Даниел Стийл
Сезон на страстта (34)

Глава двадесет и девета

Ник навлезе в алеята и спря на мястото, което тя му показа, зад административната сграда.

— Тук ли да ви чакам? — Кейт изглеждаше много притеснена, а Тайг мълчаливо седеше в скута й и се оглеждаше наоколо.

— Можеш да се приближиш към вилата. Наблизо има и други хора. Няма да правиш впечатление.

Той кимна и всички слязоха от колата. Тя хвана ръката на Тайг и го погали по косата. Той все още носеше Уили със себе си. Кейт се бе обадила предварително, за да предупреди господин Ерхард. Това поне беше нещо.

Тримата мълчаливо се отправиха по алеята и Кейт посочи една малка, бяла пейка от ковано желязо.

— Защо не ни почакаш тук, скъпи? Вилата вече се вижда.

Тя отново посочи с ръка и той погледна нататък. Ето как бе прекарала всичките тези години. Ник едва успя да се пребори със сълзите си, когато си помисли за това.

Погледна надолу към момчето и нежно докосна бузката му.

— Всичко е наред, тигърче.

Тайг кимна, а Кейт го хвана за ръка и продължиха нататък. Господин Ерхард ги чакаше на входа. Погледна Тайг и топло му се усмихна. Кейт вече бе забравила за Ник. Сега вече беше в света на Том. Продължаваше здраво да стиска ръката на Тайг. Искаше той да разбере колко много го бяха обичали помежду си. Искаше й се да види у Том нещо, което отдавна вече го нямаше. Но най-много от всичко искаше Тайг да преживее без особени сътресения тази среща. Прегърна го през раменете и се опита да се усмихне.

— Тайг, това е господин Ерхард. Той се грижи за татко ти. Прави го вече от много години.

— Здравей, Тайг. Имаш много хубаво мече. Как се казва?

— Уили — очите на Тайг изглеждаха огромни, а господин Ерхард бързо погледна Кейт.

— И ние си имаме един Уили. Искаш ли да го видиш? — Тайг кимна, като се опитваше да надникне във вилата. Господин Ерхард се отмести и Кейт и Тайг бавно влязоха вътре. Въпреки хубавото време Том седеше вътре и когато го погледна, Кейт разбра, че напоследък той прекарва вероятно по-голямата част от деня във вилата. Изглеждаше слаб и призрачно блед и сякаш бе отслабнал с повече от пет килограма през изминалите две седмици. Но този път очите му бяха топли и добри, а когато зърна Тайг, на лицето му разцъфна усмивката, която тя не бе виждала от години.

Кейт здраво стисна зъби, за да не се разплаче.

Том се обади пръв.

— Ти също имаш Уили? И аз си имам — веднага му показа мечето си и Тайг се усмихна. — Дай ми да видя твоето — протегна голямата си ръка и Тайг му подаде Уили. В следващите няколко минути сравняваха мечетата си, а Тайг крадешком изучаваше баща си. Най-напред решиха, че мечето на Тайг, е по-здраво и запазено. — Искаш ли малко бисквитки? — бяха му останали малко от предишната вечер и той поднесе чинията на Тайг докато Кейт и господин Ерхард мълчаливо ги наблюдаваха. Двете момчета си хапваха бисквити, а Тайг тихичко се настани в люлеещия се стол. — Как се казваш?

— Тайг.

— А аз съм Том. А това е Кейти — широко усмихнат погледна към Кейт и тя също му се усмихна. — Кейти идва да ме вижда често. Тя е много добра и аз я обичам. И ти ли я обичаш? — Тайг мълчаливо кимна. Един страничен наблюдател би си помислил, че Том прави всичко възможно да говори като дете, за да предразположи Тайг. Приличаше на човек, който всеки момент може да заговори като възрастен. — Искаш ли да видиш лодката ми?

Тайг го погледна с изненада и се усмихна.

— Да. И аз имам лодка.

Поговориха малко и за лодките, а след това се намеси господин Ерхард.

— Искате ли да се поразходим до езерото? Ще можем да пробваме лодката на Том.

Баща и син приеха предложението с ентусиазъм и Кейт с усмивка застана зад стола на Том, а Тайг тръгна до тях. Изглеждаше почти горд, докато вървеше край баща си.

На езерото прекараха половин час и всички се забавляваха от сърце. Дори Том за известно време изглеждаше много по-добре. Но след това Кейт забеляза, че той започва да се изморява и господин Ерхард предложи да се върнат обратно във вилата.

За пръв път от много време насам Том веднага се съгласи, хвана ръката на Тайг и заедно се отправиха назад. Господин Ерхард буташе стола му, а Тайг продължаваше да върви край него. Малкото момче здраво стискаше ръката на съсухрения вече мъж, а Кейт не сваляше очи от тях. Радваше се, че го бе довела. А когато стигнаха до вратата на вилата, Том се наведе и откъсна две ярки оранжеви цветчета. Едно за Кейт и едно за сина й.

Изгледа Тайг сериозно и продължително, а след това му подаде цветето и отново го хвана за ръката.

— Защо дойде да ме видиш?

