Даниел Стийл
Сезон на страстта (30)

Глава двадесет и пета

— Не, не знаем къде е отишъл. Единственото, което знаем, е, че ни е оставил тази бележка — Ник погледна към Кейт. Бяха обсъдили всичко, преди да се обадят в полицията. Решили бяха да не казват нищо за Том. Нямаше да помогне.

— Дайте да я видя още веднъж. Бележката беше съвсем проста.

„Утивам дъ на мера моа тати.“

Ясно, просто послание на едно седемгодишно дете.

Полицаят вдигна поглед към Ник и Кейт.

— Вие не сте негов баща, господин… Уотърман?

— Не. Той е син на госпожа Харпър. Но Тайг и аз се разбираме чудесно…

След като го каза, се почувства истински глупак. Но как можеше да разсъждава нормално? Лицето на Кейт бе посивяло от страх и бе започнало да придобива едно твърде странно, отнесено изражение. Не бе казала почти нищо на полицаите и Ник се страхуваше да не изпадне в шок.

— Вие знаете ли къде е баща му? Струва ми се, че най-добре е да му се обадим — Кейт изглеждаше напълно сломена и Ник отрицателно поклати глава.

— Боя се, че няма да можем. Починал е преди още детето да се роди.

— Тогава ми кажете, защо детето е било толкова сърдито и ядосано, че да избяга?

Този път Кейт се оживи.

— Мисля, че ако въобще е бил сърдит, то е заради мен. В последно време му се струпаха много нови неща. Току-що се преместихме в Сан Франциско, той учи в ново училище и… — започна да заеква и Ник я стисна за ръката.

— Има ли някакви пари в себе си?

Кейт отрицателно поклати глава.

— Не. Не мисля.

— Взел ли е нещо?

— Да. Плюшеното си мече — очите й се напълниха със сълзи.

— Голямо кафяво мече с червена папионка — Бърт помаха с опашка и се приближи към нея и тя се разплака още по-силно.

— С какво е облечен?

Кейт не знаеше. И може би изобщо нямаше да успее да разбере. Но когато отиде до гардероба в антрето, веднага видя, че якето му го няма.

— Жълто яке. И може би дънки и каубойски ботуши.

— Познава ли някой в града, при когото да отиде?

— Фелиша! — Кейт се спусна към телефона, но никой не отговори на позвъняването й. Напълно разстроена, тя продиктува на офицера телефонния номер на Фелиша. И на Тили. И на Джоуи. И… — Мисля, че може да се опита да стигне до Кармел — отчаяно погледна към Ник.

— Познава ли някого там? — полицаят я изгледа.

— Не. Но харесва града — по дяволите! Какво друго би могла да му каже? Че е отишъл да намери парализирания си, умствено увреден баща, който някога беше много известен и за чието съществуване Тайг дори и не подозираше до тази вечер? — Какво смятате да правите?

Полицаите затвориха малките си кафяви тефтерчета и тя силно стисна ръката на Ник.

— Ще претърсваме района, докато го намерим. Ще имаме нужда от няколко негови снимки.

Донесоха цяла купчина. Цветни, правени отблизо или от разстояние, с най-различни дрехи, с понито, с кучето, в Дисниленд, с Лиша на един трамвай. От тях спокойно можеше да се направи цял албум.

— Трябва ни само една или две — тя кимна вцепенено и всички излязоха навън в дъжда. — Ще ви се обаждаме на всеки час, за да ви осведомяваме за развоя на нещата.

— Благодаря.

— Не се предавайте.

Усмихнаха се окуражително на Ник и си тръгнаха.

Скъпа къща. А и детето изглеждаше толкова щастливо на снимките! Съвсем очевидно е, че не са го тормозили. Може би то е от онези странни дечица, които от време на време изпитват потребността да избягат, да се махнат от родителите си. Имали бяха немалко подобни случаи. Момиченцата обичаха да правят сцени, драматично заставаха на вратата, за да дадат на родителите си възможност да им се помолят да не си тръгват. Момчетата просто си стягаха багажа и изчезваха.

