Даниел Стийл
Сезон на страстта (32)

Глава двадесет и седма

Кейт успя да се прибере в хотелската си стая едва в единадесет вечерта. През целия ден не й бе останала една свободна минутка. Проклетият обяд с жените, телевизионните предавания, вечерята с хората от агенцията и издателите… нямаше край. Една безкрайна въртележка — аспержи, пушена сьомга и, разбира се, киселини в стомаха. Гадеше й се от всичко това.

Отново не бе успяла да се обади на Тайг, но всеки път, когато успяваше да се приближи до някой телефон, разбираше, че моментът не е подходящ заради разликата в часовото време. А сега вече минаваше осем в Сан Франциско и той сигурно спи. Да можеше поне да поговори с Ник! Но той беше зает с шоуто, а когато се освободеше, тя сигурно вече ще е заспала. Нямаше никакво съобщение за нея от него, а това само по себе си беше достатъчно ясно съобщение. Кейт знаеше, че той все още е сърдит.

Малко преди да заспи се закле пред себе си, че на другия ден на всяка цена ще намери време да им се обади и на двамата. Без значение дали ще бъде в удобно време. Трябваше да поговори с тях, защото в противен случай никога нямаше да й го простят.

Но на следващата сутрин излезе много рано и не й остана дори една свободна минутка. А на обяд отиде в „Quo Vadis“.

Филип вече я чакаше и, останала без дъх, тя излетя от таксито и се втурна в ресторанта. Навън беше мразовито и бузите й пламтяха от студения въздух.

Изглеждаше прекрасна с червените си панталони и палто от норки, а очите й блестяха като смарагди. Днес за пръв път бе облякла палтото от норки, което бе прибрала, след като се премести в провинцията. Палтото, което Том й бе купил, за да го облече в болницата, когато ражда сина му. А то наистина бе красиво. Дълго, разкошно и бляскаво, тъмношоколадово на цвят. Класическата му кройка все още бе много изискана и модерна. Изглеждаше зашеметяващо и Филип едва успя да овладее нетърпението си и желанието да я докосне.

— Закъснях ли?

— Не. Аз току-що пристигнах.

Помогна й да съблече палтото си и усети омайващия аромат на парфюма й. Прииска му се да я целуне по шията, но не сега… по-късно. Очите им се срещнаха, тя леко се изчерви и се обърна настрана.

— Е, как е Ню Йорк? Не можах да те видя в хотела вчера.

Управителят ги поведе към една уединена маса и Филип я хвана за ръката. Жестът му малко я изненада, но тя бе изумена повече от собствената си реакция. Този мъж притежаваше някакво магнетично излъчване и тя се чувстваше привлечена към него по странен и необясним начин.

— Изобщо не можах да се прибера в хотела. Цял ден тичах из града. А когато най-после успях да стигна до стаята си, веднага си легнах.

— Идеята ти е била блестяща — погледна я закачливо и тя се разсмя, а той взе менюто с вината. Поръчаха си сухо бяло бордо, което беше тръпчиво и силно. Никога преди не бе пила нещо подобно. Освен всичко останало, Филип беше отличен познавач на вината.

Обядваха омари и mousse au ckocolat^[1] за десерт. Изпиха по една чаша еспресо, а след това той я изненада като поръча нещо, наречено поар.

— Какво е това? — приличаше на вода, но още първата глътка изгори устата й с парещия си лютив вкус и аромат на круша. Той се усмихна на изражението на лицето й.

— Това е крушово бренди. Както разбирам, госпожице Харпър, необходимо ви е да прекарвате повече време в Европа. Била ли си скоро там?

Тя се усмихна, потънала в спомени. За последен път бе ходила в Европа с Том.

— Не. От много години не съм. Ходех често с родителите си. Но това беше част от един друг живот. Не съм била в Европа — замисли се за момент — повече от седем години. Но тогава бях ужасно млада. И никой не ми е предлагал крушово бренди — а и Том едва ли е знаел, че изобщо съществува поар. Пиеше само немска бира. Не бе могла да го накара да опита чинцано или някое друго местно вино, докато пътуваха през Италия и Франция. Само бира.

