Даниел Стийл
Сезон на страстта (36)

Глава тридесет и първа

— Върнах се!

Беше четири часът след обяд, когато се прибра у дома. Всички си бяха вкъщи. Дори и Бърт, който я чакаше в предния двор и весело махаше с опашка, докато тя слизаше от малката и грозна, взета под наем кола. Тайг трополеше наоколо с новите си ролкови кънки, а Ник тъкмо взимаше някакви документи от колата си.

Изведнъж всички се втурнаха към нея, заговориха в един глас, прегръщаха се и се целуваха. Ник я притисна толкова силно към себе си, че тя едва успя да си поеме дъх.

— Жено, ако пак заминеш някъде през следващите шест месеца, аз напълно ще полудея, а освен това… — захили се — ще подпаля новата ти книга.

— Да не си посмял! — погледна го ужасена. Изгаряше от нетърпение отново да се залови с нея. Не се бе докосвала до пишещата си машина вече няколко седмици.

— Ако го направиш, ще ти изгоря всичките бандажи и…

— Какво е бандаж?

Тайг зададе въпроса си с пълно гърло и те и двамата се разсмяха.

Целият следобед премина в смях и закачки. Ник непрекъснато подканяше Кейт да се приберат, за да си подремнат, а Тили заведе Тайг в парка, за да изпробва новите си кънки. А когато се върнаха, Ник и Кейт вече си правеха чай, облечени с халатите си за баня.

— Искаш ли да дойдеш на шоуто тази вечер, Кейт?

Тя го погледна с изненада.

— Така?

— Не, предполагах, че смяташ поне да се облечеш — дразнеше я и тя бързо му се изплези.

— Искам да кажа, че ме каниш така? Без прическа, грим и всичко останало?

Изглеждаше ужасена, но той се облегна на стола и се разсмя.

— Чуй, самовлюбена госпожице. Недей забравя, че случайно живееш с режисьора на това шоу. Исках само да знам дали ще дойдеш с мен, за да ми правиш компания, докато го записваме.

— Значи не ме каниш като гост?

Изглеждаше шокирана, но очите й весело блестяха.

— Ама ти за каква се мислиш? Да не би случайно да си някаква знаменитост или суперзвезда?

— По дяволите, господин Уотърман! Ама разбира се. Аз съм автор на бестселъри.

— О, така ли? — пъхна ръка под робата й, а след това се наведе през масата, за да я целуне.

— Невъзможен си. Но след като ме каниш — погледна го и се усмихна, — с удоволствие ще дойда да ти правя компания. Няма ли да притесним останалите?

— Това си е техен проблем. Аз командвам там. Забрави ли?

— О, вярно! Точно така.

— Струва ми се, млада госпожо, че е крайно време да се прибереш у дома и да се установиш тук за постоянно. Вече май си забравила кой какъв е в тази къща.

Тя бавно започна да гали вътрешната страна на ръката му, а той настръхна и я погледна с блеснали очи.

— Ако продължиш така още малко, ще го приема много по-сериозно, отколкото очакваш.

— Тук, в кухнята? — отново се усмихваше. Изпитваха непреодолима страст един към друг както в самото начало. Меденият им месец отново бе започнал.

— Да, в кухнята, Пепеляшке. Готов съм да те любя навсякъде, по всяко време и по който пожелаеш начин през останалата част от живота си. Обичам те!

Кейт нежно го целуна по устните и те набързо се любиха в кухнята преди Тайг да ги е изненадал. После бързо навлякоха халатите си. Заливаха се от смях като две ужасно палави деца и отчаяно се опитваха да изглеждат така, сякаш спокойно си пият чайчето.

— Облякъл си си халата наопаки — тихо му го прошепна в ухото и се изхили, а той се обърна да я погледне и се разсмя още по-силно. Коланът на робата й се подаваше през ръкава.

Продължиха така още няколко седмици. Тайни срещи в стаята, която тя на шега наричаше тавана, страстно и всеотдайно любене в любимото им гнезденце на последния етаж, дълги, мързеливи закуски в кухнята, разходки с Тайг.

Често го придружаваше до студиото за записа на шоуто, а той търпеливо седеше в любимия си кожен стол, докато тя работеше върху новата си книга.

