Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Season of Passion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 25гласа)

Информация

Сканиране
strahotna(2011)
Разпознаване и корекция
sonnni(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Даниел Стийл. Сезон на страстта

ИК „Компас“, ИК „Теа“, Варна, 1993

ISBN: 954–8181–35–5

История

  1. —Добавяне

Част втора

Глава първа

— Кейт? Кейт!

Кейт изненадано подскочи, като чу името си. Седеше пред писалището си боса, облечена в стара риза и чифт износени джинси.

— Ей, госпожо, да не си оглушала!

— Лиша! — тя стоеше на вратата, стройна и елегантна, както винаги, облечена в красив виненочервен костюм. — Не каза, че смяташ да идваш насам.

— Исках да поразгледам магазина в Санта Барбара и си помислих, че мога да прескоча дотук и да те изненадам. Какво е това, което си навлякла? Толкова ли са зле нещата при теб?

Кейт се изчерви от смущение и закопча ципа си.

— Извинявай. Работех. Не очаквах гости.

— Как е? Напредваш ли? — Фелиша я прегърна и хвърли един поглед към пишещата машина.

— Струва ми се, че да. Трудно е да се каже.

Сви рамене и последва Фелиша във всекидневната. Не беше я виждала от Коледа, а това беше преди два месеца. Фелиша бе прекарала една седмица с тях и бе успяла ужасно да разглези Тайг.

— Не бъди толкова строга към себе си. Щом можа да продадеш първата книга, ще можеш да продадеш и тази.

— Това го кажи на издателите ми, Лиша.

— С удоволствие. Искаш ли едно мартини?

Кейт се усмихна и поклати глава отрицателно. Фелиша никога нямаше да се промени. Винаги бе облечена по последна мода, в живота й имаше безброй мъже, които идваха и си отиваха един след друг, през няколко години сменяше апартаментите си, като всеки следващ бе по-голям и по-скъп от предишния, но всъщност самата тя изобщо не се бе променила през изминалите години. Мартинитата, дрезгавият глас, стилът, лоялността, отзивчивостта, стройните крака — нищо важно не се бе променило.

— Не зная, Лиша. Говоря сериозно. Първата книга беше скапана, макар че в крайна сметка я публикуваха. А последната дори не пожелаха да я погледнат. Започвам да се изнервям.

— Недей! Три е магическо число. И освен това първата ти книга изобщо не беше скапана. Продаваше се много добре, доколкото си спомням.

— Глупости — Кейт бе мрачна и неспокойна.

— Недей да си толкова неуверена в себе си. Колко са жените на твоята възраст, написали по две книги?

— Стотици, предполагам — но Кейт се почувства по-добре. Нямаше кой друг да й вдъхне увереност.

Всъщност нямаше с кой друг да разговаря дори. Внимателно избягваше всякакви случайни срещи и запознанства в града. Имаше си Тайг и Фелиша, и работата си, и посещенията при Том. Нямаше време и желание за нищо повече.

— Вече започвам да се чудя дали наистина притежавам таланта да напиша хубав роман.

— Може би не искаш да го направиш — Фелиша погледна през рамо, докато си сипваше мартини от една кана, която държеше в кухненския шкаф на Кейт. По което и време да пристигнеше Фелиша, и на двете им се струваше, че е била тук и предишния ден. Кейт много обичаше това усещане за близост, което приятелството на Фелиша й даваше. — Може би ти просто не искаш да успееш. Та нали славата ще те принуди да вземеш някои решения, да направиш своя избор в определен момент, ще ти наложи много промени, които не желаеш.

Фелиша от доста време насам размишляваше по този въпрос.

— Какви решения! Какъв избор?! Дали Тайг ще може да отиде в колеж или не?

— Това не е избор, скъпа. Говоря за всичко, което ще се случи с теб, ако книгата ти постигне страхотен успех. Дали ще можеш да продължиш да живееш тук? Дали ще си готова да се покажеш пред света? Дали ще благоволиш да посетиш големия град, за да дадеш интервюта пред журналистите?

— Ще се справя с всичко това, когато ми се наложи.

— Дано да е по-скоро — Фелиша вдигна чашата си с мартини и Кейт се разсмя.

— Никога не се отказваш.

— Разбира се, че не.

Бяха изминали три години и половина, а тя все още настояваше Кейт да се върне в града. Признаваше, че Тайг расте здрав и щастлив — красиво дете с розови бузки и метличеносини очи, които бе наследил от баща си. Той все още не усещаше липсата на културни развлечения, все още не страдаше от ограничения начин на живот, наложен му от майка му, но след време и това щеше да стане. Такива бяха последните аргументи на Фелиша, но и те се оказаха не по-успешни от всички останали.

