Даниел Стийл
Сезон на страстта (24)

Глава деветнадесета

— Госпожице Харпър?

Една жена в скъпа черна рокля и безупречно подредена коса влезе в стаята и протегна ръка.

Кейт нервно я пое, а после леко опъна роклята си. Беше първото й явяване по телевизията в Ню Йорк и тя беше ужасена. Но подготвена. Тази сутрин с Ник бяха отрепетирали всичко, което щеше да каже. А роклята, с която бе облечена, си бе купила в Кармел. Беше в топъл коралов цвят, който подчертаваше силния й тен. Беше си сложила и няколко коралови украшения, които, въпреки протестите й, Фелиша й бе донесла от Европа преди година. Сега се радваше, че Лиша бе настояла да ги задържи. Човек никога не знае. Кейт се усмихна като си припомни думите й. Косата й бе прибрана и опъната назад. Надяваше се, че прилича на писателка. Поне така се чувстваше.

— Тъкмо се възхищавах на гледката — беше умопомрачителна. Намираха се в югозападния ъгъл на трийсет и не-знам-кой-си етаж на „Дженерал Мотърс Билдинг“. От единия прозорец се разкриваше величествена гледка към „Сентрал парк“, а от другия — внушителната панорама на „Уол стрийт“. — Животът в град като този сигурно е вълшебен…

Жената с черната рокля се разсмя, като разтърси добре пригладената си коса, а на ръката й проблесна голям смарагдов пръстен.

— Бих дала дясната си ръка, за да живея на Западното крайбрежие. Но Одри прави шоуто тук, така че… — безпомощно разтвори ръце.

Тази жена бе най-добрият режисьор в дневните телевизионни програми и работата й не беше кой знае колко по-различна от тази на Ник. А Кейт все по-ясно разбираше задълженията, с които професията им бе свързана.

— Готова ли сте?

— Така мисля.

Тя задържа вратата отворена и Кейт излезе преди нея. На вратата на студиото светеше ярко осветен надпис: „В ефир“.

Шоуто продължи почти цял час.

Освен Кейт в студиото бяха още три именити жени — представителка на Обединените нации, известна в цялата страна адвокатка и една жена, която предишната година бе спечелила Нобеловата награда по биохимия.

Кейт усети, че дъхът й спира като ги видя. Какво правеше тя тук! А когато жените я погледнаха, Кейт разбра, че и те си задават същия въпрос. Та тя беше напълно неизвестна!

— Как се чувства един писател, написал първия си бестселър? — Одри Брадфорд, домакинята на шоуто, се усмихна на Кейт, а другите жени я погледнаха заинтригувани, но не особено впечатлени.

— Е, книгата все още не е станала бестселър, но трябва да си призная, че се чувствам страхотно — тя се засмя, а Одри се усмихна заедно с нея. Това беше най-високото признание в света. Ето го пътешествието на века. Успех. Публичен успех! По националната телевизия.

Но тя все още продължаваше да усеща не дотам добронамереното отношение на другите гости. Завист? Подозрителност?

— Нашите проучвания сочат, че това е третата ви книга и че за пет седмици сте продала вече петдесет хиляди екземпляра. Аз бих казала, че това е бестселър. Всъщност тя вече стремително бързо се движи нагоре в националните класации.

Така ли?… Нима? Защо никой не й бе казал? Исусе! Петдесет хиляди екземпляра.

Почти зяпна от изненада, но успя да се овладее и учтиво се усмихна.

— В такъв случай ще се съглася с вас.

След първите няколко напрегнати минути Кейт с изненада установи, че шоуто тръгна съвсем леко и непринудено. Останалите жени бяха очарователни, а Одри наистина си разбираше от занаята. Беше успяла да превърне няколко изпълнени със студенина и отчуждение жени в група сърдечни приятелки, които с удоволствие разговаряха помежду си.

