Робин Хоб
Мисията на шута (14)

Глава 14
Лоръл

Има един особен вид черен камък, често пъти изпъстрен с тънки бели и сребристи жилки, който е бил изключително използван от Праотците в тяхната архитектура. Съществува поне една кариера за този камък, в пустинните земи отвъд Планинското кралство, но е почти сигурно, че има и други източници за него, защото е трудно дори да си представим как иначе е било възможно да се използва в такива големи строежи по толкова отдалечени едно от друго места. Използвали са го не само в строителството на своите сгради, но също в монолитите, които са издигали на определени кръстопътища. Поради някои странни качества на пътищата, които са създали Праотците, може да се заключи, че съществена за тяхното построяване е била основата от натрошен чакъл от същия този камък. Там, където Праотците са строили, този камък е бил предпочитан материал и дори по места, които те, изглежда, са посещавали само спорадично, са намирани паметници от този камък. Един внимателен оглед на Свидетелстващите камъни на Бъкип ще убеди наблюдателя, че макар те да са обезобразени от суровото време или може би съзнателно от хора преди столетия, камъкът е от същия вид. Някои допускат, че Свидетелстващите камъни на Бъкип или други „клетвени камъни“ из земите на Шестте херцогства първоначално са били издигнати от Праотците за съвсем друга цел.

Събудих се в голямото легло с четирите пилона на Сенч в стаята му в кулата. За няколко мига се почувствах объркан, преди да разбера, че това не е поредният сън. Наистина бях буден. Не помнех как съм заспал, помнех само, че седях на ръба на леглото няколко мига. Все още бях във вчерашното си облекло.

Надигнах се предпазливо. Чуковете и наковалните в главата ми бяха заглъхнали до монотонно кънтене. Стаята изглеждаше пуста, но беше имало някой тук наскоро. Близо до огъня вдигаше пара вода за миене, до нея имаше покрита купа с каша. Постарах се да ги използвам добре. Стомахът ми все още не искаше да поеме храна, но я изядох стоически, знаех, че е само за добро. Измих се, сложих в едно котле вода за чай, след което отидох до работната маса. Върху нея бе изпъната голяма карта на Бък. Ъглите й бяха затиснати с хаван, две чукала и чаша за чай. Върху самата карта бе поставена обърната винена чаша. Щом я вдигнах, открих под нея Гейлтон. Беше на един приток на река Бък, на северозапад и от другата страна на реката спрямо Бъкип. Никога не бях ходил там. Помъчих се да си спомня какво знам за Гейлтон и бързо се сетих: абсолютно нищо.

Осезанието ми ме предупреди за появата на Сенч и се обърнах. Тайната врата се отвори. Той влезе енергично. Страните му бяха порозовели от утрото, бялата му коса блестеше като сребро. Нищо не съживяваше стареца толкова добре, колкото една свежа интрига.

— А, станал си. Чудесно — каза той. — Успях да уредя една ранна закуска с лорд Златен, въпреки отсъствието на слугата му. Увери ме, че ще може да е готов за път до няколко часа. Вече е скалъпил и повод за пътуването си.

— Какъв? — попитах озадачено.

Сенч се изсмя ведро.

— Птичи пера, представи си. Лорд Златен има многобройни увлечения, но последната му мания са перата. Колкото по-големи и по-яркоцветни, толкова по-добре. Гейлтон граничи с горист планински район, прочут с многото си фазани, яребици и опашарки. Последните имат доста екстравагантно оперение, особено на опашките. Вече е изпратил напред вестоносец до лейди Бресинга Гейлтонска с молба да му предложи гостоприемство по време на експедицията му. Няма да му откажат. Лорд Златен е най-популярната новост, която дворът на Бъкип е виждал от десетилетие. Да го има за свой гост в имението си ще е голям светски успех за нея.

Тръснах глава, сякаш с това мозъкът ми можеше да се проясни, за да догоня мисълта му.

— Шутът ще отиде в Гейлтон, за да потърси Предан?

— Е, стига де! — смъмри ме добродушно Сенч. — Лорд Златен ще отиде в Гейлтон, за да лови птици. Неговият слуга, Том Беджърлок, разбира се, ще го придружи. Надявам се, че докато тичате подир птиците, ще уловите дирята на принца. Но това, разбира се, си е ваша лична работа.

— Значи отивам с него.

— Разбира се. — Сенч ме изгледа. — Добре ли си, Фиц? Изглеждаш ми затъпял тази сутрин.

— Така си е. Всичко като че ли става прекалено бързо. — Не му казах, че съм свикнал сам да подреждам живота и пътуванията си. Странно ми беше това връщане към живот, в който всеки ден ти се решава от някой друг. Преглътнах негодуванието си. Какво бях очаквал? Щом исках да върна принц Предан, така трябваше да бъде. Помъчих се да намеря нова опора за мислите си.

— Лейди Бресинга има ли дъщеря?

Сенч помисли.

