Даниел Стийл
Сезон на страстта (31)

Глава двадесет и шеста

Това посещение нямаше нищо общо с последното й идване в града с Ник. Нямаше ги лимузините, разходките с файтон, откраднатите мигове и приключенията, обядите в „Лютес“ и вечерите в „Каравел“. Нямаше го Ник, който да я закриля и пази. Този път се сблъска сама с истинския Ню Йорк — пробиваше си път сред останалите минувачи по улиците, бореше се за такси, намръщена пристъпяше из боклука и вестниците, които вятърът усукваше около краката й.

А програмата, която издателите й й бяха подготвили, беше направо нечовешка. През първия ден имаше участия в три радиопрограми. Не й остана време за обяд, а в четири вече трябваше да се яви за едно шоу в телевизията.

Водещият беше поканил и един спортен журналист, който през цялото време се държеше надменно и покровителствено. Когато най-сетне се прибра в хотела си в шест часа, беше смазана от умора и нервно напрежение. А и по това време на деня не можеше да се обади нито на Ник, нито на Тайг. Ник сигурно вече бе в студиото, а Тайг — все още на училище. Позвъни на рум сървис и си поръча чаша бяло вино, а след това се отпусна на един стол и зачака Ник да се прибере, за да може да се свърже с него.

Дори и стаята й този път не беше толкова красива. Беше попретрупана, с изискани мебели в бяло и златисто, но й липсваше топлота и уют, изглеждаше празна и тъжна.

Кейт се усмихна, като си спомни колко пъти се бяха любили при последното им пътуване.

Седна на канапето с чашата в ръка и сви под себе си дългите си крака. Беше на три хиляди мили от дома, съвсем сама в някакъв непознат хотел и не можеше да поговори с никой от хората, които познаваше и обичаше. Изведнъж се почувствува изоставена и много уплашена, отчаяно й се прииска да се върне у дома.

Ето това беше то. Неповторимият възход на славата. Но в този момент й приличаше на голяма празна сграда, в която не живее никой друг, освен нея. Копнееше да се върне в къщата, скрита сред живите плетове на „Грийн стрийт“.

Ако Ник се съгласи да я приеме. Може би всичко между тях вече бе свършило. За нея новият живот едва бе започнал. Тя и Тайг се бяха преместили в Сан Франциско само преди месец, но може би Ник нямаше да се примири с последните им конфликти. Може би нямаше да приеме кариерата й, или пък нея самата.

Кейт вдигна слушалката на телефона, за да се обади за още една чаша вино, но изведнъж се намръщи и се отказа.

Но това беше нелепо! Намираше се в Ню Йорк и беше звезда. Усмихна се на себе си. Добре де, не беше звезда, но бе постигнала значителен успех. Можеше да отиде на вечеря, където си пожелае. Не беше необходимо да си седи в стаята. Това беше абсурдно.

Пресегна се към чантата си и извади листчето хартия, на което Фелиша й бе записала имената на няколко ресторанта в Ню Йорк. Първо в списъка беше някакво заведение на име „При Джино“. Лиша й бе казала, че може да отиде там сама и че ресторантът обикновено се посещава от фотомодели, писатели, повърхностни европейци и всякакви хубави хора. Заведението е страхотно. Ще ти хареса. А и се намираше само на две преки от хотела й. Можеше да отиде пеша.

Среса косата си, изми лицето си и си сложи нов грим. Беше готова. Реши, че черната рокля, която бе носила през целия ден, е напълно подходяща. Фелиша й бе казала, че роклята е шикозна, макар че според нюйоркските стандарти под шикозни дрехи разбираха сини дънки, обувки от Гуми, палто от норки или костюм от Диор.

Взе дългото си червено вълнено палто, което бе метнала върху облегалката на един стол, и си припомни убийствената жега преди два месеца. Погледна надолу към черните си обувки от гущерова кожа, а след това отново огледа стаята… толкова празна. Господи, беше толкова празна. Едно излизане щеше да й се отрази добре.

