Даниел Стийл
Сезон на страстта (26)

Глава двадесет и първа

Токчетата й потрепваха по пода и ехото кънтеше в празната стая. Беше огромна, просторна стая с огромен панорамен прозорец, който гледаше към залива. Подът беше от красиво инкрустирано черно дърво, а по стените бяха закачени бронзови свещници. Отляво се виждаше „Голдъм Гейт Бридж“, отдясно — „Алкатраз“, а точно пред очите й се простираше „Ейнджъл Айлънд“.

— Гледката наистина е забележителна.

Кейт кимна със задоволство, но не каза нищо. Гледката беше красива… умопомрачителна… но малко й напомняше за къщата, в която бяха живели с Том. Макар че беше глупаво. Онова беше само един малък апартамент. А това тук е цяла къща. Много красива при това.

Ник бе настоял да живеят в къща.

Кейт влезе в трапезарията и застана с гръб към камината. Оттам се откриваше същата гледка към залива. Стаята беше топла, с дървен таван и еркерни прозорци, за разлика от плоските панорамни стъкла на всекидневната. Тя замижа и си представи ефирни завеси от бял муселин, цветя и удобни възглавнички, наслагани по прозореца, дебел бял килим и голяма, богато инкрустирана маса…

Отново премигна и започна да се усмихва.

— Искам още веднъж да разгледам стаите на горния етаж…

Посредничката само мълчаливо кимна. Беше уморена. От пет дни се занимаваха с това и тя нямаше какво повече да покаже. Кейт бе разгледала всичко, с което разполагаха — западнали всекидневни с красиви изгледи, седем спални, от които три облицовани с дърво, мраморни подове, понащърбени викториански мебели.

Бе видяла всичко — от грозното и запуснатото до най-изисканото и елегантното. Обиколили бяха „Пасифик Хайтс“, „Пресидио Хайтс“, обходили бяха „Пресидио Уол“ и „Лейк стрийт“, бяха се отбили дори на „Рашън хил“. Но клиентката знаеше какво точно търси и очевидно все още не го бе намерила.

Беше от най-трудните клиенти. От тези, които никога не биха се задоволили с нещо по-различно от това, което са си намислили. Посредничката тежко се отпусна на прозореца и за трийсети път през тези дни запрелиства каталога си. Това бе последната подходяща къща, с която разполагаше. Чуваше Кейт да се разхожда из незастланите с килими стаи на горния етаж и изведнъж забеляза, че стъпките спряха.

А на втория етаж Кейт стоеше в голямата спалня и се любуваше на гледката. И оттук се виждаше целият залив, а по прозорците имаше същите удобни местенца за сядане, както и в трапезарията. Имаше малка облицована с мрамор камина и една съвсем малка тоалетна стаичка. Спалнята излъчваше топлота и уют.

Представи си Ник, който минава края нея в антрето, провира се зад гърба й в тоалетната стая или пък бързо я прегръща и отваря гардероба си. Представи си как тя и Тайг седят на прозореца в потъналата в полумрак стая, гледат залива и разговарят за нещо много важно — като например бейзбол или змии. Представи си дори Бърт, който подтичва от стая в стая.

На втория етаж имаше още две спални. По-голямата, тази, която гледаше към градината пред къщата, беше светла и слънчева, с високи френски прозорци. Тази стая би била подходяща за Тайг.

А и другата не беше по-лоша. Щяха да я използват за гости. В действителност нямаха нужда от нея, но винаги е добре в къщата да има още една свободна стая.

А зад кухнята имаше малка стаичка за прислугата, която Кейт би могла да използва като кабинет. Не беше красива, но пък изолирана от другите стаи и ставаше за работа.

Кухнята, която бе видяла на долния етаж, беше топла и просторна. Съвсем спокойно можеха да вечерят в нея, когато нямаха гости. Двете стени бяха тухлени, имаше вградена скара за барбекю, другите стени бяха боядисани в жълто, а подът бе застлан с яркожълти керамични плочки, които последните наематели бяха донесли от Португалия. Беше чудесна… имаше нужда само от няколко медни съда, от няколко куки от ковано желязо, на които да висят салами и чушки… от стъклени бурканчета, пълни с подправки… завеси и голямата месарска маса, която сега се намираше в кухнята на Ник.