Живееха като сиамски близнаци, но това много им харесваше. И двамата разбираха, че не могат да продължават така до безкрайност — тя трябваше да направи някои проучвания във връзка с книгата, а той имаше доста допълнителна работа, която трябваше да свърши за шоуто.

Но точно в този момент имаха нужда само от едно — да са постоянно заедно.

— Не се ли уморяваш да седиш тук и да ме гледаш как се трепя върху тази глупава книга?

— Мила моя, една жена, която печели толкова много пари за работата си, не може да пише глупави книги.

— На какво дължа този подновен интерес и уважение към таланта ми?

— На последния ти хонорар. Тази сутрин видях чека върху бюрото ти. Господи, какво ще правиш с всичките тези пари?

Радваше се, че книгата се продава толкова добре. Знаеше, че това означава много за нея. Сигурност за бъдещето на Тайг, пари за лични разходи, за подаръци, които би искала да му купи. Но това означаваше още, че тя се чувства независима, а той разбираше, че това е много важно за нея.

Тя се облегна на стола си и се загледа в него, като не преставаше да се чуди какво да му купи за Коледа. Дотогава оставаше само още един месец.

— Между другото, какво би искал да получиш за Коледа? — тя запали цигара и отпи от изстиналия вече чай. Ник вдигна поглед от вестника, който четеше, докато тя работеше.

— Знаеш ли какво наистина бих искал за Коледа?

— Какво? — тя се захили. Мислеше си, че знае със сигурност какво ще й каже.

— Не ме гледай така, малка развратнице! Това, което наистина искам, е отново да видя хубавия загар на това твое бледо лице. Искаш ли през празниците да отидем до Акапулко? Или някъде другаде?

Тя го погледна с изненада.

— Никога не съм била там. Това може да се окаже много забавно.

Замисли се върху предложението му, а той напрегнато я погледна, без да отговори на усмивката й.

— Кейт?

— А?

— Добре ли си?

На лицето му се изписа тревога и безпокойство.

— Разбира се. Защо?

Но и двамата знаеха защо. Беше уморена през повечето време, нямаше апетит, лицето й беше болезнено бледо, а под очите й имаше големи тъмни кръгове. Но въпреки това работеше много упорито върху книгата и смяташе, че неразположението й се дължи на преумора.

— Защо не отидеш на лекар?

За пръв път споменаваше за това и тя с уплаха установи, че той наистина е много загрижен.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

— Добре. Ще помисля. Когато свърша книгата.

И какво толкова щеше да й каже лекарят? Имаше ли нещо, което тя самата да не знае?

Ще й каже, че е била подложена на много силен натиск? Че е живяла под постоянен стрес? Че целият й живот се е променил и че синът й два пъти е бягал от къщи? Че вече завършваше една книга от петстотин страници?

Всичко това й беше известно. Какъв беше смисълът да ходи на лекар?

— Едва ли ще ми каже нещо, което да не зная. Ще ми каже, че се преуморявам, че съм преживяла много промени и други подобни дивотии. Има ли смисъл да харча пари, за да чуя всичко това?

— Направи ми една услуга и икономисвай пари от нещо друго — погледна я сериозно и се изправи. — Настоявам, Кейт. Обещай ми, че ще отидеш. И не след шест месеца.

— Да, любими — каза го прекалено мило и той се намръщи.

— Обещаваш ли?

— Да, но само ако и ти ми обещаеш да не се притесняваш толкова.

— Разбира се.

Но и двете обещания бяха напълно фалшиви. Тя не обичаше да ходи по доктори, а той не можеше да спре да се тревожи. Не и когато ставаше дума за нея. А тя наистина не изглеждаше добре. Дори и Фелиша го бе забелязала. Но Кейт и този път бе успяла да отклони разговора от себе си.

— Какво смяташ да правиш днес?

— Имам среща с Фелиша на обяд. Искаш ли да дойдеш?

— Не, трябва да се срещна с няколко колеги в Пресклуба. А след обяд имаме събрание в студиото — погледна часовника си, а след това се наведе да я целуне. — Всъщност, вече почти съм закъснял. Ще се върна вкъщи около три часа.

— Ще се опитам и аз да съм тук по това време — опита се, но не можа да се прибере преди пет.

