Питър Уот
Сянката на орела (42)

41.

Само два дни след като Уолъри ги напусна, при семейство Вернер дойдоха посетители. Каролине първа забеляза облака от прах, който се издигна над тънката линия на хоризонта. Зад облака се зададе колона от конници.

— Съпруже — извика тя от задния двор, който на практика беше заблатено място, обрасло с тръстика. — Насам идват конници.

Ото бързо навлече черното сако и забърза към жена си. Заслони очите си с ръка и огледа задаващите се мъже.

— От конната полиция са — каза. — Пет човека.

Те застанаха един до друг и замахаха към патрула.

Пред конниците яздеше млад офицер. Униформата му беше покрита с прах, а очите му бяха зачервени от дългите часове на взиране из равнината. Зад него яздеха трима бели полицаи и един от туземците, който носеше същата униформа като колегите си. Младият офицер спря коня пред семейство Вернер и се представи:

— Аз съм инспектор Гарланд. Мога ли да знам вашите имена?

Изглежда, любезните обноски нямаха място в полицейската работа, помисли Ото и отвърна:

— Аз съм пастор Ото Вернер, а това е моята съпруга, фрау Вернер.

Офицерът нагло огледа Каролине, което силно я смути и тя се премести по-близо до мъжа си. Ото също забеляза погледа на полицая, но сдържа възмущението си.

— Вие трябва да сте мисионерът, за когото старият германец споменава в писмото си — каза Гарланд и бръкна в торбата, която висеше от седлото му. Извади оттам голям кожен портфейл, в който имаше различни документи и един голям плик, и го подаде на Ото. — Наш патрул го намери мъртъв.

— Хер Шмит е мъртъв? — тъжно възкликна Ото и пое писмото.

— Да. Писмото е на немски. Аз не разбирам езика ви, но успях да прочета вашето име. Споменава се вътре.

Ото прочете набързо писмото, обърна се към жена си и заговори на немски, без да се интересува, че това може да обиди инспектора:

— Хер Шмит завещава това място на нашата мисия. Пише ни, че единствените близки хора тук му били бродещите аборигени. Били много мили с него. Моли ни да се погрижим за тях.

Каролине кимна и очите й се напълниха със сълзи.

— Ще изпълним всичко, съпруже, ако това е божията воля, ще дадем и живота си за хората на тази земя.

Ото я погледна ласкаво и изпита дълбока обич към тази красива и предана жена, която го бе последвала буквално в ада и чиято любов му бе дала сили да стигне дотук.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — обади се Гарланд, раздразнен от това, че го бяха изключили от разговора, — но как стигнахте дотук?

— Тъкмо когато свършили вода, нас намери един туземец и доведе до фермата.

— Да не би да се казва Уолъри? — с надежда попита офицерът.

Ото го погледна изненадано:

— Кой е този Волъри?

— Чернокож убиец. Преди няколко дни в равнината намерихме един прободен от копието му мъж. Опитваме се да хванем следите му. Полицай Джими — посочи той към туземеца зад себе си — е бил на служба в Рокхамптън преди няколко години. Той различи копието на Уолъри, което било известно из оня край. Искам да ви предупредя за него. Този Уолъри говори английски.

Ото погледна офицера право в очите и отвърна:

— Не! Този абориген, който помогнал на нас, не знае нито немски, нито английски.

Офицерът също се взря в очите на пастора. Погледите им изразяваха взаимна неприязън.

— Мъж, който ни помогнал, много стар — излъга без колебание Ото, — някъде към седемдесетте. Колко е стар ваш Волъри?

— От това, което знам за него, не мисля, че е на повече от трийсет — отвърна Гарланд.

— О, значи наш спасител не може да е Волъри. Просто някой от скитащи насам-натам туземци.

— Добре — измърмори инспекторът. — Няма да ви безпокоим повече, отче.