Тя смяташе да донесе много малко вещи от къщата си в провинцията. Само няколко ценни и любими неща, красиви предмети, с които се бе сдобила през годините. Ник бе казал, че е по-добре да купят всички необходими мебели и предмети от Сан Франциско.

Струваше й се малко странно това съвместно домакинство, което създаваха, без да са женени. Кое на кого щеше да принадлежи? И кой щеше да решава какво да купят? Но Ник изглеждаше напълно доволен от решението им и й бе дал пълна свобода в избора.

Още веднъж огледа спалнята, която би могла да бъде на Тайг, а след това погледът й се спря на добре поддържаната малка градинка. Къщата беше оградена с висок жив плет, който им осигуряваше уединение, а освен това имаше и порта и нямаше опасност Бърт да се загуби.

Всъщност, къщата сякаш притежаваше всичко, от което се нуждаеха. Гледката, камините, високите тавани, на които Ник много държеше, елегантното стълбище, трите спални, едната, от които даже им бе излишна. И една малка, тъмна стая зад кухнята, в която можеше да работи.

Стаята за работа не й хареса особено, но всички останали напълно отговаряха на изискванията й.

Кейт седна на най-горното стъпало и погледна нагоре. Точно над главата й имаше малко прозорче, а вдясно — някаква леко открехната врата. Може би още един гардероб? Наведе се назад, за да погледне. Стори й се, че има стълбище.

Намръщи се леко, изправи се и извика на посредничката, която я чакаше на долния етаж.

— Има ли още нещо нагоре?

Чу се шум от разлистването на познатия вече каталог, а след това долетя несигурният й отговор.

— Не зная — Кейт се отправи към вратата, а посредничката застана в подножието на стълбището. — Може би някакво таванско помещение. Но в каталога не пише нищо. Тук споменават само три спални, кабинет и стая за прислугата.

— Кабинет? — не бе видяла нищо подобно. Нима имаше и кабинет?

Стълбището беше тясно, но застлано с килим, а стените бяха покрити със съвсем нова на вид бежова коприна. Не приличаше твърде на стълбище, което да води към тавана и когато стигна горе, Кейт разбра защо. Това не беше таванско помещение, не беше дори и кабинет.

Беше оазис, беше мечта. Малка, облицована с дърво стая с камина и изглед към четирите части на града. Залива, Пресидио, централната част на града и простиращите се на юг хълмове. Стаята беше застлана с хубав килим. И тук прозорците бяха еркерни, а освен това имаше и малка пристройка — нещо като солариум, който щеше да изглежда божествено като го напълни с цветя. И пак щеше да остане достатъчно място за бюрото и картотеката й. Пристройката бе отделена от стаята със стъклена врата, която не нарушаваше гледката, но позволяваше човек да се изолира от околните… идеален кабинет. И чудесно място, за да поседнат заедно с Ник късно вечер, след като шоуто вече е приключило.

Щяха да запалят камината и да помълчат загледани в града. Това щеше да бъде тяхното скривалище. Щяха да го изпълнят с красота, деца и любов. Цялата къща беше такава.

Точно това бе търсила. Не, нещо повече дори — за такава къща бе мечтала, макар да знаеше, че никога няма да намери нещо подобно. Красота, елегантност, непретенциозност, топлота, уединение и удобство. Посредничката я бе помислила за луда, когато чу всичките й изисквания. Но ето че бе намерила къщата, която да я задоволи напълно. А и освен това по нищо не приличаше на онази, в която бяха живели с Том.

— Ще я вземем — решително се обърна към посредничката, която се бе присъединила към нея на втория етаж.

— Жилището е удобно.

Жената веднага се съгласи. Кейт победоносно кимна.

— То е просто забележително — сияеше от щастие. Нямаше търпение час по-скоро да го покаже на Ник. — Кога най-рано можем да я наемем?