— Тогава трябва да го пиеш бавно и внимателно. Доста е силно — каза й го със заговорнически тон и леко се премести към нея.

— Не виждам как бих могла да го пия невнимателно. Направо ми подпали устата — отпи отново и премигна, но Филип сякаш нямаше никакви проблеми с питието си. Усмихна й се и запали една пура „Дънхил“. Филип Уелс очевидно бе мъж с много изискан вкус. Кейт се облегна назад като внимателно го наблюдаваше как разпалва пурата си, а когато неволно отклони поглед встрани, изведнъж й се прииска да ахне от изненада. Но не издаде нито звук. Седеше и го гледаше втренчено… не можеше да бъде… но бе точно той. Не го бе виждала от дванадесет години, но веднага го позна. Баща й.

— Какво има? — Филип я гледаше въпросително през синкавия дим, който се вдигаше над пурата му. — Кейт?

Тя кимна разсеяно, но не го погледна.

— Съжалявам. Просто видях някого, когото познавам.

Беше ли променен? Не, не смяташе, че се е променил много. Косата му бе по-бяла и сякаш бе поотслабнал. Седеше заедно с една млада жена, която сигурно беше на нейната възраст. Къде беше майка й? Кое беше това момиче? И защо, по дяволите, се интересуваше от него след всичките тези години?

Напълно забрави за Филип, който разтревожено се взираше в пребледнялото й лице.

— Кейт, искаш ли да си ходим? — даде знак на сервитьора за сметката, без да изчака отговора й. Но тя само отрицателно поклати глава и бързо стана от мястото си.

— Веднага се връщам.

Но това беше чиста лудост! Не можеше да отиде там. Той щеше да й се изсмее. Щеше да я прати по дяволите. Той… но тя трябваше… трябваше… трябваше.

Почувства, че краката й сами я отнасят към масата му и изведнъж Кейт се изправи пред него, погледна го и произнесе една-единствена дума.

— Татко?

Очите й бяха пълни със сълзи, а той шокиран я изгледа, а след това бавно се изправи като едва погледна седящата до него жена.

Както и преди, беше висок и представителен мъж. Остана неподвижен за миг, приковал очи в Кейт. Беше станала истинска жена. Но не й протегна ръка. Двамата стояха един срещу друг, разделени от масата и от цял един живот.

— Кейт?

Тя мълчаливо кимна, а сълзите се затъркаляха по бузите й. Но на лицето й имаше усмивка, а неговите очи също бяха пълни със сълзи. Не знаеше какво да й каже.

— Прочетох книгата ти.

— Наистина ли?

Беше прочел книгата й, но не бе направил никакъв опит да я открие, да й се обади, да й пише, когато… бе прочел книгата. Защо!

— Прекрасен роман — още един почитател. Само че от него се очакваше да бъде нещо повече. Да бъде неин баща. — Кейт… аз… аз съжалявам за всичко. Ние… ние си мислехме, че най-доброто, което можехме да направим — едва говореше под втренчения й поглед, — бе да не се намесваме. Смятахме, че това само ще влоши нещата. Щеше да бъде много неловко и неудобно за всички ни.

— Неудобно?

О, Боже! Минаха толкова години, а той все пак си имаше извинение. Значи са прочели всичко във вестниците, знаели са какво й се е случило, но въпреки това не се бяха опитали дори да й подадат ръка.

Сълзите й бавно спряха. Виждаше, че баща й има какво още да й каже. Изглеждаше добре. И това бе очевидно. Беше поостарял, но възрастта не му личеше много. И тя бе права. Той наистина приличаше на Филип Уелс. Кейт си помисли, че баща й също принадлежи към групата на преуспелите неудачници. Кое беше това момиче, което седеше до него, и какво правеха в Ню Йорк?

