Даниел Стийл
Сезон на страстта (4)

Глава четвърта

Болките вече бяха станали нетърпими и следваха толкова бързо една след друга, че не й оставяха нито миг, за да си поеме дъх. Фелиша седеше напрегната и изнервена на един стол до леглото й в малката мрачна болнична стая. Държеше ръката на Кейт. Слънцето току-що се бе показало иззад хълмовете и от прозореца на стаята се виждаше златният му ореол.

— Искаш ли още едно парче лед? — гласът на Фелиша прозвуча рязко в притихналата стая, но Кейт само поклати глава. Вече не можеше и да говори. Само лежеше по гръб, като се опитваше да диша дълбоко — както я бяха учили в курса, който бе посещавала преди два месеца. — Не се ли умори от това? — Кейт отново поклати глава, затвори очи и за около десет секунди задъханото й дишане спря.

Едва успя да си поеме дъх и следващата болка я разряза като с нож. Косата й лежеше мокра и сплъстена около лицето й. Фелиша се изправи и може би за хиляден път през тази нощ избърса челото й с влажна кърпа. Кейт отдавна бе изгубила въодушевеното си изражение. На лицето й сега се четеше само болка и страдание.

— Дръж се, скъпа, едва ли ще продължи още дълго…

Кейт с нищо не показа, че я е чула. Отново дишаше дълбоко, а след това внезапно спря, простена леко и стонът изведнъж прерасна в пронизителен писък. Фелиша подскочи от изненада, а Кейт започна да се удря в леглото и бясно да върти глава ту на едната, ту на другата страна.

— Лиша… не мога… не мога… повече — но така и не можа да се доизкаже. Новата болка вече я раздираше и тя отново изстена и веднага след това изпищя.

— Кейт… ей, скъпа, хайде…

Исусе! Не беше подготвена за това. Беше много по-страшно от всичко, което бе гледала по филмите.

Обезумяла, Фелиша позвъни на сестрата, а Кейт започна да плаче.

След по-малко от минута сестрата отвори вратата и надникна в стаята.

— Как върви, момичета?

Фелиша я изгледа с леден поглед. Едва сдържаше обхваналата я ярост.

— На вас как ви се струва!

Искаше й се да я убие. Защо, по дяволите, не направи нещо за Кейт! Момичето агонизираше, за Бога. Понякога жените умираха при раждане, нали?

— Струва ми се, че всичко се развива нормално — очите на сестрата мятаха мълнии, когато погледна към Фелиша. Бързо се приближи към леглото на Кейт и взе ръката й. — Още малко остава, Кейт. Сега е най-трудно. Бебето си пробива път. След това ще стане много по-лесно и съвсем скоро ще получиш напъни.

Кейт отново започна да мята главата си насам-натам, а сълзите се смесиха с потта, която се стичаше от косата й.

— Не мога… не мога.

Повдигна й се. Сякаш се опитваше да повърне, но нищо не се получи.

— Можеш, разбира се. Хайде. Ще дишам с теб — сестрата започна да диша бързо и дълбоко като здраво стискаше ръката на Кейт. — Хайде, сега, Кейт… сега… — по лицето на Кейт се виждаше, че новата болка бе започнала да я раздира. — Сега… ето…

Това забързано, задъхано дишане подлудяваше Фелиша, но Кейт вече не изглеждаше толкова паникьосана. Може би тя все пак щеше да се справи. Господи, каква ужасна мисъл! Исусе, защо са необходими всички тези мъки?

Лек стон, а след това остър, пронизителен писък прекъснаха мислите й. Сестрата продължаваше равномерното дишане. Фелиша се чудеше как Кейт понася всичко това. Винаги бе изглеждала толкова крехка. Нито едно дете не заслужава това. Нито един мъж. Никой.

Фелиша усети, че очите й се пълнят със сълзи и се обърна с гръб, загледана в изгряващото слънце. Не можеше повече да понесе страданията на приятелката си. Кейт вече беше преживяла толкова много. А сега и това…

Фелиша отново се обърна и срещна очите на сестрата, която този път я погледна по-топло и с разбиране.

— Защо не отидете да изпиете едно кафе? Кафенето сигурно вече е отворено.

— Не, благодаря.