— Не. Родила е само един син, Любезен. Мисля, че се грижеше и за едно момиче, племенница, за известно време. Май беше Филипа Бресинга. Тя е, чакай да видя, мисля, че сега трябва да е някъде на тринайсет. Върнала се е в дома си тази пролет.

Поклатих глава — както за отрицание, така и от учудване. Сенч очевидно бе опреснил информацията си за семейството на Бресинга.

— Усетих жена, а не дете. Ъъъ… привлекателна жена. — За малко да кажа „изкусителна“. Спомнях си много добре как беше развълнувала кръвта ми. Възбуждаща. Предизвикателна. Сенч следеше изражението ми с неприкрито изумление. Зададох следващия въпрос. — Предан проявявал ли е интерес към жена? Възможно ли е да са избягали заедно?

— Еда да не дава — възкликна той. — Не. — Отрече го почти отчаяно. — Не съществува никаква жена в живота на Предан, нито дори момиче, което да намира за привлекателно. Внимавали сме много да не допуснем възможността за такава връзка. С Кетрикен още преди много време решихме, че така ще е най-добре. — И добави по-тихо: — Тя не искаше да види сина си разкъсан като теб, между сърцето и дълга. Никога ли не си се замислял колко различни можеше да са нещата, ако не беше обикнал Моли, ако беше приел връзката с лейди Бързина?

— Мислил съм. Но никога няма да съжаля, че съм обичал Моли.

Струва ми се, че страстта в гласа ми го убеди да промени курса.

— Няма такава връзка в живота на Предан — заяви той категорично.

— Нямало е. Възможно е да има сега — възразих.

— В такъв случай се моля да е младежко увлечение, което бързо може да бъде… — Търсеше думата. — Прекратено — довърши и потръпна от избора на думата. — Момчето е вече обещано. Не ме гледай така, Фиц.

Извърнах послушно очи.

— Не мисля, че я е познавал отдавна. Част от привличането й се дължеше на загадката около нея.

— Тогава трябва да се постараем да го спасим бързо, преди белята да е станала по-голяма.

Следващият въпрос беше мой личен, зададен за самия мен.

— Ами ако не иска да бъде спасен? — попитах тихо.

Сенч помълча за миг. След което отвърна искрено:

— Трябва да направиш това, което сметнеш за най-добро.

Изумлението ми трябва да ми е проличало ясно, защото той се засмя.

— Защото няма голяма полза да се заблуждавам, че ще постъпиш другояче, нали? — Вдиша дълбоко и въздъхна. — Фиц. Моля те само това. Мисли по-мащабно. Сърцето на едно момче е нещо скъпо, както и животът на един мъж. Но благополучието на всички хора в Шестте херцогства и Външните острови е още по-скъпо. Тъй че направи това, което сметнеш за най-добро. Но гледай наистина да си го обмислил.

— Не мога да повярвам, че ми позволяваш толкова много свобода! — възкликнах.

— Не можеш ли? Е, може би те познавам повече, отколкото си мислиш.

— Може би — отстъпих. Но се зачудих дали ме познава толкова добре, колкото си мисли той.

— Е, пристигна едва преди няколко дни, а ето, че те отпращам отново — заяви изведнъж Сенч. Потупа ме по рамото, но усмивката му като че ли беше малко принудена. — Смяташ ли, че можеш да се подготвиш за тръгване за около час?

— Нямам много багаж. Но ще трябва да прескоча до града, да оставя съобщение за Хеп по Джина.

— Мога да се погрижа за това.

Поклатих глава.

— Тя не чете, а като Том Беджърлок не мога да разполагам с хора, които да тичат по мои работи. — Не му казах, че искам да го свърша сам.

— Както желаеш — отвърна той. — Позволи ми да ти приготвя писмо, което момчето да представи на майстор Гиндаст, като отиде при него за чиракуването. Останалото ще се уреди дискретно, обещавам ти. Майсторът ще повярва, че взима Хеп като услуга към един от най-богатите си клиенти. — Замълча за миг. — Знаеш ли, единственото, което можем да предложим на момчето, е възможност да се докаже. Не мога да принудя човека да го държи, ако Хеп се окаже непохватен или мързелив. — Ухили се на гневния ми поглед. — Но съм сигурен, че не е. Просто ми дай една минута да съставя писмото за Хеп.

Отне повече от минута, разбира се. Когато най-сетне държах писмото в ръката си, предобедът вече свършваше. Лорд Златен беше в покоите си. Изцъка, като видя на какво приличат дрехите ми, и ми заповяда да си взема новите от шивача, за да имам подходящо облекло за пътуването. Уведоми ме, че ще пътуваме сами и бързо. Лорд Златен вече си беше създал репутация на ексцентрична и авантюристична особа. Никой нямаше да погледне с подозрение на това пътуване. Каза ми също, че ми е избрал кон, оставил го е да го подковат и да си го взема от налбантницата. Сети се, че ще ми трябват и други неща, и ми даде акредитив, за да си ги купя, преди да ме отпрати. В нито един момент не се отклони от маниерите си на лорд Златен, а аз поддържах поведението, полагащо се за Том Беджърлок. В тези роли трябваше да влезем колкото се може по-бързо. Никакви грешки не можеше да се правят, щом започнехме да се появяваме публично заедно. Когато най-сетне тръгнах за града, бях претоварен с поръчки. А слънцето се движеше по небето прекалено бързо.