— О, Боже, Ник, какво да правим!…

— Само това, което и те ни казаха, скъпа. Да се държим. Да не се предаваме.

— Не мога… О, Боже… Ник, не мога! Може да го отвлекат. Да го прегази кола. Да…

— Престани! — сграби я за раменете и силно я притисна към себе си. — Престани, Кейт! Недей да говориш така. Трябва да вярваме, че всичко ще свърши добре.

Кейт сковано кимна, заплака и безпомощно се сгуши в Ник. В очите й имаше неописуема болка, която късаше сърцето му. Беше смазана от мъка и докато слушаше риданията й, Ник започна да разбира, че тя се измъчваше не само от страх и безпокойство за сина си.

— Аз съм виновна, Ник… за всичко съм виновна аз.

— Казах да престанеш, Кейт. Не си виновна ти.

Искаше му се да й каже, че той е виновен за всичко случило се този следобед, но беше напълно безсмислено да се самообвиняват. Единственото, което имаше значение сега, бе да намерят Тайг, да проговорят с него за баща му, за миналото, да се опитат да му обяснят защо Кейт бе скрила истината от него. И да го обичат. Да го обичат повече отпреди. Той имаше нужда от любовта им. Случилото се тази вечер го доказа. Но самобичуването нямаше да им донесе нищо. Излишно бе да си скубят косите и да се самонаказват.

Ник здраво притисна Кейт, хвана брадичката й с ръка и нежно я повдигна нагоре, докато най-накрая тя го погледна с мокрите си очи.

— Никой не е виновен, скъпа. Ние можем да продължим да се измъчваме от угризения през следващите години, но това няма да помогне. Може би е трябвало да стане точно така. Може би той наистина трябваше да научи всичко.

— Зная. Но аз трябваше да му го кажа още преди години и това никога нямаше да се случи.

— Но не си го направила и няма как да разбереш дали наистина си сбъркала. Може би той просто не е бил готов да се справи с всичко това преди. Но каквато и да е истината, трябва вече да престанеш да мислиш за миналото. Не си му казала нищо. А сега той знае всичко. Това са фактите, които трябва да имаме предвид. С тях трябва да се справим.

— Ами ако му се случи нещо ужасно?

Гласът й отново прозвуча жално и безпомощно и очите й пак се напълниха със сълзи.

— Нищо няма да му се случи, Кейт. Трябва да вярваме в това.

— Ще ми се да можех — издуха шумно носа си и затвори очи.

Полицаите се обаждаха на всеки час, както бяха обещали, но все още нямаха никакви новини. Минаваше полунощ, когато най-сетне се свързаха с Фелиша.

— О, Боже! — Фелиша въздъхна и седна, докато слушаше по телефона обясненията на Ник. Кейт вече не бе в състояние да говори. Бе престанала да плаче, но стоеше сломена на мястото си, гледаше някъде в пространството, без да вижда нищо или разглеждаше снимките на Тайг. Ник най-после бе престанал да се опитва да ги вземе от нея. — Да дойда ли у вас?

— Ела. Може и да помогнеш. Двете заедно сте преживели много по-лоши неща преди.

— Да. И, Ник… — поколеба се за момент, а след това все пак реши да продължи. — Радвам се, че вече знаеш истината. Тя имаше нужда да се освободи от това бреме. Не можеше вечно да се крие.

— Зная. Но всичко е ужасно мъчително и болезнено.

— А може би просто няма друг начин… — Ник мълчаливо кимна и затвори телефона.

Фелиша пристигна след малко. Тримата седнаха заедно, направиха си кафе и зачакаха с опънати до скъсване нерви. И така до пет часа. В пет и тридесет полицаите се обадиха отново. Ник се стегна в очакване да чуе, че все още нямат никакви новини.

— Намерихме го.

— Къде е?

— Тук, при нас.

Полицаят се усмихна и намигна на детето. А Ник затвори очи и силно извика:

— Намерили са го! — след това отново заговори с полицая. — Добре ли е?