Кейт все още не се бе отърсила от приповдигнатото си настроение, когато се срещна с Ник за обяд в „Лютес“. Той бе запазил маса в малката градина и тя бързо се наведе да го целуне.

— Здравей, скъпи! Господи, беше вълнуващо!

И тогава, на един дъх, без да спира нито за миг, тя започна да му разказва за това колко напрегната е била, колко страхотно известни са били другите участнички, колко е внушителна Одри Брадфорд и какъв забележителен режисьор е…

— Ей, ей, чакай малко! По-спокойно, лейди, ще ти се скъса корсетът. Отпусни се малко!

Вълнението й искрено го забавляваше. Изведнъж и тя стана свръхвъзбудена и трескаво забързана като всички останали в Ню Йорк.

Кейт седна, като се усмихваше глуповато и си пое дъх.

— Между другото, никога не нося корсет.

— Слава Богу! А сега кажи как се представи на шоуто.

— Не ме ли гледа? — изглеждаше зашеметена от изненада.

— Мила моя, мисля, че вече е време да разбереш какъв е животът ми в Ню Йорк. Тази сутрин се настаних удобно в апартамента на Джаспар, за да гледам шоуто и в един момент и трите телефона иззвъняха едновременно. Джаспар още с пристигането си поиска още две телефонни линии за апартамента си. Секретарката, която дойде с нас от Лос Анджелис, връхлетя в стаята с ужасната новина, че най-известният ни гост за тази вечер е получил удар и е приет в болница. Новината сигурно ще излезе по първите страници на вестниците довечера. Втората секретарка, която наехме тук, напусна без предупреждение. От Лондон се обади най-големият син на Джаспар — блъснал някакво дете с колата си и сега е в затвора. А междувременно аз трябваше да се обадя на девет различни човека, за да осигуря заместник за тазвечерното шоу. Не, скъпа. Не можах да те гледам. Но съм сигурен, че си била прекрасна — погледна я с усмивка и тя се опита да прикрие разочарованието си. Понякога сякаш забравяше с колко много работа е затрупан Ник. — Между другото, Джаспар смята, че би могла отново да се появиш в нашето шоу. Може би в края на седмицата?

— Та аз съвсем наскоро участвах при вас.

— Няма значение. Книгата ти се продава толкова добре, че наистина започваш да се превръщаш в знаменитост. А и след участието ти в дневните програми нашите зрителки ще изгарят от желание да те видят и в шоуто.

В един момент той сякаш бе престанал да бъде Ник. Беше режисьор, напълно непознат, изнервен човек, който трябваше да се погрижи за най-гледаното телевизионно шоу в страната. Не бе намерил дори време да гледа първото й явяване по телевизията в Ню Йорк.

— Ще се свържа със Стю и ще му кажа да поговори с издателите ти. Джаспар съвсем определено и категорично иска да участваш — извади някакво тефтерче, надраска нещо, а след това вдигна глава и с изненада погледна сервитьора, който се бе приближил с телефон в ръка.

— Разговор за вас, господин Уотърман.

Последва десетминутен неразбираем разговор с някой от екипа на предаването, през което време Кейт дискретно огледа разположените около тях маси. Обядваха в един от най-скъпите ресторанти в Ню Йорк, заобиколени от силните на деня. По средата на разговора Ник даде знак на сервитьора и посочи часовника си. Сервитьорът кимна и веднага донесе меню за Кейт. Пет минути по-късно Ник остави телефона.

— Съжалявам, скъпа! Боя се, че някои дни са просто безумно напрегнати…

Кейт никога не си бе давала сметка колко е зает Ник. Но сега започваше да придобива по-ясна представа за работата и ангажиментите му.

Той отново погледна часовника си.

— По дяволите!…

— Нещо не е наред ли?

— Не. Само дето ще трябва да те оставя след двадесетина минути. Събраха се поне тридесет и седем неща, които трябва да обсъдим с Джаспар преди шоуто довечера.

— Джаспар е щастливец. По всичко личи, че той ще прекарва с теб много повече време, отколкото аз.

