Даниел Стийл
Сезон на страстта (3)

Глава трета

Пътуването към къщи й се стори по-дълго отвсякога. Непрекъснато си представяше Том, стиснал мечето си, не преставаше да мисли за това, което бе казал или направил. Най-накрая се насили да изхвърли тези мисли от главата си и пусна радиото.

Краката й бяха подути и схванати и внезапно осъзна, че единственото нещо, което вече имаше значение за нея, бе да се прибере час по-скоро у дома. Денят бе твърде дълъг и изтощителен и умората я налегна така изведнъж, че в един момент й се стори, че няма сили да продължи пътуването. Може би господин Ерхард беше прав. Може би ще трябва да преустанови посещенията си през следващите няколко седмици.

Оставаха още само три седмици до раждането. Дори не си позволи да помечтае за това. Не можеше да мисли нито за бебето, нито за Том. Единственото, което искаше, бе да си легне и да съблече тези дрехи, които я стискаха и сякаш задушаваха цялото й тяло. Стори й се, че изминаха хиляди години, преди най-сетне да спре пред дома си.

Беше толкова уморена, че не забеляза малката червена „Алфа Ромео“, паркирана до къщата. Измъкна се от комбито, застана за момент до него, като се опитваше да се раздвижи и разтриваше с ръка прасците си, а след това бавно и вдървено се отправи към входната врата.

— Изглеждаш в превъзходна форма — Кейт се стресна от ненадейно прозвучалия дълбок, леко циничен глас на Фелиша Норман. — Ей, момиче, успокой се! Аз съм само една най-обикновена акушерка — Кейт погледна нагоре и се разсмя.

— Изкара ми акъла, Лиша!

— Изненадана съм, че изобщо ти е останала силица да се изплашиш. Какво си мислиш, че правиш, като се съсипваш по този начин?

Измъкна кошницата от ръцете й и двете бавно тръгнаха към къщата.

— Няма значение. А ти какво правиш тук толкова рано?

— Реших, че имам нужда от ваканция, а пък ти обичаш да имаш гости.

— Ваканция?

— Ами, да кажем един дълъг уикенд. Взех си четири свободни дни.

Радваше се, че бе дошла. Кейт изглеждаше изцедена от умора и ако посещенията при Том й се отразяваха по този начин, може би щеше да успее да я убеди да ги прекрати за известно време. Или поне да й позволи тя да шофира дотам. Но това, което Кейт вършеше със себе си, си беше чиста лудост.

— Разбираш ли, че е истинско чудо, че все още не са те уволнили заради мен?

Но Кейт се усмихваше. Радваше се да я види отново.

— Те са дяволски късметлии, че още не съм решила да ги напусна. Ако направим само още едно ревю този месец, сигурно ще получа нервна криза — помощничката й също. За да може да прекара няколко дни с Кейт, Фелиша отново й бе прехвърлила всичката работа за седмицата. Това щеше да й струва още една скъпа чанта от „Гучи“ и солиден обяд в „Трейдър Викс“, но просто не можа да се пребори с това предчувствие… трябваше да дойде да види Кейт. А сега се радваше, че постъпи така. Остави кошницата върху кухненската маса и се огледа. Къщата наистина беше много приятна. Бяха направили сполучлив избор. — Е, как е Том?

— Чудесно. Щастлив е. Нищо ново.

Фелиша тъжно кимна и се отпусна на един стол. Кейт я последва веднага.

— Знаеш ли, Лиша, изглеждаш по-зле и от мен, но то е защото си пропътувала по-голямо разстояние от мен. Искаш ли малко лимонада?

Фелиша я погледна изразително и на лицето й се появи гримаса на отвращение.

— Скъпа, много те обичам, но лимонадата просто не е любимото ми питие. Господи, как можа да ти хрумне такава ужасна мисъл?

Кейт се усмихна и я погледна, сякаш се оправдаваше и молеше за извинение.

— Боя се, че нямам какво друго да ти предложа.

— Ами, нямаш! — Фелиша се захили дяволито и бързо се отправи към един кухненски шкаф. — Миналата седмица оставих тук малко вермут и джин. А сега донесох малко лук и маслини — извади малките бурканчета от чантата си и широко се усмихна.

— От теб би излязъл фантастичен член на скаутската организация.