— Утре — посредничката се усмихна. В края на краищата бяха се справили. Беше сигурна, че и тази къща ще се окаже неподходяща. Жената искаше всичко и нямаше да се примири с нещо по-различно. Но тази стая, която откриха най-горе, изцяло промени нещата. Къщата се оказа истинска находка. Как, по дяволите, все още никой не я бе грабнал? Може би никой друг не бе забелязал тази стая. Не беше включена в описанието на къщата. — Тук се казва, че можете да се настаните веднага. Трябва само да подпишете договора и е ваша.

— Но аз наистина трябва да я покажа на… моя съпруг. Макар да съм абсолютно сигурна, че ще я хареса. Всъщност, за да сме съвсем сигурни… колко трябва да платя като депозит? — посредничката отново погледна документите си и съобщи една невероятно ниска сума. На Кейт й се прииска да се разкрещи. — Това ли е всичко? — остана абсолютно спокойна и равнодушна. Не искаше да провали всичко. Бързо попълни чека и го подаде на жената. — Ще го доведа утре да я разгледа.

 

 

Направи го и той също се влюби в къщата.

— Нали е превъзходна? — с него можеше да си позволи да изрази възторга си. — О, Ник, страхотна е! — захили се и се отпусна с наслада на едно от местата край прозореца.

— Обичам те — той се приближи към нея спокойно усмихнат, а след това се загледа в залива. — Обичам и тази къща. А тя ще стане още по-хубава, когато ти и Тайг се настаните в нея.

— И Бърт — поправи го напълно сериозно.

— Извинявай. И Бърт. Но без Брауни, моля те! Обадих се в конюшнята в парка. Те ще осигурят на Брауни много удобен бокс. Наемът ще е горе-долу колкото този на къщата.

— Господи, но това е ужасно. Може би трябва да го оставим в Санта Барбара.

— Не, по дяволите! Не можеш да постъпиш така с Тайг. А и освен това си мисля, че все още мога да си го позволя.

Разглеждаше стаята, която Кейт вече бе нарекла Кулата от слонова кост и която бе от горе до долу облицована с дърво. Вече си представяше нощите, които щяха да прекарат пред камината заедно с Кейт, загледани в светлините на залива, а Тайг щеше спокойно да си спи на долния етаж. Или пък си представяше Кейт седнала зад бюрото си от другата страна на стъклената врата, потънала в работа, забравила всичко, освен книгата и пишещата си машина. Всичко, което виждаше около себе си и в мечтите си, му достави огромно удоволствие.

— Мислиш ли, че трябва да я наемем? — усмихваше му се като дете — нетърпелива, развълнувана и горда.

Той се разсмя.

— Питаш за мнението ми? Аз си мислех, че всичко вече е уредено, Пепеляшке. Между другото, дължа ти парите за депозита.

— Я върви по дяволите. Нищо не ми дължиш. Това е моят дял.

— Какъв дял? — погледна я с изненада.

— Ти не очакваш, че ще ти позволя да ме издържаш, нали? Всичко ще делим наполовина. Нали така?

Внезапно се смути. Все още не бяха обсъждали финансовата страна на нещата.

— Сериозно ли говориш? — Ник изглеждаше обиден. — Разбира се, че очаквам да те издържам.

— Но ти не си женен за мен, за Бога! Ние просто ще живеем заедно.

— Това за женитбата е твое решение, не мое. Ако толкова държиш, можеш да поемеш разходите на Тайг, но не и своите собствени. Няма да позволя да плащаш наем за това, че живееш тук.

— Но това не е честно.

— Защо не си гледаш писането? А аз с удоволствие ще издържам и Тайг, ако ми позволиш.

Изгледа я сериозно, но тя само поклати глава.

— Ник… — погледна го от другия край на стаята, а очите й преливаха от нежност. Познаваха се само от два месеца, а той вече й предлагаше всичко. Готов беше да я издържа, да я забавлява, да се грижи за нея и за сина й. Беше като в сън. — Защо винаги си толкова добър с мен?

