Даниел Стийл
Сезон на страстта (18)

Глава тринадесета

— Тайг, казах не!

— Ти винаги казваш не. А и освен това изобщо не ме интересува какво казваш.

— Отивай веднага в стаята си!

Двамата впериха ядосани погледи един в друг. Тайг отстъпи пръв. И добре направи, защото майка му въобще не бе в настроение за глупави спорове.

Беше се прибрала малко след четири сутринта. Тили си беше тръгнала в шест и тридесет. А сега беше едва седем. Кейт беше спала само два часа и половина. Тайг определено не бе избрал най-подходящия момент да осъществи намерението си да изкъпе Бърт преди училище с най-хубавия й сапун. Подарък от Лиша.

Всеки друг ден Кейт би се разсмяла на идеята му. Днес не й беше до смях. Случилото се в Лос Анджелис не излизаше от ума й. Приготви закуската и извика Тайг.

— Сега ще бъдеш ли послушен? — но той не отвърна нито дума и веднага се залови за кашата си. Тя мълчаливо изпи кафето си, а след това внезапно се сети нещо. Беше в куфара й. — Ей сега ще се върна!

Това едва ли бе най-подходящият момент за подаръци, но може би и двамата се нуждаеха именно от това. От един глупав момент на нежност. Тя искаше да го поглези малко, а той — отново да се почувства обичан.

Миналата нощ, докато караше към къщи, се бе чувствала толкова самотна! Сякаш се бе изгубила. Но тя сама бе избрала този вариант. Никой не я бе прогонил. Цялата случка бе нелепа. Какво, че някакъв тип си бе спомнил за футболист на име Харпър? Защо бе решила да си тръгне по този начин?

Знаеше, че Стю сигурно ще бъде много ядосан. Беше помолила дежурния администратор да му предаде бележката й рано сутринта.

„Неочаквано ме извикаха от къщи. Моля те отмени интервюто за списанието. Ужасно съжалявам. Благодаря за всичко.

С обич: Кейт.“

Но той щеше да побеснее. Бе сигурна в това. А и тя самата бе много ядосана на себе си. И тогава изведнъж си спомни удоволствието, което бе изпитала, когато докосна ръката на Ник на излизане от колата.

— За какво мислиш? Изглеждаш много глупаво.

Тайг се бе приближил до стаята й и я наблюдаваше от прага. Купичката с каша, която държеше в ръка, бе застрашително наклонена на една страна.

— Недей да се разхождаш из цялата къща със закуската си! И какво искаш да кажеш с това, че изглеждам глупаво? Не е много любезно от твоя страна.

Изглеждаше наранена и той наведе глава.

— Съжалявам — все още не можеше да прости заминаването й за Лос Анджелис.

— Иди да оставиш купата в мивката и се върни — той я погледна и излезе от стаята, като трополеше силно по пода. Само след няколко секунди се върна обратно, а покритото му с лунички лице бе изпълнено с очакване. — Почакай само да видиш какво съм ти донесла!

Беше наистина страхотен подарък. Видяла го бе в едно от детските магазинчета в хотела и веднага бе решила, че ще го купи. Цената му бе направо скандална, но какво от това! Той бе единственият й син, а и едва ли някога щеше да си купи друг подобен костюм.

— Какво е това? — с подозрение огледа кутията, а бледосинята панделка, с която тя бе превързана, го обърка напълно.

— Отвори го. Няма да те ухапе.

Усмихна се на себе си, като си спомни за синьото костюмче от кадифе, което бе видяла в същия магазин. Самата мисъл, че може да облече сина си в подобна премяна я накара да се разсмее още в магазина, за ужас на продавачката. Но синьо кадифе за едно шестгодишно момче! Това вече бе прекалено. Тайг щеше да откаже да го облече, още когато беше двегодишен.

Той внимателно и предпазливо развърза панделката, остана за момент неподвижно загледан в кутията, а след това отвори капака, махна хартията и занемя от изненада.

— О, мамо! О!… Мамо!