— Ти си най-упоритата жена, която познавам.

— Благодаря — Кейт изглеждаше доволна.

— А къде е моят кръщелник, между другото? Донесла съм му подарък.

— Ако не беше ти, Лиша, детето нямаше да има с какво да си играе. Но благодарение на теб — Кейт се захили, — той има повече играчки от всички деца в този град, взети заедно. Получихме влакчето миналата седмица.

— О, така ли? — Фелиша се правеше на изненадана. Може би той наистина бе още малък за такава играчка, но тя реши, че на всяка цена трябва да му я купи. — Ами след като си го заточила в тая пустош, бедното дете има нужда от играчки, за да се забавлява с нещо все пак. И така, къде е той?

— На детска градина.

— Вече? Още е толкова малък.

— Започна да я посещава веднага след Коледа и много му харесва.

— Но там може да се зарази от нещо.

Кейт весело се разсмя и погледна Фелиша, която тъкмо довършваше питието си. Беше слънчев следобед от втората половина на февруари и в тази част на страната вече се усещаше наближаването на пролетта.

— Ще се върне вкъщи след около един час. Ходи на градина от два до пет — след следобедния сън. Искаш ли да хвърлиш един поглед на новия ръкопис, докато го чакаш? — Фелиша кимна утвърдително и бавно се усмихна. — За какво си се замислила?

— Просто се опитвах да си спомня дали изглеждах толкова добре на двадесет и шест години. Но вече си спомних. И отговорът е не.

— Това е, защото аз живея тук, а не в някой отвратителен град.

— Глупости!

А може би бе истина! Във всеки случай, Кейт изглеждаше добре. Дори посещенията при Том вече не я съсипваха така, както преди. При него нищо не беше се променило и тя просто се бе приспособила и примирила със ситуацията.

Том все още беше в „Мед“, а господин Ерхард все още полагаше изключителни грижи за него. Том продължаваше да играе все същите игри, да чете все същите книжки, да решава все същите ребуси — всичко около него изглеждаше вечно и непроменливо. Сега, когато имаше възможност да го сравнява с Тайг, Кейт много по-ясно забелязваше упадъка у Том. Но въпреки всичко той си оставаше все така нежен и обичлив и тя продължаваше да го посещава два пъти седмично.

Тайг си мислеше, че тя просто отива на работа. Това беше само още едно от нещата, които майка му вършеше.

Кейт подаде ръкописа на Фелиша и погледна часовника си. Имаше още малко време до завръщането на Тайг, а тя изгаряше от нетърпение да разбере мнението на Фелиша за новата й книга. Лиша правеше изненадващо уместни и полезни забележки върху работата й.

Бяха изминали почти двадесет минути, когато Фелиша най-накрая вдигна глава и я погледна с изненада.

— Как се справи с любовната сцена?

— Какво имаш предвид?

— Ти май се забавляваш тук много по-добре, отколкото си мислех.

Фелиша я изгледа с лукава и закачлива усмивка и Кейт моментално се вбеси.

— Не ставай смешна! Просто я написах. Това е всичко. Цялата сцена е измислена.

— Удивително.

Фелиша изглеждаше впечатлена, но очите й продължаваха палаво да блестят.

— Защо? Противна ли е? — Кейт очевидно бе притеснена.

— Не. Изненадващо добра. Невероятно е, че можеш да си припомниш неща, които са се случили толкова отдавна. Нали разбираш — имам предвид чудесния, нормален, здравословен живот, който водиш тук, всичките мъже, с които се срещаш…

— Фелиша Норман, що не си го завреш… — но бързо се разсмя, а Фелиша отново се задълбочи в книгата.

Беше успяла обаче да я притесни. Фелиша постоянно й досаждаше и я тормозеше за сексуалния й живот, или по-скоро за липсата на такъв. Фелиша може никога в живота си да не бе изпитвала влудяваща страст, но около нея винаги имаше някой мъж, който да я поддържа в добра форма.

Кейт не се бе любила с мъж вече четири години. Напоследък дори не си позволяваше да мисли за това. Сексът не беше част от сегашния й живот. Цялата си енергия влагаше в отглеждането на Тайг и в книгите, които пишеше. А може би точно заради това книгите й ставаха по-добри? Често си задаваше този въпрос напоследък. Книгите бяха нейните любовници. А Том и Тайг бяха децата й.

Един час по-късно Фелиша остави ръкописа настрана. Лицето й беше сериозно и замислено. Кейт я погледна разтревожена.

— Не ти хареса, нали?

В първия момент Фелиша само поклати глава.

— Напротив. Много ми харесва. Но, детенце, ти си направила точно това, което така старателно отбягваш и отказваш да приемеш.