— Вече живея в Ню Йорк — погледна надолу към момичето, а след това очите му отново се върнаха към Кейт. — А ти? — очевидно се чувстваше неудобно и Кейт усети как най-сетне се освобождава от нещо много старо и много болезнено.

Най-после. Всичко бе свършило.

— Не. Тук съм по работа.

Така щеше да му спести неудобството да я вижда, щеше да му спести необходимостта да си търси извинения, за да избягва срещите с нея. Сигурно е много неловко да имаш известна дъщеря, която е имала лошия вкус да се появи отново в живота му. Кейт изведнъж погледна към жената, обядваща с баща й, и се вгледа в младото й, красиво лице.

— Съжалявам, че прекъснах обяда ви. Но просто не сме се виждали от доста време.

— Зная…

Момичето говореше много тихо сякаш разбираше всичко. Искаше й се да каже на Кейт, че съжалява, но това не беше нейна война. Това беше война между Кейт и баща й.

Баща й отново я погледна с неудобство. Явно не се чувстваше съвсем добре между тези две толкова по-млади жени. Момичето, с което обядваше, беше с три години по-младо от Кейт.

— Кейт, аз… бих искал да ти представя съпругата си. Еймис, това е Кейтлин.

Кейтлин… продължаваше да я нарича така. Сега името й звучеше кухо и безсъдържателно. Кейтлин. Беше името, което пишеха върху книгите й. Нищо повече. Но тази жена… тази жена бе негова съпруга! Думите му изведнъж достигнаха до съзнанието й.

— Твоята съпруга? — погледна го с изумление. — Развел си се с майка?

Господи, бяха преживели живота си на два различни континента!

Но той бавно поклати глава.

— Не, Кейт. Тя почина — каза го толкова тихо, че тя едва го чу. За част от секундата затвори очите си, но когато ги отвори, в тях нямаше сълзи. Само кимна.

— Разбирам.

— Опитах се да се свържа с теб, да те уведомя, но просто не можах да те намеря — а след това трябваше да я попита. — Том вече…

Тя поклати глава и го прекъсна.

— Не. Още е жив.

— Съжалявам. Сигурно ти е много трудно. Или ти…

Все още си спомняше всичко, което беше прочел във вестниците. Но той не можеше… бяха казали… бяха решили да не отстъпват… но дали не бяха сгрешили?

Усещаше неодобрението и обвинителния поглед на младата си съпруга, която седеше до него. Еймис и той често спореха по този въпрос, особено след като тя прочете книгата.

— Да, аз все още го посещавам, татко. Той е мой съпруг.

А ти беше мой баща. Това беше подтекстът на думите й. Отново погледна към Еймис и в очите й проблесна едва забележима усмивка.

— Съжалявам, че ви причиних всичко това. Дяволски неприятен обяд!

Еймис само поклати глава. Искаше й се да се сближи с Кейт, да стане нейна приятелка. Господи, какви негодници са били родителите й! Никога не е могла да разбере отношението му, макар че той много пъти се бе опитвал да й обясни. Би го убила, ако се опиташе да причини нещо подобно и на сина им. Но той никога повече нямаше да постъпи така. И го знаеше. Това дете щеше да е негово завинаги.

— Аз… ти имаш… — беше непоносимо да стои там и да й задава всички тези въпроси, но те и тримата сякаш бяха герои от старогръцка трагедия, а сервитьорите, суетящи се из заведението, изпълняваха ролята на хор. — Ти имаш дете?

— Момче. На шест години — за пръв път се усмихна истински. А след това напрегнато изгледа баща си. Сякаш вече се бе досетила. — А ти?

— Ние имаме… ние също имаме син. Той е на две годинки.

Бедното малко копеленце! За част от секундата намрази този мъж, но когато погледна към Еймис, разбра, че не би могла да им се сърди.

— Искаш ли… искаш ли да седнеш при нас? — безпомощно посочи незаетия стол, но Кейт само поклати глава.

— Не, но ти благодаря. Аз наистина… трябва да вървя.