Шивачът се опита да ме задържи за една последна проба и нагаждане на новите дрехи. Отказах и дори не отворих грижливо сгънатото облекло, за да го разгледам. Разбирах, че Скрандън е свикнал да превръща предаването на довършената си стока в церемония, но му казах грубо, че лорд Златен ми е заповядал да бързам много. Той изсумтя и заяви, че при това положение няма да поеме отговорност, ако се окаже, че дрехите не ми стоят добре. Уверих го, че няма да се оплаквам, и бързо излязох от дюкяна със смущаващо обемистия вързоп.

След това отидох до дюкяна на Джина, но тук се натъкнах на разочарование. Тя не си беше у дома и племенничката й нямаше представа кога ще се върне. Фенел дойде да ме поздрави. Те ме обичаш. Знам, че ме обичаш. Гушни ме.

Стори ми се безсмислено да упорствам. Вдигнах го. Той заби нокти в рамото ми и грижливо отърка елека ми с муцунка.

— Джина замина в хълмовете снощи, за да набере гъби рано сутринта. Може да се върне всеки момент, може и да не се върне чак докато се стъмни — каза Мискя. — О, Фенел, стига си досаждал. Истинска напаст си. Ела тук. — Взе котарака от ръцете ми и зацъка, докато изтупваше жълтите косъмчета от елека ми.

— Не се притеснявайте за това, моля ви. Но, ох, колко неловко се получи — взех да се извинявам и й казах, че господарят ми изведнъж е решил да предприеме пътуване и аз трябва да го придружа. Оставих й писмото, което Сенч беше написал за Хеп, с една бележка от мен за момчето. Нощни очи нямаше да е доволен, че съм заминал. Нямаше да му е приятно и да се мотае тук и да ме чака. Едва сега осъзнах, че оставям на Джина не само своя син, но и един вълк, едно пони и двуколка, за които да се грижи, докато се върна. Нямах пари, които да оставя, можех да оставя само най-искрените си благодарности и най-дълбоките си уверения, че ще покрия всички разходи, които й се наложи да направи.

— Това вече ми го казахте, Том Беджърлок. — Мискя ми се усмихна нежно, с лек укор, явно развеселена от притесненията ми. Фенел пъхна глава под брадичката й и ме изгледа строго. — Вече три пъти ми казахте, че ще се върнете скоро и ще ни платите добре. Бъдете спокоен, синът ви ще е в добри ръце и добре дошъл тук, с плащане или без. Съмнявам се, че сте искали пари от леля ми, когато сте я приели в дома си.

След думите й осъзнах, че съм се разкудкудякал като уплашена кокошка. Успях да се спра да не заобяснявам отново точно колко спешна и неизбежна е работата ми. Когато най-сетне изразих неловко най-дълбоките си благодарности, се чувствах напълно объркан. Разкъсан, сякаш части от мен бяха в изоставения ми дом и с Нощни очи и с Хеп, и дори в стаята в кулата на Бъкип. Чувствах се уязвим и оголен.

— Е, довиждане — казах най-сетне на Мискя.

Спането на слънце е по-приятно. Дремни с котарачето си, предложи Фенел, докато Мискя ми отвръщаше:

— Лек път.

Тръгнах си. Гризеше ме чувство за вина. Изоставях отговорностите си, за да се оправят с тях чужди хора. Упорито отричах разочарованието си от това, че не бих могъл да се видя с Джина, преди да тръгна. Единствената целувка, която ми беше дала, висеше в очакване, като недовършен разговор, но отказвах да разсъждавам докъде може да отведе това. Както се бяха усложнили нещата, добавянето на още един възел в живота ми бе последното, за което трябваше да мисля. Въпреки всичко очаквах с нетърпение да я видя отново и това, че обстоятелствата ми го бяха отказали, помрачи възбудата ми от предстоящото пътуване.

Защото мисълта, че ще тръгна отново на път, наистина ме беше възбудила. Вината, която изпитвах от това, че оставям благополучието на Хеп в чужди ръце, някак странно отразяваше чувството ми за свобода, породено от начинанието. Скоро двамата с Шута щяхме да поемем Ел само знае към какво и щяхме да се грижим единствено за себе си. Пътуването обещаваше да е приятно, с хубаво време и с добър спътник. Приличаше повече на отдих, отколкото на тежка задача. Страховете ми за принц Предан до голяма степен бяха облекчени от съня ми. Момчето не беше изправено пред физическа опасност. Бе опиянено от нощта и от жената, която преследваше. Единствената опасност бе за младото му сърце, но пък никой не можеше да го предпази от това. Честно казано, не смятах задачата си за особено трудна. Знаехме къде да потърсим младежа, а с вълка или без него, винаги съм се смятал за добър следотърсач. Ако двамата с лорд Златен не измъкнехме веднага младия принц от Гейлтон, щях да проследя дирите му из околните хълмове. „Ловът“ нямаше да продължи дълго. С тази утешителна мисъл облекчих съвестта си и продължих към налбантницата.