— Какво? — вероятно някакво несъответствие в развитието на действието. По дяволите, толкова внимаваше да не допуска подобни грешки.

— Точно това, за което те предупреждавах. Написала си книга, която ще има огромен успех — лицето на Фелиша остана напълно сериозно и Кейт се захили.

— Сериозно ли говориш?

Аз да. Но дали ти гледаш сериозно на това?

— О, престани да се тревожиш толкова! Ще мисля за това, когато ми се наложи.

— Надявам се.

А след това разговорът им бе прекъснат от Тайг, който пристигна с училищния автобус. Подскачайки, той влезе в стаята. Облечен бе в сини дънки и червена ризка от трико, малки каубойски ботушки и яркожълто яке.

— Леля Лиша! Леля Лиша! — скочи в скута й, без да свали нито якето, нито ботушите си и Кейт потръпна, като си представи какво може да се случи с елегантния костюм, но Фелиша сякаш нямаше нищо против.

— Почакай само да видиш какво съм ти донесла!

— Още един влак? — личицето му светна от вълнение и двете жени се разсмяха.

— Не. Иди да видиш. В колата има една голяма кутия. Можеш ли да я донесеш сам?

— Разбира се, лельо Лиша!

С трясък изхвърча навън, а Кейт, загледана в него, си помисли, че той расте толкова бързо, че… и тогава изведнъж забеляза странния израз, изписан върху лицето на приятелката си.

— Добре, кажи ми сега, какво си му донесла. Жива кобра? Бяла мишка? Кажи ми истината.

— Нищо подобно, Кейт. Наистина.

Но тя вече чуваше квиченето, което долиташе отвън. Откакто бе пристигнала, Фелиша се притесняваше за животинчето. Веднъж дори успя да се промъкне до колата, за да му занесе малко водичка. Но то спеше. Сега обаче не спеше, защото господарят Тайг силно го притискаше към себе си.

— Но това е куче!

— Разбира се, че е куче — Фелиша се засмя като видя възбуденото детско личице. Кейт изразително я погледна, завъртя очи и също се усмихна. — Твое ли е, лельо Лиша?

Това беше най-тъжното на вид кутре, с най-клюмналите и увиснали уши, което Кейт някога бе виждала. Човек не можеше да не се разсмее само като го погледне. Тайг го остави на пода и крачетата му сякаш се плъзнаха изпод тялото му. Разпери уши, погледна с тъжните си очи нагоре към малкото момче и помаха с опашка.

— Харесваш ли го, Тайг?

Тайг закима енергично, а след това седна на пода до малкото черно-бяло кутренце.

— Толкова е хубаво! Така ми се иска и ние да си имаме едно. И аз искам такова кученце, мамо!

— Ти вече си имаш куче, Тайг — Лиша бе коленичила на пода, прегърнала с две ръце момчето и кучето.

— Имам ли? — Тайг изглеждаше объркан и смутен.

— Това е твое. Само за теб — нежно го целуна по върха на малката руса главица.

— За мен?

— За теб.

— О! О! — това беше единственото, което можа да каже през следващите няколко минути, а след това се хвърли към кучето преизпълнен от щастие и възторг. — Как се казва?

— Ти ще решиш.

— Ще трябва да попитам Уили.

Уили, любимото мече играчка, бе станал най-добрият му приятел. Том също пазеше мечето си и Кейт трудно можеше да прецени коя играчка бе по-обичана и по-оръфана — на Тайг или на баща му. Тайг изхвърча от стаята, а Кейт се наведе, за да погали малкото кученце.

— Бясна ли си, Кейт? — Фелиша изглеждаше леко смутена и изпълнена с разкаяние.

— Как бих могла, глупачке такава! Само че, моля те, не му купувай кола при следващото си посещение. Изчакай поне да стане на шест години.

Кучето обаче бе неотразимо и тя с удоволствие го взе в скута си. Само след минута Тайг се върна, хванал Уили в ръка.

— Уили казва, че името му е Бърт.

— Нека да бъде Бърт тогава.

Тайг отново го притисна към себе си и Бърт весело размаха опашка.

Семейството им вече бе пълно. А Фелиша дори бе харесала началото на новата й книга. Кейт изпита усещането, че й предстоят много хубави неща. А Лиша просто прекаляваше с тези глупости за голям успех и слава.

По дяволите, та тя щеше да е доволна, ако издателите просто приемеха книгата за печат. Не беше необходимо да става бестселър. Това се случваше веднъж на един милион, но тя знаеше, че такъв успех и слава не са за нея. Чувстваше го. Убедена бе.

Това тук бе истинският й живот.