Този път дори и гледката, която се разкриваше от прозореца й, не я радваше. Градът й се струваше огромен, застрашителен и тъмен. А когато излезе, усети, че навън е станало доста по-хладно, а вятърът се е усилил. Вдигна яката на палтото си и пое на изток към „Лексингтън авеню“. Бе отклонила предложението на портиера да й намери такси и бързо тръгна по улицата. Вече бе усвоила ритъма на нюйоркските пешеходци. Тичаш, бързаш, блъскаш някого, изръмжаваш нещо вместо извинение и продължаваш. Усмихна се на себе си като си помисли за това. Беше в града само от два дни и вече усещаше влиянието му върху себе си.

Докато вървеше, мислите й, отново се насочиха към Ник и тя се ядоса на себе си. И на него. Какво право имаше той да й насажда чувство на вина? Тя бе работила упорито, за да постигне този успех. Заслужаваше го. И по никакъв начин не изменяше на Тайг, или пък на Ник. Добре, моментът наистина не беше особено подходящ за подобно пътуване, но тя щеше да отсъства само една седмица, за Бога. И имаше право на това… имаше право…

Думите кънтяха в главата й, когато зави надолу по „Лексингтън авеню“, а високите й токове равномерно почукваха из подлеза, в който беше влязла, за да избегне тълпите пешеходци по улиците. Беше вече почти на тридесет години и имаше право на това… право на това…

Едва не подмина ресторанта. Двама мъже се блъснаха в нея и тя с изненада вдигна поглед. Тъкмо излизаха от „При Джино“. Дори не й се извиниха. Само я огледаха от горе до долу, кимнаха одобрително и продължиха пътя си. Бързо слязоха от тротоара и хванаха едно такси под носа на други двама мъже.

Нюйоркски нрави. В Калифорния един такъв инцидент би предизвикал огромен скандал. А тук двамата мъже просто спряха следващото такси и бързо се натикаха вътре като изпревариха една жена, която бе махнала с ръка малко преди тях.

Кейт се усмихна на себе си и влезе през двойните, боядисани в жълто летящи врати на заведението. Щяха да са й необходими години, за да свикне да се държи по този начин по улиците на Ню Йорк. А може би това ставаше много бързо, без човек дори да осъзнае промяната.

— Синьора? — елегантен италианец облечен в сив раиран костюм бързо застана до нея и се усмихна. — Единична маса?

— Да — тя кимна с усмивка.

Беше толкова шумно, че почти не чуваше какво й говори. Развеселена се огледа. Стените бяха боядисани в невъзможни цветове, по тях бяха нарисувани зебри, които сякаш препускаха една след друга във всички възможни посоки. Заведението бе пълно с изкуствени цветя, а осветлението беше слабо и приглушено. Барът беше претъпкан, масите бяха застлани с бели покривки и заобиколени от le tout New York^[1]. Точно както й бе обещала Фелиша. Модели, които все още не бяха свалили грима от последните снимки, изискани мъже — женени и неверни, известни актриси и светски красавици. Мъжете сякаш бяха облечени в задължителни униформи. Преобладаваха два основни типа — американски и европейски.

Американците бяха типични представители на „Медисън авеню“ — с раирани костюми, очила с рогови рамки, бели ризи и вратовръзки.

Европейците си личаха от разстояние — по-добри шивачи, по-елегантни ризи, по-меки тонове, по-скандални погледи и панталони с нормална дължина.

Смехът на жените се вплиташе в разговорите на мъжете, придаваше им хармония и благозвучие. И всичко това на фона на постоянното потропване със съдовете и подвикванията на сервитьорите.

Те вдигаха невъобразим шум с подносите си и с чиниите, които прибираха от масите и подхвърляха на миячите, крещяха си един на друг с пълно гърло, за да могат да надвикат разговорите и смеховете на посетителите. А от кухнята сякаш всеки момент щяха да проблеснат светкавици, да треснат оглушителни гръмотевици и понеже това все пак бе невъзможно, те полагаха особени усилия да постигнат желания ефект с помощта на материалите, с които разполагаха. Справяха се чудесно и вдигаха ужасен шум с металните казани и по-тежките съдове в кухнята. И всичко това се комбинираше, за да придаде живот и колорит на „При Джино“ — една истинска симфония от звуци и цветове, преплетени със сладките и приятни аромати на италианската кухня.