— Защото го заслужаваш. И защото те обичам — седна до нея на прозореца. — И ако ми позволиш, бих направил много повече.

— Какво повече би могло да се направи? — тя се огледа наоколо с блеснали очи, но той остана напълно сериозен.

— Женитба — каза го много тихо, а тя погледна настрана. — Все още не искаш дори и да помислиш върху това, нали?

Но по дяволите! Бяха минали само два месеца. А и тя все още не му бе казала за Том. След време… той знаеше, че след време… или поне така се надяваше. Страхотно му хареса това, че в къщата имаше една свободна стая. Имаше чудесна идея как да я напълни — не с гости от Лос Анджелис или Ню Йорк.

Ник внимателно я погледна в сгъстяващия се полумрак и тя най-после вдигна поглед към него. След това внимателно го прегърна и силно го притисна към себе си.

— Съжалявам, Ник. Но не мога да мисля за женитба… Не мога — гласът й звучеше така, сякаш нещо в нея се късаше от мъка.

— Все още ли държиш на съпруга си? — не искаше да настоява, но не можеше да остави нещата просто ей така.

— Не. Не и по начина, по който си мислиш. Приемам всичко, което се случи. Казах ти вече. Него го няма. Той е част от един друг живот, от едно друго време. А най-странното нещо е, че ти вече ме познаваш много по-добре, отколкото той някога можа да ме опознае…

И изведнъж се почувства като предател заради това, което каза. Том я познаваше чудесно, но по онова време тя беше момиченце, дете, а не жена. И така си остана до края. Самата тя не се познаваше тогава. Но сега вече знаеше всичко за себе си. Ник също. Връзката им бе съвсем различна от романа й с Том.

— Но ти все още държиш на него, нали?

Прииска й се да каже не, но след това бавно кимна:

— В определен смисъл…

— Защо?

— Може би това е лоялност. Заради всичко, което преживяхме заедно.

Разговорът им бе много странен и твърде двусмислен. Тя влагаше много истина в думите си, но смяташе, че той не е в състояние да я разбере.

— Не можеш да продължаваш да живееш все така, Кейт.

— Разбирам го. Но просто винаги съм знаела, че никога повече няма да се омъжа.

— Но това е нелепо! — изправи се и въздъхна. — Добре, можем да поговорим за това по-късно. А сега, Пепеляшке — погледна я с усмивка, от която тя сякаш започна да се разтапя от щастие, — добре дошла у дома! — хвана лицето й с две ръце и нежно я целуна.

Три седмици по-късно се преместиха сред същински хаос, веселие и много любов.

Тайг на минутата се разположи в стаята си. Бърт окупира цялата къща, кухнята се превърна в любимо място за всички, а в стаята за прислугата веднага бяха складирани кънки, колелета и ски. Ник учеше Тайг да кара кънки, а веднага щом паднеше първият сняг, щеше да ги заведе на ски. Трапезарията изглеждаше точно така, както си я бе представяла — с голямата маса, която бяха купили на една разпродажба, с осемте големи, тапицирани с кожа столове и белите муселинени пердета. Всекидневната беше прекалено изискана с кафявото кадифе и бежова коприна, но в нея спокойно можеха да посрещат приятелите на Ник или някои от гостите в шоуто. А стаята на последния етаж се превърна точно в това, за което мечтаеха. Любовно гнездо. Когато не се излежаваха в спалнята си, цялата в синьо и бяло, обикновено се качваха в тази красива, облицована с дърво стая. Кейт я бе напълнила с цветя и книги, с някои стари рисунки, които обичаше.

От апартамента на Ник бяха взели любимите му кожени фотьойли и най-ценните му лични вещи — трофеи от детството му, любими снимки и препарираната глава на един лъв, който държеше в уста невероятно голяма цигара и сякаш намигаше с едното си око. На стената висеше един голям тромбон — далечен спомен на Ник, който далеч предхождаше трофеите и лъвската глава, а снимките на Тайг бяха налепени из цялата стая.