— Чудесно. Уморен е, но е добре. Мечето Уили, обаче, е в доста окаяно състояние.

Детето стоеше притихнало, малко поуплашено от преживяното.

— Къде го намерихте?

— Беше на автогарата „Грейхаунд“ и се опитваше да убеди някой да го закара до Кармел. Майка му беше права. Всъщност повечето майки обикновено не грешат в подобни ситуации. Ще ви го доведем след десет минути.

— Почакайте. Може ли да поговоря с него?

Смяташе да даде слушалката на Кейт, която стоеше до него, хълцаше и се смееше едновременно и здраво го стискаше за ръката. Фелиша ги гледаше и се усмихваше през сълзи.

Полицаят отговори след минута.

— Казва, че е прекалено уморен, за да разговаря.

— Виж го ти, малкият негодник.

Но това си е техен проблем. Той щеше да си напише рапорта, щеше да изнесе на хлапето една реч за това колко е опасно да се бяга от къщи и какви заплахи крият автогарите, а след това щеше да го отведе при майка му.

— Но какво означава това? Как така е прекалено уморен? — Кейт беше зашеметена от изненада и изумление, но след това започна да разбира. — Все още е много сърдит, нали?

Ник кимна:

— Предполагам.

Предположението му се оказа вярно. Когато се прибра вкъщи, Тайг беше мълчалив и покорен и започна да разговаря с тях едва след като полицаят си тръгна. Прилежно прегърна майка си, когато влезе в стаята, но в този жест нямаше нито обич, нито топлота. Кейт не получи утехата и успокоението, на които се надяваше.

Само на ризата й остана едно кално петно от допира на Уили. Той все още беше напълно мокър и много мръсен. Тайг се бе изсушил в сградата на автогарата.

Беше истинско чудо, че изобщо бе успял да стигне дотам. Каза им, че е имал в себе си монета от пет цента и се е качил на един автобус, а шофьорът му показал къде да слезе.

— Имаш ли някаква представа какво можеше да ти се случи?

Кейт почти крещеше от облекчение. Той наведе глава, но не изглеждаше особено разкаян. Най-накрая проговори.

— Пак ще го направя.

— Какво?

Тя силно извика и Ник се опита да я успокои.

— Ще намеря моя татко. Искам да го видя.

Кейт въздъхна, седна и погледна сина си. Как да му каже, без да разбие сърцето му, че няма кого да види. Някога имаше един мъж и той бе негов баща, но вече го няма. И Тайг не може да го види.

— Не можеш да направиш това.

Изрече го много тихо и внимателно.

— Ще го направя, мамо! — цялото му личице изразяваше непоколебима решителност.

— Ще поговорим за това по-късно.

Сложи го в леглото му и този път той не се опита да бяга. Фелиша си тръгна в шест и тридесет, но през цялото време не можеше да се отърси от чувството, че неприятностите още не са свършили. Нещата се бяха поуспокоили, но само за момент. Тайг наистина искаше да види баща си. И щеше да го направи. Фелиша се надяваше, че Кейт също разбира това.

Но в този момент Кейт вече спеше дълбоко в прегръдките на Ник. Успя да поспи само три часа. Стю Уейнбърг се обади в девет и тридесет.

— Ммм? — сънена и замаяна тя изобщо не можеше да разбере кой се обажда. Ник й бе казал, че ще остави бележка за шофьора на училищния автобус, че ще спят до късно, за да не ги буди.

Искаше й се да спи през целия ден. Ник й бе обещал, че ще се грижи за Тайг, докато тя спи.

— Събудих ли те?

— А? Какво?… Не… — но вече отново се унасяше в сън.

Ник влезе в стаята и я разтърси за рамото.

— Събуди се. Говориш по телефона.

— А? Кой се обажда?

— Стю Уейнбърг, за Бога! Какво, по дяволите, става там? Да не би да сте се забавлявали цялата нощ?

— Да. Страхотно — седна в леглото и премигна няколко пъти. Гадеше й се от умора. Главата я болеше като при тежък махмурлук, но поне вече бе започнала да разсъждава нормално. — Какво става с книгата?