След обяда с Фелиша в „Трейдър Викс“, Кейт изгуби един час в пазаруване, а след това влезе в „Сакс“. Само за минутка. Само за да види дали са получили нещо ново. Но магазинът беше претъпкан и тя се почувства безкрайно уморена. Стори й се, че трябва да чака асансьора с часове, а когато той най-сетне пристигна, тя се набута чак в задния му край и един от останалите пътници силно я притисна в гърба. Когато стигнаха на третия етаж, я видяха свлечена на пода. Беше припаднала. От управата на хотела поискаха да позвънят в дома й, но тя не им позволи. Остана в „Сакс“ един час. Вдишваше амоняка, който й бяха подали, и се чувстваше пълна глупачка. След това взе такси и се прибра вкъщи. Не смееше да шофира сама. Щеше да й се наложи да каже на Ник, че е имала проблем с колата.

По дяволите!

А когато се прибра у дома, все още се чувстваше леко замаяна и несигурна. Беше решила да бъде весела и забавна с Ник и колкото е възможно по-бързо да се качи в спалнята и да си легне. Беше я поканил да отиде с него в студиото, но ще трябва да измисли някакво извинение и за това.

Пъхна ключа в ключалката и вратата лесно се отвори. Помисли си с надежда, че той може би не си е вкъщи. Но беше. Седеше във всекидневната и я чакаше, а лицето му бе разкривено от гняв.

— Как мина обядът?

— Чудесно. А твоят…? — млъкна веднага щом видя лицето му. — Какво се е случило?

— Кой е Филип?

— Какво?

— Чу ме добре — погледна я с ярост и тя усети, че отново й се завива свят. Бавно седна на един стол. — Кой, по дяволите, е Филип?

— Откъде да знам? Това някаква игра ли е?

Чувстваше се слаба и отпаднала, но гласът й прозвуча сърдито. Беше уплашена. Филип? Филип от Ню Йорк?

— Всъщност, и аз започвам да си задавам същия въпрос. Може би всичко между нас е някаква игра? На всеки няколко месеца откривам нещо ново за теб.

— Какво означава всичко това?

— Ето това — той прекоси стаята и хвърли в скута й парче хартия. — Беше в неадресиран плик пъхнат под входната врата. Помислих си, че си ми оставила бележка, но сгреших.

Хартията беше жълтеникава на цвят. Бележката беше написана с кафяво мастило, а почеркът беше красив и представителен. А след това Кейт видя монограма в горния край.

Ф.А.У.

Филип Антъни Уелс. Усети как сърцето й сякаш спря за миг. Исусе! А и самото писмо никак не можеше да й помогне.

„Съжалявам, че трябваше да си тръгнеш така внезапно. Обядът беше приятен, а първата вечер, която прекарахме заедно — незабравима. След като си тръгна, музиката в бара вече не звучеше така прекрасно. Най-накрая успях да дойда в Калифорния и очаквам да изпълниш две обещания. Вечерята и посещението във «Ванеси» с ненадминатия «zabaglione». Ще излезеш ли с мен довечера? Обади се! Отседнал съм в Станфорд Корт.

С обич: Филип.“

Тя едва не зяпна от изненада.

— О, Исусе! — погледна към Ник и огромните й очи веднага се напълниха със сълзи.

— И аз възкликнах по същия начин. Страхотно писъмце. Но не позволявай моето неодобрение да те лиши от възможността да вечеряш с него тази вечер — гласът му тежеше от болка и гняв. Когато прочете писмото, се почувства така, сякаш някой изневиделица му бе нанесъл силен и съкрушителен удар. — И какво точно се случи между вас в Ню Йорк?

— Нищо. Съвсем случайно вечеряхме заедно. В „При Джино“.

— Случайно? — изгледа я злобно, а тя скочи на крака и захвърли палтото си.

— О, за Бога! Не можах да хвана нито едно шибано такси от летището и затова двамата с него се качихме заедно. Случайно бяхме отседнали в един и същи хотел. А вечерта, когато отидох да вечерям в „При Джино“, той беше там. Побъбрихме на бара, а след това решихме…

Разказът й звучеше ужасно и лицето му изразяваше всичко друго, но не и облекчение. Но тя реши, че не трябва да се отказва по средата.

— Просто решихме да вечеряме заедно. Голяма работа! И какво от това?

— А след това?

— Какво искаш да кажеш?

— В чия стая отиде след това?

