Даниел Стийл
Сезон на страстта (37)

Глава тридесет и втора

— Кейт?

Усети, че той леко я разтърсва и когато отвори очи, видя, че навън е все още тъмно. В стаята също цареше полумрак. Беше запалил само една лампа в най-отдалечения ъгъл на стаята, която излъчваше мека и ненатрапчива светлина.

— Здравей, скъпа!

Нежно погали гърба й и тя отново затвори очи. Беше толкова приятно да чувства отново ласките му. Но му беше ужасно сърдита. Спомни си случилото се и напълно се разсъни.

— Какво искаш?

— Да поговорим.

— За какво?

Отказваше да отвори очите си, но почувства, че е запалил огън в камината.

— Отвори си очите.

— Махай се.

Но вече започваше да се усмихва. Ник се наведе и я целуна по бузата.

— Престани!

— Искам да те попитам нещо.

Отвори едното си око и се намръщи.

— Не започвай пак!

— Не, няма.

— Какво има тогава?

— Какво се случи днес в „Сакс“?

Усмихваше се и й говореше много тихо, но очите му все още бяха загрижени. Изобщо не можа да се съсредоточи върху работата си тази вечер. А веднага щом свършиха, хукна към къщи, за да провери дали се е прибрала. И когато я видя сгушена под завивките, едва не се разплака от облекчение. Не го интересуваше дали му е сърдита. Поне си беше у дома. Не беше умряла, болна или пребита някъде по улиците, нито пък бе изпаднала в нервна криза. Но тя все още не му бе отговорила.

— Разкажи ми за „Сакс“.

— Има ли нещо, което да не знаеш? — седна в леглото и го погледна с изненада. — Да не би да ме следиш?

Но той само поклати глава и тъжно се усмихна.

— Не, обадиха се от магазина. Искаха да се уверят, че си се прибрала вкъщи. И така, какво се случи?

— Нищо.

— Те ми казаха нещо съвсем различно.

— Добре де, припаднах. Ядох прекалено много на обяд.

Фелиша му бе казала тъкмо обратното, но не й спомена нищо за това. Не искаше да я кара да се чувства като на разпит.

— Сигурна ли си, че това е причината?

Внимателно се пресегна и взе лицето й в ръцете си.

Очите й веднага се напълниха със сълзи и тя започна да се отпуска в ръцете му.

— А ти какво мислиш, Ник?

— Мисля, че може би… надявам се… — погледна я толкова нежно, че тя заплака още по-силно, а той се усмихна. — Пепеляшке, възможно ли е да си бременна?

Гледаше я много напрегнато и тя бавно се отдръпна от ръцете му.

— Защо да съм бременна? — но както и Фелиша преди, тя се замисли, като се опитваше да си спомни нещо, да свърже някои събития и изведнъж го погледна с глуповата усмивка. — Може би. Дори и не бях помисляла за това.

— Възможно ли е да е нещо повече от може би!

Гледаше я изпълнен с надежда.

— Струва ми се — да. Исусе, не мога да си обясня как изобщо не съм се сетила за това! — беше започнала да се чуди дали не е болна от някаква рядка болест. Ухили му се, а той я целуна нежно, а след това по-настойчиво, като внимателно потърси гърдите й. — Трябва вече да съм на около седем седмици. Това беше в нощта, когато Тайг… нали?

— Не зная. Твърде рано ли е, за да се каже със сигурност?

— Не. Мисля, че точно сега е моментът.

— Искаш ли да опитаме отново? — тя се разсмя, а той легна до нея.

— Да опитаме отново, а?

— Разбира се, защо не?

Но нямаше нужда да го правят. Беше бременна. Тестът, който й направиха на следващия ден, беше положителен.

— Сигурна ли си? — Ник не беше на себе си от вълнение, когато тя затвори телефона, след като бе чула резултата от теста. Гласът на сестрата бе съвсем равнодушен и безпристрастен:

— Харпър? А, ето го. Положителен.

— Ти си бременна?

— Да, бременна съм. Съвсем сигурно е. Поне това каза сестрата.

Прегърна го и той засия насреща й.

— О, Кейт, обичам те!

— И аз те обичам — изрече го съвсем тихо, заровила лице в гърдите му. — И толкова съжалявам за Ню Йорк.

Не му го беше казала предишната нощ, но искаше той да го знае.

— Всичко е наред. Нищо не се е случило. Но, ако някога пак тръгнеш за Ню Йорк, ще изпратя след теб въоръжена охрана — а след това изведнъж я погледна напълно сериозно. — Не искам да пътуваш, докато си бременна. Изобщо. Ясно?

— Да, сър.

— Ами новата ти книга? Готова ли си да изчакаш няколко месеца? Едва ли ще е толкова фатално за кариерата ти.

— Тя така или иначе няма да излезе поне още една година. Времето е чудесно подбрано.

Усмихна му се и разроши косата му. Ник приемаше всичко толкова на сериозно! Тя не се притесняваше от тази бременност, така както се бе притеснявала с Тайг, а и това беше толкова отдавна. В определен смисъл Кейт се чувстваше нов човек.

А и сега щеше да е толкова приятно с Ник, който е постоянно край нея. Притисна се силно към него и за няколко минути всеки потъна в мислите си. А след това той отново я погледна.

— Обещай ми, че няма да се натоварваш, докато си бременна.

— Да се натоварвам с какво? — опита се да обърне всичко на шега.

— Кейт… моля те…

Искаше това дете повече от всичко на света. И тя разбра.

