Даниел Стийл
Сезон на страстта (8)

Глава трета

— Какво имаш предвид, като казваш, че предложението му е разумно?

Бяха изминали три дни от зашеметяващото събитие и тя разговаряше с Фелиша по телефона поне за седемнадесети път.

— За Бога, Кейт, тук става дума за цяло състояние! Той не може просто ей така да ти изпрати договорите по пощата. Иска да ти ги покаже и да ти обясни подробностите — Фелиша се опитваше да говори спокойно, но никак не се получаваше. Беше прекалено развълнувана, за да се преструва, в думите й се долавяше въодушевление и радостна възбуда.

— Но защо тук? През всичките тези години се разбирахме чудесно и от разстояние. И… о, по дяволите, Лиша! Не трябваше изобщо да пиша тая шибана книга — беше паникьосана и уплашена до смърт.

— Да не си се побъркала?

— Ами ако някой открие истината? Какво ще стане, ако се повтори цялата тая диващина, която едва не ме подлуди преди шест години! Можеш ли изобщо да си представиш какво означава да си постоянно преследван от журналистите? Та те се бяха настанили да живеят пред къщата ми, бутаха се в колата ми и влизаха вътре заедно с мен. Исусе, веднъж едва не ме събориха по стълбите. Защо, по дяволите, мислиш, че дойдох да живея тук?

— Всичко това ми е известно, Кейт. Но то се случи преди много време. Хората отдавна вече са престанали да се интересуват от теб.

— Откъде знаеш! Никой не може да е сигурен в това. Може би онези маниаци ще си припомнят всичко. Ами ако открият къде се намира Том? Какво ще стане с Тайг тогава? Само си помисли за това, Лиша!

Пребледня само при мисълта за всичко, което можеха да причинят на Тайг, но Фелиша, разположила се в офиса си в Сан Франциско, неотстъпчиво поклати глава и продължи без капка милост и съчувствие.

— Трябваше да помислиш за това, преди да напишеш книгата. Истината е, че това е една дяволски добра книга. Това е чудесен роман, Кейт. Роман. Никой няма да разбере, че част от описаните в него събития са истина. За Бога, Кейт, ще се успокоиш ли най-сетне! Опънала си си нервите до скъсване за нищо.

— Няма да се срещна с Уейнбърг.

— Ти си невъзможна, по дяволите! — но Кейт вече бе затворила телефона и нетърпеливо избираше номера на агенцията в Лос Анджелис. Може още да не е тръгнал. Беше казал, че ще пристигне около три. А сега още не беше обяд. Но секретарката му й каза, че е излязъл преди час.

— По дяволите!

— Моля?

— Нищо.

Отново позвъни на Фелиша в Сан Франциско. Приятелката й беше сурова и непреклонна.

— Крайно време е да се стегнеш, Кейт. Започваш да изпадаш в истерия. Казах ти, че това ще се случи още когато прочетох книгата за пръв път.

— Тогава си мислех, че просто ей така си говориш. А и колко човека познаваш, които са станали известни с книгите си, по дяволите! Колко писатели продават книгите си за сценарии на филми? Господи, има толкова много книги, които завинаги си остават по задните рафтове на долнопробните книжарнички.

— Да не би да се оплакваш, че не си автор на една от тези книги?

Фелиша беше бясна и Кейт отново въздъхна.

— Не, не се оплаквам. Просто не зная какво да правя, Лиша. През изминалите шест години не съм се срещала почти с никого, а този сега пристига от Лос Анджелис, за да обсъжда с мен договори за стотици хиляди долари. А аз съм така дяволски уплашена, че дори не мога да разсъждавам нормално.

— Хайде, скъпа, престани! Можеш да се справиш с това.

Гласът й омекна като си представи Кейт беззащитна и толкова притеснена.