— Масата ви ще бъде готова след миг — италианецът с раирания костюм я изгледа като римски император и снизходително й посочи бара. — Едно питие докато чакате?

Произношението бе перфектно, очите — гальовни и ласкави. Кейт едва успя да сподави смеха си. Заведението беше страхотно. Веднага я накара да забрави мрачното си настроение и да се отдаде на кипящото в ресторанта веселие.

Поколеба се само за миг, а после се приближи към бара, поръча си джин с тоник и чу, че мъжът пред нея си поръча кампари. Очевидно беше италианец. Начинът, по който си поръча кампари със сода, няколкото изречения, които размени с бармана на италиански напълно потвърдиха първоначалното й мнение. Кейт го погледна от мястото си. От него долиташе ароматът на скъп европейски парфюм… нещо френско… не можеше да си спомни точно, но й беше познат. Веднъж го бе пробвала, защото искаше да го купи за Ник, но след това се бе отказала. Бе твърде силен и претенциозен за вкуса на Ник.

Афтършейвът с дъх на лимон, който той постоянно употребяваше, му подхождаше най-добре.

Но не и на този мъж. Яката на светлосинята му риза бе безупречна и доколкото можеше да прецени от мястото си, сакото му беше типично италиански елегантен блейзър. Посивяла коса… леко набръчкан врат… четиридесет и пет годишен може би… четиридесет и осем…

А след това той изведнъж се обърна към нея, тя усети, че се изчервява и зяпна от изненада.

— О, това сте вие! — беше старият й познат от таксито. Архитектът от Чикаго. — Помислих ви за италианец — още повече се смути от признанието си и отново се разсмя, а той топло й се усмихна.

— Няколко години живях в Рим. Боя се, че вече съм непоправимо пристрастен към scungili, antipasto, campari^[2] и всичко италианско.

Анфас изглеждаше още по-внушителен и представителен и тя изведнъж разбра, че той бе много по-красив отколкото й се бе сторило в началото. В таксито не бе обърнала кой знае какво внимание на външността му.

— Как ви посрещна Ню Йорк, госпожице Харпър? — усмихна се и й направи място до себе си на бара.

— Добре, що се отнася до Ню Йорк. Но днес се съсипах от работа.

— Писахте ли?

— Де да беше нещо толкова лесно! Реклама.

— Впечатлен съм — изглеждаше по-скоро развеселен, а очите му кой знае защо я смущаваха и объркваха. Погледът му сякаш проникваше под черната й рокля, макар че не казваше нищо неуместно и неподходящо. Въпреки добре ушитите дрехи и вида на преуспяващ бизнесмен, у него имаше нещо сурово, първично и сексапилно. — Ще ви видя ли по телевизията?

— Само при положение, че останете в хотелската си стая, за да гледате дневните телевизионни програми.

— Боя се, че няма да мога. Днес започнахме с конференция по време на закуската в седем. В този град работят като луди — и двамата обходиха заведението с поглед. — Те всичко правят като луди. Дори и когато се хранят.

Тя се разсмя заедно с него и за няколко минути останаха загледани в заобикалящата ги тълпа. Изведнъж Кейт почувства очите му върху себе си и се обърна да го погледне. Не си казаха нищо. Само се спогледаха, той се усмихна и вдигна чаша.

— За вас, госпожице Харпър, и за книгата ви, която означаваше твърде много за мен. Как успяхте да проникнете толкова навътре в дълбините на мъжката душа? Как прозряхте този непрекъснат стремеж към успех и слава, как усетихте разрушителната му сила и пълната разруха на човека, осъзнал, че вече не е на върха?

Сведе очи към чашата си, а след това отново я погледна и тя остана дълбоко изненадана от сериозното му изражение. Книгата очевидно значеше много за него и тя внезапно изпита гордост. Той разбираше. И Кейт почувства, че той напълно би разбрал всичко, което се бе случило с Том.

— Справила сте се блестящо. Аз смятах, че за една жена е напълно невъзможно да проумее това дяволско напрежение и безсмисления стремеж да успееш на всяка цена, както и непоносимото разочарование и покруса от неуспеха.

