Питър Уот
Сянката на орела (18)

17.

Уолъри знаеше, че това ще е най-опасният участък от пътуването му. Територията гъмжеше от търсачи на злато и свирепи местни племена, които се нахвърляха на всеки, който дръзнеше да стъпи на свещената им земя.

Ловът му се оказа безплоден. Той бе възпрепятстван от необходимостта да се крие от неприятелски очи, а това, което успяваше да намери по пътя си — корени, насекоми и малко червеи — не бе достатъчно да утоли глада му. Силите му отслабваха с всеки ден.

Добра се до оскъдната сянка на един голям камък и се облегна на него. Загледа се в безкрайната равнина, осеяна със скалисти възвишения и храсти. Том Дъфи го научи да брои и той знаеше, че е поне на двайсет и пет дни път на юг от мястото, където се раздели с племето киовара.

Затвори очи и си представи обилна топла храна. Тишината и жегата го покриха с меко ефирно одеяло и той се унесе, но непривичен шум го накара да отвори очи. Дочу гласове на европейци, стисна копието и застина в очакване. Прецени, че мъжете са двама и се намират на разстояние два пъти по-голямо от обхвата на копието му. Скоро ги видя да вървят бавно покрай веригата от скалисти възвишения. Единият носеше пушка. Ако останеше неподвижен сред плетеницата от бодливи храсти и камъни, сигурно нямаше да го забележат. Белите имаха несъвършени очи и уши и не беше трудно човек да се скрие от тях.

Но Уолъри се замисли за храната, която двамата мъже може би носеха в торбите си. Чаят и захарта на белите също не бяха за изхвърляне.

Когато се изравниха с него, той остави оръжието на земята и се показа.

— Хей, бледолики, хванете чернокож вожд — извика на английски и показа белите си зъби.

Мъжете застинаха. Страхът плъзна по брадатите им лица.

— Аз добър черен вожд — ухили се още по-широко той и показа празните си ръце. — Виж, няма оръжие.

— Проклет майол! — измърмори единият и се огледа наоколо за други туземци. — Не сваляй очи от него, Франк! Чувал съм, че държат копията между пръстите на краката и когато се приближиш достатъчно, те заковават.

— Този черньо няма да има такъв шанс — изсъска Франк и нагласи пушката на рамото си, — ще умре, преди да мръдне.

Уолъри разбра, че е сбъркал, и се прокле, дето позволи гладът да отслаби предпазливостта му. Той побягна, но куршумът го застигна и се заби в подмишницата му. Ударът го събори на земята.

— Уцели го! — дочу той радостния възглас на единия. — Добър изстрел!

Уолъри познаваше оръжията на белите. Том го бе научил. Разбра, че пушката на този Франк е еднозарядна и щеше да мине време, преди отново да я зареди. Той пренебрегна болката, изправи се и хукна да бяга.

— Исусе! — изпсува Франк. — Ще избяга!

Той изпусна куршума, приготвен за зареждане. Това осигури достатъчно време Уолъри да изчезне между храстите.

Приятелят на Франк се приближи към него и каза изплашено:

— Да се махаме оттук. Той може да извика подкрепление и да се озовем сред цяло племе от туземци.

Най-сетне набута патрона в магазина и затвори пушката:

— Прав си, да изчезваме!

Двамата се огледаха страхливо и забързаха напред.

 

 

Когато се увери, че е вън от опасност, Уолъри се свлече на земята и се преви на две. За втори път му се случваше да изпитва такава болка. Помнеше я отпреди години, когато проклетият Морисън Морт го бе прострелял в крака. Сега куршумът бе уцелил мускула между реброто и рамото и всяко движение на лявата ръка беше истинско мъчение.

— Кучи задник! — изпъшка и скръцна със зъби. Това беше любимата ругатня на Том и Уолъри се бе постарал да я запомни. Не беше сигурен какво означава, но щом помагаше на Том да се успокои, когато беше ядосан, сигурно щеше да облекчи и неговата душа. — Кучият задник уцели майола!

И загуби съзнание. Гладът, загубата на кръв и болката се съюзиха и победиха храбрия воин. Духът му напусна червената земя, из която скиташе вече толкова много години и закръжи над изтощеното му тяло. Дали щеше да се върне обратно, или орелът щеше да дойде и да го отнесе на крилете си в Свещената пещера? Майолът не знаеше. Той беше в страната на сънищата.

