Даниел Стийл
Сезон на страстта (28)

Глава двадесет и трета

На връщане от Кармел валеше като из ведро. Къде останаха ония очарователни октомврийски дни, за които Фелиша толкова често й бе говорила? Исусе, валеше вече няколко дни наред!

Валяло бе по време и на трите й последни посещения в Кармел.

А дъждът се отразяваше толкова зле на Том! Напоследък изглеждаше много блед и не се хранеше добре. Беше като отнесен, приличаше на уморено, болно дете, което носи в себе си неизлечима болест. С часове държеше ръката й, молеше я да му разказва приказки, гледаше я с големите си очи и сякаш наистина я виждаше. Но очите му все още не си спомняха нищо. Все още протягаше към нея ръце и произнасяше името й Кейти по същия начин, по който Тайг казваше мамо. Изглеждаше толкова беззащитен и безпомощен!

От доста време вече бе в това състояние, нещо от него сякаш бавно и незабележимо си отиваше. Закачливостта му бе изчезнала, вече рядко се смееше. Господин Ерхард също изглеждаше загрижен. Но главният лекар на „Мед“ твърдеше, че това състояние е нормално. Нормално… кое, по дяволите, беше нормалното у един мъж, който разсъждаваше като дете! Един мъж, който някога беше толкова здрав и жизнен, а сега от седем години живееше в инвалиден стол и си играеше с книжни самолетчета.

Но лекарят настояваше, че хората в състоянието на Том повяхват с всеки изминал ден, докато най-накрая някой ден… Но дотогава можеха да минат години. А междувременно той щеше периодично да изпада в подобни състояния, а след това бавно да се възстановява, ако има кой да се грижи за него, да го забавлява, да го предизвиква. Макар че, както лекарят сам призна, това невинаги помагаше. Освен това й каза, че тези периоди на общо неразположение ще се повтарят все по-често и по-често през следващите години, та чак до края. Според него това състояние беше неврологично обусловено в неизбежно, но не протичаше в остра форма.

На Кейт не й стана съвсем ясно. Каквато и да бе причината обаче, тя ясно виждаше, че Том вече цял месец не е добре. Освен това разбираше, че Ник иска да прекрати посещенията й в Кармел.

По дяволите! Тя въздъхна и зави по „Франклин стрийт“. Радваше се, че се прибира у дома. Беше толкова уморена. Слава Богу, че поне Ник не бе буден, когато излезе сутринта. През изтеклите седмици Кейт ставаше много по-рано, за да избегне разговорите с него. А през останалото време полагаше специални усилия, за да отвлече вниманието му от пътуванията й до Кармел.

Зави наляво по „Грийн стрийт“ и продължи на запад почти до „Пресидио“, след това изведнъж зави в една тясна, криволичеща, покрита с плочи уличка. Там, скрита между живите плетове, храстите и дърветата се бе сгушила тяхната къща. Вече един месец живееха в нея и тя я обичаше повече от всяка друга къща, в която някога бе живяла. Може би защото тук беше много щастлива.

Влезе в къщата с въздишка на облекчение. Беше само четири и двадесет. Тайг беше на час по рисуване и щеше да се прибере с училищния автобус в пет без петнадесет. Беше се прибрала точно навреме. А и „Ферарито“ не се виждаше около къщата. Беше в безопасност. Никакви обяснения, никакви извинения, никаква изкуствена веселост, под която да прикрива тревогите и болката си.

Изпитваше силни угризения след всеки сблъсък с Ник. На него също не му бе по-леко. Но винаги виждаше и разбираше всичко.

Кейт изхлузи мокрите си обувки и ги остави на една рогозка в антрето. Закачи чадъра си в кухнята, а след това, като въздъхна още веднъж, седна до масата и положи глава върху ръцете си.

— Здравей, Кейт — гласът му прозвуча само на няколко сантиметра от нея. Тя подскочи на мястото си и го погледна с изпълнени със страх и ужас очи. — О, скъпа… Извинявай.