Беше кисела и ядосана, но не много. Знаеше, че няма право да е прекалено взискателна — и двамата бяха тук по работа, а не само за да се забавляват.

— Съжалявам, че не можах да гледам шоуто ти, Кейт. Наистина съжалявам. Следващия път ще го гледам каквото и да се случи. Обещавам. Дори ако трябва да заключа всички врати и да изключа всички телефони.

— Добре. В такъв случай ти прощавам.

Целунаха се тъкмо когато сервитьорът пристигна с шампанското им. „Луи Рьодерер“, реколта 1955.

За по-малко от половин час хапнаха препечен бял хляб с хайвер, кнедли по нантски, салата от цикория, свежи малини с разбита сметана и изпиха цялата бутилка шампанско. Когато свършиха, Кейт се облегна назад. Изглеждаше леко пияна.

— Знаеш ли… — изгледа Ник философски и той се усмихна докато подписваше сметката. Добре, че им отпускаха повече пари за текущи разходи. — Знаеш ли — тя започна отново, — в моменти като този ми е трудно да продължа да вярвам, че всичко това — славата, парите, известността — могат да причинят огромни нещастия.

— Това пък какво означава? — погледна я и беше готов да се разсмее, но след това изведнъж се сети за Том. — Само ако ти позволиш, Кейт. Има безброй начини да запазиш разсъдъка и благоразумието си въпреки славата и успеха.

— Сигурен ли си?

Изглеждаше обезпокоена. Не беше забравила какво се бе случило с Том. И с нея самата.

— Виждал съм хора, които се справят чудесно. Просто не бива да губиш способността си да виждаш нещата в истинската им светлина. Не бива да си позволиш да забравиш кои са най-важните неща за теб в този живот. И може би никога не бива да забравяш, че славата и известността са приятни, но те далеч не са всичко, от което се нуждае човек. Ти си късметлийка, Кейт. Имаш нещо истинско, към което винаги да се връщаш. Имаш Тайг, къщата…

— Забрави нещо — изглеждаше много потисната.

— Какво забравих?

— Забрави да споменеш себе си, господин Уотърман. Ти също си част от истинските неща, към които винаги бих искала да се връщам.

— Да, така е. И ти никога не го забравяй, госпожо Харпър.

Не го забрави. Мисли за това през целия път до хотела като все още усещаше въздействието на изпитото шампанско. Беше толкова лесно да се опияни от съзнанието за собствената си важност и известност, от скъпите обяди в луксозни ресторанти, от хвалебствията, вниманието и ласкателствата. Трябваше да си признае, че всичко това й доставя огромно удоволствие, но в същото време я и плашеше. И в този момент тя за пръв път проумя защо Том така отчаяно се бе старал да запази славата и успеха си. Том, чийто живот преди това е бил съвсем беден и обикновен. Разбра, че му е било невъзможно да устои на блясъка и оказваното му внимание. Но дали и тя не постъпваше по същия начин? Беше ли тя по-разумна, по-здравомислеща? Не бе съвсем сигурна в това.

Върна се в хотела, за да подремне след шампанското. Събудиха я по телефона точно в четири. Беше се обадила в централата, защото се боеше да не се успи. В шест часа трябваше да бъде в едно радиостудио в Западен Ню Йорк.

Този път, обаче, записът се оказа ужасно мъчителен. Интервюиращият непрекъснато й задаваше неприятни въпроси. Не преставаше да я пита как така една жена знае толкова много за футбола. Беше нагъл, арогантен женомразец и Кейт с мъка се владееше. Едва го понасяше, но непрекъснато си повтаряше, че интервюто ще бъде полезно за рекламата на книгата.

Издателят й беше обещал кола и шофьор, които да я върнат обратно в хотела, но колата така и не дойде и тя в един момент се озова съвсем сама на една от най-опасните улици в Манхатън, опитваща се да хване такси.