Не му достигаха думи, за да опише чувствата си и докато го наблюдаваше, тя усети напиращите в очите й горещи сълзи. Бяха сълзи на умора и изтощение, но и на искрена радост.

Той го извади от кутията и го вдигна пред себе си. Миниатюрен каубойски кожен костюм. Имаше елече и панталони с ресни, каубойска риза, колан и яке. Бързо ги навлече. Костюмът сякаш бе шит точно за него.

— Е, хлапако? Изглеждаш страхотно — щастливо му се усмихна от мястото си.

— О, мамичко!

Отново бе чула тази думичка. От доста време насам бе просто мамо. Мамичко вече се използваше само в особени случаи, когато нямаше опасност някой друг да ги чуе. Той изтича към нея, прегърна я и бързо я целуна.

— Прости ли ми вече?

Притисна го към себе си и се усмихна.

— За какво?

— За това, че заминах без теб…

Стресна се от начина, по който му се подмазваше, но синът й се оказа по-умен от нея самата.

— Не — каза го съвсем спокойно. Но на лицето му играеше широка усмивка. — Но костюмът страшно ми харесва. Обичам го. Но теб обичам най-много от всичко.

— Аз също те обичам повече от всичко на света — тя седна на леглото и той се настани в скута й. — Трябва да съблечеш този костюм. Не е много подходящ за училище, скъпи. Нали?

— Оо, мамо… моля те…

— Добре, добре.

Беше прекалено уморена, за да спори с него. А след това той неочаквано я погледна.

— А ти добре ли прекара в Лос Анджелис?

— Да. Участвах в едно телевизионно шоу, бях отседнала в голям хотел, обядвах с едни познати, а след това ходих на едно парти.

— Звучи ужасно!

Тя се засмя и го погледна. Може би беше прав. Може би наистина всичко преживяно от нея в Лос Анджелис бе ужасно. Но кой знае защо, тя не можеше да се съгласи с това.

— Кога ще отидем пак в Сан Франциско?

— Скоро. Ще видим. Искаш ли днес Тили да те заведе в ранчото на Адамс, за да можеш да пояздиш с новия си костюм? — той енергично кимна и продължи с удоволствие да разглежда костюма си. — Ще оставя бележка на Тили.

Но момчето вдигна поглед и я изгледа с ужас.

— Пак ли заминаваш?

— О, Тайг… — притисна го още по-силно към себе си. — Не, скъпи! Просто отивам да видя… да преподавам — Исусе!

Едва не го бе казала. Да видя Том. Беше изтощена. Наистина бе прекалено уморена, за да шофира чак дотам. Но чувстваше, че трябва да го направи. Вече доста време не бе ходила при него. — Ще се опитам днес да се върна по-рано и да приготвя вечеря. Ще вечеряме у дома. Само двамата. Нали? — той кимна предпазливо, но страхът не бе изчезнал от очите му. — Казах ти, глупчо! Няма да избягам и да те изоставя. Това че съм отсъствала един ден, или дори няколко дни, изобщо не означава, че имам намерение да те изоставя. Разбра ли?

Той мълчаливо кимна и я погледна с огромните си очи.

— Добре.

В този момент отвън долетя клаксонът на училищния автобус и двамата трескаво се разбързаха. Кутията с обяда, учебниците, шапката. Последва звучна целувка, силна прегръдка и той излезе.

Кейт остана в кухнята за няколко минути, като се опитваше да събере достатъчно енергия, за да вземе сакото си и да се отправи на път. Беше лудост от нейна страна да предприеме това дълго пътуване след само два часа сън. Но напоследък сякаш все не можеше да намери най-подходящия момент, за да отиде в Кармел. Все излизаше нещо друго, което трябваше да направи, което й се струваше по-важно и неотложно.

Взе чантата и сакото си, написа бележка на Тили и излезе.

Навън тъкмо започваше да вали.

Тихият дъждец продължи по време на целия път до Кармел. Не спря и по време на посещението й при Том. Дъждовните капки леко потропваха по покрива на виличката. Беше топъл летен дъжд и й се искаше да обърне лице към небето и да се затича боса сред високата лятна трева по босите си ходила. Но не го направи. Беше твърде уморена. Имаше сили само да стигне до вилата и да седне.