Веднага обгърна с ръце треперещото й тяло. Кейт не можеше да промълви нито дума, изобщо не бе подготвена за обичайното представление. Беше решила, че Ник не е у дома. Но той си седеше в кухнята и я наблюдаваше от своя ъгъл, а тя дори не го бе забелязала.

— Изкара ми акъла — усмихна му се колебливо и несигурно. Денят бе твърде дълъг и уморителен. — Не знаех, че си у дома. Как мина денят ти?

Усилията й да завърже разговор бяха напразни. Този път Ник не искаше да се включи в играта. Изглеждаше невероятно сериозен и без дори да си направи труда да отговори на въпроса й, се запъти към печката.

— Чай?

— Да, благодаря. Нещо не е наред ли? — не й харесваше изражението му. Напомняше й за баща й в дните, в които му изпращаха бележника й. Сърцето й биеше както при последния им спор за Кармел. Само че този път беше още по-лошо. Не беше сигурна защо, но го усещаше. — Нещо не е наред ли?

Пак не й отговори.

— Не, няма нищо — внимателно подбираше думите си. — Липсваше ми днес.

Обърна се да я погледне. В ръката си вече държеше чаша чай. Явно бе сложил водата да заври още преди нейното завръщане, а тя дори не бе забелязала парата. Беше напълно изтощена, когато влезе в кухнята. А сега беше ужасена. Макар че все още не беше сигурна защо.

— И ти ми липсваше.

Той кимна и взе още една чаша.

— Хайде да се качим горе.

— Добре.

Не отвърна на усмивката й и тя взе чашата си с чай и покорно го последва към стаята на третия етаж, където той бавно се настани на любимия си стол. Беше голям червен фотьойл, изключително гладък и мек, който приятно ухаеше на хубава и скъпа кожа. Имаше и подобен диван, но Ник леко го побутна настрана с единия си крак. Не бе дошъл тук, за да си почива. А след това, съвсем неочаквано, остави чая си на масата и разтвори ръце, за да я прегърне. Тя бързо се приближи и коленичи до стола му.

— Обичам те, Ник.

— Зная. И аз те обичам. Много повече от всеки друг на този свят — погледна надолу към нея, усмихна се уморено, а след това въздъхна. — И трябва да си поговорим. Има много неща, които искам да ти кажа. Не зная откъде да започна, но мисля, че това, което току-що ти казах, е добро начало. Обичам те! И дяволски дълго чаках да ми покажеш, че и ти ме обичаш. Но ти не направи нищо, за да ме убедиш в това. Затова смятам, че е дошло време да седнем и да си изясним всичко. И това, което ме тормози най-много, е, че нямаш доверие в мен — кръвта й застина.

— Това не е истина!

Гласът й беше несигурен, а сърцето й щеше да се пръсне от страх. Какво искаше да каже? Знаеше ли вече? Откъде? Кой му беше казал?

— Истина е. Ако ми вярваше, ти отдавна щеше да ми разкажеш за Кармел. За Том.

В стаята надвисна неловко мълчание и тя бързо го погледна.

— Какво за Том?

Опитваше се да се измъкне и двамата го знаеха. С трепереща ръка Кейт остави чашата си на масата.

— Не зная много, Кейт. Имах някои неясни подозрения още в самото начало. Всичко, което знаеше за футбола, за напрежението и невидимия за запалянковците стрес, някои неща, които казваше по един или друг повод. Направих малко проучване. Наистина малко. Но то бе достатъчно, за да разбера, че си била омъжена за Том Харпър. Големият Том Харпър. И че той е стрелял в себе си, в резултат на което е останал парализиран и умствено увреден… е, не зная кои са точните термини. Зная, че след продължително болнично лечение е бил преместен в един санаториум в Кармел, но не можах да намеря адреса му. Тогава разбрах, че той не е умрял и предполагам, че все още е жив. И мисля, че затова ходиш в Кармел. За да го посещаваш, а не за да обучаваш умствено недоразвити деца. Аз разбирам всичко това, Кейт, мога да го приема, мога да приема и още много други неща. Това, което не разбирам, е защо ти не пожела да го споделиш с мен. Защо не пожела да ми кажеш истината през всичките тези месеци. Това е, което ме обижда и наранява.