— Успокой се, скъпи. Обещавам — почувства как той въздъхна с облекчение и в този момент звънна телефонът. Тя го погледна и се захили. — Може би ще ни кажат, че са сгрешили.

— Кажи им, че е твърде късно. Ние сме съгласни с резултата.

Кейт му се усмихна и вдигна телефона, но лицето й веднага помръкна.

— Здравей, Стю — усети как Ник веднага се напрегна.

— Това е изненада. Кога?… Не зная — погледна към Ник и се усмихна, но той вече бе започнал да се паникьосва. Беше скочил от леглото и кръстосваше стаята, а лицето му изразяваше истинско отчаяние. Всичко започваше отначало. Уейнбърг и шибаните му пътувания.

— Ти обеща!

— Успокой се! — сложи ръка на слушалката, докато му го казваше, а след това се опита да продължи разговора си с Уейнбърг.

Каза му едно мъгляво ще видя. Но Ник не можеше да издържа повече. Грабна телефона от нея и закри слушалката с ръка.

— Можеш да му кажеш, че човекът, когото се опитва да експлоатира, е в особено състояние, и че може да си вземе шибаното пътуване, или каквото там предлага, и да си го навре отзад.

Погледна я с отчаяние, а тя се усмихна и отново взе телефона.

— Извинявай, Стю — ухили се на Ник и лицето му малко се проясни като чу думите й. — Няма да играе в турнира с теб. Смята, че се опитваш да го експлоатираш. И освен това е бременен. Много е темпераментен — Ник завъртя очи и се отпусна на леглото с усмивка. — Не, каза, че можеш да си го завреш отзад. Не, това е всичко, което каза… Чудесно, ще му предам — затвори телефона и го изгледа с насмешка. — Тревожите се прекалено много, господин Уотърман.

На лицето й грееше широка усмивка.

— Ти си една разглезена хлапачка, Пепеляшке. Някой казвал ли ти го е напоследък?

— За последен път го чух тази сутрин. Между другото, кога ще получа другата стъклена пантофка?

Усмихна му се и се настани в скута му.

— Когато ми обещаеш, че няма да пътуваш никъде и няма да се съсипваш от работа, докато си бременна. Ако ми обещаеш това, ще получиш всичко, което пожелаеш.

— Някой ден ще ти припомня тези думи.

— Не ми отговори на въпроса.

— Това въпрос ли беше? На мен ми прозвуча като заповед.

Повдигна едната си вежда и прокара пръст зад ухото му.

— Говоря сериозно, Кейт. Това означава много за мен.

— За мен също. Но не е необходимо да ме насилваш или заплашваш. Имай ми малко доверие.

— Не и когато става дума за работата ти… и за нашето дете — погледна я леко намръщен. — Ще ти бъде ли много трудно, Кейт? Да се справяш с две деца?

Тя поклати глава, но за момент се замисли.

— Не.

Поне така се надяваше. Но ако се появяха някакви проблеми, щяха да намерят начин да ги разрешат.

— Мислила ли си за… за…

Но тя го прекъсна, преди да се е доизказал.

— Не, няма да го направя — а след това силно го прегърна. — Искам това дете, Ник! Мисля, че и двамата винаги сме го искали. Тайг е по-особен. Той винаги е бил само мой. Никога не съм имала с кого да споделя очакването, раждането и всички онези прекрасни преживявания, които идват след това. Но сега, с това бебе всичко ще бъде по-различно.

— Включително и това, че не сме женени — изглеждаше леко смутен, докато го казваше, а след това изпитателно я погледна. — Няма ли да ви е неприятно? На Тайг и на теб?

— Разбира се, че не. Тайг е твърде малък, за да мисли за това, а що се отнася до мен, мислиш ли, че ме интересува какво ще си кажат хората? Освен това, някой ден ние ще се оженим — погледна по-бледата ивица на пръста си, там, където години наред бе носила брачната си халка. — А дотогава това няма никакво значение. Освен ако… не ти създаде на теб някакви проблеми. Искам да кажа в шоуто.

Трябваше да помисли и за това. Нейната репутация не беше единственото нещо, което имаше значение. Но той вече широко се усмихваше.

— В този налудничав свят, в който живеем? Шегуваш ли се? По-скоро ще ни помислят за луди, ако се оженим и имаме бебе. Но знаеш ли, снощи измислих нещо — изведнъж се смути, но после реши да продължи да сподели идеята си. — Ако ти или Тайг се притеснявате, бихме могли да кажем на хората, че сме женени. Кой ще разбере, че не сме? Можем да им кажем, че сме отишли някъде и сме се оженили без всякакъв шум и излишни свидетели. А после… по-късно… ще постъпим точно по същия начин. Никой няма да разбере дали сме женени или не.

Но тя вече решително и неотстъпчиво клатеше глава.

— Глупости! Няма начин, господин Уотърман. Няма да го направя.

— Защо?

— Защото, когато най-накрая се оженим, не искам да се крия от хората, сър. Искам да го направя с най-прекрасната церемония, с повече шум и стил, отколкото можеш да си представиш. Искам целият свят да разбере, че се женя за теб. Какво ще кажеш?

— Знаеш ли какво, Пепеляшке?

— Какво?

И двамата се усмихнаха широко.

— За това, което току-що каза, ще получиш и другата стъклена пантофка.

Тя му се усмихна и притисна устни към неговите и дълго и нежно го целуна.

— Имаш ли някаква представа колко много те обичам, Никълъс Уотърман?

— Искаш ли да се качим горе и да ми покажеш?

— По всяко време, господин Уотърман.

По всяко време.