— Та ти си професионалист. А освен това си дяволски добра писателка, красива си, на двадесет и девет години си и само една крачка те дели от големия успех. За Бога, можеш да го посрещнеш облечена с работните си дрехи и пак ще се справиш блестящо.

— Сега, като си помисля, аз май нямам какво друго да облека.

— Е, за това сама си си виновна! От години вече не ми позволяваш да ти изпратя една свястна дреха.

— Нямах нужда от такива дрехи. Както и да е, проблемът не е в дрехите. Какво да му кажа… какво да направя… Той иска да разговаряме за рекламната кампания. За Бога, Лиша, не мога да се справя с това.

Беше готова да се разплаче и нервно пушеше цигара след цигара.

— Какво точно спомена той за рекламната кампания?

Фелиша сякаш бе заинтригувана.

— Нищо конкретно. Просто я спомена мимоходом. Но не уточни подробностите.

— Разбира се, че няма да го направи — дълбокият й, дрезгав смях долетя по телефона. — Идвало ли ти е наум, че той дори не знае как изглеждаш? Ами може да си мисли, че си от ония жени, които ходят на църква с ролки на главата и с розови гуменки на краката.

— Което означава, че разполагам с два часа и половина, за да се снабдя с ролки за коса и розови гуменки. Чакай малко, хрумна ми нещо — сега вече и Кейт се смееше. — Ще накарам Тили да се представи вместо мен.

Фелиша се разсмя.

— Глупости. Ти трябва да се срещнеш с него. Той е твоят агент в края на краищата. Не идва при теб, за да те хвърли на лъвовете, а и едва ли е в състояние да те принуди да направиш нещо, което ти не желаеш.

— Какво да му кажа?

През последните шест и половина години никога не бе оставала сама с мъж.

— Той няма да те изнасили, Кейт! Освен ако наистина не извадиш невероятен късмет.

— Страхотна си! По дяволите! Как успях да се забъркам във всичко това?

— Благодарение на усета към езика, острия ум и пишещата ти машина. Оказва се, че това е дяволски добра комбинация.

Кейт само въздъхна в отговор и Фелиша с усмивка поклати глава. Земетресението едва започваше. А последиците щяха да проличат през следващите месеци. Или може би дори години.

— В такъв случай най-добре е да се махам от телефона и да помисля какво да облека.

— Да. И… Кейт?

— Да? Какво?

— Да не забравиш да си закопчееш ципа.

— О, я млъквай!

Затвори телефона с усмивка, но дланите на ръцете й бяха мокри от пот. Ами ако той се окажеше някой нахален мръсник? Ами ако…

Седна навън и поседя половин час на слънце, като се опитваше да се успокои. Мислеше за книгата, за Том, за Фелиша, за Тайг. Защо я беше написала? Защото така трябваше. Защото случилото се я измъчваше години наред, късаше душата й и тя трябваше да се освободи от него по някакъв начин.

Книгата беше чудесна и тя го знаеше. Но не бе очаквала чак това. Единственото, за което бе мечтала, бе книгата да се продава добре. И през ум не й бе минало, че тя може да повлияе върху живота й по някакъв начин.

А сега какво? Рекламната кампания щеше да бъде краят на усамотения й живот, всичките й усилия да закриля и пази Тайг щяха да се окажат напразни.

Но вече бе прекалено късно за промени и тя го знаеше.

Тъкмо бе приключила с обличането, когато Стю Уейнбърг позвъни. Тя пое дълбоко въздух, загаси цигарата си, огледа още веднъж всекидневната и се отправи към вратата.

Облечена бе в черен панталон и черен пуловер. На краката си носеше чифт скъпи италиански мокасини, които бяха оцелели, забравени и неизползвани през годините. Изглеждаше много висока и много слаба.

Отвори вратата със сериозно и напрегнато изражение.

— Кейт Харпър?