— И двамата ще спечелим цяло състояние от тази книга. Всъщност, точно затова ти се обаждам. Предлагам ти още една обиколка.

— О, не! И тази ли е организирана от Ник?

Опита се да се усмихне, но не се получи. Какво пак беше намислил Ник? Но Уейнбърг настояваше, че този път Ник няма нищо общо с това и гласът му звучеше напълно искрено.

— За какво става дума тогава?

— Една седмица в Ню Йорк. Издателите ти искат да си там, за да може книгата ти да запази мястото си в класациите. Абсолютно е наложително, малката. Особено ако искаш веднага да издадеш книгата, върху която работиш в момента. По-добре е да не губиш благоразположението на издателя.

— Не мога точно сега.

Имаше твърде много проблеми у дома.

— Глупости, Кейт. Трябва да го направиш. Имаш определени задължения към тези хора. Те създават кариерата ти.

Започна да изрежда предаванията, в които щеше да участва. Бяха прекалено много. Очертаваше се една невероятно тежка седмица.

— Казах ти вече. Не мога.

— Няма начин. Аз им казах, че приемаш.

— Как си могъл да го направиш! — беше готова да се разплаче. Все още бе прекалено уморена от предишната нощ.

— Направих го, защото зная, че нямаш избор. Попитай Ник. Той чудесно разбира какво означава една подобна покана.

— Добре де, няма значение. Ще помисля. От кога до кога?

— Тръгваш след три дни. Ще отсъстваш една седмица.

— Ще направя каквото мога.

— Трябва да направиш повече от това — беше непреклонен. — Ще ти се обадя по-късно за потвърждение.

— Добре…

Беше твърде слаба, за да спори с него. Облегна се на възглавницата си и се опита да се съсредоточи.

— Кой беше? — Ник загрижено я погледна.

— Уейнбърг.

— Някакви проблеми?

Тя кимна.

— Обади се, за да ми каже, че издателите ми настояват да отида в Ню Йорк. За една седмица.

— Кога? — Ник беше слисан от изненада.

— Тръгвам след три дни.

— Кучи син! Ще го убия! — Ник седна на леглото и прокара пръсти през косата си. — Не можеш да заминеш.

— Стю казва, че трябва. Той не е виновен. Казах ти. Издателите ми настояват.

А и освен това Ник не можеше да й казва какво трябва и какво не трябва да прави. По дяволите!

— Не ме интересува кой е виновен. Знаеш дяволски добре, че не можеш да заминеш в този момент. Каза му го, нали?

Не, не му бе казала. Въпреки всичките проблеми и неприятности, тя не бе отказала напълно. Стю говореше така, сякаш от това пътуване зависеше цялата й кариера, сякаш трябваше да избира между рекламната кампания и пълния си провал за в бъдеще.

— Казах му, че ще видя какво мога да направя.

— Искаш да кажеш, че ще отидеш?

— Не зная. Не зная, по дяволите! Не мога дори да мисля както трябва. Откъде да зная какво ще правя след три дни?

— Ако имаш капка здрав разум, единственото, което трябва да те интересува в този момент, е как да оправиш цялата тая неразбория със сина си. Това сега е за теб приоритет номер едно.

— Така е, но… по дяволите, остави ме сама — никога ли нямаше да я оставят на мира! Ник с праведното си възмущение и с представите си за идеалните родители. Тайг с неговите постоянни проблеми и изисквания. Исусе, та тя имаше право на свой собствен живот! Имаше право на успеха, който се очертаваше пред нея.

— Започваш да се влюбваш в себе си, така ли, Кейт? — едва успя да се въздържи да не го зашлеви през лицето. — Напоследък май не е много приятно да си майка, нали?

— Ще ме оставиш ли сама, по дяволите? — вече крещеше с пълно гърло и сама не можеше да познае гласа си. — Какво още искаш от мен? Животът ми?

