Даниел Стийл
Сезон на страстта (33)

Глава двадесет и осма

Ник я очакваше на терминала като се вглеждаше напрегнато в лицата на хората, които минаваха край него. След това я видя и силно я притисна към себе си. Тя остана неподвижна за миг, след това потърси лицето му.

— Намериха ли го?

Той поклати глава:

— Не. Но ние ще го намерим. Иска ми се да огледаме пътя за Кармел. Струва ми се, че полицаите просто не разбират до каква степен е обсебен от мисълта да отиде в Кармел.

— Ти каза ли им?

Ник знаеше какво има предвид и бързо поклати глава.

— Не мислех, че е необходимо. Ние ще го намерим.

— Ами ако не го намерим?

— Тогава ще се обадим на ФБР или на който там е необходимо. Ще го намерим.

Взеха багажа й и без да разговарят повече, се отправиха към колата. Самата мисъл, че е отново до него, я успокояваше. Толкова хубаво бе да чувства ръцете му върху раменете си, да си бъде отново у дома. Въздъхна дълбоко и влезе в колата.

— Добре ли си, скъпа? — погледна я разтревожено и тя се усмихна.

— Разбира се.

Той се спря с ключовете в ръка, присегна се към нея и нежно я прегърна.

— Съжалявам, че бях такъв мръсник. Но то е, защото те обичам дяволски много…

— О, Ник…

Тя отново заплака. През целия ден сякаш не бе правила нищо друго. Но толкова много неща й се бяха случили!

— Бях така пощуряла с това пътуване. Но ти беше прав. Този стремеж към слава е напълно безсмислен. Просто си бях загубила ума. Парите, вълнението, този дяволски стремеж за утвърждаване на собственото его.

— Славата има и много хубави страни, скъпа! Не бива да се отричаш от всичко.

— В този момент искам точно това.

— Но това е глупаво. Ако не беше рекламната кампания на книгата ти, ние никога нямаше да се срещнем.

Бавно я пусна и запали колата, а тя се разположи удобно на кожената седалка. Дори колата миришеше познато, миришеше на дома. И бе пълна с най-различни техни вещи — ракети за тенис, неделния вестник, който бяха прегледали заедно само преди няколко дни. Толкова хубаво бе да се върне у дома. Да се върне при него. А сега трябваше да намерят Тайг. Докато пътуваха на юг, тя му разказваше за баща си.

— Чудя се как си се въздържала и не си го зашлевила през лицето. Кучи син!

— Нямах желание да го направя.

— Каза ли ти поне, че съжалява за стореното?

— Не съвсем. Опита се да ми обясни. Смятал, че ще бъде неудобно да се свърже с мен след всичко, което се бе случило с Том. Не зная, скъпи, но той сякаш живее в някакъв си негов, съвсем различен свят. Вече се е преместил в Ню Йорк.

— Чудесно. Защото ако някога случайно попадна на този негодник, сигурно ще го убия.

Настъпи продължително мълчание и те се понесоха с пълна скорост по магистралата. И изведнъж Ник се сети за нещо.

— Знаеш ли, май е по-добре да тръгнем по панорамния път. Ако е тръгнал към Кармел, мисля, че ще е някъде там.

Кейт запали още една цигара, а след това подаде една и на него. Струваше й се, че пътуват вече цяла вечност, а бе изминал само един час. Осем часа по-рано тя беше в Ню Йорк и обядваше с Филип.

Беше едва шест часът и те бързо поеха по стария панорамен път. Все още нямаше и следа от Тайг. И тогава изведнъж Кейт силно дръпна ръкава на Ник.

— Ей там… Върни назад, Ник… Видях нещо жълто.

Беше вече почти тъмно, но тя бе готова да се закълне, че това беше якето на Тайг. Ник отби край пътя и включи на задна скорост.

— Тук ли?

— Ей там, до ония дървета.

Тя отвори вратата и изхвръкна навън. Затича се бързо през опадалите клончета и шумолящите листа към дърветата, където й се стори, че бе видяла якето.

И той наистина бе там. Стоеше неподвижен. Гледаше я и не знаеше какво да направи. Отстъпи няколко крачки назад, а след това се спря и наведе глава.

Кейт много бавно се приближи към него и го взе в ръцете си.

Не му каза нищо. Не беше необходимо. Той тихичко заплака, а тя нежно започна да гали косата му. Благодареше на Бога, че се бе върнала от Ню Йорк и Ник се бе сетил да тръгнат по този път. Всичко би могло да му се случи.