— Не съм сигурна, че при жените е много по-различно. Но аз наблюдавах съпруга си, който преживя всичко това — говореше тихо, без да вдига поглед от питието си, но мекият глас на мъжа до нея галеше като мек ветрец сред бушуващата буря от смехове и глъч около тях.

— Той сигурно е много горд с вас.

Тя неочаквано вдигна поглед и отрицателно поклати глава.

— Не. Той е мъртъв — не го каза, за да го шокира, но той остана като зашеметен от думите й. А след това Кейт веднага започна да се извинява. — Съжалявам. Не исках да прозвучи по този начин.

— А аз съжалявам за вас. Но вече разбирам книгата ви по-добре. Така всичко отива по местата си. И успя ли той да постигне успеха и славата, преди да умре?

Това сякаш имаше огромно значение за този човек. И Кейт реши да бъде напълно честна с него. Той беше напълно непознат, а и тя вече бе изпила две питиета. Виното в хотела, а сега и джинът. Чувстваше се изолирана от всички, които познаваше, и изпитваше непреодолим импулс да бъде искрена и откровена. Тук никой не я познаваше. Можеше да каже всичко, което й дойдеше наум.

— Да, успя. А след това се провали. И това го уби. Очакваше да му дадат още една възможност или… И се случи второто.

— Сърдечен удар? — от това се боеше най-много.

— Малко или много — тогава осъзна, че всяка нейна дума бе изключително важна за този човек и бързо го погледна. — Не. Не получи инфаркт. Нещо друго. Душата му умря. А останалото дойде от само себе си. Но не беше инфаркт.

Той изглеждаше вече малко поуспокоен.

— Чудя се къде е изходът и спасението от всичко това. Да се откажем от играта? Да се откажем от преследване на успеха? Но това надбягване със самия себе си е толкова примамливо, нали?

Погледна я с топлата си, сексапилна усмивка.

— Да. Така мисля. Самата аз започвам да разбирам това много по-добре. В края на краищата винаги се налага да избираш, да взимаш решения за важни и съдбоносни неща, да нараняваш близките си. Убедена съм, че човек не бива да бъде заставян постоянно да избира между някого и нещо.

— Да, госпожице Харпър, но е точно така — усмихна й се тъжно.

— И при вас ли? — беше шокирана от собствения си въпрос, но разговорът с него й харесваше. Беше умен, духовит и много симпатичен, а и говореше за неща, които отдавна не й даваха мира.

— Да. И на мен ми се налага да избирам. Имам съпруга, която казва, че има нужда от мен в Чикаго. За да я придружавам по приеми, партита, коктейли. Имам син, който мисли, че съм продажен капиталист, и дъщеря, която страда от церебрална парализа. Те се нуждаят от мен. Вероятно много. Но ако аз не работя, за да спечеля всемогъщия долар, тогава жена ми няма да може да организира бляскавите си партита, синът ми няма да може да се излежава по цял ден и да защищава благородните си каузи, а дъщеря ми… е, тя се нуждае от парите най-много от всички — той се умълча, загледан в питието си, а после отново погледна Кейт. — Но най-ужасното е, че макар причините, които изтъкнах, да са наистина основателни и справедливи, истината е, че аз отдавна вече не го правя заради тях.

— Зная — тя го разбираше. Прекалено добре. — Занимавате се с работата си, защото ви харесва. Защото така трябва. Защото тя вече е част от вас и… — последните думи произнесе съвсем тихо, сякаш говореше на себе си — защото имате право да получите всичко това. Вълнението, успеха… — тя отново го погледна, а той прикова очи в нейните и се усмихна иронично.

— Точно затова харесах книгата ви. Защото вие разбирате и усещате нещата.

Тогава и тя се усмихна.

— Най-странното е, че когато написах книгата, аз знаех всичко за разрушителната сила на успеха и известността. Или поне така си мислех. Но го знаех от наблюдения, не го бях изпитвала на собствения си гръб. Тогава разглеждах нещата от гледната точка на съпругата ви. А сега зная, че медалът има и друга страна. Сега самата аз се сблъсках с този проблем.

— Добре дошла в отбора на преуспелите неудачници, госпожице Харпър!

— Нима се смятате за неудачник?