Беше вече девет часа, когато Кейт най-сетне се добра до студиото, за да се срещне с Ник. Той бе съсипан от работа, а и вече бяха изникнали няколко проблема, свързани с шоуто на следващия ден. Едва в десет и тридесет успяха да излязат, за да хапнат нещо, а след това, уморени и съсипани от жегата, се отбиха в „Ла Грьонуй“.

Но блясъкът и изискаността на заведението вече не я привличаха. Беше измъчена от горещината и прекалено уморена и единственото, което искаше в този момент, бе да се прибере и да си легне. Вместо това на излизане попаднаха на една от фотографките на „Уименс Уеър Дейли“^[1] и Кейт едва не се разкрещя, когато светкавицата блесна в лицето й.

— Чакай, чакай, Кейт! Успокой се!

Тя въздъхна леко, а след това му се усмихна.

— Не зная… Започвам да си мисля, че тичането след Тайг и Бърт и грижите за тях не бяха чак толкова лоши…

— Същото ти казах и аз, госпожо.

Разходиха се по „Пето авеню“ хванати за ръце и когато в един часа най-сетне си легнаха, Кейт бе напълно смазана от умора.

На другата сутрин се събуди точно толкова уморена, а когато Ник й подаде последния брой на „Уименс Уеър“, лицето й веднага се изкриви в сърдита гримаса. Беше публикувана тяхна снимка на излизане от ресторанта предишната вечер. Имаше по няколко реда за тях двамата, за книгата и една твърде злобна забележка за роклята й.

— О, Боже, та навън беше над четиридесет градуса, а аз си бях скъсала задника от тичане през целия ден. И какво в края на краищата искат от мен?

Ник се разсмя, сви рамене и отпи от кафето си.

— Това е то славата, скъпа! Само че в Ню Йорк журналистите не са толкова деликатни.

— Да вървят по дяволите! А на мен ми е крайно неприятно да ме обсъждат по вестниците.

Изглеждаше много притеснена и ядосана. Запали цигара. Денят започваше дяволски неприятно.

— Защо така? Случвало ли ти се е и преди? — тя само го изгледа, без да каже нищо. — Какво има, скъпа? — той седна на леглото и взе ръката й в своята. — Това е само една невинна забележка в пресата. Не е кой знае какво.

— Просто мразя подобни забележки. Изобщо не им влиза в работата коя съм и как съм облечена.

— Но те се интересуват от теб. Ти си нова тук. Интелигентна си, красива си. Книгата ти е страхотна. Всички тези неща са свързани.

— Мразя тези журналисти!

Тя го погледна и очите й се напълниха със сълзи. Всичко щеше да започне отново. Журналистите щяха да развалят всичко. Искаше вече да се прибира у дома.

— Ей… хайде, скъпа… Ама това е нищо — прегърна я здраво, а след това я погледна. — И ако толкова много те притеснява тази снимка във вестника, отсега нататък ще бъдем по-внимателни. Ще ходим да обядваме в по-тихи и дискретни заведения.

Записа й името на един френски ресторант на „Петдесет и трета улица“, където никой нямаше да им обърне внимание, целуна я за последен път и излезе, за да се види с Джаспар.

Но когато се срещнаха за обяд, вълнението й продължаваше да е примесено със страх и подозрителност. Непрекъснато се оглеждаше наоколо, а Ник я наблюдаваше внимателно.

— Какво има?

— Нищо.

— Отново ли се притесняваш заради вестникарите?

— Да. Нещо такова.

— Недей да мислиш за това. Никой от тях няма да дойде чак тук. А що се отнася до „Уименс Уеър“, репортерите им смятат, че не си струва труда да бъдат снимани хората, които се хранят тук.

— Чудесно — сякаш се поуспокои малко и хвана ръката му. — Аз просто мразя всичко това.

— Защо?

Защо не иска да му каже? Все още ли не му вярва? Дори и сега?