 

 

След две седмици път Майкъл вече беше в пристанището на Куктаун и чакаше на опашка, за да слезе на сушата. Безпокоеше се дали свръзката му ще успее да го разпознае сред тълпата новопристигащи, които се блъскаха, нетърпеливи да си осигурят място на заминаващия за Палмър параход. Някои дори скочиха в реката, за да стигнат до него, без да държат сметка за дебнещите във водата крокодили. Тези, които нямаха късмет да се вредят за този курс, гледаха с омраза и завист щастливците. „Пълна лудост — помисли си Майкъл, — скоро хората там ще станат повече от златото.“

Куктаун приличаше досущ на новопостроените градове в американския запад, из които бе пътувал преди години. И тук миришеше на прясно отсечено дърво и ром, и тук навсякъде се виждаха набързо сглобени колиби и палатки, и пътищата бяха задръстени от фургони и каруци.

— Господин О’Флин? — чу се глас от брега.

Мъжът, който го извика, трябваше да се бори с побеснелите тълпи, за да си пробие път до мостика, но беше толкова едър и висок, че бързо му направиха място.

— Господин О’Флин, приятно ми е да ви се представя — насочи се право към него непознатият, веднага щом Майкъл успя да слезе на брега. — Казвам се Карл Щрауб и работя за барон Фон Фелман.

Щрауб беше на годините на Майкъл, с късо подстригана руса коса и гладко обръснато лице. Тевтонската му физиономия рязко се отличаваше от загорелите и брадясали лица на миньорите. Той му подаде ръка и стисна силно неговата.

— Радвам се да се запозная с вас, хер Щрауб — отговори Майкъл. Немецът беше приятно изненадан да чуе един ирландец да говори немски.

— Много добре говорите езика ни, господине! — похвали го той. — Имате интересен хамбургски акцент. Къде сте го учили?

— Понаучих нещо като малък — обясни Майкъл и отново мина на английски — от един стар семеен приятел, който е от Хамбург.

Щрауб го поведе из улиците с широка крачка. От време на време се спираше, за да го изчака. Походката му издаваше дългогодишен военен стаж, най-вероятно имаше някакъв офицерски чин.

Майкъл гледаше да не изостава, но в същото време бе запленен от звуците и миризмите на новостроящата се колония. Куктаун явно процъфтяваше. Беше също така шумен и млад, както американските погранични градове, но много по-цветен. Тук можеха да се видят всякакви раси и националности с техните традиционни облекла и тази многоликост придаваше на града леко ориенталски вид, който му допадаше.

— Баронът ми писа да се погрижа за вас. Успели сте да впечатлите баронесата, докато сте били в Сидни. И двамата много ви ценят.

Майкъл се смути при споменаването на Пенелопе. Да спи с чужда жена не беше нещо, с което се гордееше.

— Трябва да благодаря на барона за неговата любезност, когато се видим — отвърна смутено той.

В този момент улицата се задръсти от тълпа пияни мъже, които се караха за нещо. Стана меле, но Майкъл и германецът предпочетоха да не се спират.

— Искам да го поздравя за прекрасния избор на съпруга. Тя беше изключително любезна с мен, докато бях в Сидни — продължи той.

Щрауб не изглеждаше много заинтересован от думите му. Обърна се, за да види изхода от боя между пияните, и цъкна с език:

— Така е всеки ден и всяка нощ — намръщи се той. — Властите са безсилни да контролират миньорите. Повечето от тях са истински хулигани. Щом изкопаят малко злато, тичат в Куктаун и го профукват на карти или на зарове. Или се напиват и на другия ден ги намират с прерязано гърло и празни джобове. Трябва да ви предупредя, господин О’Флин, в този град могат да затрият човек само заради дрехите на гърба му.

След десетина минути двамата мъже се намериха пред вратата на един хотел, който изглеждаше доста по-приличен от повечето, край които бяха минали. Сградата беше дървена, на два етажа и с широка веранда, оградена с железен парапет. Прозорците му гледаха към мангровите гори по брега на реката.

Щрауб го покани вътре. Около бара имаше няколко души, увлечени в оживен разговор. Още нямаше обяд, а очите им вече светеха. Какво ли щеше да е през нощта, запита се Майкъл.

— Да се качим на втория етаж — каза Щрауб. — Запазил съм ви стая. Тук не е лесно човек да осигури стая.

Майкъл се зарадва, че няма той да плаща стаята. Сигурно щеше да му коства цяло състояние, щом мъжете тук купуваха питиетата си с късове злато.