Не знаеше за какво да разговарят с Том. Не можеше да му разкаже за Лос Анджелис, той нямаше да разбере. Но поне беше спокоен. Дъждът сякаш му действаше благотворно.

Седяха един до друг, хванати за ръце — той в инвалидния си стол, а Кейт в един люлеещ се стол — и тя му разказваше приказки. Това бяха приказките, които знаеше от дете, приказките, които бе разказвала на Тайг. Том също ги хареса. А малко след като се наобядваха, той заспа.

Тихото ромолене на дъждеца ги приспиваше и двамата и тя на няколко пъти трябваше да се ощипе, за да не заспи. Но щом Том се унесе в следобедната си дрямка, тя остана седнала за момент, загледана в спокойното му лице, позволявайки на отдавна забравени спомени да нахлуят в главата й… припомни си хилядите пъти, в които бе наблюдавала заспалото му лице — на други места, в друго време. Замисли се за Кливлънд, за дните, които бяха прекарали там преди толкова много години и изведнъж се сети за Ник Уотърман. Не искаше да мисли за него сега и тук. Това не бе неговото място. Това беше домът на Том. Нежно го целуна по челото, бавно погали косата му, погледна към господин Ерхард, сложи пръст на устните си и на пръсти излезе от стаята.

Пътуването до дома беше дълго и отегчително. Пътищата бяха почти безлюдни и тя бързаше да се прибере у дома, но не смееше да кара с прекалено висока скорост. Най-накрая трябваше да отвори прозореца и да пусне радиото високо, за да се държи будна. На два пъти спира на пътя, за да си отдъхне и да се поразсъни. Това, което правеше, беше наистина прекалено и тя го съзнаваше. Изкушаваше се от мисълта да спре и да поспи малко, но знаеше, че Тили ще бърза да се прибере у дома си. Беше петък и тя очакваше някой от многобройното й семейство да й гостува за вечеря или пък за уикенда.

Оставаха й да пропътува само още петдесет мили и тя реши да побърза. Пред нея проблясваха светкавици, чуваше се тътенът на гръмотевиците, а през отворения прозорец влизаха дъждовни струи и обливаха лицето й.

Усмихна се, усетила топлите пръски върху кожата си. Беше се върнала в собствения си свят и се чувстваше добре. Мястото й не беше в Лос Анджелис, но посещението й там бе забавно, бе й доставило удоволствие за момента. Но никога повече. Всички онези хора там бяха напълно полудели.

Мисълта й се върна назад към розовата гримьорна, към напрежението, изпълнило снимачната, а след това към разкоша и разточителството на партито в Бевърли хилс… към чувството, което бе изпитала в прегръдката на Ник Уотърман, докато чакаха да докарат колата им.

Бързо пропъди всички мисли и спомени от главата си и усили радиото.

Лос Анджелис беше техният свят. Не нейния.

Стигна познатата отбивка и пое по черния път, докато достигна алеята пред къщата си. Веднага я видя и кракът й така рязко натисна спирачката, че тя полетя напред към стъклото.

Как… но как той… къде…

Пред къщата й бе спряно тъмносиньото „Ферари“, а Ник Уотърман седеше с Тайг на алеята.

Тили й махна с ръка от прага. С разтуптяно сърце Кейт бавно навлезе в алеята. Стърженето по чакъла ги стресна и двамата и те едновременно се обърнаха и я погледнаха. Тайг се затича към колата с широка усмивка на развълнуваното си лице, а Ник остана на мястото си, загледан в тях с лъчезарните си, засмени очи.

Тя спря колата и ги погледна. Какво можеше да каже? И как я беше намерил? Уейнбърг, разбира се. Беше толкова просто. Трябваше да се ядоса на Стю и при други обстоятелства сигурно би го направила. Но в този момент не изпитваше нито гняв, нито раздразнение. Внезапно й се прииска да се разсмее. Беше така дяволски уморена, че единственото, което можеше да направи, бе да се изсмее. А Тайг вече бе застанал до прозореца на колата и говореше, без да спре.