Не очаквах кой знае какъв кон. Даже се опасявах, че чувството за хумор на Шута се е проявило в избора на лорд Златен на конска плът. Пред налбантницата едно девойче се плискаше с вода от кацата под улука. Казах му че съм дошъл да взема коня, който лорд Златен е оставил за подковаване. То кимна и влезе, а аз останах да чакам отвън. Денят беше достатъчно горещ, така че нямах никакво желание да се пъхам в ада от чукане и зной, какъвто представляваше ковачницата.

Момичето се върна, повело дългокрака черна кобила. Обиколих я, вдигнах очи и забелязах, че и тя ме гледа точно толкова недоверчиво, колкото аз — нея. Изглеждаше здрава и без белези от бой. Посегнах бавно към нея. Тя изпръхтя и не ме погледна, отказа всякакъв контакт. Явно не държеше на приятелство с човек.

— Зла беше, докато сменим подковите — рече високо ковачът, беше се появил на вратата. — Не щеше да вдигне възпитано крак, та да се оправи човек. И рита когато й падне, да го имаш предвид. Посегна и дъщеря ми да ухапе. Но това беше само докато я подковем. Иначе се държа съвсем прилично.

Благодарих му за предупрежденията, връчих му обещаната от лорд Златен кесия и попитах:

— Как се казва?

Ковачът сви устни и поклати глава.

— Не бях я виждал до тая сутрин. И да си е имала име, загубила го е от купувач на купувач. Наричай я както си щеш — сигурно ще й е все едно.

Зарязах проблема с името. Изтърканият повод вървеше с нея и с него я поведох към сарашкия дюкян. Купих прости, но удобни такъми и въпреки големите ми усилия в пазаренето се ядосах на това, което ми поискаха. Изражението на сарача явно говореше, че според него съм най-малкото неразумен. Като излязох с такъмите, които бях избрал, се зачудих дали наистина не е прав. Никога досега не ми се беше налагало да купувам такъми — манията на Бърич да ги кърпи и преправя може би се дължеше на високата им цена.

Кобилата се държеше неспокойно, докато пробвах няколко седла, а когато се опитах да я яхна, се задърпа настрани. Когато най-сетне се качих на седлото, се отзова на юздите и на коленете ми, но вяло. Намръщих се, но се приготвих за повечко търпение с нея. Може би, след като си покажеше ината, щеше да ми служи по-добре. Ако не — какво пък, търпението е единственият начин да отучиш един кон от лошите му навици. Най-добре беше бързо да свикна с това. Докато я карах внимателно нагоре по стръмните улици на градчето, си помислих, че сигурно съм бил много по-глезен в младостта си, отколкото съм съзнавал. Великолепни коне, хубави сбруи, чудесни оръжия, прилично облекло, много храна: колко много неща бях приемал за даденост.

Кон? Мога да науча всеки кон, на каквото трябва да се научи. Защо ти е кон?

Нощни очи се беше промъкнал в ума ми с такава лекота, че едва осъзнах, че споделя мислите ми.

Трябва да замина. С Немиришещия.

Трябва ли да е на конски гръб? Не ме остави да му отвърна. Долових тревогата му. Изчакай ме. Вече съм близо.

Нощни очи, не, не идвай при мен. Стой с момчето. Ще се върна съвсем скоро.

Но той си беше отишъл и мисълта ми остана да виси без отговор. Потърсих след него, но намерих само мъгла. Не искаше да спори с мен. Просто не искаше да чува, че му казвам да остане с Хеп.

Стражите на портата почти не ми обърнаха внимание. Намръщих се и реших да поговоря със Сенч за това. Това, че носех синьото облекло на слуга, още не означаваше, че имам законна работа в замъка. Продължих към конюшните, слязох и замръзнах на място, с разтуптяно сърце. Откъм конюшните се носеше гласът на мъж, който добродушно поучаваше някого как правилно се почистват конски копита. Годините бяха направили гласа по-дълбок, но все пак го познах. Хендс, приятелят ми от момчешките години и вече Старши коняр на Бъкип, беше зад вратите. Устата ми пресъхна. Последния път, когато ме беше видял, ме беше взел за призрак или демон и хукна с викове „Стража! Стража!“ Беше преди години. Бях се променил, напомних си, но не можех да се доверя на годините като на единственото ми прикритие. Потърсих убежище в облика си на Том Беджърлок.

— Ей, момче — подвикнах на едно ратайче, мотаещо се на двора. — Прибери кобилата. На лорд Златен е, тъй че се погрижи добре за нея.

— Да, господине — отвърна младокът. — Той ни извести да гледаме за Том Беджърлок и черна кобила и да оседлаем и неговата веднага щом се върнете.