— Вървете. Тя се справя добре.

Беше права. Кейт изглеждаше малко по-добре. Очите й все още бяха пълни със страдание и болка, но отново бе започнала да се бори. Беше толкова измъчена и погълната от дишането, че едва ли би забелязала отсъствието на Фелиша.

— Добре. Ще се върна бързо.

— Ние ще сме тук.

Сестрата се усмихна окуражително и продължи да диша заедно с Кейт като едновременно с това засичаше честотата на контракциите.

За пръв път Фелиша се почувства изоставена, изключена от това, което става. Чудеше се дали и бащите изпитват същото, докато наблюдават съпругите си да се гърчат от болка, за да достигнат до оня велик момент, който един мъж може да наблюдава, но никога не може да почувства истински. Фелиша знаеше, че никога няма да изпита подобни страдания. Никога няма да обича някого толкова много, че да изтърпи всичко това. Никога няма да обича някого така, както Кейт обича Том. Замислена за Кейт, отново изпита непоносима болка и състрадание. Мрачно се отправи към кафенето, но вече нищо не й се пиеше. Искаше само да знае, че раждането е свършило, да се прибере вкъщи, да се изкъпе и да се наспи. Чувстваше се изтощена и съсипана от продължителното шофиране предишния ден и дългата безсънна нощ.

— Как се справя госпожа Харпър?

Една пълна, добродушна сестра, която седеше на регистратурата, вдигна поглед към Фелиша. Градчето наистина беше много малко. Фелиша се чудеше дали тази жена знае имената на всичките му жители.

— Не зная. На мен ми се струва ужасно.

— Имате ли деца? — Фелиша отрицателно поклати глава. Учуди се, че отговори на подобен въпрос и то пред тази напълно непозната жена. — Тя ще забрави родилните мъки след няколко дни. Може да поговори малко за това, но ще забрави. Вие ще помните страданията й по-дълго от нея самата.

— Може и така да е — без да може да си обясни, защо тя спря за момент пред бюрото, сякаш очакваше сестрата да каже още нещо. Самият факт, че разговаряше с някого, я разтоварваше и успокояваше. — Надявам се, че няма да продължи още дълго.

— Кой знае. Трудно е да се каже. Това е първото й раждане, нали? — Фелиша кимна. Това означава още по-страшни болки, нали? Първото раждане. И може би последното. Бедната Кейт… — Не се страхувайте толкова. Всичко ще бъде наред. Ще видите. Веднага щом се роди бебето, тя ще започне да се смее и да плаче едновременно, ще помоли да извикаме всичките й близки, за да се похвали на всеки, когото познава — лицето на жената изведнъж помръкна и тя погледна към Фелиша. — Тя е вдовица, нали?

— Да.

— Но това е такъв срам. Във времена като нашите! И от какво е умрял?

— Беше… злополука — Фелиша изведнъж се затвори в себе си. Лицето й се превърна в безизразна маска. Бяха поговорили достатъчно.

— Съжалявам — сестрата усети промяната и не каза нищо повече. Фелиша мълчаливо й се усмихна и продължи пътя си. Кафето щеше да й се отрази добре.

Постоя само пет минути в кафенето. Можеше да остане там с дни, ако беше възможно, но не искаше да оставя Кейт сама. Изгълта набързо горещото питие и се замисли дали да не си поръча и препечена филия. Но това й се стори прекалено. Кейт агонизира, а тя възнамерява да яде. Почувства, че й се повдига само при мисълта за храна. И тогава, докато чакаше за сметката, тя внезапно се улови, че мисли за Том. Зачуди се дали и Кейт мисли за него в този момент или съзнанието й е заето само с непоносимите болки. Той трябваше да е тук за това раждане. Мисълта, че Том никога няма да види детето си й се струваше невероятна и неправдоподобна. Никога нямаше изобщо да разбере, че е станал баща.

Момичето на бара постави сметката под празната чаша на Фелиша, тя я погледна разсеяно и остави няколко монети. Трябваше да се върне при Кейт. Нямаше време за повече разговори и размишления.