Спомените на Кейт сякаш свършваха дотук. Преди него бяха родителите й и Том, но и двете теми бяха табу. Това тук бе съвсем нов живот. Започнала го бе с преместването си от провинцията. С всяка своя стъпка, с всяко свое действие тя сякаш затваряше по една врата зад гърба си.

Тайг много хареса новото си училище. Шоуто вървеше добре. Дори новата книга на Кейт напредваше бързо. Беше сигурна, че ще може да я завърши преди Коледа. А съвсем наскоро бе излязло петото издание на „Последният сезон“.

— Знаеш ли, все още не мога да се нагледам на тази къща — Фелиша беше първият човек, когото поканиха на гости. След вечеря се настаниха във всекидневната и тя се огледа наоколо.

— На някои хора много им върви. От първия път намират това, което търсят — или от втория. Но не се осмели да го каже. Топло погледна Ник. — Само за няколко месеца си успял да направиш това, което аз не можах да постигна почти седем години. Господин Уотърман, свалям ви шапка.

Усмихна му се, а той изискано й се поклони. Привързаността, която изпитваха един към друг, беше взаимна. Той я харесваше и уважаваше заради всичко, което бе направила за Кейт, заради подкрепата, която й бе оказвала през всичките години.

Ник изведнъж стана сериозен.

— Мисля, че когато я срещнах, тя вече бе готова да излезе от черупката си.

— Да излезе? Та ти я вдигна във въздуха!

Фелиша сподави една усмивка и отпи от кафето. Дори вещите, които поотделно бяха притежавали, се допълваха чудесно в новия им дом. Фелиша се огледа наоколо, отново се усмихна на Ник, а той бързо погледна часовника си.

— Скъпи дами, безкрайно съжалявам, но се боя, че трябва да ви напусна — бяха вечеряли рано, за да може той да отиде навреме за записа. Момичетата щяха да си останат вкъщи и да си побъбрят. — Ще се върна след девет. Не си тръгвай, Лиша. Ще поиграем покер или нещо друго като се прибера. Или ще ви изведа да пийнем по нещо.

— Аз се отказвам, скъпи. Имам половин дузина срещи и събрания утре рано сутринта. Предстои ми дяволски тежък ден. Не мога да си позволя да се излежавам като вас до обяд.

— Излежавам се, вятър! Прекарвам половината си живот в посрещане и изпращане на училищния автобус.

— Така ли? — Ник изразително вдигна вежди и тя виновно се разсмя.

— Добре, добре. Ще започна да го правя от следващата седмица. Заклевам се.

— Кейт Харпър, ти си безнадеждно разглезена — Фелиша я изгледа с недоумение. — Ник върши дори и това? — Кейт виновно кимна, но на лицето й грееше щастлива усмивка. — Исусе! Изобщо не заслужаваш съкровището, което си имаш у дома!

Изгледа приятелката си с престорен ужас и си помисли, че от години мечтае да види щастието, което в момента бе изписано по лицето на Кейт. Изглежда, че новият й начин на живот й допада напълно. Предлагаше й достатъчно уют, достатъчно блясък и развлечения.

Ник прегърна Фелиша, целуна Кейт, отиде да пожелае лека нощ на Тайг, който си играеше в свободната спалня с влака, който Фелиша му бе подарила, и само след миг чуха рева на отдалечаващото се „Ферари“.

— Има ли нещо, което този човек да не е направил за теб, Кейт? — Фелиша погледна към приятелката си, която кротко седеше на другия край на тапицираното с кафяво кадифе канапе.

— Нищо, за което да се сетя в момента — изглеждаше напълно доволна от живота. — Зная, че съм дяволски разглезена.

Но и той не се държеше като добрия мечок през цялото време. Понякога между тях избухваха свади и леки престрелки, но на нея и това й харесваше.