— Нали? — извади двете бутилки и съвсем професионално си приготви едно мартини. Кейт неспокойно се размърда на стола си. — Пак ли имаш киселини?

Познаваше добре изражението на лицето й. Посещаваше я достатъчно често, за да може вече добре да разпознава признаците на настъпващото неразположение. По-добре от самата Кейт дори. Разпознаваше всичко — от киселините до истерията. Този път приличаше на киселини.

— Мисля, че ядох твърде много череши на обяд. Струва ми се, че по-скоро е лошо храносмилане — и спазми. Исусе, само това й трябваше. Горкото бебе, как можа да постъпи така с него? А и със себе си. Изхили се при мисълта за повредения си стомах. — Може би просто имам нужда от едно мартини.

Но и двете знаеха, че не говори сериозно. Вече месеци наред не бе пила никакъв алкохол.

— Защо не отидеш да си полегнеш? Аз ще си взема един душ, а след това набързо ще спретна нещо за вечеря — Фелиша говореше съвсем делово и се чувстваше като у дома си.

— Дойде чак дотук, за да ми сготвиш, така ли?

— Точно така. А сега свали тая рокля от себе си и иди да полегнеш.

— Да, мамо.

Полежа малко и наистина се почувства по-добре. А след душа се почувства направо превъзходно. Чуваше Фелиша, която вече потропваше със съдовете в кухнята, и за момент се поспря в детската стая и го видя. Уили. Същото мече като на Том. Зачуди се какво ли прави неговият Уили сега, дали Том все още го прегръща и му се радва или вече го бе забравил. Кейт нежно погали мечето и излезе от стаята.

— Какво си намислила да готвиш?

— Какво ще кажеш за спагети?

Спагетите бяха едно от трите неща, които Фелиша можеше да сготви. Другите две бяха пържени яйца и пържола.

Кейт кимна.

— Чудесно. Сигурно ще сложа още няколко килограма от тях, но това май вече няма никакво значение.

Вечеряха на свещи, любуваха се на гледката, която се откриваше от прозореца, и Кейт бе щастлива, че има с кого да си поговори. Напоследък сякаш бе започнала да свиква с тишината и с пълното си уединение. Виждаше се само с Том и имаше нужда от Фелиша, която внасяше известно оживление в еднообразното й и монотонно ежедневие. А Фелиша наистина я разтоварваше. Беше ненадмината в това отношение. Цяла вечер я угощаваше с най-пикантните клюки, които се носеха из магазина — кой с кого се чука, кой ще бъде повишен и кой изритан от работа, кой в края на краищата се бе оказал истински педераст. Но Кейт не я слушаше така внимателно и не се смееше така искрено както друг път.

— Какво има, скъпа? Изглеждаш ми нещо пребледняла. Да не е от спагетите?

— Не. Мисля, че е от онези проклети череши, които ядох на обяд.

Отново я измъчваше онази стържеща, остра болка, която бе усетила преди вечеря, само че сега бе малко по-силна.

— Ами, черешите са ти виновни! Ти просто си съсипана от умора. Защо не полегнеш на канапето? Или може би искаш да си лягаш вече?

— Не съм толкова уморена — всъщност се чувстваше малко нервна и неспокойна, но това се бе случвало и преди след посещенията й при Том. Излегна се на канапето и отново започна да се шегува с Фелиша. — Може би все пак това е от твоите скапани спагети.

— О, я се разкарай. Ако искаш да знаеш, аз правя най-хубавите спагети в тази част на страната.

— Мама Фелиша.

Фелиша си приготви още едно мартини и двете жени продължиха да се шегуват и да се смеят. Но вместо да се оправя, неразположението на Кейт се засилваше.

— Може би аз все пак ще трябва да си легна.

— Добре. До утре — Фелиша се усмихна и Кейт се отправи към стаята си. Чиниите вече бяха измити и прибрани. Кейт искаше да каже на приятелката си колко се радва, че тя е при нея, но вече толкова много пъти й го бе повтаряла, че направо не знаеше какви думи да подбере, за да изрази това, което чувстваше в момента.