Пристъпваше съвсем безшумно по коридора с черните еспадрили, които бе обула предишния ден. Дрехите й бяха раздърпани и изпомачкани. Черният памучен костюм с удобен и елегантен панталон, който си бе купила в началото на седмицата, изглеждаше така, сякаш е спала с него, а тежката сребърна гривна бе оставила червен отпечатък на ръката й. Чудеше се колко ли още ще продължи това чакане и дали Кейт ще издържи още дълго. Родилните й болки бяха започнали малко след полунощ, а сега вече минаваше седем сутринта. Но когато Фелиша внимателно отвори вратата на болничната стая, забеляза, че нещата са се променили. Лицето на Кейт не бе просто влажно, то бе цялото мокро от пот. Изглеждаше така, сякаш току-що е излязла изпод душа. Синята болнична нощница бе усукана около тялото й, а пръстите й, вкопчени в ръката на сестрата, бяха побелели от усилието. Очите й обаче вече странно блестяха, лицето й бе оживено, целият ритъм на движенията, които извършваше, сякаш бе променен. Трудно беше да се каже дали болката е понамаляла, дори и сестрата вече нямаше време да поговори с Фелиша. Обясняваше на Кейт как да диша, даваше й точни и прецизни нареждания. Кейт сякаш бе изцяло погълната от това, което й казваха. Фелиша забеляза, че със свободната си ръка сестрата посегна към бутона и позвъни три пъти.

Фелиша стоеше край тях и се чувстваше напълно излишна. Не знаеше дали нещата се развиват добре или зле, но се боеше да не наруши концентрацията на Кейт с въпросите си. Но нещо се бе променило. Всичко бе по-различно. Лицето на Кейт бе озарено от светлина, която Фелиша не бе виждала никога преди. Прииска й се да се включи по някакъв начин и тя да помогне, да измине целия тежък път заедно с приятелката си, да почувства с гърдите си лентата на победителя, когато пресича финиша.

Защото Кейт вече бе започнала последния си победен устрем. Усещаше се по настроението в стаята. Дори се усмихна веднъж — мимолетна усмивка между две разтърсващи болки. Усмивката бързо изчезна от лицето й, но настроението от появата й остана.

Сестрата позвъни отново и този път в стаята забързани влетяха две сестри, облечени в нещо като сини пижами.

— Лекарят ни очаква в зала номер две. Как е тя?

Изглеждаха спокойни и безразлични и за момент тяхното отношение поуспокои Фелиша, но Кейт сякаш изобщо не ги забеляза. Сестрата, която седеше край леглото й, изчака да мине последната болка, след това погледна към другите две сестри и широко се усмихна.

— Ние сме готови. Напълно готови. Нали, Кейт?

Кейт кимна и за пръв път от няколко часа насам очите й потърсиха Фелиша. Бързо я откри сред другите и започна да говори. Но трябваше да изчака следващата болка, преди да може да продължи, а след това двете сестри използуваха няколкото секунди между двете болки, за да я преместят върху носилката. Но Кейт разтревожено се вглеждаше във Фелиша, която бързо застана до нея.

— Ела с мен… моля те, Лиша…

— Сега?

— Искам да дойдеш… — говореше бавно, на пресекулки, сякаш последната болка бе отнела всичкия въздух в дробовете й. По лицето й отново изби ситна пот и започна да се стича надолу по шията й, но тя не пускаше Фелиша. — Моля те… Когато бебето се роди… ти също…

Фелиша разбра. Но, Боже, защо точно тя! Сестрите бяха край Кейт, те знаеха какво трябва да се направи. Можеха да й помогнат много повече от нея. Но не можеше по никакъв начин да й откаже, не можеше да устои на настойчивия поглед в очите й.

— Разбира се, скъпа. Ти само продължавай да се бориш, а аз ще бъда точно до теб. Няма да пускам ръката ти.

Вече вървеше редом с количката. Сестрата, която бързо крачеше от другата страна на Кейт, въпросително вдигна вежди и погледна към Фелиша.

— Смятате ли да присъствате на раждането?

За част от секундата тя се поколеба, а след това твърдо отговори:

— Да.

О, Исусе! Стомахът й се сви от ужас, но знаеше, че не може да подведе Кейт.

— Тогава ще трябва да се измиете и да се преоблечете.

— Къде?

— Ей там — сестрата посочи една врата. — Дежурната сестра ще ви помогне. Ще се видим в родилна зала номер две.