— Заслужаваш го, скъпа! Той наистина е изключителен мъж — помълча за момент, а след това я изгледа въпросително и Кейт отмести поглед. — Той все още не знае, нали? Имам предвид Том — Кейт чудесно разбираше какво точно има предвид. Погледна я и мълчаливо поклати глава, а очите й се напълниха с болка и мъка. — Престана ли да го посещаваш? — надяваше се… надяваше се… но надеждите й никога не се сбъдваха. Кейт отново поклати отрицателно глава и въздъхна.

— Разбира се, че не съм. Не мога да спра да го посещавам. Как бих могла! Какво бих могла да му кажа? Вече те напускам. Намерих си друг. Не мога да кажа подобно нещо на едно седемгодишно момче. Не мога да го предам по този начин. Не мога да го изоставя, Лиша. И няма да престана да го посещавам докато е жив.

— Ще кажеш ли на Ник?

— Не зная — затвори за момент очи, а след това погледна към огъня. — Не зная. Предполагам, че трябва. Но не зная как. Може би след време.

— Ще трябва да го направиш, ако тези посещения продължат още дълго. Къде смята, че ходиш през това време?

— Да преподавам.

— Не му ли е неприятно? Искам да кажа, че цялото това пътуване до Кармел, за да преподаваш изглежда малко прекалено, нали?

Кейт отново кимна.

— Но аз просто нямам избор…

— Струва ми се, че ти просто не искаш да имаш такъв избор. Мисля, че ако му кажеш, Ник ще разбере.

— Ами ако не разбере, Фелиша? Той иска да се ожени, да има деца, да води нормален живот. А как би могъл да получи всичко това, като живее с омъжена жена? Жена, омъжена за един седемгодишен инвалид. Какво ще стане, ако му кажа и той реши, че това вече е прекалено?

Затвори за миг очи. Само мисълта за това я ужасяваше.

— И защо смяташ, че можеш да промениш нещо като си мълчиш? Ами ако той, в края на краищата, разбере? Ами ако започне силно да настоява да се ожените? Какво ще стане, ако му кажеш след пет, или след две, или след десет години? Как мислиш, че ще реагира тогава? Той има право да знае истината — а така също и Тайг. Беше мислила много за това през изтеклите години. Понякога се оставяше Кейт да я убеди с настойчивостта си, че решението й да не казва нищо на Тайг е правилно, но дълбоко в себе си винаги бе смятала, че за момчето ще е по-добре, ако научи истината. Но нямаше намерение отново да обсъжда това с Кейт. Убедена бе, че ако Ник разбере истината, той ще й помогне да решат въпроса с Тайг. — Мисля, че поемаш огромен риск, като криеш това от него. Постъпваш така, сякаш не му се доверяваш напълно. Освен това за пореден път демонстрираш страхливостта и нерешителността си.

— Боже, Боже… Това беше цяла реч, Лиша.

— Съжалявам, Кейт! Но си мисля, че всичко това трябва да ти се каже, преди да си направила огромна грешка.

— Добре. Ще помисля върху това.

— Той не те ли пита за Кармел?

— Понякога. Но аз го прекъсвам.

— Не можеш вечно да бягаш от отговорите, Кейт. А и защо трябва да го правиш? Не е честно! Погледни какво прави той за теб, колко много ти дава, колко много те обича. Дължиш му тази истина.

— Добре, Лиша, добре. Просто ме остави сама да се справя с това.

Изправи се, обърна гръб на приятелката си и се приближи към огъня. Не искаше да я слуша повече. Знаеше, че Лиша има право. Наистина ще трябва да му каже. Някога. Но не и сега. А и освен това разбираше, че не може вечно да шикалкави и да го увърта. Вече самата тя се притесняваше, когато трябваше да замине. Преди три дни бе слязла долу на пръсти като се надяваше, че няма да е станал. Но той беше вече в кухнята. И тя ужасно се намрази заради представлението, което му бе устроила.

— Колко често ходиш? — както обикновено Фелиша нямаше да я остави да се измъкне толкова лесно.

— Както и преди. Два пъти седмично.

С въздишка си припомни, че на другия ден трябваше пак да отиде. Може би този път Ник щеше да поспи до късно.