— Ей, чакай малко. Спри за момент. Почакай да сляза от колата.

Но детето беше истински щастливо.

— Знаеш ли, че Ник е бил футболист? И е работил в едно родео.

— О, наистина ли?

Какво се бе случило с него? Уейнбърг бе прекарал тук само един час и Тайг мигновено го намрази. Но Ник бе футболен герой и звезда от родео. Очевидно, притежаваше необходимия стил и според сина й заслужаваше внимание.

Наведе се да целуне Тайг и погледна Ник. Не се бе помръднал. Просто си стоеше там. Бавно се приближи към него и предпазливо се усмихна. Очите й бяха уморени, но в тях напираше смях, а на лицето й постепенно изгря закачливата й, палава усмивка, която си спомняше от съвместния им обяд.

— Как беше преподаването днес?

— Чудесно. Трябва ли да те попитам какво правиш тук?

— Ако искаш. Дойдох да те видя. А също и Тайг.

Вече стоеше точно пред него и той погледна надолу, сякаш искаше да я целуне, но Тайг и Бърт вече се бяха залепили за тях.

— От теб би излязъл страхотен детектив.

— Не е толкова трудно да те открие човек. Сърдита ли си?

В един миг сякаш се притесни и разтревожи.

— Предполагам, че би трябвало да се ядосам. На Стю, не на теб — тя сви рамене. — Но сега съм така дяволски уморена, че не бих могла да се ядосам на никого, дори и животът ми да зависеше от това.

Той я прегърна през раменете и я притегли към себе си.

— Едва ли си спала много, госпожо Харпър. По кое време се прибра у дома?

— Около четири.

Харесваше й допирът на ръката му върху раменете й. Чувстваше се божествено.

Бавно се оправиха към къщата. Тя леко се притесни от реакцията на Тайг, но той сякаш нищо не забелязваше. Не можеше да разбере как Ник толкова бързо бе успял да го спечели на своя страна.

— Защо си тръгна по този начин?

— Исках да се прибера у дома.

— Толкова ли бе неотложно?

— Партито бе свършило. Пепеляшка бе посетила своя бал. И какъв е смисълът да прекарам нощта в някакъв непознат хотел, при положение, че можех да си бъда вкъщи…

Той се огледа наоколо и кимна.

— Сега разбирам какво искаш да кажеш. Но не и сутринта, когато ти телефонирах и разбрах, че си тръгнала. Изпитах ужасното чувство, че… че никога повече няма да те видя — гласът му помръкна само при мисълта за това и те влязоха в къщата. — А и Уейнбърг изобщо не искаше да ми каже нищо в началото.

— Кое го накара да промени мнението си?

Кейт съблече мокрия си дъждобран. Носеше дънки и синя, памучна, карирана риза. Нямаше нищо общо с изисканата дама в морскосинята рокля с гол гръб от предишната нощ. Пепеляшка си беше отново само Пепеляшка.

— Промени решението си, защото го заплаших, че никога вече няма да играя тенис с него.

— Е, сега вече зная към какво са насочени предпочитанията и предаността му, да не говорим за приоритетните задължения.

Кейт го погледна и се засмя. Това си беше чиста лудост. Беше се запознала с него вчера на обяд, а сега той беше в дома й. В нейната къща. А Тайг радостно подскачаше около него.

Внезапно ситуацията й се стори твърде смешна. Отпусна се на един стол и се разсмя толкова силно, че очите й се насълзиха и по лицето й започнаха да се стичат едри сълзи.

— Кое е толкова смешно? — Ник изглеждаше озадачен.

— Какво си намислил, Уотърман?

— Ами, Кейт — беше с гръб към нея, но в гласа му се долавяха шеговити нотки, а Тили наблюдаваше разговора им с широка усмивка. — Разбирам какво имаш предвид, когато казваш, че не си в състояние да отделиш истинското от измисленото, така че… за да изясня нещата — Кейт вече бе започнала да се усмихва, — помислих си, че трябва да дойда тук и веднъж завинаги да разбера дали наистина си Пепеляшка или си някоя от грозните й доведени сестри.