Взе юздите от ръката ми и я поведе без повече думи. Въздъхнах облекчено от това колко лесно се измъкнах от затруднението и обърнах гръб на конюшнята. Преди да се отдалеча и десетина крачки, някакъв мъж ме подмина забързан, явно по някаква спешна работа. Не ме и погледна, докато ме подминаваше. Зяпнах след Хендс. Беше понаедрял с годините, но аз — също. Тъмната му коса беше пооредяла. След миг зави на ъгъла и се скри от погледа ми. Стоях зяпнал след него, все едно наистина съм призрак, невидим за света. Накрая си поех дъх и забързах по своя си път. След време, рекох си, Хендс щеше да мярка Том Беджърлок тук-там из цитаделата, а докато се озовем един срещу друг очи в очи, щях толкова да съм се сраснал с това име и самоличност, че нямаше да се усъмни.

Имах чувството, че животът ми като Фиц е като стъпки по прашен под, вече заметени и заличени от стъпките на други. Докато минавах през Голямата зала, чух гласа на лорд Златен:

— А, ето те и теб, Том Беджърлок! Моля да ме извините, почитаеми дами, ето го най-после моя човек. — Сбогом и най-добри пожелания на всички ви, докато ме няма!

Изчаках го, докато се откъсне от обкръжилата го тълпа благородни дами. Пуснаха го с неохота, с много пърхане на ветрила и мигли, една нацупи мило устнички от разочарование. Лорд Златен се усмихна топло на всички, махна им изящно за сбогом и закрачи към мен.

— Свърши ли задачите? Чудесно. Сега да довършим приготовленията си и тръгваме, докато слънцето още е високо.

Подмина ме и аз го последвах на дискретно разстояние, кимах покорно, докато ми нареждаше как точно иска да се опаковат вещите му. Но когато влязохме в покоите му и затворих вратата, видях, че добре стегнатите му пътни торби вече чакат на стола. Обърнах се при звука на резето, докато той заключваше вратата зад нас. Шутът посочи към стаичката ми тъкмо когато вратата й се отвори и се появи Сенч.

— Ето те и тебе, тъкмо навреме. Кралицата получи новината и заповядва да тръгнете веднага. Няма да се успокои, докато момчето не се върне под този покрив. Е, никой от нас няма да се успокои. — Прехапа за миг долната си устна и каза, повече на лорд Златен, отколкото на мен: — Кралицата нареди Ловкинята й, Лоръл, да тръгне с вас. Тя вече се приготвя.

— Нямаме нужда от нея — възкликна с досада лорд Златен. — Колкото по-малко хора знаят за работата ни, толкова по-добре.

— Тя е личната ловкиня на кралицата и нейно доверено лице в много неща. Семейството на майка й живее на по-малко от един ден езда от Гейлтон. Твърди, че добре познава района още от дете, тъй че би могла да ви е в помощ. Освен това Кетрикен изрично нареди да я вземете. Много добре знам колко безсмислено е да спориш с кралицата, когато си е наумила нещо.

— И аз знам — отвърна лорд Златен унило. Неволно се усмихнах. Много добре знаех какво е да се свиваш пред синеокия решителен поглед на кралицата. Зачудих се коя ли е тази Лоръл и какво е направила, за да си спечели доверието й. Да не би да ме жегна завист, че някой ме бе заменил като доверена особа в двора? Какво пък, минали бяха петнайсет години, откак бях изпълнявал тази роля. Нима бях очаквал, че никой няма да заеме мястото ми?

Недоволното примирение на лорд Златен прекъсна мислите ми.

— Е, тъй да бъде, щом трябва. Може да дойде, но няма да я чакам. Том, готов ли си вече с багажа си?

— Почти — отвърнах и бързо се опомних и добавих: — Милорд. Само след минутка съм готов. Имам съвсем малко багаж.

— Чудесно. Да не си забравиш новите дрехи. Искам да си облечен прилично, докато ми служиш в Гейлкип.

— Както заповядате, сър — отвърнах и влязох в стаята си. Прибрах вързопа с новите дрехи в дисагите, които намерих вътре. Носеха герба с фазана на лорд Златен. Добавих и няколко стари дрехи за нощната работа, която очаквах да върша в Гейлтон, и огледах стаята. Старият, но удобен меч вече беше на бедрото ми. Нямаше какво да добавя към багажа си. Никакви отрови, никакви малки хитроумни оръжия, които да крия по тялото си. Изведнъж се почувствах странно беззащитен, въпреки че години наред бях преживял без тях.

Когато излязох с дисагите на рамо, Сенч ме спря с вдигната ръка.

— Още една дреболия. — И ми подаде малък кожен вързоп, без да среща погледа ми. Знаех какво има вътре. Куки, шперцове и други тайни инструменти от занаята на платения убиец. Лорд Златен извърна очи, докато пъхах вързопа в дисагите. Едно време дрехите ми бяха снабдени със скрити джобове за такива неща.

Сбогуването ни беше бързо и странно. Лорд Златен се сбогува със Сенч официално, все едно наоколо имаше цяла тълпа непознати, които ги гледат. Сметнах, че трябва да последвам примера му, и предложих на Сенч дълбок поклон, но той ме сграбчи за мишците и ме прегърна припряно.