— Зависи от гледната точка. Предполагам, че за членовете на семейството си вероятно съм такъв. Не зная. Но в професионалната среда, в която се движа, не съм неудачник — точно обратното. През последните пет години беше завоювал няколко престижни международни награди. Но не спомена за тях пред Кейт, а само я погледна с ироничната си усмивка. — Както се пее в повечето песни, цената, която плащаме, е много висока.

— Струва ли си?

— Попитайте съпруга си — Кейт подскочи от думите му. — Би трябвало вече да знаете отговора на този въпрос.

— Да, така е, но нещата вече ми изглеждат малко по-различни. Това, което върша, ми доставя истинско удоволствие. Не разбирам защо човек да не може да притежава и двете — истински семеен живот, щастлив и пълноценен, и успешна кариера.

— Предполагам, че може — даде знак на бармана да напълни чашите им отново и тя не възрази. — Но много зависи от това какво разбирате под думите успешна и кариера. Мисля, че вашата кариера просто не би могла да бъде скромна. В определен смисъл вие сте знаменитост. И ще трябва да си платите за това.

— А вие? — искаше й се да научи повече за него. Харесваше го.

— Аз не съм знаменитост. Аз съм просто архитект. Но от най-добрите.

— Щастлив ли сте?

— Не — каза го съвсем простичко, сякаш това бе нещо, което бе приел отдавна и не се оплакваше. — Предполагам, че всички ние сме много самотни — изгледа я многозначително.

— А съпругата ви? — Кейт прикова поглед в очите му.

— Предполагам, че тя също е нещастна.

— Не разговаряте ли за това?

— Не. Тя е много добре възпитана жена. И — поколеба се само за миг — аз никога не й задавам подобни въпроси. Познаваме се от деца и се оженихме много млади. Току-що бяхме завършили колежа. Аз смятах да стана художник, а тя имаше намерение да се занимава с изящни изкуства. Вместо това баща ми предложи да продължа образованието си в „Йейл“. Записах архитектура, дипломирах се и това беше началото. И двамата забравихме за мечтите си. За дребните и незначителните мечти. Големите осъществихме лесно. Прекалено лесно — а след това широко се усмихна и погледна Кейт, която вече бе повярвала на всичко казано. — Сега вече знаете целия ми живот, госпожице Харпър. От началото до края. Пълният провал на брака ми, душевните ми страдания, дори страховете ми, че мога да получа инфаркт. Можете да използувате чутото в следващия си роман — довърши питието си, отново я погледна и се усмихна иронично. — А аз съм готов да се обзаложа, че дори не си спомняте името ми.

Визитната му картичка все още беше у нея, но тя изобщо не я бе прочела. Погледна го и се усмихна смутено.

— Неприятно ми е да си го призная, но сте прав. А и освен това, много трудно помня имена.

— Аз също. Единствената причина, поради която запомних вашето, е, че книгата ви много ми хареса. Кейтлин, нали? — хареса й начина, по който произнесе името й.

— Кейт.

— Филип. Филип Уелс.

Той подаде ръка и тържествено се ръкуваха. Изведнъж управителят на заведението с раирания костюм дискретно застана зад тях.

— Синьор, синьора, масите ви са готови — посочи с ръка към центъра на заведението, а Филип изгледа Кейт.

— Не можем ли да вечеряме заедно? Или ще наруша усамотението ти?

Изобщо не му хрумна, че тя може би очаква някого, но идеята да вечерят заедно й хареса. Никак не й се искаше да остане сама.

— Не, това би било чудесно.

Управителят мигновено се съгласи, Филип плати питиетата на бармана и те се отправиха към центъра на ресторанта. От масата им се виждаха две нарисувани по диагонал зебри. Кейт ги погледна с несигурно изражение и намигна на Филип, който искрено се разсмя при вида й.

— Зная. Наистина са ужасни. Но най-смешното е, че при всеки ремонт тук се хвърлят баснословни суми за възпроизвеждане на тази обстановка. Включително за изкуствените растения и за зебрите. И може би имат право. Постоянните посетители сякаш държат на тях.

— Толкова ли често идваш тук?

— Посещавам Ню Йорк доста често и винаги когато съм в града, вечерям тук. Както ти казах вече, пристрастен съм към всичко италианско.