— Не. Малко разум и реализъм. Детето ти преживява най-сериозната криза през живота си. В този момент едва ли има нужда от майка, която мисли само за слава и за някаква лайняна рекламна кампания.

— Добре, а аз от какво имам нужда? Какво ще кажеш за кариерата ми? Какво ще кажеш за всичките години, които съм му посветила? Те не влизат в сметката, така ли? Нямам ли право да бъда възнаградена за всичките си грижи?

— Сериозно ли говориш, Кейт? Наистина ли така се отнасяш към него? Към мен? Очакваш възнаграждение за любовта си?

В един момент й се прииска да каже да, но не се осмели.

Изведнъж заговори съвсем тихо и уморено.

— Имам нужда от малко време, за да помисля. Това е всичко. Просто ме остави сама да взема решението — седна на леглото и бавно прокара пръсти през косата си.

— Не мисля, че имаш голям избор.

— Аз никога не съм имала какъвто и да било избор. Може би точно сега ми е необходимо да знам, че всичко зависи от мен, че аз съм тази, която трябва да вземе решението.

— Ти и преди си взимала решения, Кейт.

Защо беше толкова настоятелен? Защо, по дяволите, не се махне от главата й! Но не произнесе на глас нищо от това, което се въртеше в ума й.

— Да. Взимала съм решения и преди.

Като това да не казва на Тайг за Том. И както се оказа, решението й е било напълно погрешно.

— Какво те измъчва, Кейт? Пак ли се чувстваш виновна?

— По дяволите, Ник. Да! — скочи на крака и отново му се разкрещя с блеснали от ярост очи. — Да, чувствам се виновна! Сега доволен ли си? По-добре ли се чувстваш като ме чу да си го признавам? Да, мисля, че аз съм виновна за цялата тая бъркотия с Тайг. И знаеш ли какво? Това че напълно осъзнавам вината си, не ми помага да го обичам повече отпреди. Единственото, което искам, е да избягам оттук. Тайг ми е сърдит и отказва да ме разбере, а ти непрекъснато ме поучаваш и ми натякваш колко лоша майка съм и аз изпитвам непреодолимото желание да се махна далеч и от двама ви. Как ти харесва това, уважаеми господине?

— Страхотно!

Обърна й гръб и излезе от стаята, а тя тресна вратата на спалнята зад гърба си, за да излезе оттам само след десет минути облечена, но все още бледа и уморена. Тайг още спеше, но Ник седеше с чаша кафе до кухненската маса. Кейт сипа едно кафе и за себе си и го погледна. И той изглеждаше дяволски уморен и съсипан.

— Съжалявам, че се разкрещях…

— Няма значение — гласът му вече бе по-спокоен, но я гледаше така, сякаш пред него стоеше същество от друга планета.

— Ще отидеш ли?

— Не зная.

— Вече си заразена, Кейт.

— От какво? — но тя добре разбираше какво иска да й каже.

— От жаждата за слава. От синдрома на митичната и легендарна звезда. Готова си да направиш всичко, за да не съсипеш кариерата си. Но можеш ли въобще да си представиш какво преживява детето ти в този момент? — Ник отново кипеше от яд.

— А ти можеш ли да си представиш какво преживявам аз! Даваш ли си сметка на колко страни ме дърпате и разпъвате?

— Съжалявам. Но ти не си дете. Можеш да се справиш сама, Кейт. Но той не може. Зная, че си преживяла дяволски много, но това не е причина да си го изкарваш на него. Той не е виновен. А точно в този момент е напълно объркан заради баща си.

— Но аз не мога да променя нищо. Нямам магическа пръчка, с която да направя Том такъв, какъвто беше преди. Него вече го няма. И Тайг не може да го види. Една такава среща ще бъде ужасна и за двамата.

Кейт отново бе започнала да крещи.

— Разбирам това — Ник направи усилие да сниши гласа си. — Но Тайг не може да го разбере. И аз просто не мога да повярвам, че ти ще заминеш за Ню Йорк.

— Не съм казала, че ще го направя.

— Не, но ще заминеш.

