Даниел Стийл
Сезон на страстта (35)

Глава тридесета

Идеята на Кейт да се върнат в къщата й сред хълмовете за няколко дни се оказа чудесна. Посещението им там им осигури свободно време, за да осмислят всичко случило се през изминалата седмица.

Ник и Кейт имаха нужда да останат няколко дни заедно с Тайг. Той вече беше спокоен и в мир със себе си. През първия ден бе необичайно мълчалив, седеше сам на двора, стиснал мечето, което Том му бе подарил.

Но не беше нещастен. Беше просто умислен.

На следващия ден Кейт внимателно го погледна, докато седяха заедно на слънце. Ник беше зает с нещо в къщата.

— Може би трябваше да му разкажа за коня си — каза Тайг.

— Всъщност той никога не е обичал конете.

Кейт погледна към хълмовете, потънала в спомени. За момент почти забрави за момчето. Той я погледна недоверчиво.

— Не е обичал коне! — Тайг изглеждаше шокиран. Тя се усмихна и погледна малкото му личице. Вече изглеждаше по-добре. Отпочинал и щастлив, пак приличаше на предишното момче, а не на бездомното скитниче, което бяха намерили на пътя за Кармел.

— Как е могъл да не обича конете?

— Той обичаше футбола. Това беше целият му живот.

— И точно затова е станал такава звезда.

Кейт се усмихна на гордостта, която се долавяше в гласа на момчето.

— Да, така е.

— А ти също ли си голяма звезда, мамо?

Тя се захили и го погледна.

— Не. Написах една книга, която хората много харесват, но това не ме прави звезда. Никой не ме познава — облегна се назад и изпъна дългите си крака. — Но всички познаваха баща ти. Където и да ходехме, хората му искаха автографи, искаха да го докоснат, а жените искаха дори да го целунат.

Усмихна се, а Тайг се разсмя.

— И той позволяваше ли им?

— Не, когато беше с мен.

— Сигурно е много приятно да знаеш, че хората те обичат толкова много…

— Понякога. Но друг път е много трудно. Хората очакват прекалено много от героите си. Не ги оставят на мира. Не им позволяват да бъдат самите те, да живеят собствения си живот.

— Това не би ми харесало — откъсна едно листенце и започна внимателно да го разглежда.

— И на него не му харесваше. И точно затова не издържа. Всички хора около него постоянно го притискаха, изискваха от него и невъзможното. А той искаше единствено да играе футбол. До края на живота си.

— А не можеше ли?

Тя поклати глава.

— Не, скъпи. Професионалните футболисти остават в отбора само няколко години. А след това ги принуждават да се оттеглят.

— Какво означава това?

— Да спрат да играят.

— Завинаги?

— Завинаги.

— Но това е ужасно!

Захвърли листенцето и я погледна.

— Точно така се чувстваше и баща ти. Не искаше да се занимава с нищо друго. А те го накараха да напусне. А след това много хора започнаха да го тормозят и измъчват с въпроси и глупави коментари. Имам предвид журналистите, вестниците, запалянковците.

Това беше най-доброто обяснение, което можеше да му даде. Освен това беше истина.

— И той полудя. Така ли?

— Нещо такова.

— Спомня ли си, че е играл футбол?

— Не. Не мисля, че си спомня нещо. Той познава само господин Ерхард и мен, а също и мястото, в което живее. А сега вече познава и теб.

Усмихна му се, но очите й бяха тъжни и далечни. В този момент Ник излезе от къщата. Носеше одеяло и две ябълки. Подаде им по една и ги погледна с обич и топлота.

— Благодаря, мили.

Усмихна му се и му изпрати целувка.

— Вие, приятелчета, не искате ли да поседнете на това одеяло?

— Не — Тайг го изгледа пренебрежително, а след това си спомни нещо… думите, които баща му му бе казал… — Ти искаш ли, мамо?

— Добре — тя също си спомняше думите на Том.

Грижи се за Кейти.

Тримата разстлаха одеялото, седнаха на него и загризаха ябълките си. Кейт и Ник си поделиха едната, а Тайг лакомо се захвана със своята. Бяха свежи селски ябълки. Предишния ден ги бяха купили от пазара.

— Искаш ли да отидеш в ранчото на Адамс и да видиш новите му коне? — Ник го погледна, докато отхапваше от тяхната ябълка, но момчето само поклати глава.

— Не. В парка има по-хубави коне.

— В Сан Франциско!

Ник изглеждаше изненадан, но Тайг упорито кимна. Кейт се усмихна докато ги слушаше. Това място вече не ги задоволяваше. Стана й смешно като си помисли, че само допреди четири месеца Тайг изобщо не бе напускал градчето и околността. Спомни си първото им пътуване до Сан Франциско през юни… и нейното отиване там един месец преди това…

— За какво мислиш, Пепеляшке?

Ник й подаде ябълката, тя отхапа и му я върна обратно.

— Мислех си за живота ни тук през пролетта. Никой от нас с Тайг не бе излизал извън този град. И изведнъж всичко се промени, случиха се толкова много неща.

— Точно така стана.