Особено към жените, но не й каза нищо за това. Но тя така или иначе се досещаше. Не приличаше на мъж, който е верен на жена си, а и освен това й бе казал достатъчно, за да разбере, че е нещастен. Това бе обичайната прелюдия в подобни случаи, но Кейт не се дразнеше. Харесваше го. Беше твърде интелигентен и приятен събеседник. По-добре да разговаря с него, отколкото да стои в стаята си и да гледа телевизия. А и освен това, Ник също не си беше у дома… Името на Ник отново й припомни тревогите и угризенията, които не й даваха покой.

— Кога си живял в Рим? — опита се да мисли за Филип, а не за Ник. Поне по време на вечерята.

— Върнахме се преди десет години. Бяхме там докато децата бяха малки. Всъщност дъщеря ми се роди в Рим. Очарователен град.

— Посещаваш ли го често?

— Веднъж или два пъти годишно. Служебните ми ангажименти са предимно в Париж и Лондон и по-малко в Рим — Кейт започваше да разбира, че кариерата му наистина е много успешна. Париж, Лондон, Рим, Ню Йорк. Звучеше толкова вълнуващо. Зачуди се дали и на нея някога ще й се наложи да направи обиколка из Европа във връзка с книгата си. Ник сигурно щеше да я убие. Ако все още са заедно.

По време на цялата вечеря разговаряха леко и непринудено, без повече да разголват душите си и да споделят най-съкровените си тайни. Тя му разказа някои забавни истории за Сан Франциско, а той — за приключенията си в чужбина. Шегуваха се непрекъснато, а за десерт си поръчаха zabagttone.

— Трябва да дойдеш в Сан Франциско. Никъде другаде не правят толкова хубав zabaglione. Този тук е просто безвкусен в сравнение с онзи — вечерята беше прекрасна, но изведнъж усети колко много й липсва прекрасният, напоен с ром деликатес на „Ванеси“.

— Може и да те изненадам някой ден — тя се разсмя. Това наистина щеше да бъде изненада. Но бе сигурна, че той не говори сериозно. — Всъщност, не съм бил в Сан Франциско повече от двадесет години. Работата ми е съсредоточена предимно в източната част на страната и в Европа. Твърде малко ангажименти имаме по западното крайбрежие и винаги, когато излезе някаква работа там — погледна я смутено, — изпращам някой от заместниците си.

— Страхотно. Смяташ, че Калифорния не е достойна за теб? — заяждаше се и той се разсмя.

— Признавам си, така е. Работата там винаги ми се е струвала твърде лека и повърхностна.

— А може би това е добродетел.

— Никога не съм разглеждал нещата от този ъгъл. Но може и да си права.

Усмихна й се и подписа сметката, а тя веднага се намръщи.

— Не мисля, че това е редно, Филип. Нека да платя моята половина.

— Колко си еманципирана! Не ставай смешна.

Усмихна се снизходително и остави няколко банкноти на масата.

— Моля те, недей. В края на краищата — усмихна се закачливо — имам доста тлъста банкова сметка.

— В такъв случай ще те оставя да платиш напитките, ако успея да те примамя да пийнем по нещо в „Карлайл“ или в „Боби Шорт“. Само за един час… — поканата беше твърде примамлива, но тя със съжаление погледна часовника си.

— Ще се съгласиш ли на по едно питие в хотела? Боя се, че утре трябва да ставам безбожно рано. Трябва да съм в студиото в седем и петнадесет.

— Аз самият трябва да съм на едно събрание на „Уол стрийт“ в седем и тридесет. Така че смятам, че предложението ти за хотела е добро.

Беше повече от добро. Беше чудесно. Един пианист свиреше тихо и ненатрапчиво, а заведението беше полупразно и изненадващо романтично за един хотелски бар.

— Бях забравила, че този бар е толкова приятен — тя се огледа с изненада и той се разсмя.

— Затова ли го предложи? Сигурно си мислила, че ще ни посрещнат с неонови светлини и музикален автомат.

Тя се разсмя.

— Щеше да е много забавно, ако барът на „Риджънси“ наистина изглеждаше така.