Изведнъж с безпощадна яснота осъзна всички опасности, на които е бил изложен. Беше си наложила да не мисли за това в самолета. Но докато пътуваха с Ник, паниката й се усилваше с всяка измината миля. Сега всичко бе свършило.

Чу Ник, който се приближаваше бавно към тях. Прегърна ги и двамата и нежно се обърна към Тайг.

— Здравей, тигърче! Добре ли си?

Детето кимна и го погледна.

— Исках да отида в Кармел. Но никой не искаше да спре и да ме вземе.

Бедничкият! Беше уморен и премръзнал и сигурно много гладен. Отново погледна майка си. Предизвикателството бе изчезнало от погледа му, но в очите му се четеше непоносима болка.

— Трябва да го видя. Трябва. Той ми е баща.

— Зная, скъпи — отново погали косичката му и кимна. Но очите му останаха сериозни и тъжни. — Ще те заведа да го видиш — Ник я погледна с изненада, но не каза нищо. — Ще отидем утре.

Момчето също кимна. Нямаше радостни възгласи, нямаше вълнение и нетърпеливо очакване. Те просто бяха решили да направят нещо, което не можеше да се избегне. Също като срещата на Кейт с баща й.

И двамата разбираха, че понякога не е достатъчно само да знаеш нещо — необходимо бе и да го видиш с очите си.

— Как да постъпим, Кейт? Искаш ли да се върнем в града или предпочиташ да прекараме нощта в Кармел?

— Не трябва ли да ходиш на работа?

Той поклати глава.

— Обадих им се, че съм болен.

— Господи! Джаспар няма ли да побеснее? Искаш ли да се опитаме да се върнем навреме за шоуто?

Той поклати отрицателно глава. Щеше да мисли за това, когато се върне на работа. Тя и Тайг бяха по-важни в момента.

— Не, но мисля, че трябва да се обадим в полицията. Вече стана тъмно и те ще се притесняват. Смятам, че е честно да ги предупредим.

Тя кимна и погледна към Тайг.

— Добре. Оставаме в Кармел.

Нямаше как да го избегнат.

Ник спря точно пред хотела, в който бяха отсядали с Том. Но на нея вече не й пукаше. Край на грижливо пазените спомени и на светилищата от едно отдавна отминало време. Вече бе прекалено късно за това. Много, много късно.

Тайг бе заспал в ръцете й и тя погледна към Ник. Искаше да му каже колко много го обича, но не знаеше как. Той също я погледна и се усмихна. Но в очите му имаше тревога и страх.

— Наистина ли мислиш да го заведеш там?

Тя кимна. Трябваше да го направи заради всички тях.

— Искаш ли да дойда и аз?

— Бих искала да си там. Но мисля, че е по-добре Том да не те вижда. Присъствието ти ще го обърка, ще го изплаши. И без това сигурно ще се смути от Тайг.

— Страшно ми се иска да ти спестя поне това.

— Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред.

Той я целуна и излезе от колата, за да поеме Тайг. Внесе го в хотела, а детето дори не се помръдна. Обади се в полицията, че са го намерили.

Ник тихичко си уговори среща с лейтенанта за следващия понеделник. Не искаше Кейт да бъде обезпокоявана от разни следователи и социални работници. Това си беше техен, семеен проблем, но самият факт, че цялата щатска полиция бе вдигната на крак два пъти за една седмица, щеше да предизвика някои усложнения. Ник искаше да изясни ситуацията, преди нещата да са излезли извън контрола му.

— Какво казаха?

Кейт пиеше чай в стаята им, но изглеждаше нервна и притеснена. Току-що пак бе проверила Тайг. Спеше дълбоко и едва ли щеше да се събуди през нощта. Беше прекалено уморен дори и да яде. Беше изминал твърде дълъг път само за няколко дни. А нима това не важеше за всички тях? Едва сподави една прозявка.

— Казаха, че всичко ще бъде наред. Не се безпокой за това. Трябва да поспиш малко.

— Добре съм.

— Да, и ти личи — лицето й беше бледо и посивяло от напрежение и умора. От грима й нямаше и следа, освен няколко черни, размазани петна под очите й. Той седна на леглото до нея и я притисна към себе си. — Господи, колко се радвам, че се върна, Кейт. Страшно се безпокоях за теб.