С тези думи той се обърна към нея и извади една стъклена пантофка, поставена върху възглавничка от обшито със злато тъмночервено кадифе. Обувката беше с нормални размери, направена бе от възможно най-добрия материал, а на секретарката му й бяха необходими три часа, за да я открие из филмовия реквизит на Парамаунт^[1]. А сега Кейт седеше във всекидневната си, облечена в сините си дънки и се смееше от сърце.

— Е, Пепеляшке, да започваме ли?

Приближи се към нея и тя забеляза, че пантофката е с висок ток, островърха и украсена със стъклена розетка. Той коленичи в краката й, а тя отново избухна в гръмогласен смях, докато той изхлузи от крака й изискания червен гумен ботуш, който бе носила в дъжда.

— Ник Уотърман, ти си луд! — но публиката беше очарована. Тили не можеше да престане да се смее, а Тайг подскачаше около тях, без да спре нито за миг. Дори Бърт радостно лаеше и подтичваше насам-натам, сякаш и той разбираше какво става в стаята. Ботушът бе хвърлен настрани, пантофката бе обута и Ник доволно усмихнат се отпусна назад.

— Пепеляшка, както разбирам.

Не можеше да не се почувства горд с победата и му личеше. Бе отгатнал точно номера на обувките й. Тя се изправи несигурно и отново се разсмя.

— Как, по дяволите, отгатна номера? — продължителна практика, очевидно. Но колкото и жени да има в живота му, той едва ли прави такова представление всеки ден.

— И как я намери? — отпусна се тежко на стола, захили се и се загледа в невероятно сините му очи.

— Бог да благослови Холивуд, Кейт. Но все пак ни отне известно време.

— По кое време пристигна тук?

— Около три. Защо? Закъснял ли съм? — отново се разсмя и седна на пода, като едва не затисна Бърт, който бързо се настани в скута му, оставяйки два кални отпечатъка по чистия му бежов ленен панталон. Но Ник сякаш нищо не забелязваше. Беше много по-заинтригуван от Кейт, която в този момент го гледаше с изумление.

— Пристигнал си в три? И какво прави през всичкото това време? — вече минаваше пет.

— Тайг ме заведе да видим конете. С Тили, разбира се.

Погледна към нея и тя, подобно на Кейт, се изчерви. Ник притежаваше изключително излъчване, беше толкова открит, толкова прям! Нямаше начин човек да се скрие от него, не можеше да го отбягва, не можеше да не му отвърне със същото.

— След това се поразходихме край реката. Поиграхме малко карти. А след това ти си дойде.

— Можеш да ме наричаш Пепеляшка — погледна надолу към краката си и се зачуди дали би могла да задържи пантофката. — И ти дойде дотук само заради това?

Не можеше да го проумее, но той бързо отклони погледа си.

— Всъщност, аз и без друго имах път насам. От време на време наемам една къща в Санта Барбара. Бях се обадил за този уикенд — нещо я караше да се съмнява в думите му, но не бе съвсем сигурна какво. Защо ще я лъже? — Мога ли да ви поканя вас двамата да ме посетите утре? — изглеждаше обнадежден, но Тайг изведнъж скочи и рязко поклати глава.

— Не!

— Тайг!

Сега пък какво! Този човек бе пропътувал целия път от Лос Анджелис, за да й донесе стъклена пантофка, а сега Тайг нямаше да й позволи да се види с него. Но тя искаше да отиде в Санта Барбара. По дяволите, Тайг!

— Но майката на Джоуи ме покани за уикенда! Те вече имат две малки козички и баща му каза, че утре могат да си купят и пони.

Това бе най-приятната новина, която Кейт бе чула през целия ден.

— Ей, друже, ама това наистина е страхотно!

Ник изглеждаше невероятно впечатлен, а Тайг го погледна така сякаш те двамата бяха единствените хора в стаята, които можеха да разсъждават нормално и разумно.