— Благодаря ти, момчето ми — промърмори в ухото ми. — Побързай и ни върни Предан. И леко с момчето. Това е толкова негова вина, колкото и моя.

Отвърнах окуражен:

— И ти наглеждай момчето ми. И Нощни очи. Не мислех, че ще обременя Джина и с него, да не говорим за пони и каручка.

— Ще се погрижа всичко с тях да е наред — отвърна той и знам, че прочете благодарността в очите ми. После побързах да отворя вратата за лорд Златен и го последвах, понесъл дисагите ни, докато той крачеше през двора на цитаделата. Мнозина му подвикваха за сбогом и той приемаше пожеланията им топло, макар и набързо.

Лорд Златен може би се надяваше да успеем да се изплъзнем на тая Лоръл, но го очакваше разочарование. Тя стоеше на входа на конюшните, хванала юздите на конете и на трима ни, и чакаше с неприкрито нетърпение. Дадох й между двайсет и пет и трийсет години. Беше със здраво телосложение, почти като самата Кетрикен, с дълги кости и мускулеста, но все пак женствена фигура. Не беше от Бък, тъй като нашите жени обикновено са дребни и смугли, а тя не беше нито едното, нито другото. Не беше светла колкото Кетрикен, но очите й бяха сини. Кафявата й коса беше прошарена с русо от слънцето и почти побеляла на слепоочията. Ръцете и лицето й бяха загорели. Имаше тесен прав нос над волеви устни и брадичка. Беше облечена в кожените дрехи на ловец, а конят й бе от онази порода дребни и жилави животни, които скачат като териери през всяка преграда и могат да тичат като невестулки и през най-заплетените храсти. Очите му грееха, изпълнени с дух. Малкият й пътен вързоп беше стегнат зад седлото. Щом се приближихме, Малта вдигна глава и изцвили нетърпеливо на господаря си. Моята черна кобила стоеше съвсем безразлична. Беше някак странно унизително.

— Придворна ловкиня Лоръл. Готова за тръгване, както виждам — поздрави я лорд Златен.

— Да, милорд. Чаках ви да се приготвите.

При тези думи двамата ме погледнаха. Сетих се, че все пак съм слугата на лорд Златен, взех юздите на Малта от Лоръл и я задържах, докато господарят ми я яхне. Затегнах пътните ни торби на моята кобила, процес, който тя не одобри много. Когато взех юздите й от Лоръл, тя ми се усмихна и ми протегна ръка.

— Лоръл от рода Даунс, близо до Питбенк. Дворцова ловкиня на Нейно величество.

— Том Беджърлок, слуга на лорд Златен — отвърнах и се поклоних над ръката й.

Лордът вече бе подкарал кобилата си с благородническо пренебрежение към действията на слугите. Двамата бързо поехме след него.

— Откъде си, Том? — попита Лоръл.

— Хм. Близо до Фордж. На Калинов ручей. — Калинов ручей си го наричахме двамата с Хеп. И да имаше поточето край къщата ни някакво друго име, така и не го бях чувал. Но импровизацията ми, изглежда, задоволи Лоръл. Черната ме дразнеше, като дърпаше юздечката, тръскаше глава и напъваше напред. Явно не беше свикнала да следва друг кон. А и разкрачът й беше по-дълъг от този на Малта. Сдържах я, но си беше чиста борба на воли.

Лоръл ме погледна съчувствено.

— Нов кон?

— Получих я едва днес. Ще се наложи да изуча нрава й по пътя. Не е най-добрият начин да се опознаем.

Тя се усмихна широко.

— Не е, но пък може би е най-бързият. Освен това какъв друг избор имаш?

Напуснахме замъка през западната порта. През детството ми в Бъкип тази порта я държаха затворена през повечето време, а пътят, който водеше от нея, не беше нещо повече от козя пътека. Сега портата бе широко отворена, имаше и малка стражница. Излязохме на широк път, който лъкатушеше по хълмовете зад замъка, преди да завие надолу към брега. Най-стръмните участъци на старата пътека бяха подравнени и цялата бе разширена. Коловозите подсказваха, че оттук често минават товарни впрягове, а когато пътят ни поведе завой след завой към реката, зърнах долу кейове и покриви на складове. Бях изумен още повече, когато започнаха да се мяркат и селски къщи.

— По-рано тук не живееха хора — изтърсих неволно и си прехапах езика, преди да съм добавил, че принц Искрен обичаше да ловува по тези хълмове. Съмнявах се, че вече предлагат много дивеч. Много дървета бяха изсечени, за да се отвори място за овощни градини. Магарета и понита пасяха из трънливите пасища.

Лоръл кимна на изненадата ми, но добави:

— Значи не си бил тук от края на Войната на Алените кораби. Всичко това изникна някъде през последните десет години. Когато търговията започна да се подобрява, все повече хора искаха да заживеят близо до Бъкип, но и да не са много далече от замъка, ако набезите се подновят.