В очите и на двамата имаше сълзи, когато той спря да говори, а Кейт въздъхна дълбоко и треперливо.

— Защо не си ми казал, че знаеш? През всичките тези месеци съм се правила на глупачка, нали?

— Това ли те безпокои в този момент? Че си се правила на глупачка?

Той внезапно се ядоса и тя поклати глава и погледна настрана.

— Не. Аз… просто не зная какво да кажа.

— Кажи ми истината, Кейт. Кажи ми всичко така, както си е. В какво състояние е той, обичаш ли го, така ли смяташ да живееш и занапред, какво ще стане с нас… Аз просто не зная какви надежди има за нашето бъдеще или пък за неговото. Имам правото да зная всички тези неща. Имах правото да ги зная от самото начало. Не ти казах, че зная, защото исках да ми повярваш достатъчно и да ми се довериш сама. Но ти не го направи. Затова реших да те попитам направо.

— Мислех си, че по този начин закрилям и двама ни от неприятности.

— А може би само себе си?

Отмести поглед от нея и се загледа в залива.

— Да — гласът й прозвуча съвсем тихичко. — Може би само себе си. Обичам те, Ник. И не исках да те загубя. Между нас се случи нещо, което не бях преживявала с никой друг преди. Том ме познаваше като момиченце. Аз бях дете тогава… докато не стана злополуката. А сега той е детето. Той е като малко момче, Ник. Играе игри, рисува, умствено е далеч по-изостанал от Тайг. Плаче понякога… има нужда от мен. И получава от мен всичко, което иска и което мога да му дам. Не мога да го лиша от това. Не мога да го изоставя.

Гласът й заглъхна при последните думи.

— Никой не иска това от теб, Кейт! Никога не бих те помолил да направиш подобно нещо. Но аз просто исках да зная. Исках да го чуя от теб. Дълго ли смяташ да продължаваш по този начин?

— До края, когато и да настъпи. Може да е след няколко дни, или месеци, или години. Никой не може да каже това. А междувременно… аз ще го посещавам.

— Как издържаш?

Обърна се да я погледне, а в погледа му се четяха болка и състрадание.

Тя се усмихна бавно и уморено.

— Дължа му го, Ник. Някога той беше всичко за мен. Всичко, което имах, след като родителите ми затвориха дома си за мен. Той ми даде всичко, от което имах нужда. А сега всичко, което аз мога да му дам, са тези няколко часа седмично. Мога да му отделя тези часове. Длъжна съм да го направя.

Гласът й прозвуча упорито и предизвикателно и той я погледна.

— Разбирам — приближи се към нея и я прегърна с въздишка. — Това е нещо, което трябва да правиш. И аз уважавам решението ти. И въпреки всичко ми се иска да можех да ти помогна по някакъв начин.

— Вече не е толкова трудно и мъчително. В началото, преди много, много време беше ужасно. Ако човек въобще може да свикне с нещо подобно. Но сега поне не ме плаши толкова и не къса сърцето ми при всяко посещение.

— Фелиша беше ли с теб тогава, скъпа? — притисна я към себе си, а тя погледна нагоре към него и леко се усмихна.

— Да. Тя беше край мен през цялото време. Беше чудесна. Даже дойде с мен в родилната зала при раждането на Тайг.

— Ще ми се и аз да съм бил там.

Тя уморено се усмихна. Обзе я такова спокойствие, каквото не бе изпитвала от години. Ник вече знаеше всичко. Нямаше повече тайни между тях. Нямаше повече да изпада в ужас при мисълта, че той може да разбере истината.

— Толкова се страхувах как ще реагираш като научиш.

— Защо?

— Защото съм омъжена. Защото не съм свободна. Не е честно спрямо теб.

— Това няма никакво значение. Ще дойде ден, в който няма да си вече омъжена. Има време и за нас, Кейт. Целият живот е пред нас.