Остана за момент неподвижна, като се чудеше дали да му подаде ръка или просто да си тръгне и в този момент той бавно й протегна ръка. Беше като сцена от много слаб филм. След дванадесет години раздяла той можеше само да й подаде ръка. Никакви прегръдки, никакви целувки, никаква нежност и топлота.

Но всичко пасваше чудесно. Те вече бяха напълно непознати.

— Довиждане.

Погледна го за последен път и се обърна да си върви. И тогава забеляза, че жена му плачеше. Прииска й се да й каже, че всичко е наред, но това си беше негов проблем, не неин.

Бавно се върна при Филип, а той се изправи и я изгледа загрижено. Беше платил сметката още преди десет минути, но не бе посмял да се приближи към нея, защото бе усетил напрежението на драматичния им разговор. Предполагаше, че онзи висок, представителен мъж, който изглеждаше толкова нещастен, е някой неин бивш любовник и му бе повече от ясно, че срещата им далеч не е приятна и приятелска. Жената, която седеше с него на масата, очевидно бе много разстроена. Съпругата? Беше малко изненадан, че Кейт бе събрала достатъчно кураж да отиде и да поговори с него. Ако, разбира се, ставаше дума за бивш любовник.

Помисли си за Маргарет в Чикаго и искрено си пожела никога да не му се случва подобно нещо.

— Добре ли си?

— Да. Можем ли да тръгваме?

Той кимна и я хвана за ръка. Кейт почувства истинско облекчение, когато отново излезе навън и усети студения вятър, който разроши косата й и напълни очите й със сълзи. Но това бяха бистри сълзи, сълзи от студ, а не старите, горчиви сълзи, които се събираха в душата й от години.

— Кейт?

— Да — гласът й бе дълбок и дрезгав. Погледна нагоре към него.

— Кой беше този човек? Или по-добре да не питам?

— Баща ми. Не бях го виждала от дванадесет години.

— И съвсем случайно попадна на него? В ресторанта? О, Боже, какво ти каза?

— Каза, че майка ми е умряла, а той има двегодишен син. Оженил се е отново.

Филип я погледна ужасен. Това, което чуваше, бе просто невероятно.

— А тази жена, която плачеше, сестра ти ли е?

Кейт само поклати глава.

— Не. Жена му.

— Исусе! — а след това отново я погледна и без да каже нито дума, силно я прегърна. Отдалечиха се на няколко крачки от ресторанта и тя бавно и мъчително се разрида. Нямаше какво да му каже, но трябваше по някакъв начин да се освободи от всичко, което бе трупала в себе си.

Двадесет минути по-късно Филип внимателно я поведе към хотела. Но най-неприятното бе, че той имаше ангажимент в три. Щеше да закъснее. Обядът бе продължил много повече, отколкото бе планирал.

— Дори не пожела да ме види отново — изрече го като обидено, наранено дете, но той погледна към нея и видя, че в очите й има още нещо — изражението на една зряла жена, която вече разбира всичко.

— Ти наистина ли искаше да го направи?

Усмихна му се през сълзи.

— Можеше поне да опита…

— Жени! Искаш да те помоли да се видите, за да можеш да го изпратиш по дяволите, нали? — тя кимна и избърса очи с кърпичката, която той й подаде. Беше от фина ленена материя с монограм.

Ф.А.У.

Филип Антъни Уелс.

— Слушай, съжалявам, че трябва да ти го кажа — съжаляваше много повече, отколкото тя можеше да допусне, — но в три имам служебен ангажимент — погледна часовника си и се захили. — А сега е вече три и пет. Смяташ ли, че можеш да се справиш сама? На вечеря бихме могли отново да поговорим за това. Да сглобим парчетата от мозайката.

Бързо я прегърна и тя се усмихна. Нямаше нищо за възстановяване. Беше го направила още преди години. С помощта на Том. За нея те бяха мъртви от доста време насам. Може би Том беше прав в края на краищата. Старият негодник беше пълен лицемер. Беше се оженил за някаква си двадесетгодишна хлапачка и имаше син на всичкото отгоре.

