Даниел Стийл
Сезон на страстта (5)

Глава пета

Сигурна ли си, че ще се справиш?

Кейт се усмихна на приятелката си от другия край на стаята.

— Не. Веднага ще се паникьосам и още преди обяд ще извикам хората от Червения кръст на помощ.

— Умница — Фелиша се захили и допи кафето си. Беше спокойна неделна утрин, а Тайг беше почти на девет дни. Фелиша бе прекарала няколко дни в Сан Франциско, но се бе върнала при Кейт за уикенда. Сега с интерес наблюдаваше как Кейт кърми бебето. — Не те ли боли?

Кейт бавно се усмихна и отрицателно поклати глава, а след това погледна надолу към сина си — розов, чистичък и спокойно отпуснат.

— Не, не боли. Може да ти прозвучи глупаво и сантиментално, но сега ми се струва, че точно затова съм била създадена. Макар че преди да родя, смятах, че няма да ми хареса.

— Аз също никога не съм си помисляла, че нещо подобно може да ми достави удоволствие. Но, както знаеш, напоследък ме караш да се замисля върху твърде много неща. Винаги съм смятала, че отглеждането на едно бебе е истински ужас. Докато изведнъж се появи Пипскуийк^[1] — Фелиша нежно му се усмихна; все още не бе се съвзела напълно от красотата на преживяното. — Много ще ми липсвате вие двамата.

— Пътуването ще ти се отрази добре. От толкова дълго не съм била в Европа, че вече забравих как изглежда.

Фелиша заминаваше по работа за един месец.

— Искаш ли да дойдеш с мен следващия път?

— С Тайг? — Кейт изглеждаше изненадана и Фелиша се усмихна.

— Както решиш. Ще бъде забавно.

— Може би — но тя погледна настрана, а лицето й беше затворено и непроницаемо.

— Кейт, ти не говориш сериозно за оставането ви тук, нали? — беше започнала да се притеснява от това.

— Напротив. Току-що поднових договора за къщата.

— За колко време?

— Пет години.

Фелиша изглеждаше ужасена. Няма ли начин да го промениш?

— Нямам представа, скъпа. Но нямам подобни намерения. Фелиша, зная, че не можеш да го разбереш, но това е моят дом. Струва ми се, че никога няма да пожелая да се върна обратно в Сан Франциско. С Тайг съм готова да започна нов живот. Все трябва да се установя някъде и точно това е мястото, където искам да живея. Има чудесни условия за детето. Тук той ще води съвсем обикновен, но здравословен живот. Аз ще мога да посещавам Том. А и в град като този, Тайг може никога да не разбере какво точно се е случило с Том. Харпър е съвсем обикновено име. Никой няма да задава неудобни въпроси. Ако се върна в Сан Франциско, един ден всичко ще излезе наяве — въздъхна дълбоко и погледна Фелиша в очите. — Трябва да съм луда, за да се върна — само мисълта за журналистите я караше да потръпва от ужас.

— Добре. Защо тогава не отидеш в Лос Анджелис? На някое цивилизовано място, за Бога.

Кейт се засмя на разпалеността на Фелиша, но знаеше, че тя го прави с най-искрени намерения, че й мисли само доброто. Сега, след раждането на Тайг, приятелството им беше станало още по-силно. Те заедно бяха преживели най-скъпоценните мигове в живота на един човек.

— Защо Лос Анджелис, Лиша? Никого не познавам там. Той е просто един град. Като всички останали. Виж, мила, аз нямам семейство, нямам друг дом, нито пък важна работа. Имам само едно малко момче, което тук ще се чувства добре. А и освен това в тази къща мога да пиша спокойно. Щастлива съм тук, Лиша.

— Но все пак смяташ от време на време да идваш в града, нали? — настъпи неловко мълчание и Фелиша започна най-накрая да разбира. — Не? — гласът й бе тих и много тъжен. Болеше я за Кейт, която се отказваше от живота си завинаги. Това място не бе за нея, но когато го осъзнае, вече ще е прекалено късно. А и едва ли ще го разбере, преди момчето да порасне и да си тръгне. — Ти ще идваш в града, нали? — продължаваше да настоява, но Кейт само вдигна поглед от спящото личице на Тайг и започна да закопчава блузата си.

— Ще видим, Лиша. Не зная…

— Но доколкото разбирам, нямаш такива намерения, така ли?

По дяволите! Как може да постъпва така със себе си!

— Добре. Не смятам да идвам. Сега, като знаеш, по-добре ли се чувстваш?

— Не, магаре такова! Чувствам се ужасно. Кейт, не можеш да постъпиш така със себе си, не можеш да се погребеш тук, сред тия треви и поля. Това са глупости! Ти си красива, млада си. Не постъпвай така!

— Аз си нямам никого в Сан Франциско, Лиша. Вече нямам никого. Нямам семейство, нямам спомени, които бих искала да съхраня. Нищо. Никой, освен теб, но аз ще те виждам тук, когато можеш да се измъкнеш, за да ни посетиш.

— Ами животът ти? Ами нещата, с които си свикнала? Театър, опера, балет, партита, работата ти като модел? За Бога, Кейт, не виждаш ли колко много неща изхвърляш от живота си!

— Не ги изхвърлям. Просто ги загърбвам. Всички те ще са на мое разположение, ако някога променя решението си.