— Ти си невероятен мъж, Никълъс Уотърман!

— Глупости! И ти на мое място щеше да разсъждаваш по същия начин… Кейт?

— Ммм?

— Родителите ти никога ли не те потърсиха, след като той… след злополуката?

Беше разбрал, че това е евфемизмът, който тя постоянно използваше.

— Нито веднъж. Те взеха решението си, когато отидох да живея с Том и то беше окончателно. Това, което той направи, просто потвърди всичко, което си мислеха за него. А що се отнася до мен, предполагам, че са считали, че и аз не съм по-добра от него. Според тях просто съм си получила заслуженото. Смятаха, че всичко около тях е или бяло, или черно. Хората за тях са приемливи или неприемливи. И понеже аз вече бях станала неприемлива заради Том, те просто решиха да ме изключат от живота си.

— Не зная как са могли да продължат да живеят след това.

— И аз не зная, но това вече не е мой проблем. И от много време не е. Беше толкова отдавна… И аз съм доволна, че всичко вече наистина приключи. Единственото нещо, което още има значение за мен, и винаги ще има, е задължението ми към Том.

— Тайг не знае, нали?

Беше сигурен, че е така, но съществуваше минималната вероятност момчето също да крие истината от него.

— Не. Фелиша смята, че трябва да му кажа някой ден, но аз все още не съм решила какво да правя. А и все още е твърде рано.

Ник кимна, а след това я погледна изпитателно.

— Мога ли да ти задам един странен въпрос?

— Разбира се.

— Ти… обичаш ли още Том?

Най-накрая се реши да я попита. Трябваше да знае. Когато му отговори, гласът й бе пълен с изненада и изумление.

— Мислиш ли, че ако го обичах, щях да живея с теб, да те обичам толкова много, да ти принадлежа напълно? Да, обичам го. Така както обичам всяко дете, както обичам Тайг. Той не е мъж, Ник. Той е моето минало… той е призрак… призракът на едно дете.

— Съжалявам, че попитах.

— Недей. Имаш право на всички отговори, които очакваш от толкова време. И предполагам, че е трудно за разбиране. Там вече няма мъж, когото да обичам. О, преди ти да се появиш, от време на време се преструвах, залъгвах се, че съзирам нещо в очите му, някакъв проблясък на разум. Но нямаше нищо такова. Нито веднъж през изминалите седем години. А аз го посещавам, защото така трябва. Защото някога той беше добър с мен, защото преди много години го обичах повече от всичко друго на света и защото Тайг е негов син — внезапно тя отново се разплака, цялото й лице се обля в сълзи. — Но аз те обичам, Ник, обичам те… аз… никога не съм го обичала както теб. Чаках толкова дълго да се появиш.

Той се пресегна към нея, притегли я в прегръдките си и я стисна толкова силно, че и двамата бяха изненадани от силата на порива му. Ник също отчаяно се нуждаеше от нея. И той от години я бе чакал да се появи в живота му.

— О, любима, толкова съжалявам…

Отдръпна се от него и въздъхна.

— Откакто станах известна с книгата си, умирам от страх, че някой ще разкрие коя съм, ще изрови всичките подробности, цялата онази гадна, отвратителна история и ще я хвърли в лицето ми — той видимо потръпна при мисълта за всичко, което е трябвало да преживее. Чудеше се как все пак се бе осмелила да отиде в Лос Анджелис. — И когато ти ми каза, че си играл футбол, едва не умрях — тя се разсмя и го погледна, но лицето му все още бе тъжно и пребледняло.

— Най-странното е, че го познавах. Не много добре. Аз влязох и излязох от футбола прекалено бързо, а по онова време той вече беше на върха. Но изглеждаше свестен човек.

— Такъв беше.

Натъжи се докато го изричаше. Беше.

— Какво го накара да постъпи така? Кое го пречупи?

Във вестниците, които бе прочел, не се споменаваше почти нищо за причините. Сякаш репортерите не се интересуваха много от това.