Той обърна коня си и групата се отдалечи. „Грях е да се лъже, отче!“ — промърмори и се усмихна мрачно. Полицай Джими беше един от най-опитните следотърсачи в Северен Куинсланд и досега никога не бе грешил. Щом казваше, че убиецът Уолъри е бил в тази ферма преди два дни, значи беше така. Сигурно туземецът бе помогнал с нещо на семейство Вернер и те са решили да го предпазят от неприятности. Това не говореше добре за служителите на църквата. Офицерът въздъхна. От това, което знаеше за чернокожия воин, залавянето му нямаше да бъде лесна задача. Той се бе превърнал в легенда и досега никой не бе успял дори да го зърне, камо ли да го хване. Но полицай Джими беше достоен противник на онзи дарамбал и кой знае, може пък именно Гарланд да е този, който ще отърве колонията от жестокия убиец.

Той погледна към чернокожия полицай и усмивката изчезна от лицето му. Ако не го познаваше толкова добре, щеше да си каже, че Джими е парализиран от страх.

— Какво става, Джими? Държиш ли още следата? — попита тревожно той.

Джими наведе глава и нервно потри крака един в друг. Гарланд никога не го бе виждал в такова състояние.

— Казвай, де! — кресна му. — Виждаш ли следата?

— Не, бос — плахо отвърна той. — Следа изчезнал… Уолъри изчезнал…

— Лъжеш! — кресна Гарланд. — Как така ще изчезне? Знам те, Джими! Знам, че ако се наложи, можеш да откриеш дори игла в копа сено. Какво ти става?

— Съжалява, бос — измънка Джими. — Следа изчезнал.

Гарланд стисна юмруци. Какво трябваше да направи сега? Да се върне пак до мястото, където бяха открили трупа, и да започне всичко отначало? Или да се върне в казармата, където можеше да се изкъпе, да пийне нещо ободряващо и да се забавлява с някоя от жените, които се навъртаха около офицерите? Той се почеса по мократа от пот коса. Трябваше да послуша старите полицаи и да зареже Уолъри. Да гониш призрак беше загуба на време. Изведнъж се сети за разказа на един стар туземен полицай за събитията в Глен Вю през шейсет и втора.

— Използвал е магия, нали? — извърна се към туземеца.

Джими го погледна изненадано. Откъде един бял можеше да знае за магията на туземците? Сигурно някой от местните му бе казал, защото очите на белите бяха слепи за знаците, които бяха очевидни за аборигените. Джими беше видял няколко пера от орел на мястото, където следите на Уолъри се губеха, и разбра всичко. Орелът го беше взел на крилата си и го бе отвел до мястото, посочено от Праотците. Така ставаше винаги, когато древните духове имаха специална задача за някой воин. Това беше мощна древна магия и Джими се изплаши. Уолъри беше от Избраните. Те бяха закриляни дори и от камъните по тези земи и беше много опасно да посегнеш на такъв човек. Не си струваше да рискува живота си заради мизерната заплата, която получаваше от белите.

Гарланд нямаше нужда от отговор. Ужасеният поглед на служителя потвърди собствените му подозрения. Какво ставаше, дявол да го вземе? Откога взе да вярва в древните поверия на аборигените? Полицейският инспектор поклати глава. Изглежда, твърде дълго бе работил сред туземците. Беше време да си потърси работа другаде.

 

 

— Ти не каза истината на полицаите, съпруже — каза Каролине, загледана в пушилката, която бе останала зад конниците. В гласа й нямаше обвинение.

— Така е, жено. Излъгах, както Дани бой излъга нас.

— Не е ли наш дълг да им кажем, че Дани бой прилича на човека, когото търсят?

Ото погледна жена си и тихо изрече:

— Ти видя — бог изпрати ангел да ни спаси и доведе до фермата, не дявол, за какъвто го смятат полицаите. Мъжът, който ни помогна, носеше добра душа. Сигурен съм в това, както съм сигурен в любовта си към бог и към теб.

Каролине погледна влюбено съпруга си и докосна лакътя му. Това беше нейният начин да му покаже, че го подкрепя.

— Е, значи хер Шмит завещава всичко на нас и на местните хора. Тази земя е наша по закон, жено. Наша и на хората, които живеят наоколо и чиито души трябва да спасим.

— Мислиш ли, че Уолъри някога ще се върне при нас — попита жена му, все още потънала в собствените си мисли.

— За Уолъри не знам, но Дани бой ще се върне, ще видиш! — усмихна се Ото. — Щом изпълни мисията, която му е определил господ, ще дойде отново при нас.