— Когато тръгвах, си мислех, че ме мразиш.

— Така беше — усмихна й се. — Но след това много мислих и разбрах, че връзката между нас е твърде специална и необикновена, за да се откажа от нея с лека ръка.

Исусе! А тя едва не го бе направила с онова конте в Ню Йорк. С ужас осъзна, че ако не й се бе наложило да се прибере у дома, в този момент сигурно щеше да е с него в леглото. В известен смисъл, бягството на Тайг беше като дар Божи.

Тя затвори очи и се сгуши в прегръдката на Ник. Само за един момент. Искаше отново да го почувства близо до себе си. Стисна очи, а когато ги отвори отново, навън вече беше светло.

Слънцето бе огряло цялата стая и тя изненадано се огледа.

— Ник? — той се разсмя от другата страна на леглото. Вече пиеше кафе. — Какво стана?

— Заспа, Пепеляшке. Изведнъж. И край.

— Трябва да е било много забавно — усмихна му се и се протегна. Беше съблякъл дрехите й.

— Да, страхотно.

Размениха си по една закачлива усмивка и тя се пресегна за кафето си.

— Откъде го взе?

— Синът ти и аз вече закусихме, скъпа.

— Кога?

— Преди около час.

— Господи, колко е часът?

— Почти девет.

Тя кимна, а след това и двамата притихнаха. Знаеха какво им предстои.

— Как е Тайг?

— Добре е. Не говори много. Беше дяволски гладен.

Тя се наведе и бързо целуна Ник, а след това отиде в другата стая, за да види Тайг. Той седеше до прозореца, стиснал мечето си в ръка. Тя тихичко се приближи и седна до него.

— Здравей, скъпи. Как е Уили?

— Добре е. Но беше малко гладен тази сутрин.

— Така ли? — тя се усмихна и придърпа Тайг към себе си. Беше толкова мъничък и топъл. Припомни си всичките години, които бяха преживели само двамата. — Готов ли си за днес? — знаеше за какво става дума. Само кимна и още по-силно притисна Уили към себе си. — Няма да е много забавно. Всъщност — накара го да я погледне, — това може да се окаже най-трудното нещо, което някога си правил. Той не е като другите татковци, Тайг.

— Зная.

Очите му бяха по-големи и от нейните.

— Той е като малко момче. Болно малко момче. Не може да върви. Движи се с инвалиден стол и не си спомня нищо от предишния си живот — вече почти съжаляваше, че не го бе завела по-рано, когато Том все още изглеждаше жизнен и здрав. А сега беше толкова уморен и нещастен. Срещата щеше да бъде много трудна за Тайг. — И искам да знаеш… — тя се поколеба, като се опитваше да се пребори със сълзите си, — искам да знаеш сега… че преди да се разболее, той много те обичаше. Обичаше те още преди да се беше родил — пое дълбоко въздух и го прегърна още по-силно. — Искам да знаеш също, че и аз много те обичам. Обичам те с цялата си душа и… ако решиш, че ти е много трудно да го гледаш, не е необходимо да се насилваш. Ако искаш да си вървим, ще ми кажеш. Обещаваш ли?

Тайг кимна и нежно избърса сълзите от лицето й, докато тя отчаяно се опитваше да спре да плаче. Единственото, което можеше да направи в този момент, бе силно да го притисне към себе си.

— Ник ще дойде ли?

Тя се отдръпна и го погледна.

— Искаш ли?

Тайг кимна:

— Може ли?

— Няма да може да види Т… татко ти, но ще бъде там.

— Добре — а след това се обърна към нея и умолително я погледна. — Може ли вече да тръгваме?

— След малко. Само да си изпия кафето и да се облека.

Той кимна, но не се помръдна от мястото си.

— Ще чакам тук.

— Ще побързам.

Ник вдигна очи и я погледна, когато тя отново влезе в стаята. Предстоеше й още едно жестоко изпитание. Но може би това беше краят. Той искрено се надяваше да е така.

— Добре ли си?

— Да. Иска и ти да дойдеш с нас — погледна го с огромните си, бездънни зелени очи, които той толкова много обичаше. — А и аз също.

— Ще бъда с вас.

— Ти винаги си.

— Радвам се да го чуя.

Подаде й кафето и една препечена филийка, но тя не можеше да яде. Стомахът й се бе свил на топка и дори и от кафето й се гадеше.

Единственото, което можеше да прави, бе да мисли за Тайг и за баща му.