— Но ти си само на двадесет и три! Точно сега трябва да се насладиш на младостта, да вземеш от живота всичко, което ти предлага.

Кейт се усмихна на думите й и отново погледна надолу към сина си, а след това вдигна очи и упорито погледна Фелиша.

Нямаше какво повече да си кажат. Фелиша беше загубила.

За момент Фелиша затвори очи, а след това се изправи.

— Не зная какво да кажа…

— Кажи ми просто, че ще идваш да ни виждаш, когато имаш време и че добре ще се забавляваш в Европа.

Кейт се усмихваше, но лицето й бе твърдо и непреклонно и ясно даваше да се разбере, че не желае повече да спорят по въпроса.

— А ти какво ще правиш?

— Ще започна да пиша книга.

— Книга?

О, Боже, сякаш сега навлизаше в пубертета. Кейт се отказваше от целия си шибан живот само защото съпругът й бе неизлечимо болен и щеше да прекара остатъка от живота си в санаториум. Но тя не е виновна за състоянието му! Защо трябва да погребва и себе си заради него?

Фелиша нервно остави празната чаша в мивката и гривните по ръката й изтракаха. Искаше й се да вразуми това момиче, но разбираше, че просто ще трябва да се откаже за момента и да опита отново като се върне от Европа. Нещо обаче й подсказваше, че никога няма да успее да я убеди. Кейт се бе променила твърде много през тези няколко дни след раждането на бебето. Беше станала по-сигурна й уверена в себе си. И дяволски упорита.

— Защо си толкова изненадана от това, че искам да напиша книга?

— Просто ми се струва, че това е много странно занимание. И дяволски самотно. Честно.

— Ще видим. Пък и Тайг е тук. Ще ми прави компания.

— Е, да. До известна степен — Фелиша изглеждаше мрачна и натъжена. — И какво ще правиш с него, когато ходиш при Том?

— Не зная още. Една от сестрите в болницата спомена, че познава една много надеждна бавачка — възрастна жена, която превъзходно се грижи за поверените й бебета. Бих могла да го взимам и със себе си. Но пътят наистина е много дълъг и… ами, не съм сигурна…

Том нямаше да разбере. По-добре щеше да бъде да оставя Тайг при бавачката.

— Предложението на сестрата за бавачката ми изглежда разумно.

— Да, мамо.

— О, я се разкарай, госпожо Харпър. Знаеш ли, от теб напълно ще ми побелее косата. Дори и в магазина нямам такива проблеми.

— О, ще изглеждаш очарователно с посребрена коса.

— Виждам, че просто се съсипваш от угризения — но Фелиша отново се усмихваше. — И не забравяй да ме споменеш в някоя от книгите си.

Кейт се разсмя и остави бебето в красивото детско кошче, оцветено в бяло и синьо, което Фелиша беше донесла. След още един месец щеше да започне да използва люлката, която баща му беше купил, но засега беше още голяма. Тайг съвсем щеше да се изгуби в нея.

Фелиша се приближи и дълго остана неподвижна, загледана в него.

— Хубаво ли е, Кейт? — очите й бяха необикновено топли и добри.

— По-хубаво е, отколкото някога съм си представяла. Прекрасно е. Ако изключим кърменето в четири часа сутринта — усмихна се на Фелиша. — Тогава започвам да се съмнявам дали наистина е чак толкова хубаво.

— Недей. Просто му се наслаждавай — Фелиша не можеше да се отърси от сериозното, почти тържествено настроение, което я беше обхванало. Струваше й се, че се разделя с Кейт завинаги. А Кейт вече бе прочела чувствата, изписани на лицето й.

— Не го приемай толкова трагично, скъпа!

— Аз продължавам да мисля, че постъпваш като глупачка, погребвайки се тук. Ще дойда да ви видя още първия уикенд след завръщането си. И винаги, когато мога след това — но и двете знаеха, че едва ли ще може да идва всеки уикенд, както досега. Тя също си имаше свой собствен живот. Нещата никога повече няма да са както преди.

Очите на Фелиша бяха пълни със сълзи, когато се наведе да вземе чантата си, а Кейт с тъга й отвори вратата. Бавно се приближиха към малката червена кола на Фелиша и без да каже нито дума, Кейт силно я прегърна.

— Съжалявам, Лиша — и нейните очи вече плуваха в сълзи. — Просто не мога да се върна.

— Зная. Няма нищо — усмихна се през сълзи и още веднъж силно притисна Кейт към себе си. — Грижи се добре за моя кръщелник, малката.

— А ти се грижи добре за себе си.

Фелиша вдигна ръка за сбогом, метна чантата си в колата и с усмивка седна зад волана. Обърна се назад и погледна Кейт.

И двете се усмихнаха — усмивките им преливаха от обич и разбиране. Всяка поемаше по своя път. Махаха си с ръце, докато колата на Фелиша напълно изчезна в далечината.

Кейт погледна часовника си и влезе в кухнята. Разполагаше с цели два часа и половина преди Тайг да се събуди за следващото си хранене. А това беше достатъчно време, за да поработи върху книгата. Вече бе написала тридесет страници, но още не бе готова да разкаже на Фелиша за нея. Книгата беше нейната тайна.

А един ден… усмихна се при мисълта за това. Един ден… Тя вече знаеше.