— Може ли да отида? — умолително погледна към майка си.

— Защо не? Добре. И кажи на Джоуи, че той може да ни гостува през следващия уикенд. Може и да съжалявам след това, но се налага да поема риска.

— Може ли да се обадя на Джоуи и да му кажа?

— Бягай!

Тайг се втурна към кухнята, за да използва телефона, а Тили се сбогува с тях и когато останаха сами, Кейт му подаде ръката си. Той я взе и се намести по-близо до стола й.

— Бих искала да зная какво направи, за да го спечелиш толкова бързо на твоя страна. Трябва да ти е струвало цяло състояние.

— Ами, нищо подобно. Поне до този момент не ми струва нищо.

— Какво означава това? Никълъс Уотърман, какво си намислил? Един мъж, който се появява в къщата ми със стъклена пантофка, и то с точния размер, може да се окаже твърде сериозен и аз трябва да съм готова за всякакви изненади.

— Ще приема думите ти като комплимент. Не, честно, нищо не съм направил! Просто му обещах да ви заведа и двамата в Дисниленд.

— Обещал си му?

Беше зашеметена. Той внимателно събу стъклената пантофка и тя размърда пръстите си.

— Да. И синът ти прие. Смята, че идеята е страхотна. А той ме покани в Сан Франциско, за да се запозная с леля Лиша. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Не, разбира се. Леля Лиша със сигурност много ще те хареса. Което ми напомня, че не съм ти предложила все още нищо. Искаш ли мартини?

— Това ли е всичко? Целият асортимент? Мартини? — той отново се разсмя. — Това или нищо, а?

— Мога да ти предложа и кафе. Но единственият алкохол, с който разполагам в момента, са бутилките, които Лиша остави тук, за да приготвя мартинитата си.

— Сестра ти?

Тя съвсем леко се смути, но той остана очарован от семейната обстановка, в която се бе озовал. А момчето страшно му харесваше.

— Фелиша е най-добрата ми приятелка. Тя е моята съвест, моето второ его. И ужасно глези Тайг — това му прозвуча познато, но не беше съвсем сигурен защо.

— Както и да е, искаш ли мартини?

— Мисля, че ще предпочета кафе. Между другото, успявам ли да объркам живота ти тотално?

— Да.

— Добре — а след това лицето му стана сериозно и той за момент престана да се шегува. — Наистина говоря сериозно. Попитах Уейнбърг дали тук няма да ме посрещне някой двуметров борец сумо и да ме просне с първия си удар. Той ми каза, че според него това едва ли е вероятно, но не беше съвсем сигурен. Предложи ми да преценя риска и сам да реша как да постъпя. Което и направих. Но, майтапът настрана, моето присъствие тук няма ли да ти причини някакви неприятности? — изглеждаше притеснен. Тя бе толкова нещастна в края на партито миналата нощ!… Не искаше отново да й причини нещо подобно. Но трябваше да я види, дори и само още веднъж.

— Разбира се, че не. Кой би могъл да има нещо против посещението ти? Тайг сякаш напълно те одобрява. А той е единственият сумо борец в околността.

Кейт добре разбираше накъде бие въпросът му и още повече го хареса за това. Тя се изправи, за да му направи кафе. На единия си крак тя все още носеше гумен, червен ботуш, а косата й бе разпусната и разрошена — точно както той я харесваше. Помисли си, че изглежда дори по-красива от предишната вечер.

— Чакай да изясним това докрай. Значи Тайг е единственият човек наоколо, който би могъл да възрази на идването ми тук?

Произнесе го бавно и внимателно, сякаш се боеше, че тя може да не го разбере добре.

— Точно така.

— Струва ми се, че беше споменала за някакъв приятел — тя го погледна недоумяващо и сви рамене. — Някой, който много глези сина ти. Спомена го вчера по време на обяда.

А след това и двамата се захилиха и произнесоха името заедно:

— Леля Лиша.