— Това е такова оскверняване на личността! Също като изнасилването. Съдират дрехите ти, разсъбличат те публично, зяпат голото ти тяло и си вземат всичко, което пожелаят — изглеждаше много тъжна, а той се разсмя и се наведе към нея.

— Мога ли да съм пръв?

— О, я млъквай!

— Добре, но престани да се безпокоиш. Това е част от професията. Ще свикнеш. Мен са ме наричали как ли не — от нимфоман до педераст. И какво от това?

Тя му се захили:

— Наистина ли?

— Ами да. Най-вече първото — не беше, обаче, особено горд от това. Но този период вече бе приключен. Не беше поглеждал друга жена откак бе срещнал Кейт. Точно преди шест седмици. — Ей, днес имаме юбилей.

— Зная. Шестият по ред.

Усмихна му се лъчезарно и забрави за вестниците. Да вървят по дяволите! Само Ник имаше значение в този момент.

Вечеряха в „21“ заедно с Джаспар и един много известен театрален режисьор. А преди това й позволиха да гледа шоуто в студиото. Радваше се на възможността да опознае Джаспар по-добре и не се притесняваше, че той знае какво става между нея и Ник. Той сякаш одобряваше връзката им с цялото си сърце и се отнасяше към нея като към особено близък и специален приятел.

На следващия ден всички се срещнаха за обяд в апартамента му в „Пиер“, а след обяд двамата с Ник отидоха да купят подаръци за Тайг от „F.A.O.Sckwarz“.

— Искаш ли да пробваме лодката?

— Сега? — тя се разсмя и излязоха от магазина.

Лодката беше единственият подарък, който носеха със себе си. Всичко останало щеше да им бъде изпратено в хотела. Най-различни каубойски принадлежности, разкошен малък велосипед, а Кейт едва бе успяла да се пребори с Ник, който искаше да му купи и една миниатюрна дървена къщичка. Ник искаше да му купи от всичко, но Кейт не беше съгласна и той го знаеше. Искаше й се да купи нещо и за Том, но не знаеше как да го направи, така че Ник да не разбере. Той стоеше до нея и я гледаше, стиснал в ръка лодката с дистанционно управление. Тайг щеше да си играе с нея на езерото.

— Чуй, в „Сентрал парк“ има чудесно езерце точно за такива лодки. Там е пълно със запалянковци, които пускат много по-сложни модели на яхти и платноходки. Нашата е съвсем обикновена, но езерцето е неповторимо.

Наистина бе прекрасно. Прекараха там два часа. Побъбриха с мъжете наоколо, разгледаха лодките, с усмивка наблюдаваха бавачките, които бутаха пред себе си украсени с дантели детски колички. Ню Йорк създаваше впечатлението, че хората, които живеят в него, са или ужасно богати, или невероятно бедни. А тези, които се намираха по средата, сякаш бяха изгонени някъде. Може би в Ню Джърси. Или пък в Бронкс.

Бавно излязоха от парка, минаха край зоологическата градина и Кейт за миг се спря край понитата за езда.

— Ще ми се и Тайг да е тук с нас. Сигурно много ще му хареса.

— Може би следващия път — той я стисна за ръката, замисли се за сина й, а след това отново я погледна. — Искаш ли да се повозиш на кон, Пепеляшке?

— Шегуваш ли се? — тя избухна в смях. — Ще счупя количката или ще убия кончето.

Бяха предназначени за малки деца.

— Отговори ми на въпроса!

— Какво си намислил!

— Ще видиш.

Излязоха от парка и той я поведе към файтоните, подредени един зад друг на „Петдесет и седма улица“. Там се спря за момент, поговори нещо с един от файтонджиите, а след това се обърна и й помогна да се качи.

— Този файтон се движи малко по-бързо от нас…

Все още бе невероятно горещо, но тя вече бе почти свикнала с високите температури. Беше пет часът. Бавно поеха през парка със старомодния файтон. Хората ги гледаха и им се усмихваха, децата им махаха с ръце. Беше като в приказка. Ник купи по един сладолед и за двамата, когато спряха на един светофар навътре в парка. След около час кочияшът ги закара до входа на хотела.