Не ми хрумна никакъв смислен отговор, но новото разширение на града продължаваше да ме изненадва. Видях дори и кръчма, когато приближихме кейовете, и странноприемница за лодкарите по реката. Яздехме покрай дълга редица складове срещу пристаните. Магарешките каручки тук като че ли бяха предпочитаният транспорт. Тъпоноси речни съдове бяха привързани за кейовете, разтоварваха стока от Фароу и Тилт. Подминахме още една таверна, а след нея и няколко евтини постройки със стаи за подслон, каквито моряците, изглежда, предпочитаха. Пътят вървеше нагоре покрай реката. Понякога ставаше широк и песъчлив; на други места, над заблатени участъци, бяха наредени греди. Другите два коня като че ли не забелязваха промяната, но при всяка дървена отсечка моята кобила забавяше и свиваше уши. Не й харесваше барабаненето на копитата й по дървото. Отпусках длан на шията й и леко я подкарвах напред, предлагах й успокоение. Тя извръщаше глава и ме стрелваше с око, но си оставаше все така отчуждена. Сигурно изобщо щеше да откаже да продължи напред, ако не бяха другите коне, след които да върви. Явно много повече я интересуваше собственият й вид, отколкото каквото и да било приятелство, което човек би могъл да й предложи.

Поклатих глава, замислен колко различна е от дружелюбните животни в конюшнята на Бърич, и се зачудих дали разликата не идваше от неговото Осезание. Всеки път, когато някоя кобила се ожребеше, Бърич беше до нея и малкото опознаваше допира на ръцете му почти веднага, щом познаеше близването на майчиния език. Дали само ранното човешко присъствие беше правило животните в конюшнята му така податливи, или беше и Осезанието му, потиснато, но съществуващо все пак, че бяха така възприемчиви към мен?

Следобедното слънце сипеше зноя си върху нас и подскачаше по широката лъскава речна повърхност. Тътнещите копита на конете бяха приятен контрапункт на размишленията ми. Бърич беше гледал на Осезанието като на тъмна и низша магия, изкушение, което позволява на вродения в мен звяр да ме обсеби. Общото мнение беше съгласно с него и дори отиваше по-далече: че Осезанието е инструмент за причиняване на зло, срамна магия, която довежда практикуващите я до деградация и порочност. Смърт и разчленяване бяха единственият признат лек за Осезанието. Спокойствието ми за Предан изведнъж изчезна. Вярно, момчето не беше отвлечено. Но макар Умението да ми беше позволило да го намеря, момчето несъмнено прилагаше Осезанието в нощните си ловувания. Ако се издадеше пред някого, можеше да го убият. Може би дори това, че е принц, нямаше да е достатъчно, за да го опази от тази съдба. В края на краищата нали Осезанието се бе оказало достатъчно, за да ме лиши от благоразположението на крайбрежните херцози и да ме хвърли в тъмниците на Славен.

Нищо чудно, че Бърич изобщо се беше отказал да прибягва към Осезанието. Нищо чудно, че толкова често бе заплашвал да го избие от мен. И все пак не можех да съжалявам, че го имам. Дар или проклятие, то бе спасявало живота ми по-често, отколкото го беше заплашвало. И не можех да се съмнявам, че дълбокото ми чувство за родство с всичко живо на този свят прави дните ми по-пълни. Поех си дълбоко дъх и предпазливо оставих Осезанието си да се разгърне в общо усещане за деня около мен. Усетът ми за Малта и за коня на Ловкинята се изостри, както и тяхното усещане за мен. Почувствах и Лоръл, не просто като случайна спътничка, яздеща до мен, а като голямо и здраво същество. Лорд Златен — Шутът — бе недостижим за Осезанието ми, както винаги. Дори от този усет се отдръпваше, и все пак самата му загадъчност ми беше позната. Птиците високо в дърветата бяха изумени трошици живот сред листата. От най-голямото дърво, което подминахме, долових тъмнозелен поток на съществуване, надигаща се ликуваща вълна, съвсем различна от животинското усещане за живот и все пак — живот. Беше все едно, че чувството ми за допир продължаваше извън кожата ми, за да се слее с всички други форми на живот около мен. Целият свят сияеше, изпълнен с живот, и аз бях част от тази огромна плетеница. Да съжаля за тази цялост? Да отхвърля тази всеобхватна чувственост?

— Мълчаливец си — отбеляза Лоръл. Сепнах се; усетих я отново като личност. Мислите ми се бяха гмурнали толкова надълбоко, че почти бях забравил за жената, която яздеше до мен. Усмихваше ми се. Очите й бяха сини, с кръгове по-тъмно синьо по краищата. Единият ирис, забелязах, имаше странна зелена жилка, блещукаща в центъра. Не можах да измисля отговор, затова само свих рамене и кимнах. Усмивката й се разшири.

— От дълго време ли си Ловкинята на кралицата? — попитах само колкото да кажа нещо.

Погледът й стана замислен и тя отвърна:

— От седем години вече.

