва. Не е бил той.

Малка утеха. Означаваше единствено, че не е умрял днес. Дали не го държаха някъде селяните? Дали тази оживена нощ в хана не беше възбудено очакване за още кръв на заранта?

Усетих, че някой тихо се приближава към нас в тъмното. Дойде откъм светлините на селото, но не вървеше по пътя. Идваше през дърветата покрай пътя и се движеше почти безшумно.

Ловкинята.

Лоръл излезе от сянката на дърветата. Загледах я, докато крачеше решително към изгореното петно. Също като мен преди малко, се наведе, подуши и след това опипа пепелта.

Станах, издадох само толкова звук, че да разбере, че съм тук. Тя трепна и рязко се обърна.

— Кога? — попитах нощта.

Лоръл въздъхна тихо.

— Днес следобед. Слугинята ми каза. Раздрънка се сама всъщност, как момъкът, който щял да се жени за нея, бил съвсем вътре в нещата, в премахването на Петнистите. Така ги наричат в тази долина. Петнистите!

Речният вятър духаше между нас.

— И ти дойде тук?

— Да видя каквото е останало за виждане. Което не е много. Страхувах се, че може да е нашият принц, но…

— Не е. — Нощни очи се беше подпрял тежко на мен; споделих онова, което и двамата подозирахме. — Мисля, че е бил един от спътниците му.

— Щом знаеш толкова, значи знаеш, че другите са избягали.

Не го бях знаел, но за мой срам изпитах облекчение, че го чувам.

— Преследвали ли са ги?

— Да. И хората, които са ги подгонили, все още не са се върнали. Някои тръгнали да ги преследват, други останали, за да убият хванатия. Планът е бил онези, които са направили това… — Тя махна презрително към въжето и кръга от огнището. — Ще тръгнат сутринта. Малко са разтревожени, че приятелите им още не са се върнали. Тази нощ ще пият и ще събират кураж и гняв. Утре ще тръгнат.

— Тогава ще е най-добре да тръгнем преди тях и да препуснем по-бързо.

— Да. — Погледът й зашари от мен към Нощни очи и обратно. Отново огледахме отъпканата пръст, полюшващото се въже и изгорялото петно на земята. Като че ли трябваше да направим нещо, някакъв жест се очакваше сякаш от нас, но ми убягваше.

Тръгнахме обратно към хана, мълчахме. Забелязах тъмното й облекло и обувките с меки подметки и отново си помислих, че кралица Кетрикен е избрала добре. Омърсих нощната тишина с въпрос, от чийто отговор се боях.

— Тя каза ли ти много подробности? Как или защо са били нападнати, дали момчето и котката са били с тях?

Лоръл вдиша дълбоко.

— Онзи, когото са убили, не е бил чужденец. Бил е един от тях и са го подозирали в зверската магия от много време. Обичайните глупави истории… как докато агнетата на другите измирали с десетки, неговите оцелявали. Че един човек го ядосал, а след това пилците му измрели. Днес дошъл в селото с непознати, един едър мъж на боен кон и един с котка, която яздела зад него. Другите с него също били познати на тукашните хора, момчета, отраснали в околните ферми. В хана обикновено има кучета. Синът на ханджията гледа кучета зайчари и тъкмо се бил върнал от лов. Кучетата все още били възбудени. Като видели котката, побеснели. Обкръжили коня, започнали да скачат и да ръмжат. Мъжът с котката — нашият принц най-вероятно — извадил меча си да защити котката, засякъл по кучетата, отрязал ухото на едно. Но това не било всичко. Отворил широко устата си, озъбил се и изсъскал също като котка.

— При суматохата от хана се изсипали още мъже — продължи тя. — Някой изревал: „Петнисти!“ Друг извикал да донесат въже и факла. Мъжът на бойния кон им се изсмял и пришпорил коня си срещу кучета и хора. Конят ритнал един и го свалил на земята. Тълпата отвърнала с камъни и ругатни и от кръчмата наизлезли още мъже. Петнистите разкъсали кръга и се опитали да избягат, но камък улучил един в слепоочието и го смъкнал от седлото. Тълпата го обкръжила и той изревал на другия да бяга. Момичето ги изкара всичките страхливци, че избягали, но подозирам, че този, когото са хванали, нарочно е задържал тълпата, за да могат спътниците му да се спасят.

— Откупил е живота на принца със своя.

— Така изглежда.