Стаята беше скромна, но чиста и имаше широк балкон към улицата. Между двете сгради на отсрещната й страна имаше празно място, през което се виждаше реката и лекият ветрец успяваше да достигне до стаята. Без този полъх Куктаун щеше да прилича на запалена пещ под тропическото слънце.

Майкъл остави багажа върху провисналата пружина на леглото и последва Щрауб на балкона. Те се отпуснаха на два стола и Майкъл с удоволствие установи, че двуседмичното му пътуване е приключило.

— Как ме разпознахте в тази блъсканица? — попита и се намести удобно в стола.

— На борда на кораба нямаше много мъже с черна превръзка на окото, господин О’Флин — усмихна се хер Щрауб.

Майкъл също се усмихна. Понякога забравяше, че превръзката му го отличава от останалите.

— Е, вече съм тук, господин Щрауб. Време е да разбера каква е конкретната ми задача — каза и плъзна поглед над покривите на къщите, към реката, която беше не по-малко оживена от сухоземните пътища в района. Кораби от всякакъв вид и размер плаваха по течението и срещу него. Гледката беше красива, повдигаше духа и те караше да се усещаш част от всеобщата суетня.

— Няма да научите всичко, господин О’Флин — вдигна пръст германецът. — Натоварен съм да ви кажа какво ще правите оттук нататък, но не и защо. Но предполагам, че са ви платили добре, за да изпълнявате заповедите.

— Заповедите са за войниците, хер Щрауб — кротко каза той. — Както виждам, вие сте човек, който е свикнал да издава заповеди.

Щрауб нервно изсумтя:

— Не е важно, какъв съм аз. По-добре да се върнем на вашите задължения към барона.

„Нека си играят игричките — ядосано си помисли Майкъл. — В края на краищата те плащат сметката.“

— Съгласен съм — каза делово. — Та какво трябва да правя?

Щрауб стана от стола.

— Първо ще се погрижа да смажем гърлата. Какво предпочитате за пиене? Ром, джин? — любезно попита.

— Един ром ще ми дойде добре — с благодарност отвърна Майкъл. Горещият ден и пътят си казваха думата. Чувстваше се уморен и жаден.

Изчака Щрауб да излезе от стаята и свали сакото си, но първо извади малкия колт от джоба и го премести в панталона. Беше му станало правило да не се разделя с оръжието си. С него си изкарваше хляба и най-вероятно щеше да е причина и за смъртта му.

Щрауб се завърна с бутилка ром и две чаши. Ромът беше с много добро качество. Явно баронът се грижеше добре за всичко. Или беше Пенелопе?

Германецът наля и вдигна наздравица. Двамата пресушиха чашите и той наля отново. После се наведе към Майкъл и изрече:

— Утре ще започнете работа. Първата ви задача е да наемете шест души. — Говореше отсечено, сякаш издаваше заповеди. — Трябва да са бушмени с военен опит или да са работили като полицаи. Да не са пияници и да са готови да изпълняват нареждания, без да задават въпроси. Ще им платите от банковата сметка, която е на ваше име. Мъжете трябва да са подготвени за сериозна експедиция, но не е задължително да са миньори. Най-важни са качествата, които ще им помогнат да издържат при тежки условия на живот — заключи той.

— Ще търсим злато на някакво много опасно място, така ли да го разбирам? — подсмихна се Майкъл.

— Повтарям ви, господин О’Флин — без въпроси, докато не навлезем в същинския етап на операцията — отвърна с равен тон Щрауб, като отмина тънката насмешка без коментар.

— Ясно — отвърна той. — Има ли още нещо, което би трябвало да знам?

— Това е всичко. Ако ви питат за целта на операцията, казвайте, че организирате златотърсаческа експедиция. Правителството на Куинсланд дава награда на всеки, който открие златно находище. Това ще е достатъчно, за да спре въпросите. Не е нужно да споменавам, че не познавате нито мен, нито барона. Това трябва да ви е пределно ясно.

Майкъл кимна. Нямаше защо да се заяжда. Беше поел работата за пари. Законна или не, тя бе добре платена, а това в момента беше най-важното.

Преди да привършат бутилката, Щрауб му обясни всичко за банковата сметка и за сумата, която би могъл да предложи на всеки един от мъжете. Заплащането беше повече от щедро. Докато говореха, Майкъл изпита чувството, че е нает за командир на някакъв малък частен военен отряд към щаба на главнокомандващия барон Фон Фелман. Твърде много приличаше на военна експедиция, нямаше нищо общо със златото по тези земи, за което всички бълнуваха. Но ако това беше военен отряд, с кого щяха да се бият?