— В моята, за Бога! А той си отиде в неговата. За каква ме мислиш, по дяволите! За уличница?

— Ако си спомням правилно, през оная седмица ние почти не си говорехме.

— И какво от това? Да не би да мислиш, че всеки път, когато се караме, аз излизам и си лягам с първия срещнат?

— Не. Но очевидно си вечеряла с един.

— Върви по дяволите!

Отново грабна палтото си и го изгледа с блеснали очи. Беше побесняла от яд. Майната му! Ще му разкаже всичко, както си беше и ако реши, че не му харесва, може да вземе скапания си живот и да го навре, където пожелание.

— Да, вечерях с него. А после отидохме да пийнем по нещо в бара на хотела. А два дни по-късно обядвах с него. И ако Тайг не бе избягал от дома точно в този ден, сигурно щяхме да вечеряме заедно. Но това е всичко, в което съм се провинила. Не, всъщност, сега, като заговорих за това, се сетих, че го целунах. Да! Аз съм на двадесет и девет години и го целунах. Но това е всичко, което направих, кучи син такъв. И няма никаква нужда да се правиш на куче пазач. Аз мога съвсем сама да се опазя от леглата на чуждите мъже. Но искам да ти кажа, умнико, че дни наред бях благодарна на Тайг за това, че избяга точно в този ден. Защото по онова време бях толкова нещастна и неуверена в нашето бъдеще, че може би щях да легна с него. Но не го направих. И бях искрено щастлива и благодарна, че се случи така. Защото не исках да спя с него. Защото обичам теб, глупав кучи сине, а не някой друг.

Крещеше силно и цялата трепереше, риданията вече напираха в гласа й, но тя стоеше права, размахваше писмото и бавно пристъпваше към него.

Ник бе втрещен от държанието й. Никога не я бе виждал в такова състояние. Изглеждаше така сякаш всеки момент ще получи удар и ще се строполи мъртва в краката му. Изведнъж се почувства истински глупак. Разбираше, че му казва истината, но когато се прибра вкъщи и намери писмото, изпадна в неконтролируем гняв. Знаеше, че му бе вярна, макар да бе малко смутен от целувката. Но можеше да преживее една целувка и беше истински щастлив, че тя не бе направила нищо повече. Само че вече бе твърде късно да се радва. Тя застана до него и размаха писмото под носа му.

— И знаеш ли какво можеш да направиш с това? Можеш да го занесеш на Филип Уелс и да го натъпчеш в шибаното му гърло. А след това можете двамата да отидете във „Ванеси“ и да се натъпчете със „zabaglione“. Не ме интересува какво ще направиш. Само се махни от очите ми!

А след това, ридаейки, тя се обърна, хвърли писмото на пода, грабна палтото и чантата си и излезе. Поспря за момент на входната врата уплашена, че може да припадне отново и той я погледна.

С нея ставаше нещо ужасно.

— Добре ли си?

— Гледай си работата! — с тези думи затръшна вратата след себе си и излезе.

Тайг беше на гости у едно приятелче, така че тя нямаше какво да прави у дома и нямаше никакво желание да остане заедно с Ник.

По дяволите и Филип Уелс! Мразеше ги и двамата.

И в този момент изведнъж се сети, че бе оставила колата си в града. Отправи се към залива пеша, като плачеше като малко дете. Защо Филип бе постъпил така с нея? И защо Ник беше прочел писмото? А и тя, защо го бе целунала оня ден в Ню Йорк?

Седна на една ограда на няколко преки от къщата им. Остана там известно време, заровила лице в ръцете си, като хълцаше неудържимо. Искаше й се да е мъртва в този момент.

А вкъщи Ник все още седеше във всекидневната, взираше се в писмото, което тя беше захвърлила на пода, и му се искаше да бе подходил по-иначе към проблема. Никога не я бе виждал толкова възбудена. А когато се спря на вратата, изглеждаше направо ужасно — лицето й бе сиво-зелено и измъчено. Трябваше да бъде по-настойчив и да я накара да отиде на лекар. Може би нервите й бяха опънати до скъсване.

Телефонът иззвъня и прекъсна мислите му. Той тръгна към него, по пътя грабна писмото, смачка го и го хвърли в кошчето.

— Госпожа Харпър? Не, съжалявам, няма я вкъщи. Какво? Защо ме питате дали е добре? Какво е направила?… О, Боже… Не, не, всичко е наред. Аз ще се погрижа.