Помълчах, докато пресея фактите. Не бяха отричали какво са. Никой от тях не се бе опитал да умилостиви тълпата. Поведението е било враждебно, предвестник на нещата, които са предстояли. И един от групата се е принесъл в жертва, а другите са го приели като необходимо и правилно. Това издаваше не само високата цена, която бяха приписали на принца, но и дълбоката преданост към организирана кауза. Бяха ли спечелили напълно Предан на своя страна? Зачудих се що за роля са предвидили тези Петнисти за принца и дали той се вписва в нея. Беше ли приел Предан, че човекът е трябвало да умре заради него? Когато е продължил да язди, знаел ли е, че мъжа, когото са оставили зад себе си, го очаква мъчителна смърт? Много бях готов да дам, за да узная това.

— Но Предан не са го разпознали като принца, нали?

Тя поклати глава. Нощта около нас ставаше все по-тъмна и по-скоро усетих, отколкото видях жеста й.

— Тъй. Ако другите са го догонили, не биха се поколебали да го убият.

— Дори да знаят, че е принцът, това не би ги разколебало. Омразата към Старата кръв тук е много дълбока. Ще решат, че прочистват кралската кръв, не че я унищожават.

Някаква частица от мен забеляза, че сега тя ги нарече Старата кръв. Не я бях чувал да използва тази фраза преди.

— Добре. Смятам, че времето ни става все по-скъпо.

— Трябва да тръгнем още сега, през нощта.

Заболя ме само от мисълта за това. Вече не притежавах издръжливостта на младостта. През последните петнайсет години бях свикнал на редовна храна и почивка всяка нощ. Бях уморен и ми призляваше от страх пред това, което трябваше да последва, когато догоним принца. А вълкът ми беше изтощен неописуемо. Знаех, че силата, която все още движеше крайниците му, е фалшива. Скоро тялото му щеше да настоява за отдих, колкото и тежки да са обстоятелствата. Имаше нужда от храна и време да се изцери, а не да го влача със себе си в нощта.

Ще издържа. Или ще ме оставиш по пътя и ще направиш каквото трябва.

Фатализмът в тази мисъл ме накара да се засрамя. Саможертвата бе твърде близо до онова, което един човек днес беше направил за един принц. Неоспоримата истина бе, че отново изразходвах всичките ни сили за крал и кауза. Вълкът отдаваше дните на своя живот на мен заради един съюз, който той разбираше единствено в понятията за любовта си към мен. Черния Ролф беше прав преди толкова години. Грешно беше от моя страна да го използвам така. Дадох си детинското обещание, че когато това свърши, ще му се отплатя по някакъв начин. Щяхме да отидем някъде, където той пожелае, и да правим нещо, за което той копнее.

Къщичката ни и огнището. Това би ми стигнало.

Имаш го.

Знам.

Върнахме се в хана по обходен път, избягвайки по-отъпканите улички. В тъмното на вътрешния двор Лоръл доближи устните си до ухото ми.

— Ще се шмугна в стаята си да си опаковам вещите. Ти събуди лорд Златен и му кажи, че трябва да тръгнем.

Изчезна в сенките до задната врата. Самият аз влязох през предната, навъсих се на един измъчен слуга и забързах към гостилницата. Часът вече бе късен и настроението, което се бе възцарило, беше по-скоро умислено, отколкото празнично. Не ме забеляза никой. Продължих към стаята ни. Пред вратата до ушите ми стигнаха спорещи гласове. Гласът на лорд Златен се извиси до благороднически гняв.

— Буболечки в леглото, моля ви се! Пълзят като разлютени пчели. Кожата ми е много деликатна. Не мога да остана при толкова гъмжащи твари!

Нашият домакин, по нощна риза и с нощна шапка, държеше свещ. Гласът му прозвуча ужасено:

— Моля ви, лорд Златен, поръчах други постелки, стига да благоволите…

— Не. Няма да прекарам нощта тук. Пригответе веднага сметката.

Почуках на вратата. С влизането ми лорд Златен прехвърли гнева си върху мен.

— А, ето те и теб, негоднико жалък! Пил си някъде, не се съмнявам, докато аз трябваше да прибирам и моите неща, и твоите. Добре, гледай поне с нещо да си полезен! Бягай да почукаш на вратата на Ловкиня Лоръл и да й кажеш, че трябва да напуснем веднага. После вдигни коняря и му кажи да приготви конете ни. Не мога да прекарам нощта в хан, който гъмжи от паразити!