Кейт заспа още преди девет часа, а Фелиша се настани на канапето с книга в ръка. Работната й седмица бе доста напрегната, но тя не бе уморена. Искаше просто да поседи и да се поразтовари, да се откъсне за няколко дни от служебните ангажименти. Зачете се в романа и когато вдигна поглед от книгата, видя, че наближава един часът. Изведнъж чу Кейт да се движи из спалнята си. Ослуша се за момент, за да се увери, че не греши и тогава зърна светлината, която се процеждаше под вратата на стаята.

— Добре ли си? — Фелиша се намръщи и напрегнато погледна към затворената врата. Но отговорът дойде веднага.

— Да — гласът й звучеше нормално.

— Още ли те боли стомахът?

— Аха.

Две минути по-късно Кейт излезе от стаята си и застана на прага облечена в дълга нощница в розово и бяло. Приличаше на дете с необикновено подут корем, а на лицето й грееше щастлива усмивка.

— Фелиша… — усмихна се още по-широко.

— Да? Какво има? — Фелиша не можеше да си обясни странното й изражение. Изглеждаше необикновено щастлива. Фелиша никога не бе виждала тази ефирна, сякаш неземна усмивка, озарила лицето й.

— Не мисля, че става дума за стомашно неразположение. Струва ми се, че може би… това е бебето.

Кейт почти се разсмя. Чувстваше се опиянена и радостно възбудена. Беше налудничаво наистина — ужасно се боеше, а и освен това беше още твърде рано. Но въпреки всичко нещо в нея ликуваше. Бебето! Най-сетне щеше да се появи на бял свят!

— Искаш да кажеш, че ще раждаш? — Фелиша изведнъж пребледня.

Кейт кимна.

— Може би. Не съм сигурна.

— Не е ли рано?

Кейт отново кимна, но не изглеждаше обезпокоена.

— Мисля, че няма опасност. То е почти на осем месеца и половина.

— Обади ли се на лекаря?

Кейт кимна сериозно и я изгледа с победоносен поглед. Тя щеше да го направи. Щеше да роди бебето. Може би още тази нощ. Нямаше да чака повече. Чакането свърши. Другото сега започваше!

— Каза да му се обадя след час или ако болките се усилят.

— Ти имаш болки? — Фелиша сграбчи книгата, която лежеше в скута й, и се втренчи в приятелката си.

— Така изглежда. В началото мислех, че просто, ме боли стомах, но болката се засилваше, а след това… — и тогава, сякаш вече не й се говореше, тя внезапно седна и хвана ръката на Фелиша. — Ето, можеш да се увериш сама.

Без да помисли, Фелиша позволи на Кейт да постави ръката й върху подутия си корем. Усети колко е стегнат и твърд. Вече даже не приличаше на корем. Фелиша имаше чувството, че докосва стена, или бетонен под, нещо, което не би се поддало и на най-силен натиск.

— О, Боже, ужасно е. Боли ли?

Кейт отрицателно поклати глава. В очите й все още напираше възбуда и въодушевление, но по челото й бяха избили ситни капчици пот.

— Не, не боли. Само е много, много твърд.

— Да ти донеса ли нещо, скъпа? — ръцете на Фелиша трепереха и Кейт се разсмя.

— Не. И ако сега се паникьосаш, ще те набия. Радвам се, че си тук.

— Аз също.

Видът й обаче казваше друго и Кейт отново се разсмя.

— Отпусни се.

— Да — Фелиша въздъхна дълбоко и се облегна на канапето. — Мога да се справя с почти всяка криза или неприятност. Но ражданията никога не са били по моята част. Всъщност никога дори не съм присъствала на раждане. Искам да кажа… о, по дяволите, имам нужда от питие!

Невъзмутимата Фелиша Норман бе невероятно смутена и притеснена, но Кейт продължаваше да бъде необикновено спокойна. Нали точно този момент бе очаквала почти девет месеца!…

— Нямаш нужда от питие, Лиша. Но аз имам нужда от теб — Фелиша малко се стегна от думите й и я погледна. Кейт не приличаше на човек, който се нуждае от когото и да било.

— Наистина ли?

— Да — този път гласът й беше напрегнат и Фелиша я погледна. Сега вече знаеше какво й е.

— Друга болка?

Кейт кимна, погледна я разсеяно, сякаш мислеше за нещо съвсем различно, а Фелиша мълчаливо й подаде ръката си.

Кейт я хвана и я стисна здраво.

Болките бяха станали доста по-силни.