— Мириша на кон — прошепна му в ухото и леко се ухили, докато прекосяваха бавно мраморното фоайе.

— Обожавам тази миризма — той се захили, като видя размазания по брадичката й сладолед. — Цялата си се наплескала — но едва изчака да затворят вратата зад себе си. Прекараха един час в леглото, а след това и двамата се разбързаха. Той трябваше да се погрижи за шоуто, а тя се отправи към следващото интервю в поредната телевизионна компания.

Интервюто мина чудесно, както и едното от двете радиопредавания, в които участва на следващия ден. Но второто се оказа голям провал — имаше чувството, че никой от присъстващите в студиото не знаеше нито коя е, нито защо е там. Във вестниците не се появи нищо повече по неин адрес и тя истински се забавляваше, въпреки натоварената си програма, като не преставаше да се изненадва от това колко бързо се бе приспособила към интервютата и камерите.

Беше много по-спокойна, когато отново я включиха в шоуто на Джаспар. Ник й помогна да избере тоалета за предаването — перленосива рокля от Холстън. Това беше най-сексапилната рокля, която някога бе виждала, но в същото време бе много изискана и елегантна. Стоеше й великолепно. Дори Джаспар леко се смути като я видя. Кейт наистина изглеждаше забележително, а участието й в шоуто бе върхът на рекламната й обиколка.

— И така, господин Уотърман, какви са плановете ни за днес?

— Не зная. Искаш ли да отидем на плаж? Мисля си, че малко пясък може да ни се отрази добре.

Беше събота.

— Има ли тук пясък? Мислех си, че хората в този град не одобряват подобни забавления.

— Саутхемптън — лежеше на една страна и влюбено я гледаше. В този момент звънна телефонът. — Ти отговори. Това е твоята стая. Нали помниш? — мислеше за всичко.

— Ало? — очакваше, че може би е Лиша. Или пък Джаспър. Кой друг би могъл да се обади! Но не беше нито един от тях. Беше Тили. — Така ли? Кога? Какво… О, Боже! Добре ли е? — изправи се и застина неподвижна, а лицето на Ник тревожно се смръщи. — Сега? Защо го държат там? Не може ли да си дойде у дома? — този неразбираем разговор влудяваше Ник и той започна да задава въпроси, но тя му махна с ръка да мълчи. — Този следобед? Добре. Ще видя какво мога да направя — намръщена затвори телефона, погледна Ник, а след това сведе поглед. — По дяволите!

— Какво се е случило, за Бога!

— Тайг е паднал от портата в ранчото на Адамс и си е счупил ръката. Тили казва, че те с Джоуи само са се люлеели на нея, но той паднал назад. Лекарите се уплашили, че може да е получил мозъчно сътресение и затова го задържали в болницата за една нощ. Каза, че се е опитала да ми се обади снощи, но не ни е намерила и не е посмяла да остави съобщение, за да не ме уплаши до смърт. По дяволите! — тя скочи от леглото и започна да кръстосва из стаята.

— Бедничкият. Сигурни ли са, че няма сътресение на мозъка? И в коя болница го е закарала Тили?

Ник изглеждаше много разтревожен и Кейт се усмихна.

— Тайг е в Санта Барбара и е добре. Ще го пуснат да се прибере у дома днес следобед. Само са му гипсирали едната ръка.

Ник погледна часовника си.

— След час ще те кача на самолета, което означава, че ще стигнеш в Лос Анджелис по обяд, калифорнийско време. След това ще вземеш самолет за Санта Барбара… По дяволите, Кейт, ще можеш да пристигнеш до два часа! — усмихна се окуражително и се отпусна на един стол.

— Да. Зная.

— Какво ти става? — Ник я изгледа с недоумение. — Прибираш се у дома, нали?

