Питър Уот
Черните гарвани (53)

52.

Никой вече не си спомняше откъде беше тръгнала легендата за прокълнатата земя. Старите овчари я разказваха на по-младите с такава увереност, че никой не си и помисляше да се усъмни в истинността й. Всички говореха, че в горещите нощи около старите вулканични скали на Глен Вю вилнеят огнени вихрушки и изгарят всичко по пътя си. Разказите за техния злокобен танц будеха суеверен страх дори и у неверниците. Всички старателно избягваха безплодната земя в този район.

Единствен сър Доналд не вярваше в тези приказки и презрително ги наричаше „бабини деветини“. Сега той живееше сам в новата си къща — просторна, модерна сграда с широки веранди отпред. Имаше много стаи, предназначени за семейството на Ангъс. Той трябваше да доведе тук своята съпруга и да ги напълни с наследници на фамилията. Сега стояха заключени и мебелите в тях, изписани чак от Европа, събираха прах, който никой не се сещаше да избърше. Доналд седеше на стъпалата пред дома си и се взираше в пространството зад стопанския двор, където беше гробът на любимия му син. Днес беше годишнина от неговата смърт. На този ден той посещаваше мястото, където копието на онзи дивак беше застигнало Ангъс. Там, сред сивите храсти, недалече от лагера на нирамбура, можеше да усети най-добре духа на сина си, да сподели с него всичко, което му тежеше. Разказваше му за Глен Вю, за това как беше превърнал това полупустинно място в райски кът и колко горд щеше да бъде той с постиженията на баща си. А когато думите му свършеха, ридаеше с глас за разбитите си мечти.

И днес Доналд стана и оседла коня си за традиционното пътуване до лобното място. По залез-слънце вече беше до рекичката, която някога ограждаше лагера на избитите туземци. Слезе от коня и напълни шепите си с кристалночистата вода на реката. Тя беше намаляла наполовина през продължителния сух сезон, също като в онзи черен ден преди шест години. Доналд приседна да изчака конят му да утоли жаждата си. Загледа се в удължените сенки на заобикалящата го ниска растителност. Беше времето между деня и нощта, когато всичко в природата изгубваше острите си очертания и приемаше меката приглушена светлина на залязващото слънце. Подтикнат от някакъв вътрешен импулс, той се обърна към близките скалисти зъбери и се загледа в свещената планина. Там имаше някой. Тъмен силует се открои на фона на последните залязващи лъчи на слънцето. Доналд не можеше да види лицето му, но сърцето му го разпозна.

— Ти! — изсъска, стана и извади пистолета от колана си. Черната сянка помръдна едва забележимо и готовият за стрелба Доналд с учудване видя тялото му да пада назад, а от гърдите му да се подава дръжката на дълбоко забито в него копие.

Уолъри клечеше в червената прах и безстрастно наблюдаваше предсмъртните гърчове на белия мъж. Копието му го беше улучило безпогрешно. След толкова години виновникът за унищожаването на неговия род беше наказан. Умиращият гледаше екзекутора си с безсилна омраза и крещеше нещо на своя келтски, докато най-сетне се отпусна безжизнен. Уолъри стана и се запъти към свещената пещера. Трябваше да отиде там. Воинът, изрисуван на стената, го викаше, за да му каже, че отмъщението още не е приключило. Оставаше още един бял дявол с бледи сини очи и черна душа.

Уолъри знаеше, че хората на Макинтош скоро щяха да го потърсят и да открият трупа му на прокълнатото място. Щяха да разпознаят и острието, което беше пронизало гърдите му. И да осъзнаят, че техният господар не е убит от случаен туземец. Всички бели дяволи трябваше да разберат, че това е копието на последния воин от клана нирамбура.

„Още малко — заговори майолът на своите хора, — остава още един и духовете на Праотците ще се успокоят.“