Той се усмихна широко и я последва в кухнята, където Тайг тъкмо затваряше телефона.

— Готово, мамо! Всичко е уредено. Татко му ще дойде да ме вземе утре сутринта. И дори ще ме върне у дома в неделя следобед — изгледа ги спокойно. Държеше се така сякаш познава Ник от години. — Какво има за вечеря? Разбра ли, че Ник ще ни заведе в Дисниленд? Нали, Бърт? — Бърт помаха с опашка, а Тайг излезе от стаята, за да потърси Уили, без дори да изчака да види какво има за вечеря.

— Велик е!

— Понякога — Кейт се усмихна, вперила поглед в отдалечаващото се дете, а след това вдигна очи към Ник. — Той е страхотно дете и аз много го обичам.

— А ти си чудесна майка. И какво има за вечеря между другото?

— Означава ли това, че би искал да останеш за вечеря?

— Ако няма да ти причиня големи главоболия.

Беше изумително. Едва го познаваше, а той се мотаеше из кухнята й и се опитваше да си изпроси покана за вечеря. Но й харесваше. Беше прекалено уморена и защитните й механизми сякаш бяха излезли от строя.

— Не, няма. А и се появи точно навреме за любимото угощение на Тайг.

— Какво е то?

— Тако.

— Аз също много го обичам.

Тя му подаде каничката с кафе и седнаха край кухненската масичка. Напълно беше забравила за Кармел. Том бе твърде далеч в този момент.

— За какво мислеше?

— Кога?

— Ей сега, преди малко.

— За нищо.

— Лъжеш — внезапно стана много сериозен и напрегнат и отново взе ръката й в своята. — Щастлива ли си тук, Кейт?

Тя го изгледа с искрен и честен поглед и кимна.

— Да. Много — тогава защо от време на време очите й помръкваха? Защо в тях се долавяше стаена болка и мъка?

— Имаш ли приятели? Има ли в живота ти добри хора, които да те обичат?

Искаше да знае. Изведнъж разбра, че всичко това имаше огромно значение за него.

— Да. Ти вече се запозна с всички. С изключение на Лиша.

— И това е всичко? — изглеждаше шокиран. — Само момчето?

— И Тили. Жената, която беше тук с Тайг, докато ме нямаше. И Бърт, разбира се.

Усмихна се, като си спомни заплахата си, че ще говори за него по време на телевизионното шоу.

— Разбира се, но ти не говориш сериозно! Това ли са наистина всичките ти близки?

— Казах ти вече. Аз съм отшелник — не беше за чудене тогава, че така се бе стреснала на партито. — Така ми харесва.

— Така ли живееше, докато беше женена?

Тя поклати глава, но очите й останаха безизразни.

— Не, тогава беше различно.

— Тайг спомня ли си баща си? — пиеха кафето си в притихналата кухня, гласът му беше съвсем тих и загрижен и тя само бавно поклати глава.

— Не би могъл. Баща му умря преди той да се роди.

— О, Боже, сигурно е било ужасно, Кейт! — погледна я така, сякаш напълно разбираше какво е преживяла.

За пръв път от много години насам тя си припомни онова време.

— Беше много отдавна.

— И ти беше съвсем сама?

— Не, разбира се. Фелиша бе тук с мен…

Може би точно това бе причината за болката в очите й. Тази невероятна, непоносима самота.

— Нямаш ли семейство, Кейт?

— Само това, което виждаш. А то не е малко. Много хора нямат и това.

Като него. Без да знае, Кейт бе уцелила болното му място. Всички онези мацки с големите цици, с които бе пропилял последните двадесет години? И къде в крайна сметка се бе озовал? Беше на тридесет и седем, а не притежаваше нищо.

— Права си, Кейт.

— Какво?

— Ще дойдеш ли утре в Санта Барбара? Ще прекараме деня заедно — почувства се задължен да го каже. Деня. Беше от този тип жени, че щеше да му откаже, ако той се бе осмелил да намекне нещо повече. Но тя бавно кимна, загледана в него, сякаш обмисляше или преценяваше нещо.

— Добре.