Остана неподвижен за момент, а след това се обади на Фелиша. Имаше късмет, че я намери веднага. Беше вече почти шест часът. Тя се съгласи да намине към тях веднага. По гласа му разбра, че нещо не е наред.

— Къде е Тайг? — огледа се наоколо. Къщата изглеждаше необичайно тиха и тъмна.

— Ще нощува у един приятел. Проблемът не е Тайг, Лиша, а Кейт. Мисля, че тя никак не е добре.

Отново бе седнал във всекидневната и държеше главата си с двете си ръце. Фелиша седна срещу него и внимателно го погледна.

— И ти не ми изглеждаш особено добре. Какво се е случило?

— Постъпих като пълен глупак — отиде до кошчето, извади писмото и й го подаде. — Намерих го като се прибрах днес. Пликът не беше адресиран и аз помислих, че е за мен.

— Опа! — погледна го и се усмихна накриво, но на него не му беше до смях.

— И като първи глупак се нахвърлих отгоре й веднага щом се прибра. Тя ми разказа цялата история. Нищо особено. Но това, което ме изуми напълно, бе състоянието, в което изпадна. За Бога, Лиша, никога не я бях виждал такава. Тя изцяло изгуби контрол върху себе си. Крещеше и трепереше и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Напоследък не е никак добре, но не иска да отиде на лекар. Работи прекалено много, не спи достатъчно, уморена е през повечето време и плаче, когато си мисли, че не я виждам. Струва ми се, че е болна. Или има нещо друго. Но не зная какво е, по дяволите! — а след това погледна Фелиша и й каза най-важното. — Току-що ми се обадиха от Сакс. Днес след обяд е припаднала в асансьора. Уплашен съм до смърт.

— Доколкото разбирам, тя не е вкъщи сега? — Фелиша също изглеждаше притеснена.

Той отрицателно поклати глава.

— Не. Изхвърча оттук… заради това… — размаха писмото, а след това отново го смачка.

Фелиша мразеше да задава подобни въпроси, но май се налагаше. А и Кейт не бе човек, който би се забъркал в нещо подобно. Макар че малката хитруша не й бе казала абсолютно нищо за Ню Йорк. А след това си спомни как блеснаха очите й, когато заговориха за „При Джино“. Но това не обясняваше сцената, която бе направила и припадъка.

— Възможно ли е… тя да е отишла при онзи мъж?

Ник отново поклати глава.

— Не и в състоянието, в което беше, когато излезе оттук. И… не, сигурен съм, че не е.

— И аз не го допускам. А тя вече е голяма и зряла жена. Просто ще трябва да постъпи разумно и да отиде на лекар. На обяд не хапна почти нищо. Но пък не забелязвам да е отслабнала.

А след това се облегна на стола си и замислено присви очи.

— Какво има? — изглеждаше по-уплашен отвсякога. Нима имаше още нещо, което да не знае?

— Хрумна ми нещо — погледна го в очите. — Боя се, че аз самата нямам никакъв опит в това отношение, но ми се струва, че и друг път съм виждала Кейт в подобно състояние. Тогава си мислех, че се дължи на неприятностите и непрекъснатия тормоз, свързан с Том.

Фелиша се намръщи и се замисли. Щеше да е истинско облекчение, ако се окажеше вярно.

— Нерви?

— Не. Не съвсем — леко се усмихна и го погледна. — Далеч съм от мисълта да се меся в личния ви живот, но възможно ли е да е бременна?

— Кейт? — изглеждаше изумен.

— Не Тили, надявам се — и двамата се разсмяха.

— Не зная. Не съм мислил за това. Винаги съм смятал, че ако се случи нещо подобно, тя ще разбере и…

— Не разчитай на това. Половината от жените, които познавам, разбират, че са бременни, едва когато станат на три месеца. Може просто да не е забелязала. Може да си обяснява неразположението си с пътуването до Ню Йорк, с храната, със сексуалния ви живот. Кой знае! Но каквито и да са причините, хората напоследък не обръщат особено внимание на състоянието си — самата мисъл, че и тя може да не забележи нещо такова, я накара да се изпоти. Но Кейт беше точно такъв тип човек.