— Две?

Сестрата разсеяно кимна, а Кейт се сгърчи от болка и напълно забрави за Фелиша.

— Дръж се, скъпа, почти стигнахме. Не още. Не още. Изчакай да те качим на родилната маса.

Отдалечиха се по коридора, а Фелиша влезе в посочената й стая, за да се измие и преоблече.

Излезе след по-малко от три минути, облечена в стерилна сестринска униформа и обувки с гумена подметка и се затича надолу по коридора към родилна зала номер две. Сестрата в подготвителната зала й бе обяснила как да я намери. Фелиша натисна бутона на пода и вратата автоматично се отвори. Изпълняваше стриктно указанията на сестрата и внимаваше да не докосва нищо с ръцете си.

След като влезе в родилната зала, щяха да й позволят да хване ръката на Кейт, но преди това не биваше да пипа нищо. В противен случай щеше да й се наложи да се мие отново, а тя не искаше да кара Кейт да я чака толкова дълго. И без друго й се струваше, че са изминали часове, откакто я остави в коридора.

Случайно мерна отражението си в едно тясно огледало и едва не се разсмя. Приличаше на героиня в някой от сериалите на медицинска тема, които вървяха по телевизията. Косата й бе вдигната нагоре в здрав и стегнат кок, а върху него бе нахлупила синя шапка, която много приличаше на шапка за баня. Носеше дори и маска през устата си. Исусе, ами ако някой я помисли за сестра? С тази ужасяваща мисъл влезе в родилната зала и веднага разбра, че няма начин да не разберат, че тя е напълно страничен и външен човек.

Сестрите бяха изцяло погълнати от работата си, а Кейт вече бе завита с голям, бял чаршаф. Краката й бяха повдигнати нагоре и здраво завързани. На Фелиша всичко това й се стори отчайващо примитивно и жестоко, но Кейт изглежда нищо не забелязваше. Постоянно надигаше глава и се оглеждаше, сякаш търсеше някого или нещо. И в този миг Фелиша с вълнение осъзна, че наистина се случваше нещо велико. Това вече не бе просто изпитание за Кейт. Това беше събитие, беше раждане. След няколко минути ще се роди бебето и целият този ужас ще приключи. За пръв път от няколко часа насам Кейт обърна главата си към нея и очите й сякаш отново бяха изпълнени с радостно очакване.

— Здравей, мила — Фелиша се опита гласът й да прозвучи далеч по-спокойно, отколкото се чувстваше в момента.

— Много си смешна, Лиша.

Отново можеше да говори. Фелиша почувства такова облекчение, че й се прииска да я прегърне, но знаеше, че не бива. Вместо това понечи да хване ръката й и едва тогава разбра, че и двете ръце на Кейт са заети — тя с всички сили се бе вкопчила в два ремъка, които дърпаше, за да си осигури необходимата опора при напъните. Лекарят беше в долния край на родилната маса, облечен в специален костюм, с покрито с маска лице, а иззад очилата с дебели рогови рамки надничаха добрите му и благи очи.

— Добре, Кейт. Един хубав, голям напън сега… задръж… ето… това е… още малко… Хайде, момиче, по-силно… ето… добре. Сега почини малко — лицето на Кейт се бе изкривило от напрежение и само за миг пребледнялото й лице се покри с гъста червенина. Беше задъхана от усилието, бързо отпусна глава на възглавницата и погледна приятелката си.

— О, Лиша, не мога… помогни ми.

Фелиша изглеждаше уплашена и безпомощна и в този миг една сестра бързо се приближи към нея.

— Ако поддържате раменете й докато напъва, ще й помогнете много.

— Аз? — това бе единствената дума, която й дойде наум, но Кейт отново бе заприличала на уморено дете — вълнението и радостното очакване бяха изчезнали от очите й. Беше изтощена. В този момент друга болка разтърси цялото й тяло и всички се напрегнаха, докато лекарят правеше нещо между краката й.

— Лиша… — без да мисли повече, Фелиша нежно я прихвана през раменете и я стисна здраво, докато тя цялата се тресеше от усилие. Никога преди не се бе напрягала така, никога и за нищо в досегашния си живот.

— Не мога… няма да…

— По-силно, Кейт! Хайде, сега!