— А ти какво прави през пролетта, господин Уотърман?

Погледна го с любопитство и се захили.

— Това изобщо не е твоя работа.

Захили й се в отговор и довърши ябълката.

— Толкова ли беше лошо?

— Що не си… — каза го съвсем тихичко и леко целуна шията й. Вече не се притесняваха толкова много от присъствието на Тайг. На Ник му хрумна още нещо. — Искаш ли да отидеш да се видиш с Джоуи?

Но Тайг отново поклати глава. Вече се бе сбогувал с тукашния живот. Имаше вече нови приятели. Имаше нов живот.

Прекараха следобеда заедно. Купиха си пържоли в града и Ник ги опече в задния двор. Вечерта заедно гледаха телевизия, направиха си пуканки на камината, също като първия път, когато Ник ненадейно бе пристигнал от Лос Анджелис. И както в старите дни, изчакаха Тайг да си легне, а след това се втурнаха към спалнята си, изпълнени с копнеж и непреодолимо желание.

— Боже, Боже, колко си нетърпелива тази вечер…

Ник я дразнеше, докато тя леко целуваше вътрешната страна на бедрото му и закачливо подръпваше шортите му.

— Доколкото си спомням, не ми се наложи да те дърпам насила, господин Уотърман.

Седна на пода до него, облечена само със сутиен и бикини, и весело се разсмя. След срещата с Том изглеждаше много по-щастлива и много по-освободена.

— Кейт? Доволна си, че отидохме да го видим, нали?

Тя мълчаливо кимна.

— Изпитвам огромно облекчение. Вече нямам никакви тайни нито от теб, нито от Тайг. Всичко вече е казано и отново се чувствам свободна.

— Ами той?

Все още не бяха разговаряли за това, но имаше няколко въпроса, които Ник чувстваше, че трябва да зададе.

— Какво искаш да кажеш, Ник?

Погледна нагоре към него. Беше спокойна и омиротворена и той бавно коленичи до нея.

— Питам те какво ще стане с Том оттук нататък. Разбирам, че не можеш да спреш да го посещаваш след всичките тези години, но… е, добре, това те съсипва, Кейт.

— Не, не мисля, че е така. Аз вече не съм сама. Вече мога да споделя част от бремето и отговорността с теб и Тайг. Мога да ви говоря за чувствата си, да ви разказвам за него, за състоянието му, за проблемите му — настъпи моментно мълчание, тя наведе глава и погледна брачната си халка. Без да каже нито дума, внимателно я измъкна от пръста си и здраво я стисна в ръка. — Всичко свърши, Ник! Вече няма да ходя толкова често. Дори не съм сигурна, че това ще му направи впечатление. Е, може би в началото, но ориентацията му във времето е толкова слаба, че скоро ще забрави. Мисля си, че ако ходя веднъж на няколко седмици, ще бъде справедливо към всички. Ти какво ще кажеш?

Обърна се и го погледна. Очите й бяха влажни и странно блестяха, но тя не изглеждаше нещастна.

— Мисля, че си забележителна жена и аз никога не съм те обичал толкова силно, както в този момент. Както и да решиш да постъпиш, Кейт, каквото и да решиш да направиш, аз ще го приема.

— Точно това исках да зная. Но това означава, че няма да можем да се оженим, докато той е жив. Аз… аз не бих могла да постъпя с него по друг начин. Зная, че той дори няма да разбере, че съм се развела с него, но аз просто чувствам, че това няма да е справедливо.

— Нямаме нужда от документи и брачно свидетелство, за да си принадлежим напълно, Кейт. А когато настъпи моментът, ще можем да се оженим. А междувременно… — усмихна се широко. Тя току-що му бе дала единствения дар, който винаги бе искал от нея — обещание за женитба, макар и в неопределеното бъдеще. Погледна я закачливо. — Знаеш ли, дори и не подозирах, че гледаш сериозно на нашата евентуална женитба. Мислех си, че си решила да държиш на така скъпоценната ти независимост поне докато станеш деветдесетгодишна.

— А защо не! — погледна го глуповато за момент, а след това очите й се изпълниха с предизвикателство. — Не мога да ти позволя да взимаш всички решения вместо мен, Ник. Дори и ако се оженим някой ден. Навремето Том решаваше всичко вместо мен и сега знам, че това е било грешка.

— Разбирам. Мисля, че досега се справяхме сравнително добре.

— И аз така мисля — лицето й отново омекна. — А това не е единственото нещо, с което се справяш добре.

— О? — очите му палаво затанцуваха и тя се разсмя.

— Не, развратник такъв. Имам предвид Тайг. Ти беше край него в най-трудните моменти от живота му. Не мисля, че той изпитва неприязън или неодобрение към теб.

— Струва ми се, че посещението при баща му още повече улесни нещата.

— Вероятно. Но ти се справи забележително, скъпи. Боя се, че и двамата с Тайг бяхме доста труднички в началото.

— О, Боже, призна си! Бързо, магнетофон…

— Я млъквай! — тя се пресегна и закачливо подръпна косъмчетата по гърдите му. — И между другото, смятам да затворя къщата.