— Ще можеш ли да излезеш с мен за вечеря?

Беше забравила за Филип и изненадано го погледна.

— Да. С удоволствие — имаше нужда да разговаря с някого, а той бе добър и приятен събеседник. — Съжалявам, че те въвлякох във всичко това. Някак не обичам да изкарвам целия си живот на показ и то пред непознати.

— Съжалявам да го чуя.

— Защо, да не си падаш по скандалите? По прането на кирливи ризи пред обществото?

Усмихна му се, докато бързо вървяха към хотела.

— Не, но си мислех, че вече не сме непознати. Надявах се, че вече ме възприемаш като приятел.

Отново я прегърна през раменете и тя въздъхна.

— Така е.

А след това той съвсем ненадейно спря на тротоара, погледна я и като я притисна към себе си, я целуна. Кейт се опита да се отдръпне, но с изненада установи, че не иска да го направи. Притисна се към него, обгърна го с ръце и отговори на целувката му. Искаше да почувства топлината на тялото му, но не успяваше през дрехите. А когато той отдели устните си от нейните, тя изпита безкрайно съжаление.

— Вечеря в седем? — бяха вече под козирката на хотела и тя кимна със сериозно изражение.

Беше шокирана от това, което току-що бе направила. Уелс притежаваше невероятна привлекателност и магнетизъм. Чудеше се дали той постъпва често по този начин. Беше сигурна, че е точно така.

— Чудесно. В седем.

— В такъв случай ще те оставя тук — леко я целуна по бузата и забърза към едно такси, което бе спряло на ъгъла на „Парк авеню“. Погледна я през рамо, усмихна се и махна с ръка. — Ciao, bella^[2]! Ще се видим довечера.

Скри се от погледа й, а тя остана на мястото си напълно неподвижна. Беше все още толкова зашеметена от случилото се, че не изпитваше дори и чувство за вина. След това бавно мина край портиера и влезе в хотела. И докато чакаше асансьора, чу, че някой я вика по име. Един от дежурните на рецепцията отчаяно жестикулираше и викаше след нея.

— Госпожо Харпър! Госпожо Харпър! — смутена и объркана, тя се приближи към него. Бе останал без дъх от вълнение, когато й заговори. — Търсихме ви навсякъде. Господин Уотърман ни накара да позвъним във всички ресторанти в Ню Йорк.

— Господин Уотърман? Защо? — може би защото не му се беше обаждала от три дни.

Погледна съобщението, което й подадоха.

„Незабавно се обадете на господин Уотърман. Спешно.“

На листчето беше написан телефонният й номер вкъщи.

Кейт се прибра в стаята и позвъни. Ник отговори от другата страна.

— Здравей. Получих съобщението ти. Какво има.

На Ник му се стори, че гласът й е напълно безразличен и незаинтересован. Той просто нямаше откъде да знае, че тя е вцепенена от преживяното през последните два часа. Баща й, Филип, а сега и това толкова спешно обаждане от Калифорния. Плюс разбира се телевизионните предавания, с които се бе занимавала цялата сутрин. Не можеше да се справи с всичко това. Не й помогна и виното, което бе изпила на обяд.

Но поне бе трезва. Напълно трезва.

— Къде беше, по дяволите?

— Навън, за Бога! Телевизионни предавания, интервюта, обяд и вечери.

— С кого? Никой не знаеше къде се намираш.

Беше се обадил на издателите й в агенцията.

— Съжалявам. Бях на обяд — чувстваше се като непослушно дете, което се оправдаваше пред ядосания си баща. Но в гласа му се долавяше не само гняв и раздразнение и Кейт леко се поизправи в стола си. — Случило ли се е нещо?

— Да — той пое дълбоко въздух и затвори очи. — Да. Случи се нещо. Тайг отново избяга.

— О, Боже, кога?