— Натиск. Страх. Бяха го отстранили от отбора и това го подлуди. Нямаше нищо друго в живота му, само футбол. Не знаеше с какво друго да се залови. Не беше инвестирал парите си добре, а искаше да осигури всичко за Тайг. Това беше единственото, за което мислеше. Неговият син. Искаше да играе само още един сезон, за да може да спести пари за Тайг. Но не му позволиха. Останалото го знаеш. Чел си вестниците.

Ник мрачно кимна.

— Той знае ли за Тайг?

— Няма да разбере. Посещавах го през цялото време, докато бях бременна. Не прояви никакъв интерес или разбиране. Смятам, че просто си е мислил, че съм дебела.

— Настъпиха ли някакви промени през годините?

Беше объркан. Не знаеше как точно да зададе въпроса си.

Но тя само поклати глава.

— Не. Освен през последните няколко седмици. Много се промени. Вече не прилича на себе си. Но лекарят казва, че това не е нещо необичайно.

— Санаториумът добър ли е?

— Да, много — тя протегна ръка към него и той отиде да седне при нея на пода. — Обичам те, господин Уотърман, макар че ме изплаши дяволски много. Помислих си, че ще ми кажеш, че между нас всичко е свършено.

— Какво искаш да кажеш, глупава жено! Наистина ли си помисли, че ще те пусна да си идеш?

— Аз съм омъжена жена, Ник…

В гласа й се долавяше истинско отчаяние. Знаеше, че той много държи да се оженят. А нямаше никаква възможност за това. Поне, докато Том беше жив.

— И какво от това? Това притеснява ли те, Кейт?

Тя само поклати глава.

— Мислих върху всичко това много внимателно, докато карах към Санта Барбара, за да се срещна с теб през пролетта. Дълбоко в сърцето си аз вече не съм омъжена за него.

— Това е единственото, което има значение. Останалото не интересува никой друг. То си е наша работа. Това ли е единствената причина, поради която не ми каза нищо, Кейт?

— Не… аз… добре де, това е само част от истинската причина. Останалото е страх, предполагам. В продължение на много години не допусках никой до себе си и просто не можех да си представя, че мога да кажа истината на когото и да било. А когато реших, че все пак мога да ти кажа, изведнъж ми се стори невъзможно да започна от самото начало и да си призная, че съм те лъгала. Как бих могла да ти кажа: О, спомняш ли си, че ти казах, че съм вдовица. Всъщност, аз те излъгах. Моят съпруг е в санаториум в Кармел и аз ходя да го виждам по няколко пъти седмично. Не зная, Ник, но ми се струваше глупаво. А да си призная, да говоря за това е като да съживя всички спомени, да преживея всичко още веднъж.

— Съжалявам — притисна я към себе си.

— А аз може би не съжалявам. Може би наистина е дошло времето да приключа веднъж завинаги с всичко случило се. И знаеш ли от какво още се страхувах? Боях се, че ако разбереш истината, ще ме накараш да прекратя посещенията си при Том. Но аз не мога да направя това, Ник! Той означава много за мен. Аз съм му длъжна и ще изплащам дълга си до смъртта му.

— Това ли е единствената причина, поради която го посещаваш? Защото му го дължиш!

Тя поклати отрицателно глава.

— Не. Има още много причини. Защото го обичах. Заради подкрепата, която ми оказваше в определени моменти. Заради всичко, което преживяхме заедно… заради Тайг. Не можех да спра да го виждам, но бях сигурна, че никой друг няма да може да проумее това. Дори и ти. Не зная дали разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам, Кейт. Но аз нямам никакво право да те лиша от тези посещения. Никой няма това право.

— Но можеш ли да живееш така?

— Сега, когато всичко е казано, мога. Уважавам това, което правиш, Кейт. О, Боже, ако нещо подобно се бе случило с мен… Струва ми се невероятно, че има човек като теб, който може да направи това, да продължи да го посещава така година след година.

Тя въздъхна.

— Не е нито толкова възвишено, нито толкова благородно колкото го представяш. Понякога е дяволски трудно. Друг път е изтощително и едва издържам.