Изглеждаше малко неуверен и нямаше нищо общо с представата, която си бе изградила за него. Беше висок почти колкото нея и имаше светла червеникава коса. Носеше дънки и бежов кашмирен пуловер. Но обувките му бяха от Гучи^[1], куфарчето — от Вютон^[2], часовникът — от Картие^[3], а преметнатото през рамо сако — класическо Бил Блас. Беше типичен представител на Лос Анджелис. Но лицето му бе искрено и детинско, осеяно с поне десет хиляди лунички.

Кейт се усмихна, макар че й идеше да се разсмее на глас при мисълта, че точно на този човек бе поверила кариерата си през изминалите шест години. Може би нямаше да го направи, ако го бе видяла предварително. Изглеждаше на около двадесет и две години. Но беше на четиридесет и една, точно колкото Фелиша.

— Стю? — тя му се усмихна, но не помръдна от вратата.

— Зная, зная. Искаш да видиш шофьорската ми книжка и ако е възможно, веднага да скъсаш договора, който сключи с мен, нали?

— Нищо подобно. Влизай.

Покани го вътре, като не преставаше да се чуди какво ли си мисли за къщата й. Дали я намираше бедна и запусната, или пък я смяташе за удобна? Забеляза го как бързо и преценяващо огледа стаята. Изглеждаше заинтригуван.

— Кафе?

Той кимна, остави сакото и куфарчето си на един стол и погледна през прозореца.

— Гледката е превъзходна.

Тя замълча за момент, изненадана от собственото си спокойствие. Той не беше враг. Беше просто един човек, който искаше да й помогне да спечели пари. А и освен това й изглеждаше доста свестен.

— Да, хубава е. Радвам се, че измина целия този път, за да ме видиш.

— Аз също.

Наля му кафе и двамата седнаха край масата.

— Кейт, мога ли да ти задам един малко налудничав въпрос?

Начинът, по който й се усмихна, я накара да го хареса още повече. По-скоро й приличаше на едно от приятелчетата на Тайг, отколкото на литературен агент.

— Разбира се. Какъв е този въпрос?

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Ти сам си отговори на този въпрос, когато погледна през прозореца. Тук е красиво. И спокойно. Добро място, за да отгледа човек детето си.

— Глупости!

Тя се разсмя на откровеността му и отпи от кафето си.

— Няма нищо.

— Ще ми кажеш ли още нещо? Щеше ли да дойдеш в Лос Анджелис, ако аз не бях дошъл тук? — тя леко се усмихна и отрицателно поклати глава. — Така си и знаех. Защо?

— Защото живея отшелнически живот и това ми харесва. Когато изгубих съпруга си, аз просто… просто спрях да ходя където и да било.

— Защо?

— Тук имам много работа.

Той задаваше твърде много въпроси. Внезапно тя отново се изплаши.

— С какво се занимаваш?

Очите му бяха живи, остри и проницателни, но добри.

— Пиша. Грижа се за сина си. Преподавам. Заета съм. Това е всичко.

И уплашена. О, Боже, колко бе уплашена! Но от какво? Той просто не можеше да разбере. Може би от мъжете? От хората? От живота? Имаше нещо, което я плашеше. Не знаеше какво точно бе то, но го виждаше в очите й.

— Не ми приличаш на такъв човек. Някога работила ли си като модел? Или може би си била актриса?

— Не.

Тя нервно поклати глава, усмихна се и запали друга цигара.

По дяволите, в нея имаше нещо загадъчно. Сигурен бе, че го лъже. Начинът, по който сядаше, по който се движеше, я издаваше, противоречеше на всичко, което му бе казала до този момент. У нея личеше доброто възпитание. Изтънченост. Грациозност. Дали е работила като модел? А може би е била стюардеса? Но в никакъв случай не е прекарала целия си живот в този забутан градец.

А освен това бе забелязал обувките й. Обувки за осемдесет долара. В този скапан град. Но която и да беше, тя със сигурност щеше да подлуди издателите. Само ако можеше да я измъкне от черупката й. Точно затова бе дошъл да я види. Искаше да разбере, доколко би имала успех сред публиката. И сега знаеше отговора.