Питаше се по-скоро от любопитство, отколкото от някакви морални терзания. Като войник на съдбата той бе убил много хора и въпросът със съвестта отдавна не съществуваше за него.

Щрауб подробно започна да го информира за екипировката и въоръжението на хората. След като всичко беше изяснено до най-малкия детайл, тевтонецът го покани да обядват заедно в трапезарията на хотела и Майкъл прие поканата.

Храната беше превъзходна — пържола със задушени картофи и зеле и чудесна английска бира. Компанията също.

По време на обяда Щрауб се превърна в съвсем друг човек — светски, изискан и забавен. Той бе впечатлен от познанията на Майкъл по родния му език. Майкъл от своя страна използва времето в трапезарията, за да упражни своя хамалски немски. Оказа се, че събеседникът му има добро чувство за хумор и забележките му за живота в австралийските колонии бяха проницателни и интересни. Но въпреки оживения разговор той не каза нито дума за себе си. Единствените въпроси, които прецени, че не заплашват сигурността на операцията, бяха тези за личния живот на барона.

Щрауб му разказа как Пенелопе срещнала Манфред фон Фелман, докато била на посещение при роднини в Прусия. Баронът се оженил за нея в навечерието на Френско-пруската война. След войната двамата се завърнали в Австралия. Семейството на барона имало икономически интереси в Пасифика. Базата им била в Сидни, но той пътувал непрекъснато из региона, за да управлява инвестициите си.

Ромът и бирата бяха накарали обикновено резервираният немец да се отпусне и той говореше за шефа си с фамилиарен тон, сякаш бяха роднини. Дори и да не беше така, Майкъл остана с твърдото убеждение, че между двамата съществува някаква близка връзка.

След обяда двамата напуснаха трапезарията и се върнаха на балкона, за да се порадват на следобедния ветрец. Щрауб се бе погрижил за още една бутилка ром и двамата продължиха да унищожават съдържанието й. Когато приключиха, слънцето вече залязваше.

Гостът си тръгна и Майкъл остана на балкона, загледан в издължените сенки на сградите. Потокът от хора не спираше. Само гласовете бяха станали по-силни и по-свадливи. Но алкохолът, примесен с красотата на тропическия залез, го унесоха и скоро потъна в дълбок и спокоен сън.

 

 

Уолъри лежеше безжизнен под съзвездията на Южния кръст. В болезненото му съзнание витаеха образи и видения от Свещената пещера. Духът на нирамбура му казваше да се върне на север. Там щяха да се случат събития, които трябваше да види с очите си, за да ги опише в историята на клана с охра и бяла боя.

Видението избледня и той бавно отвори очи. Скалите, сред които се криеше, вече се сливаха с нощния мрак. Единствената светлина идваше от звездите над него. Кучетата динго огласяха нощта, а нощните птици пееха своите тъжни песни и изпълваха душата му с отчаяние.

Той се опита да се надигне и изстена. Пулсиращата рана го мъчеше, но това, което го измъчваше още повече, беше, че духовете искаха от него невъзможни неща. Беше прекалено слаб, за да изпълни задачата. Устните му изгаряха от жажда. Знаеше, че наблизо трябва да има извор — усещаше влагата с кожата си, но беше толкова изнемощял, че не знаеше дали ще успее да го намери. Запълзя с усилие, като се остави на сетивата и на Праотците да го водят.

Скоро се добра до една падина между скалите, пълна с кална вода. Живителната течност ободри тялото му, но гладът му се засили. Двамата бели имаха храна, но вместо да я споделят с него, те го застреляха. В душата му се надигна омраза и наля мускулите му със сила.

— Кучи задници! — изруга, докато се опитваше да се изправи.

Том беше прав — тези думи наистина имаха чудодейна сила. Ето, Уолъри вече беше на крака.

Кръвта бе спряла, но ръката му беше подута и безжизнена. Той обаче трябваше да върви. Нямаше друг избор. Пое по обратния път и се запрепъва с треперещи крака по неравната земя. Намери копието, което бе оставил на земята, преди да заговори белите, въоръжи се отново и потърси звездите, които бележеха пътя му на север. Натам бяха тръгнали и тези, които го бяха простреляли. Щом слънцето се покажеше отново, той щеше да тръгне по следите им. Щеше да ги убие и да продължи натам, накъдето го водеха Гласовете.