— А. Значи я познаваш добре — отвърнах, зачуден колко знае за сегашната ни мисия.

— Наистина добре — отвърна тя и почти долових как и тя се чуди същото за мен.

Покашлях се.

— Лорд Златен отива в Гейлтон, за да търси диви птици. Пристрастил се е в колекциониране на пера, нали знаеш. — Не зададох директно въпрос.

Тя ме погледна с крайчеца на окото си.

— Лорд Златен има много страсти, казват — подхвърли тихо. — И средствата, с които да ги задоволява. — Хвърли ми отново поглед, сякаш да види дали ще защитя господаря си, но и да имаше обида, не я схванах. Тя се загледа напред и продължи: — Колкото до мен, аз идвам само да разузная лова за кралицата ми. Тя обича да ловува птици през есента. Храня надежда, че в горите на Гейлтон може да намерим от тези, които най-много харесва.

— Всички се надяваме на това — съгласих се. Предпазливостта й ми хареса. Реших, че ще се спогодим добре.

— От дълго време ли познаваш лорд Златен? — попита тя.

— Не пряко — измъкнах се аз. — Чух, че си търси човек, и се зарадвах, когато един познат ме препоръча.

— Значи си я вършил тази работа преди?

— Преди доста време. През последните десетина години си живях спокойно, само с момчето ми. Но той вече е на възраст за чиракуване, а това иска много пари. Това е най-бързият начин да ги спечеля.

— А майка му? — подхвърли тя. — Няма ли да е самотна, след като и двамата сте заминали?

— Нея я няма на този свят, от много години вече. — После се сетих, че Хеп може да се отбие по някое време в цитаделата, и реших историята да е колкото се може по-близо до истината. — Осинових го. Не познавах майка му. Но мисля за него като за свой син.

— Не си женен значи?

Въпросът й ме изненада.

— Не, не съм.

— И аз не съм. — Усмихна се леко, сякаш да ми подскаже колко много ни свързва това. — Е, хареса ли ти Бъкип?

— Много. Като момче живеех наблизо. Много се е променило всичко.

— Аз самата съм от Тилт. Отраснах горе на Брейнидий Даунс, макар че майка ми е от Бък. Семейството й живееше недалече от Гейлтон. Познавам района, защото съм обикаляла там като дете. Но живеехме главно близо до Даунс, баща ми беше ловецът на лорд Ситсуел. Научи двамата ми братя и мен на уменията си. Когато умря, по-големият ми брат зае мястото му. По-малкият се върна да живее с рода на майка ми. Аз останах, тренирах ловните коне на лорд Ситсуел. И когато кралицата и свитата й дойдоха на лов преди години, излязох с тях да помагам. Кралицата ме хареса и… — Усмихна се гордо. — Оттогава съм нейната Ловкиня.

Тъкмо се чудех какво още да кажа, за да не замре разговорът, когато лорд Златен ни прикани да се приближим.

Подкарах черната напред и щом стигнахме при него, той каза:

— Това бяха последните къщи за много път напред. Не исках хората да си кажат, че сме яздили много бързо, но и не желая да изпуснем тазвечерния сал от Лампкрос. Тъй че, мили мои, сега препускаме. И, Беджърлок, да видим дали тази черна е толкова пъргава, колкото я хвалеше продавачът. Не изоставайте, стига да можете. Ще задържа сала, докато дойдете. — И внезапно смуши Малта и отпусна юздите й. На нея само това й трябваше: скочи и се понесе напред.

— Моят Белогривец няма да й отстъпи никога! — заяви Лоръл и смуши коня си в галоп.

Догони ги! — предадох на черната и бях почти изумен от отклика й. От ходом тя едва не скочи във въздуха. Дребосъците ни водеха. Спечена кал хвърчеше изпод копитата им. Малта беше най-отпред само заради теснината на пътя. По-дългите крачки на моята черна намалиха разликата, докато не се озовахме плътно зад тях, опръскани с калта, която мятаха. Тропотът на копитата й ги пришпори още повече и те отново дръпнаха напред. Но усещах, че черната все още не е достигнала върха си. Все още не беше разтеглила крачката си до границата на възможното, а ритъмът й подсказваше, че не е стигнала и до най-бързия си галоп. Опитах се да я задържа, за да не ни засипват така хвърчащите буци, но тя не обърна никакво внимание на юздите и в мига, в който пътят се разшири, скочи напред в празнината и за няколко крачки ги подмина. Чух как лорд Златен и Лоръл завикаха на конете си и си помислих, че ще ни изпреварят. Но черната летеше напред с все по-дълги крачки и те останаха далече зад нас.

По-бързо, подхвърлих на черната си кобилка. Не мислех, че ще намери в себе си още бързина, но като пламък, разбушувал се по сухо дърво, тя се втурна напред. Засмях се високо, от чистата радост на тази езда, и видях как ушите й трепнаха в отговор. Не изпрати мисъл в ума ми, но долових колебливия проблясък на одобрение. Щяхме да се разберем чудесно.

Стигнахме първи до сала, естествено.