Кейт усети, че сърцето й замира от ужас, но Тайг го погледна, без да трепне.

— Имах нужда да те видя.

— Аз също имах нужда от това. Грижи се за Кейти.

Тайг тържествено кимна и тя видя, че и неговите очи, както и нейните, бързо се напълниха със сълзи. Том никога преди не бе казвал подобно нещо.

— Ще го направя.

— А Уили? Грижи се добре и за Уили — този път Тайг само кимна, а след това неочаквано се наведе и целуна Том по бузата. Том му се усмихна и бързо го прегърна.

— Обичам те.

Думите бяха на Тайг.

— И аз те обичам.

А след това се разсмя с чистия си, ясен момчешки смях. Тайг го погледна и също се разсмя. Сякаш чудесно се разбираха помежду си, сякаш имаха някаква обща тайна, която никой, освен тях не знаеше. Сякаш се отнасяха към живота безгрижно и с леко сърце, макар никой около тях да не споделяше настроението им. Те и двамата бяха малки момчета. Том все още се смееше, когато господин Ерхард го вкара във вилата.

— Време ли е вече за моята сутрешна дрямка?

Господин Ерхард погледна към Кейт и кимна. Беше достатъчно. По-добре да спрат дотук.

— Да, време е.

— Мразя да спя.

Намръщи се и погледна Тайг.

— Аз също — Тайг му се усмихна и отново взе мечето си. Том го погледна с твърде странно изражение и също се усмихна.

— Хайде да ги сменим.

— Какво?

— Да сменим мечетата. Аз ще ти дам моя Уили, а ти ще ми дадеш твоя. Искаш ли? Моят Уили вече се умори да живее все тук.

Лицето на Тайг светна от радост, сякаш баща му току-що му бе дал най-скъпоценния дар на света.

— Разбира се.

Той му връчи мечето си с тържествено изражение, а Том отиде със стола си да вземе своето мече и го подаде на Тайг.

— Грижи се добре за Уили.

— Ще го направя — Тайг отново се наведе и го целуна, а Том само се усмихна.

— Довиждане.

Тайг го изгледа продължително, сякаш се чудеше какво да каже, но накрая само се усмихна и се отправи към вратата.

— Довиждане.

Кейт се приближи до Том и застана до него, поставила ръка на рамото му. Двамата заедно погледнаха към сина си, който стоеше на вратата и се усмихваше, стиснал мечето си в ръка.

Беше видял баща си. Беше победил. Том я погледна с уморена усмивка. Посещението бе доста изтощително, но и той изглеждаше така сякаш току-що бе спечелил нещо.

— Довиждане, Кейти.

Нещо в изражението му сякаш прободе сърцето й и тя не можа да му каже довиждане. Тайг все още ги наблюдаваше от вратата.

— Скоро ще дойда пак.

Той само кимна и щастливо се усмихна. Не сваляше очи от Тайг. А когато излязоха навън на топлото есенно слънце, Кейт все още усещаше погледа му на гърба си. Тя погледна надолу към Тайг и избърса очите си.

— Радвам се, че дойде…

— Аз също.

А след това усмихнат се отправи към пейката, на която бяха оставили Ник. Кейт напълно го беше забравила. Бавно тръгна след Тайг, като се опитваше да се съвземе от дългия час, който бяха прекарали с Том.

— Здравей — Тайг застана пред него и се усмихна широко. — Имам си нов Уили.

— На мен ми прилича на стария.

Ник се усмихна и изпитателно се вгледа в очите на детето, но в тях имаше само безкрайна любов и топлота. Посещението никак не му бе навредило.

— Искаш да кажеш, че и той има същото мече? — погледна го топло и Тайг кимна. — Чудесно.

А след това погледна Кейт, която стоеше край тях. Все още държеше двете цветчета, които Том им бе подарил след разходката.

— Как си?

— Добре. Но бях забравила, че и ти си тук.

Усмихна му се. Изглеждаше замислена и уморена, но на лицето й бе изписано истинско облекчение.

— Зная. Но се радвам, че съм с вас.

— Аз също. Ник… — тя погледна надолу за миг, а след това отново прикова поглед в очите му. — Ще можем ли да отидем в къщата ми в провинцията за няколко дни? Имам предвид ние тримата. Иска ми се… — не знаеше как да го каже, но усещаше, че трябва да се върне там. Сякаш имаше нужда да се махне от града, от книгата и от всичко, което се бе случило. — Ще можеш ли да се измъкнеш?

— Ще трябва да спрем някъде и да си купим няколко тениски и дънки. Да, мога да се измъкна. Мисля, че и на тримата ще ни се отрази добре.

— И аз така смятам.

— Тъгуваш ли за провинцията, скъпа? — изгледа я с любопитство, докато вървяха към колата. Не си бе помислял за това.

— Не. Не зная. Просто имам нужда да отида там. Само за няколко дни.

— Добре.

Прегърна я с едната си ръка, а с другата обгърна Тайг и тримата заедно стигнаха при колата. Кейт изпита истинско облекчение, когато „Мед“ се стопи далече зад тях.

Не искаше да остави Том, но вече беше време да го направи.