Даниел Стийл
Сезон на страстта (9)

Глава четвърта

— Значи все пак оцеля? — Фелиша се обади, след като Тайг вече си бе легнал.

— Да. Оцелях. Всъщност, той е много приятен мъж. Предполагам, че под лустрото и изтънчените обноски се крие някой нагъл и пробивен кучи син, но аз го харесвам.

— Разбира се, че е пробивен. В това си дяволски права. Как иначе щеше да ти осигури всичките тези пари, за които сключваш договори?

Кейт се разсмя.

— Добро попадение. Макар че ако гледах на него от този ъгъл, сигурно наистина щях да се побъркам от притеснение. Но знаеш ли кое е удивителното, Лиша?

— Да. Ти.

— Не. Сериозно. След всичките тези години аз не бях чак толкова уплашена, докато разговарях с него. Посрещнах го, пихме кафе, прегледахме договорите. Държахме се съвсем нормално. Наистина бе много цивилизовано.

— И ти се влюби? — Фелиша сякаш се забавляваше.

— За Бога, не съм! Той е с морковеночервена коса и сякаш е брат близнак на Алиса^[1]. Но е добър агент. А аз не получих сърдечен пристъп от това, че разговарях с него.

Фелиша бе радостна да го чуе.

— Добре. А сега какво?

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа какво следва след това?

— Нищо. Ще вложа парите в банка. Ще мога да изпратя Тайг в колеж. Стю предложи да купя за Бърт по-хубави кокали — тя се захили, — а и освен това мога да си купя онези розови гуменки, за които говорихме сутринта.

— Пропускаш нещо, мила моя — Фелиша отново говореше решително, а гласът й преливаше от сарказъм. Кейт познаваше този глас прекалено добре и знаеше какво я очаква. — Какво ще стане с рекламата на книгата?

— Той каза, че не е необходимо да участвам в нея.

— Не ти вярвам.

— Но той каза точно това!

— И изобщо не те помоли да вземеш участие в тази кампания?

— Помоли ме.

— И?

— Казах, че няма да го направя.

— Знаеш ли, Кейт Харпър, ти си една неблагодарна кучка и ако аз бях твой литературен агент, щях да ти дам да се разбереш.

— И точно затова не ти, а той е мой агент.

— И те остави да се измъкнеш толкова лесно?

— Ами, да.

Кейт се захили детински, досущ като сина си.

— Тогава той е луд!

Или е луд, или е много умен. Внезапно се обезпокои.

— Може би. Но това няма значение. Подписах договорите и всичко приключи. Край. До следващата книга.

— Господи, колко си скучна и досадна!

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което казах. Създаваш цяла книга, стоиш до късно, пушиш като комин, пиеш безброй кафета и накрая се лишаваш от най-забавната и приятна част. Ти дори няма да можеш да си похарчиш парите.

— Защо да не мога, по дяволите!

— И за какво ще ги похарчиш? За зеленчуци? Каква досада! Най-малкото, което можеш да направиш за себе си, е да отидеш да се позабавляваш някъде. На някое цивилизовано място. В Лос Анджелис, тук, при мен, или в Санта Барбара. По дяволите, дори би могла да отидеш на пазар в Кармел…

— Нямам нужда от нищо.

— Очевидно. Щом не ходиш никъде.

И какво от това? Означава ли това, че проваля живота си? Защо трябва да ходи някъде, да облича хубави и скъпи дрехи, да се среща с хора? Скучна била. Написването на една книга не беше ли достатъчно, по дяволите! Освен това може наистина да си купи някои неща от Кармел, когато отиде да види Том следващия път.

А това беше другият й проблем. Ще трябва да отиде утре.

— Виж, Лиша. Нямам никакво намерение да споря с теб по този въпрос. А и освен това трябва вече да свършваме.

— Нещо не е наред ли?

— Не, но трябва да се обадя на Тили.

— Добре, скъпа.

Гласът на Фелиша бе студен и отчужден и Кейт си помисли, че този разговор сигурно ще продължи. Но може би…

Кейт се уговори с Тили за следващия ден, а след това се изкъпа и си легна. Денят бе изтощителен, но тя не изпитваше нищо от онова, което смяташе, че заслужава. Искаше й се да се почувства горда от себе си, но вместо това усещаше само яд и раздразнение, сякаш целият ден се бе оказал пълен провал.

Най-накрая заспа, а на другия ден часовникът я събуди в шест часа.

— Отново ли ще преподаваш, мамо?

Тайг я погледна над закуската си. Само че този път хленчеше и се мръщеше, докато задаваше въпроса си и това я ядоса.

— Да, скъпи. Тили ще дойде при теб.

— Не искам Тили.

— Ще можеш да поработиш в градината. Ще се забавляваш добре. Изяш си кашата.

— Не е достатъчно хрупкава.

— Хайде, Тайг…

— Оле! На филията ми има хлебарка!

Той я бутна настрани и Бърт я грабна от края на масата като доволно премляска с уста.

— По дяволите, Тайг! — внезапно очичките му се напълниха със сълзи и тя се почувства ужасно. Денят започваше страхотно. Кейт седна отново и разтвори ръце, за да го прегърне. Той се приближи съвсем бавно, но все пак се отпусна в ръцете й. — Какво има, скъпи? Нещо те безпокои.

— Мразя го.

— Кого?

— Него.

Това пък какво е?

— Кого, за Бога!

Беше прекалено уморена, за да си играят игрички.

— Мъжа… оня, който беше седнал на този стол.

— Говориш за вчера?

Той кимна.

— Но това беше литературният ми агент, скъпи! Той продава книгите ми.

— Не го харесвам.

— Но това е глупаво! — Тайг сви рамене. Навън се чу клаксонът на училищния автобус. — Не се тревожи за него. Разбра ли? — той отново сви рамене, а тя го грабна и силно го притисна към себе си. — Обичам теб и само теб! Разбираш ли, господинчо? — на лицето му бавно пропълзя плаха усмивка. — Така че се успокой и се забавлявай днес.

— Добре — грабна якето си, потупа Бърт и се отправи към вратата. — Чао, мамо!

— Чао, скъпи!

Но когато той излезе от стаята, тя разбра, че все още му е ядосана. И какъв беше проблемът? Ревнуваше от Стю Уейнбърг. Но това трябваше да се очаква. Никога преди не беше виждал мъж в къщата им. Крайно време беше вече да свикне с мисълта, че в дома им, поне от време на време, ще идва по някой непознат. Но непокорството му продължаваше да я ядосва. Той я дърпаше на една страна, останалите — на друга. Всички искаха нещо от нея.

А какво искаше тя? Не беше сигурна. А и никога не бе имала време да си зададе този въпрос. Ще трябва да тръгва, ако иска да види Том… иска да види Том… иска…

Внезапно се закова на място в средата на кухнята. Иска ли да види Том? Не беше се замисляла върху това от години. Тя ходеше да вижда Том. Но дали искаше да го види?

Може би. Разбира се. Грабна чантата си, потупа Бърт и излезе, без да вдигне телефона, който ненадейно бе започнал да звъни.