— Но продължаваш да го правиш. Точно в това е въпросът.

— Може би. И трябва да продължа, Ник.

— Разбирам — моментът беше много тържествен, момент на абсолютен мир и пълно разбирателство. Той отпи от чая си и отново я погледна. — Но какво смяташ да правиш, ако някой друг разбере истината? Ако някой друг се разрови в миналото и изкара всичко на бял свят? Предполагам, че си се замисляла върху подобна възможност.

— И да, и не. Но единственият начин да се преборя със себе си и да изляза от скривалището си е да се преструвам, че това никога няма да се случи. Ако само за миг повярвам, че такава възможност наистина съществува, никога повече няма да посмея да изляза извън къщата.

— Това може да се окаже много приятно — размениха си първата истинска усмивка през изминалия час. — Но аз съвсем сериозно ти зададох този въпрос.

— Не зная, скъпи — тя въздъхна дълбоко и се излетна на килима. — Просто не зная как ще постъпя. Ще избягам, ще се паникьосам. Не зная наистина. Може би това няма да има чак такова значение сега, когато ти вече знаеш всичко. Но, разбира се, трябва да помисля и за Тайг — въздъхна, след това си спомни нещо и погледна към Ник. — Спомняш ли си онова парти, на което ме заведе в Лос Анджелис, след като участвах в шоуто на Джаспар?

Той кимна.

— Оня негодник, който ти каза нещо и те разстрои? Той е знаел?

Исусе! Нищо чудно, че толкова се бе уплашила тогава.

— Не съвсем. Просто се хвана за името ми. Харпър. И започна да ми разказва за един футболист на име Джой или Джим, който се побъркал и… ами, той си спомняше историята за Том. Попита ме дали случайно не съм му роднина. Смяташе, че е измислил най-забавната шега, но аз, разбира се, се паникьосах.

— Бедничката. Напълно те разбирам. И защо, по дяволите, не си сменила името след всичко това?

— Струваше ми се, че няма да е правилно. Заради Тайг. Тайг е негов син и трябва да се казва Тайг Харпър, а и смяната на името ми изглеждаше много подла по отношение на Том. Не че той щеше да разбере. Не зная. Просто винаги съм чувствала, че трябва да бъда лоялна и почтена спрямо него.

— А Тайг? Какво ще правиш с него? Не можеш вечно да криеш истината от него. И ако някой някога му каже, че баща му едва не е убил двама човека и буквално се е самоунищожил, това ще погуби целия му живот. Дължиш му истината, Кейт. Или поне част от нея. Трябва внимателно да подбереш момента, в който той ще може да възприеме истината такава, каквато е. Ще може ли да го види някога?

— Никога. Това е невъзможно. Том няма да разбере, а една такава среща ще разбие сърцето на Тайг. Том не е баща. Той е едно странно, безпомощно дете в тялото на сакат, парализиран мъж. Дори не изглежда вече красив. Тайг трябва да е зрял човек, за да може да понесе тази гледка. А и защо е необходимо да го прави? Той не го познава. Така е по-добре. А когато Тайг стане достатъчно голям, за да разбере… дотогава… — тя замълча и изведнъж дочу сподавено ридание. Погледна към Ник.

Лицето му бе сериозно, но очите му бяха напълно сухи.

— Какво беше това? — тя замря на мястото си и се ослуша.

Ник вдигна глава.

— Нищо. Защо?

— Чух… О, Боже…

И в този момент разбра. И двамата бяха забравили за училищния автобус, който бе докарал Тайг у дома. Часовникът зад Ник показваше пет и петнадесет. Тайг се бе прибрал вкъщи преди половин час. Достатъчно дълго, за да…

Без да мисли повече, тя се обърна рязко и го видя да стои до вратата — напълно неподвижен и мълчалив, с обляно в сълзи лице. Тайг. И двамата едновременно се втурнаха към него, но той се спусна надолу по стълбите като ридаеше неутешимо и им крещеше: Оставете ме… оставете ме…