Излязох, за да не слушам настояванията на ханджията колко добър и чист хан поддържал. Изненадващо бързо се озовахме навън и готови за тръгване. Лично бях оседлал конете — конярят не бе реагирал на усилията ми да го събудя. Ханджията беше излязъл след лорд Златен на двора и го увещаваше, че не можем да намерим друг хан за тази нощ, но благородникът беше непреклонен. Качи се и без повече приказки подкара Малта. Двамата с Лоръл го последвахме.

Известно време яздихме в тръс. Луната беше изгряла, но струпаните къщи затулваха светлика й, а случайните светлини, процеждащи се през кепенците, повече правеха сенки, отколкото да осветяват пътя ни. Гласът на лорд Златен стигна тих до ушите ни:

— Чух клюката в пивницата и прецених, че е най-добре да тръгнем веднага. Избягали са по пътя.

— Като вървим в тъмното, рискуваме да изтървем дирята им — изтъкнах аз.

— Знам. Но ако чакаме, може да стигнем много късно, за да направим каквото и да било, освен да го погребем. Освен това никой от нас така или иначе нямаше да спи, а така ще изпреварим онези, които ще тръгнат утре.

Нощни очи се появи като призрак и пое с нас. Пресегнах се към него и когато се свързахме, нощта сякаш стана по-светла. Той изсумтя на вдигнатата от нас прах и избърза напред, за да поведе. Бяхме свързани с Осезанието и той не можеше да скрие от мен усилието, което му струваше това. Потръпнах, но приех решението му. Сръгах кобилата, за да не изостана.

— Дисагите ни изглеждат по-обемисти, отколкото когато пристигнахме — подхвърлих в тъмното, когато се изравних с Шута.

Лорд Златен вдигна небрежно рамене.

— Одеяла. Свещи. Всичко останало, което се сетих, че може да ни е от полза. Промъкнах се в кухните, щом разбрах, че трябва бързо да хванем пътя, тъй че в онази торба има хляб. И ябълки. Ако бях взел повече, щеше да се забележи. Гледай да не смачкаш хляба.

— Човек може да си помисли, че вие двамата сте правили това и преди, лорд Златен. — В тона на Лоръл се долавяше нерв и достатъчна нотка съмнение към титлата, за да отрезви и двама ни. След като никой от нас не отвърна, тя добави: — Не мисля, че е много честно да споделям рисковете на това пътуване с вас и все още да съм като с вързани очи.

Лорд Златен заговори с възможно най-убедителния си аристократичен тон.

— Права сте, Ловкиньо. Не е честно, но точно така трябва да си остане засега. Защото, освен ако не греша, трябва да вдигнем малко скоростта. Както нашият принц е напуснал това село в галоп, така ще го напуснем и ние.

И още докато говореше, заби пети в Малта, а тя скочи с радост напред, за да оспори водачеството на Моя черна. Лоръл след миг се озова до него. До скоро, братко. Усетих как Нощни очи се отдели от мен, и духовно, и физически. Знаеше, че не може да издържи на конския бяг. Щеше да ни последва на своя скорост и по свой път. Това откъсване ме разпъна, макар и да знаех, че изборът е негов и е възможно най-разумният. Лишен от него, лишен от нощния му взор, продължих напред, оставил Моя черна сама да избира пътя си.

Селото беше малко и скоро стигнахме покрайнините. Лунната светлина се разля на пътя. Малта усили галопа и другите два коня скочиха, за да не изостанат. Подминавахме ферми и ниви, ожънати и още неприбрани. Оставихме конете да тичат, докато сами не поискат да забавят и да си поемат дъх. Щом Малта дръпнеше напред, лорд Златен я оставяше да поведе и поемахме отново. Двамата бяха повече на един ум, отколкото си бях давал сметка. Пълното му доверие в нея й даваше тази бодра увереност. Продължихме да яздим през остатъка от нощта, като лорд Златен налагаше скоростта.

Когато небето започна да изсветлява, Лоръл изказа мислите ми на глас.

— Поне имаме добър старт пред онези, които смятаха да тръгнат призори, та да видят колко късмет са имали приятелите им в залавянето на Петнистите. И главите ни са по-чисти.

Но остави неизречен един страх, който споделяхме всички: това, че можеше да сме изгубили дирята на принца в бързината си да го догоним. Е, понякога човек трябва да се довери на късмета. Или да повярва в съдбата като Шута.