Разсмяха се и отпиха от коняка си. Беше пила доста тази вечер, но не се чувстваше пияна. На вечеря си бяха поделили половин бутилка вино, но бяха хапнали добре и храната компенсираше погълнатия алкохол. Започваше обаче леко да усеща въздействието на коняка. Той подсилваше удоволствието й от приятната музика и от топлия допир на крака му до нейния.

— Какво ще правиш в телевизията утре?

— Ще се правя на интересна — каза го сериозно и той се разсмя.

— Говоря сериозно. Винаги съм бил очарован от живота на знаменитостите.

— Недей. Изтощително е. И много досадно през повечето време. Все повече и повече се убеждавам в това. Бях тук през август и тогава всичко ми се струваше интересно и вълнуващо. Два месеца по-късно откривам, че е много изморително и досадно.

— Трябва ли да се подготвяш предварително?

— Всъщност не. Преди всяко шоу ме питат за какво бих искала да разговаряме. А и аз вече имам известна представа какво очакват от мен. И това е почти всичко. Останалото е чар и остроумие.

Погледна го с детинското очарование на Тайг и Филип се разсмя.

— Виждам, че се отнасяш много сериозно към ангажиментите си. Между другото, Кейт, мога ли да те поканя утре на обяд? Имах една среща, която отпадна и изведнъж се оказах свободен.

— Ще ми се и с мен да беше така — каза го мрачно и той я погледна с разочарование. — Утре ще присъствам на един обяд с жени от някакъв литературен кръжок. Можеш ли да си представиш нещо по-ужасно?

— Няма ли начин да се измъкнеш?

— Не, ако искам да публикувам и следващата си книга.

Филип се усмихна със съжаление. Не можеше да я покани и на вечеря.

Той трябваше да присъства на някаква официална служебна вечеря, а тя вече имаше уговорка да вечеря с издателя и редактора си и някакъв тип от нюйоркския офис на литературната агенция.

— Колко време ще бъдеш в града?

— До края на седмицата.

— Добре. Значи ще можем да го отложим за друг ден. Вдругиден? Обяд?

Беше свободен и за вечеря, но реши, че ще изчака с това предложение. Съвместният обяд винаги бе добър повод за започване на нещо ново. Тогава щяха да се уговорят и за вечерта.

— С удоволствие. Къде ще се срещнем?

Вече се чувстваше доста пияна и внезапно й се прииска да си легне. Погледна часовника си и с ужас установи, че вече минава един часът. Бяха прекарали доста време заедно. А сега й оставаха не повече от четири часа за сън. Съвсем по нюйоркски.

Той я погледна усмихнат и остави празната си чаша.

— Чакай да помисля… къде можем да обядваме приятно. „Quo Vadis“!

— Къде се намира?

— Нагоре по улицата. Много приятно заведение.

А и освен това имаше едно основно преимущество. Намираше се само на една пряка от хотела. В случай, че обядът потръгнеше както трябва…

Хвана я за ръка и се отправиха към асансьора. Очите му жадно се впиха в нея, когато тя слезе на нейния етаж. Филип задържа вратата отворена за момент и я погледна. В асансьора нямаше никой — след полунощ те се движеха автоматично, без оператор.

— Лека нощ, Кейт — гласът му бе ласкав като милувка и тя почти видимо потръпна от думите му. — Утре ще ми липсваш.

— Благодаря.

Той пусна вратата, която бързо се затвори, и Кейт се почувства пълна глупачка. Благодаря. Колко елементарно, колко безвкусно. Колко тъпо! Господи, този човек напълно я превъзхождаше. Никога преди не беше срещала мъж като него. Беше повече европеец, отколкото американец и беше много, много изискан.

А след това влезе в стаята си и се разсмя. В известен смисъл той приличаше повече на баща й. И нямаше нищо общо с Ник. Това поне бе истинско облекчение. Беше уморена до смърт от Ник, и Тайг, и Том, и от безкрайните им изисквания към нея. Уморена от чувството за вина, от неприятностите и конфликтите. Легна за момент на леглото като си обеща, че само след минута ще стане, за да се съблече.

Така и не го направи.

Събудиха я по телефона в шест и тя едва успя да се приготви навреме.

В седем и тридесет трябваше да участва в едно телевизионно шоу, в което съобщиха грешно и името й, и заглавието на книгата й.