— Не зная. Може би снощи, а може би тази сутрин. Снощи Тили го е сложила да спи, а аз го проверих, като се прибрах вкъщи. Беше добре, но сутринта вече го нямаше. Може да е тръгнал по всяко време след като аз си легнах.

— Оставил ли е бележка?

Но и двамата знаеха накъде е тръгнал.

— Не. Този път няма нищо. Можеш ли да си дойдеш?

Беше изненадана, че изобщо й задава подобен въпрос и сърцето й се стопли от обич. По гласа му личеше, че е много изплашен и изтощен и тя изведнъж разбра, че единственото нещо, което има значение за нея в този момент, е да се прибере и да го види. Преживяното в Ню Йорк й бе повече от достатъчно.

— Ще хвана първия самолет. Обади ли се в полицията?

Вече знаеше какво трябва да се направи в подобен случай.

— Да. Всичко е както предишния път. Зная, че ще го намерим някъде по пътя за Кармел.

— Да.

И Кейт мислеше същото.

— Аз искам да отида там.

— Сега?

— Ще дам на ченгетата още няколко часа и ще те изчакам. След това ще можем да отидем заедно.

Тя леко се усмихна, докато го слушаше. Ник. Цялото й семейство сякаш бе сбрано в гласа му в този момент и тя знаеше, че ще намерят Тайг.

Трябва да го намерят. Нищо лошо не можеше да му се случи.

— Какво ще правим, след като го открием? Не можем да обикаляме и да го търсим на всеки два дни.

— Ще помисля за това в самолета — беше прав, разбира се.

Беше прав от самото начало, още когато се противопостави на пътуването й до Ню Йорк. Изобщо не трябваше да идва. Ако не беше…

— Ей, Кейт… — тя зачака, а очите й отново започнаха да се пълнят със сълзи. — Скъпа, съжалявам, че се държах толкова лошо преди заминаването ти. Зная, че ти се струпаха много проблеми — и тогава тя отново избухна в ридания. Неприятностите следваха една след друга, всичко се въртеше около нея като в някакъв безкраен кошмар. — Хайде, мила, всичко ще бъде наред. Ще го намерим. Обещавам ти.

— Зная. Но изобщо не трябваше да идвам тук.

— Тежко ли беше?

Тя кимна, а след това затвори очи, като си спомни за Филип. Господи, какво щеше да стане, ако Ник разбереше! Молеше се това никога да не се случи. Тя само го беше целунала. Но…

Помисли си за заплануваната за тази вечер вечеря. Поне от нея щеше да се измъкне. Съдбата се бе намесила. Направи усилие и се върна към разговора с Ник.

— Да, много. И освен това… току-що видях баща си.

— Сега? С него ли обядва? — беше зашеметен от думите й.

— Не. Просто беше в същия ресторант. С жена си — каза го много тихо.

— Родителите ти са се развели? — беше изненадан почти колкото нея, а той дори не ги познаваше.

— Не, майка ми е починала. Оженил се е повторно за едно много младо момиче. Имат двегодишен син.

— Кучият му син! — докато я слушаше, на Ник му се прииска да го убие, но Кейт се овладя и изтри очите си.

— Това вече няма никакво значение, Ник, всичко свърши.

— Ще поговорим като се прибереш у дома. Обади ми се в колко часа е полетът.

Кейт телефонира по-късно и предаде съобщението на Тили. Ник бе зает в разговор с полицаите, но все още нямаше никакви новини. Тили не бе на себе си от притеснение, но Кейт се чувстваше странно спокойна. Знаеше, че Тайг е добре. Просто трябваше да бъде добре. Остави на рецепцията една бележка за Филип Уелс.

„Съжалявам, че постъпвам по този начин, но се случи нещо непредвидено и аз трябва веднага да замина за Сан Франциско. Ще ти изпратя един екземпляр от новата си книга веднага щом излезе. Ужасно съжалявам за драматичната сцена днес. Лош късмет. Бъди здрав и благодаря. Всичко най-добро.

Кейт.“

Напълно приятелска и безопасна бележка.