Беше страхотна.

Ако се съгласеше да му сътрудничи.

Усмихна се леко и отпи от кафето си, като непрекъснато си представяше колко добре би изглеждала на телевизионния екран.

— Колко деца имаш?

— Девет — отново се разсмя, но беше твърде нервна и й личеше. — Не, сериозно. Едно. Но прави пакости за девет.

— Как се казва?

— Тайг.

— И какво мисли той за огромния успех на майка си?

— Струва ми се, че той все още не е проумял какво точно се случи. Всъщност — тя въздъхна и за миг отпусна рамене — мисля, че и аз не съм.

— За известно време няма за какво да се притесняваш, Кейт. Всъщност няма за какво да се притесняваш изобщо. Ние ще се оправим с всичко. Вместо теб. Всичко, което се иска от теб, е да прегледаш договорите, а след това да прекараш следващия месец в пазаруване. Нали знаеш — нова топка за детето, нови пердета, кокали за кучето…

Огледа се около себе си с невинно изражение и тя се разсмя. Бе разбрал какво се опитва да му внуши — че харесва простия и непретенциозен начин на живот.

Но веднага й стана ясно, че той отказва да приеме твърденията й на сериозно.

— Какво ще се случи, след като излезе книгата?

— През първите няколко седмици — нищо.

Опитваше се да шикалкави.

— А след това?

— След това ще трябва да дадеш няколко интервюта, да се появиш на няколко срещи с читатели. Нищо, с което да не можеш да се справиш.

— А ако не го направя?

— Книгата ще има много по-малък успех. Толкова е просто. И е доказано статистически.

Говореше напълно сериозно и професионално.

— В договора записано ли е, че съм длъжна да направя всичко това?

Той поклати глава със съжаление.

— Не. Никой не може да те застави насила. Но ще бъде голяма грешка от твоя страна, ако откажеш, Кейт. Ако имаше криви зъби, голям нос или пък ако беше кривогледа, аз сам щях да те посъветвам да избягваш публичните изяви, но при сегашните обстоятелства — погледна я и мрачно се усмихна — ти би могла да свършиш дяволски добра работа, Кейт.

Изобщо не искаше повече да я слуша какво му говори. Докато я гледаше да пресича стаята, той вече бе убеден, че е работила като модел. Но това, което най-много го интригуваше, беше непристъпната защитна стена, която бе издигнала около себе си. Никога не бе помислял за това по време на многобройните им телефонни разговори. Сега се питаше защо не бе проявил никакъв интерес към нея. Трябваше да си признае, че изобщо не бе допускал, че от нея ще излезе нещо. Не и преди последната й книга. Последният сезон. Не бе очаквал, че е способна да напише такъв роман.

— Можем да поговорим за рекламата по-късно. Предлагам първо да обсъдим някои от клаузите, които задължително трябва да бъдат включени в договора.

— Добре. Още кафе?

— Благодаря — през двата часа, които им бяха необходими, за да доуточнят всичко в договорите, той изпи пет кафета. И сега тя по-добре отвсякога знаеше защо толкова много го харесва като литературен агент. Внезапно той се превърна в същия онзи човек, с който от години разговаряше по телефона.

Обясни й всички възможни спънки, становища, преимущества и недостатъци. Обърна внимание на всеки ред, всяка дума, всеки нюанс. Свърши дяволски добра работа.

— Исусе, трябвало е да станеш адвокат!

— Бях. Една година.

С детинската си физиономия? С всичките тези лунички? Адвокат? Кога? Усмихна се на мисълта си.

— Не ми хареса. Сегашната ми работа е много по-вълнуваща, в нея има повече живот.

— Моята също се оказа вълнуваща. И доста доходна — отново си помисли за триста и петдесетте хиляди долара.