— Коя къща? — животът с Кейт бе пълен с изненади. Доколкото можеше да разбере, тя сякаш бе решила да заключат къщата им в Сан Франциско и да се преместят някъде другаде.

— Тази къща, глупчо! Вече нямам нужда от нея.

— Искаш да кажеш, че се отказваш от най-силния си коз? От убежището, в което винаги можеше да избягаш и да се скриеш от мен?

— Ето какво си си мислил за мен! — опита се да се престори на обидена, но бързо се разсмя. — Как разбра?

— Е, не съм чак толкова глупав, колкото си мислиш.

— Никога не съм казвала подобно нещо.

— Добре. Тогава ми кажи истината. Защо си решила да затвориш къщата? И какво точно имаш предвид под думата затварям? Да не би да искаш да кажеш, че се отказваш от нея напълно?

— Точно така. Ние нямаме нужда от нея. Не сме идвали тук откакто сме се преместили в Сан Франциско, а и едва ли ще го правим за в бъдеще. А и на мен не ми се иска. Тази къща е част от живота, с който вече приключих — лицето й отново помръкна, а след това бавно разтвори ръката си и погледна халката, която бе свалила от пръста си само преди няколко минути. — Всичко свърши. Край.

Без да каже нито дума повече тя остави пръстена на масата и силно се притисна към Ник.

Никога преди не се бе държала така свободно с него, както през тази нощ. Сякаш завинаги се бе освободила от клетката, в която бе живяла толкова дълго. Отдаде му се, както никога преди не го бе правила. Тялото й се извиваше от неутолимо желание и екстаз под ласките на опитните му ръце и нежните докосвания на езика му.

На следващата сутрин закусиха сами в кухнята, преди да събудят Тайг и да му съобщят, че тази сутрин той и Ник тръгват за Сан Франциско.

— Без теб, мамо? — очакваше, че детето ще протестира, но беше напълно изненадана от радостта, която се изписа на лицето му.

— Можеше поне да се престориш, че ти е мъчно, негодник такъв!

Но всъщност изпита истинско облекчение. Струваше й се, че малкото им семейство е станало много по-задружно и сплотено през изминалите дни.

— И колко време ще бъдем сами?

Очите му палаво заблестяха и Ник се разсмя.

— Толкова, колкото ще ми е необходимо, за да опаковам багажа, който се намира в тази къща. И като стана дума за това, млади господине, искам тази сутрин да прегледаш всичките си игри и играчки и да решиш кои са за хвърляне и кои искаш да вземеш със себе си в Сан Франциско.

Нямаше кой знае колко неща останали в гардероба и шкафа му, но бяха достатъчно, за да го ангажират за няколко часа.

Всички запретнаха ръкави и започнаха да опаковат вещите. В късния следобед Кейт продължи сама. След обяда Ник и Тайг натовариха колата и се отправиха към Сан Франциско. Кейт с изненада установи колко уютно и спокойно се чувства сама в къщата. Непрекъснато размишляваше върху решението си, докато опаковаше кутиите, които тя и Ник бяха взели от супермаркета преди обяд.

Ник беше прав. Тя наистина се отказваше от нещо с освобождаването на къщата. Но това бе нещо, от което вече нямаше нужда — резервен изход, място, където би могла да се скрие от Ник. Преди време мисълта, че има къде да се върне, я караше да се чувства по-спокойна и уверена в себе си. Но вече не бе така. Знаеше, че ако изпита необходимост да се махне от него или пък да му покаже независимостта си, винаги можеше да го направи с думи. Можеше да отиде на разходка или пък да замине някъде за уикенда, но нямаше да се върне в къщата, в която бе живяла седем години, потънала в скръб по отминалото време.

Нямаше вече за какво да скърби. И ако някой ден отново се почувства уплашена или притеснена от нещо, ще трябва да се справи и с това, без да се опитва отново да бяга и да се крие. Тази нова увереност, която изпитваше, към самата себе си, много й харесваше.

Трябваха й три дни, за да опакова всичко. Много от нещата изхвърли, на няколко кутии написа името на Тили и ги остави в гаража. Това, което остана, можеше да се събере в един малък камион — най-различни дреболии и полезни предмети, за които се уговори да й бъдат изпратени по-късно в града. Написа едно писмо, за да уведоми собственика, че напуска и се зачуди дали вече не му бе дошло време за пенсиониране. Може би самият той щеше да се нанесе в къщата си.

Кейт бе живяла спокойно в нея, успяла бе да запази тайната си през всичките тези години. Спомни си колко бе щастлива, когато я видя за пръв път, колко се бе радвала, че най-после се е измъкнала от ада, през който бе преминала. Спомни си с какво удоволствие се излежаваше на тревата под приятното пролетно слънце, а Тайг растеше и помръдваше в корема й. Припомни си неописуемото щастие, което бе изпитала, когато го роди, а и след това, когато го донесе в къщата. Преди да тръгне, се изправи в спалнята и за последен път погледна към хълмовете, които години наред бе наблюдавала от прозореца, притиснала Тайг към гърдите си.

А след това бавно и тържествено се обърна и излезе от къщата.