— Откъде, по дяволите, знаеш?

Седеше срещу нея ядосан и самодоволен и я гледаше обвинително. Идеше й да хвърли в лицето му чашата си с кафе. В този момент го мразеше с цялата си душа.

— Зная, защото виждам, че вече изцяло си погълната от тази лайняна игра на неотразима звезда. От телевизионните предавания, интервютата, парите, бестселърите. Виждам, че всичко това напълно те е обсебило, Кейт. И искам да ти кажа, че дяволски съжалявам, че и аз имам заслуга за това. Съжалявам, че допуснах да те включим в шоуто.

— Какво общо има шоуто? Виж колко пари спечелих през изминалите четири месеца. Повече от четвърт милион долара. Аз. Аз ги спечелих. Сама. Само от една-единствена книга. И щях да ги спечеля със или без скапаното ви шоу. Благодарение на тези пари Тайг ще може да отиде в колеж. А преди това ще може да учи в някое от най-добрите училища. Ще има всичко, от което се нуждае.

— Всичко, освен майка.

— Я върви на майната си!

— Знаеш ли какво? Пет пари не давам какво ще направиш. Но просто не искам да си седя тук и да гледам лицето му, когато му кажеш, че заминаваш за Ню Йорк.

— Тогава недей. Ще му кажа, че си излязъл.

— Значи заминаваш, така ли? — продължаваше да я притиска и да я притиска, и да я притиска…

— Да!

Гласът й прозвуча сърдито и напрегнато, като протяжен стон, който изпълни стаята. И двамата се стреснаха, но най-вече Кейт. Та тя изобщо не бе сигурна дали ще замине. Или поне така си мислеше. Но всъщност го бе решила още в самото начало. Още щом Уейнбърг й спомена, колко важно е това пътуване за следващата й книга. Искаше новият й роман да стане по-известен от предишния. А това й подсказа, че с нея става нещо, че започва да отделя твърде голямо внимание на признанието и показния блясък.

Остана замислена в празната кухня, след като Ник тихичко си излезе. Може би той беше прав. Може би наистина я обхващаше тази мания да бъде звезда. Но не и за сметка на Тайг… не… не Тайг.

След обяда се опита да му обясни всичко, но Тайг не искаше да говори. Постара се да го накара да разбере истината за Том, за книгите й, за работата й, за всичко, което се бе случило с живота й, за…

Но той беше само на седем години. Не можа да разбере много от това, което му каза. Мислеше единствено за баща си. Кейт му даде един албум със снимки на Том от успешните, от златните му години. Той го взе и се затвори в стаята си, за да го разгледа. А Кейт се обади на Тили.

Тили щеше да дойде и да се настани в стаята за гости по време на пътуването й. Присъствието й щеше значително да улесни Ник в грижите му за Тайг.

С Ник почти не се виждаха в последните дни преди заминаването й. И двете вечери той се прибра доста късно, когато тя вече спеше, а през деня постоянно си намираше работа извън дома. Кейт се опита да обясни какво чувства на Фелиша, но и тя се отнесе твърде студено с нея.

Никой не я разбираше. Дори Тили сякаш я гледаше обвинително, когато пристигна, макар че това може би се дължеше на смущението й от големия град.

Кейт й бе много благодарна за това, че се бе съгласила да дойде. А Тайг бе безкрайно щастлив, че я вижда отново. Всъщност Кейт изведнъж се почувства изолирана — Тайг изглеждаше много по-спокоен и радостен в присъствието на Тили.

— Искаш ли да те закарам до летището? — Ник я изгледа хладно.

— Искам да оставя колата си на Тили, но мога да си взема такси. Нищо няма да ми стане.

— Не се прави на мъченица. Ще те закарам.

— Не бих могла да изтърпя нравоученията ти.

В отношенията им се бе промъкнала студенина и враждебност, които я ужасяваха, но тя правеше всичко възможно да скрие от Ник истинските си чувства.

— Вече казах всичко, което имах да казвам. С изключение на едно. Изглеждаш уморена, Кейт. Опитай се да не се натоварваш прекалено в Ню Йорк.