Гласът на доктора беше строг и настоятелен, сестрите непрекъснато се суетяха насам-натам, потропваха с различните инструменти, а Кейт отново започна да плаче.

— Не мога… Аз…

Фелиша усети, че по лицето й започна да се стича пот, но не преставаше да поддържа раменете на Кейт.

Дори това й се струваше прекалено тежко, макар да знаеше, че нейните усилия са нищо в сравнение с това, което Кейт сигурно чувства в този момент. Защо, по дяволите, не й дадат нещо, за да ускорят раждането! Защо не използват форцепс! Защо не използват нещо, дявол да го вземе?

— Напъвай! По-силно!

Лекарят сякаш не изпитваше капка милост или състрадание и Фелиша веднага го намрази като видя изкривеното лице на Кейт. Не толкова болката, колкото усилието и напрежението бяха разкривили чертите й, но Фелиша нямаше как да го знае. И тогава изведнъж сестрите отново се скупчиха около тях.

— Хайде, Кейт. Можеш да го направиш. Само още един силен напън. Това е… хайде…

Вече не й оставаше време, за да отдъхне и Фелиша внезапно разбра, че напрежението в стаята се е покачило. Погледна към лекаря и видя, че нямаше и помен от спокойното му и благо изражение. Една от сестрите проверяваше монитора на системата, свързана с Кейт. И тогава Фелиша чу тихия й глас от другата страна на масата. Надяваше се, молеше се Кейт да не е чула нищо.

— Сърдечната дейност на плода, докторе.

— Забавена ли е?

— Неравномерна.

Той кимна в отговор и в този миг Кейт се сгърчи от поредната болка.

— Добре, Кейт, това е. Сега искам от теб един голям и силен напън. Сега!

Но този път тя само потрепери и се блъсна назад в ръцете на Фелиша. Отметна назад глава и от гърлото й се изтръгна протяжно и измъчено ридание.

— О, Лиша… Том… Том! О, Том! Моля те…

— Кейт, моля те, скъпа. Моля те, направи го заради нас. Заради Том. Опитай още веднъж — по лицето на Фелиша се затъркаляха едри сълзи. Заслепена от тях, тя държеше крехките рамена в треперещите си ръце и се молеше този кошмар най-сетне да свърши. Кейт нямаше да издържи повече. Фелиша знаеше това. Но може би зарази Том…

— Моля те, скъпа. Зная, че можеш да го направиш. Напъни с всичка сила!

А след това всичко стана толкова бързо — потрепването на инструментите, сумтенето на лекаря, веселия възглас на една от сестрите. Кейт за миг замълча и след това стаята се изпълни с непрекъснат, немощен плач.

— Момче е — лекарят силно го тупна по дупето, а Кейт разплакана се отпусна на възглавницата и се усмихна на приятелката си.

— Направихме го.

— Ти го направи, шампионке — Фелиша също плачеше. — О, а той е толкова красив! — беше малък и топчест, лицето му беше зачервено от рев. Изведнъж той напъха малкия си палец в устата си и престана да плаче.

Кейт се разсмя, загледана в сина си. Фелиша никога преди не бе виждала по-прекрасна гледка. Не можеше да спре да плаче, а Кейт само се усмихваше, преливаща от щастие и гордост. Без да кажат нито дума повече, сестрите моментално го повиха и го подадоха на майка му. Пъпната връв бе прекъсната. Той вече беше свободен.

И беше неин.

Кейт продължаваше да плаче, стиснала сина си в ръцете си и изведнъж отново погледна към Фелиша. И Фелиша разбра. И тя го бе забелязала. Макар че беше още толкова мъничко, бебето приличаше на Том.

— Как ще се казва? — сестрата, която беше прекарала най-много време около Кейт, се приближи и погледна малкото розово личице, сгушено в прегръдките на майка си. Беше едро бебе, почти четири килограма.

— Името му е Тайг — успокоена и отпусната, Кейт се изсмя високо и щастливо. Отново приличаше на момиче, надигна глава и се огледа. — Ей, хора, аз съм майка — всички се разсмяха заедно с нея, а Фелиша дълго не можа да спре радостния си смях, независимо от сълзите, които продължаваха да се стичат от очите й.