— Има ли някаква вероятност да е бременна? Докато беше бременна с Тайг, също имаше такива периоди на необяснима раздразнителност и агресивност. Изпадаше в ярост, само като чуеше за журналисти и вестникари, само че по онова време ми се струваше нормално и разбираемо. Но сега като се замисля за това, виждам, че в определени моменти тя просто минаваше всякакви граници. Спомням си, че и тогава припадна няколко пъти. А през първите няколко месеца от бременността си изглеждаше направо ужасно — погледна го мрачно. — Но тогава й се бяха струпали твърде много неприятности.

— През изминалите няколко месеца не беше много по-различно.

Той се облегна назад и се опита да се съсредоточи. Все още не можеше да се пребори със страховете си, че тя или е изпаднала в нервна криза, или бавно умира от рак. Бременна? Не беше мислил за това. И изведнъж си спомни.

— Исусе! Бях забравил. Нощта, когато Тайг избяга, първия път… ние дори се шегувахме с това тогава… тя забрави да си сложи диафрагмата — погледна към Фелиша, сякаш се опитваше да се извини, че я занимава с всички тези подробности. — Както и да е. Но очевидно е възможно да е бременна. Толкова неща се случиха от тогава, че и двамата забравихме за това. Или поне аз забравих. Ти наистина смяташ, че тя не знае, нали?

Той изведнъж се развълнува.

— Може би. Но не се вълнувай толкова. Може и да греша. Между другото, имаш ли нещо за пиене? — тя запали цигара и се изправи. — Имах дяволски тежък ден.

— Да — отправи се към бара. Винаги имаха всичко необходимо, за да й приготвят мартини в случай, че наминеше край тях.

— И какво да правя сега?

— Изчакай я да се върне и я попитай.

— Ами ако не се прибере у дома? Ако отиде при онзи мъж?

Пребледня при тази мисъл, а след това се изчерви и ядосано започна да бърка мартинито.

— Не си го изкарвай на питието, Ник. Ще се върне. Взе ли колата си?

Глупав въпрос. Разбира се, че я е взела. Но Ник отново я гледаше със странно изражение.

— Тя се прибра с такси. Вероятно е оставила колата си в града.

Фелиша никак не остана доволна от това, което чу. Сигурно се е чувствала дяволски зле, за да постъпи така.

— Мисля, че просто ще трябва да я изчакаш и да си поговорите. И, направи ми една услуга — тя довърши питието си и остави чашата на масата. — Искам да ме уведомиш за резултата. Ако е болна, искам да го зная — той загрижено кимна и Фелиша се изправи. — Неприятно ми е да те оставя, но наистина трябва да вървя. Имам среща в осем, а преди това трябва да свърша още доста неща.

Щеше да ходи на симфоничен концерт. С нов приятел.

— Да. Ще ти се обадя — а след това той също погледна часовника си. — По дяволите! И аз трябва да тръгвам след минута. Трябва да заснемем шоуто.

— Може би ще се е прибрала, когато се върнеш — Фелиша го потупа по рамото, докато той я изпращаше към колата й. Зачуди се как ли изглежда Ник в леглото. Красив и силен. Сигурна бе в това. Кейт беше щастливка. Погледна нагоре към него и се усмихна. — Всичко ще бъде наред. И в края на краищата може да се окажеш татко.

— Господи, Фелиша, бих бил безкрайно щастлив.

— Направи ми една услуга. Не заминавай никъде в деня на раждането. Не бих могла да преживея всичко това още веднъж.

Но по гласа й разбра, че е готова да го направи. Заради Кейт.

— Не се притеснявай, Лиша. Този път няма да ти се наложи. Искрено се надявам, че наистина е бременна.

Замислен се отправи към къщата и внезапно изпита непоколебима увереност, че е точно така. Беше готов да празнува, когато тръгна за работа. Само ако можеше да разбере дали Кейт е добре в този момент. В състоянието, в което излезе от къщата, би могла да направи всичко. Абсолютно всичко.

Но тя не направи нищо особено. Остана седнала на оградата и плака с часове. Накрая вече само трепереше. Искаше да се прибере вкъщи, но не и преди той да е излязъл.

В седем и двадесет се върна у дома, качи се горе, съблече се и си легна.

Беше изтощена. Събуди се, едва когато Ник нежно я хвана за рамото и леко я разтърси.