— Последните няколко дни бяха много тежки и мъчителни. За всички.

Тя го погледна и очите му сякаш се стоплиха и поомекнаха.

— И недей забравя, че те обичам, Пепеляшке! — за пръв път от няколко дни насам разговаряше с нея по този начин. — В колко часа е самолетът ти?

Тя бавно се усмихна и му отговори. Изгледаха се със съжаление.

— По дяволите!

Бързо намъкна роклята си. Той закопча ципа й, макар че много му се искаше да го разкопчее и след пет минути излязоха. Мълчаливо изминаха пътя до летището, изпълнени със съжаление, че не им бе останало време да се любят. И на двамата щеше да им се отрази добре. Щеше да им напомни за това, което притежаваха — една искрена и всеотдайна връзка, която дори и лудостта на Ню Йорк не би могла да разруши.

А когато Ник я целуна, тя разбра колко много държи на нея. Махна му с ръка, качи се на самолета и се почувства самотна както никога преди през живота си.

Пи прекалено много по време на полета, но алкохолът малко попритъпи мъката и самотата, а последните два часа прекара в сън. Когато пристигна в Ню Йорк, се чувстваше ужасно.

Уморена, изпомачкана, с главоболие от изпития алкохол. Това пътуване не беше меден месец. Беше истинско. И тя бе сама в големия град.

Разбра го, когато застана на тротоара като безуспешно се опитваше да се пребори за такси. Лимузината, която бяха изпратили да я посрещне, така и не се появи, багажът й бе изчезнал и бе необходимо доста време, докато се намери.

Страхотно начало на обиколката й. Но нещата малко се пооправиха след това. Напълно отчаяна, тя все пак успя да се напъха в едно такси заедно с един много симпатичен, безупречно облечен архитект от Чикаго. Наближаваше петдесетте и също бе отседнал в „Риджънси“.

— Хотелът е много удобен. Винаги ли отсядате там?

Изобщо не я попита за името й, но поддържаше приятния разговор през целия път до града. Тя го погледна разсеяно. Посивяла коса, красиво изваяно лице, но износено и уморено. Тялото му, обаче, изглеждаше младо и здраво. Беше привлекателен, но не се набиваше на очи. Нямаше нищо общо с жизнените, атлетични мъже в Калифорния. Изглеждаше истински космополит, беше малко блед, но и доста интересен.

— Последния път, когато бях в града, бях отседнала там.

— Аз успявам да посещавам Ню Йорк горе-долу веднъж месечно — погледна я непреднамерено и се усмихна. Поговориха за сградите, край които минаваха, за панорамата, за Сан Франциско и тя съвсем неволно спомена, че е писателка.

— Каква чудесна професия! Сигурно много ви харесва.

Погледна я с истинска завист и тя се разсмя. Представяше си професията й много по-приятна, отколкото беше в действителност.

— Да, доставя ми огромно удоволствие.

А след това изведнъж се отпусна, забрави предпазливостта си и започна да му разказва за следващата си книга.

— Знаете ли, това, което ми разказахте, много ми напомня една чудесна книга, която прочетох наскоро. „Последният сезон“. И приликата не е в съдържанието или в развитието на действието, а в чувствата, в настроението, което и двете книги създават.

Тя започна да се смее.

— И вие ли сте я чела? — личеше, че разговорът му доставя голямо удоволствие и тя палаво се усмихна.

Защо не, по дяволите! Защо да не си признае?

— Е, не и напоследък. Но аз я написах — трябваше му един миг, за да схване какво точно му казва, а след това я погледна с изумление.

— Наистина ли? Но това е превъзходна книга! — изглеждаше зашеметен.

— В такъв случай, ще ви изпратя един екземпляр от следващата — шегуваше се, но той веднага извади една визитна картичка и й я подаде с усмивка.

— Надявам се да изпълните обещанието си, госпожице Харпър.

Вече знаеше името й. Тя прибра картичката и в този момент таксито спря пред хотела.