— Ти изглеждаш прекрасно, Кейт! Очарователна си. Но не позволявай този успех да ти завърти главата.

— Няма начин, Стю. Няма начин — каза го с непоколебима увереност и изпълнена с лека горчивина усмивка. — Ще си позволя само нови пердета и кокали за кучето. Нищо повече.

— Радвам се да го чуя. Но в случай че след, нека да кажем три месеца, спреш пред офиса ми с нов „Ролс“, какво ще получа за това, че съм бил прав като съм те предупреждавал?

— Ритник в задника?

— Ще видим.

Ухили се широко.

Кейт чу училищния автобус да спира пред къщата. Беше вече пет и петнадесет. Бяха поработили добре.

— Искаш ли да останеш за вечеря?

Вечеря. Малко месо, спагети със сирене, моркови и плодов желатинов крем. Идеше й да се разсмее на глас, но той поклати отрицателно глава и погледна големия си часовник с римски цифри, който приличаше на рисунка на Дали, поставена върху китката му.

— С удоволствие, Кейт, но имам уговорена среща за вечеря в осем часа в Лос Анджелис.

— Бевърли хилс, надявам се.

— Че къде другаде? — и двамата се разсмяха, а Кейт се отправи към вратата, за да поздрави Тайг.

Детето влезе в стаята, бързо прегърна майка си и изведнъж се закова на място, като видя Стю Уейнбърг, който внимателно го наблюдаваше.

— Здравей, Тайг. Казвам се Стю — подаде ръка, но момчето не се помръдна.

— Кой е той? — изглеждаше почти стреснат.

— Това е моят литературен агент от Лос Анджелис, скъпи! Не можеш ли да го поздравиш малко по-учтиво? — Тайг изглеждаше уплашен почти колкото майка си и Стю веднага го съжали. Изглежда и той, като майка си, не бе свикнал в дома им да влизат непознати.

Тайг с нежелание се приближи и подаде ръка.

— Здрасти — майка му го изгледа сърдито, а Стю бавно започна да прибира договорите в куфарчето си.

— Е, Кейт, не ти остава нищо друго, освен да се отпуснеш и да се насладиш на успеха и заслужената почивка.

Бе подписала всичко.

— Ами другият въпрос?

— Кой?

Чудесно разбираше за какво става дума, но искаше тя да го каже. Поне да се опита.

— Рекламата.

— Не се безпокой за това.

— Стю… Не мога да направя това.

— Не можеш или няма да го направиш?

Очите му бяха сурови и неотстъпчиви.

— Няма.

— Добре — гласът му прозвуча спокойно. Прекалено спокойно. А Тайг стоеше, без да каже нито дума и не сваляше поглед от тях.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се. Вече ти казах. Никой не може да те накара да го направиш. Ще бъдеш истинска глупачка, ако откажеш. Но в края на краищата става дума за твоята книга, за твоето право на избор, за твоите хонорари върху печалбата, за твоята кариера. Това си е твой проблем, скъпа! Аз само работя за теб.

Кой знае защо думите му я накараха да се чувства някак си дребна и незначителна, глупава и страхлива. Стю щеше да е безкрайно доволен, ако в този момент можеше да надникне в душата й.

— Съжалявам.

— Тогава помисли още малко. А аз ще държа директорите по рекламата далеч от теб, докато решиш как да постъпиш. Съгласна ли си?

— Добре.

Имаше усещането, че той вече постигна първата си победа, макар да не бе сигурна каква точно бе целта му.

Ръкуваха се до вратата и тя остана загледана в големия тъмносин „Ягуар“, който бавно напускаше алеята пред къщата й.

Махна му с ръка, а Тайг стоеше до нея съвсем неподвижен и го гледаше.

Стю се усмихна и на двамата от колата.

Внезапно всички те разбраха, че скоро им предстоят много и сериозни промени.