— Предполагам, че нямам никакъв избор — но по вида й личеше, че не би искала да е така.

— Но какво означава всичко това? — за пръв път откакто се познаваха, Ник я погледна с яд и неодобрение. Всъщност той беше напълно шокиран.

— Означава, че зная, че трябва да се прибера у дома, но не искам. Забавлявах се толкова добре. А и Тили казва, че Тайг е добре. Но аз зная, че ако не тръгна сега, след това ще се чувствам ужасно, а той ще ме намрази и… О, Ник! От седем години насам за пръв път се забавлявам истински.

— Той не е виновен, че си се крила в дупката си през всичките тези години, за Бога! Ти си негова майка!

Ник беше започнал да крещи. Тя го погледна слисана и зашеметена от учудване.

— Добре. Зная това. Но аз съм и Кейт. Не само мама. Вече съм почти на тридесет години и през последните шест бях мама без прекъсване. Нямам ли право на нещо повече?

— Да, но не за негова сметка, госпожо! Никога за негова сметка — сега той кръстосваше из стаята. Беше побеснял от гняв. — Позволи ми да ти кажа нещо, Кейт. От мястото си зад камерите в студиото съм видял твърде много негодници да идват и да си отиват. Те съсипват живота си, провалят децата си, мамят съпрузите си, разбиват браковете си и знаеш ли защо? Защото са така дяволски влюбени в себе си, че не виждат нищо друго. Обичат само шума, светлините, интервютата, аплодисментите, камерите, микрофоните. И знаеш ли какво? Виждам, че и ти започваш да си падаш по този лайнян свят. Направи ми една услуга, детко, на мен, на себе си и на Тайг. Недей! Откажи си! Там няма нищо. Славата е приятна, но нищо повече. А сега синът ти си е счупил ръката и ти трябва да се върнеш у дома. Това е — наведе си край нея, грабна телефона и помоли телефонистката да го свърже с една авиокомпания. Но преди да успее да довърши изречението си, Кейт натисна вилката и прекъсна разговора. Той я погледна с изумление. Очите й блестяха от ярост, но когато заговори, гласът й беше съвсем тих.

— Никога повече не прави това. Ако искам да се обадя на летището, ще го направя сама. Когато реша да се прибера вкъщи, ще те уведомя. А ако някога имам нужда от съвет относно отговорностите и задълженията ми като майка, ще се обърна към теб за помощ. Междувременно, господине, ще те помоля да запазиш идеите си, заплахите и справедливото си възмущение за себе си.

Изправи се, обърна му гръб и се отправи към другия край на стаята. Когато стигна до прозореца, обърна се и го погледна. На лицето й бе изписан неописуем гняв. Никога преди не бе виждал толкова разярена жена.

— В продължение на много години живях само за това дете. Дадох му всичко, което имам, отдадох се цялата. Но сега е мой ред. И по-добре от всеки друг разбирам каква висока цена трябва да платя. Познавах един човек, който разруши целия си живот в преследване на славата и успеха. Зная всичко за това. И съм уплашена до смърт. Но това не означава, че искам да се погреба жива. Правих го в продължение на години и вече ми стига. И имам право на това, което правя в момента. Имам право да съм с теб, имам право да се отдам на кариерата си, на собствения си живот. И ако съм разочарована, че трябва да се върна обратно към действителността, значи имам право и на това. Но никога повече не се опитвай да ме караш да се чувствам виновна и да ми обясняваш какво дължа на това дете. Аз чудесно зная какво му дължа, и, повярвай ми, никога не съм бягала от задълженията си. И никога повече не ми нареждай какво да правя. И през това съм минала. Поверих целия си живот в ръцете на един мъж, изцяло разчитах на него, докато накрая напълно изгубих самоличността си. Позволих му той да взима всички решения вместо мен и това ми харесваше. Обичах го много, но едва не умрях, когато него вече го нямаше, за да направлява живота ми. И така, пораснах. Вече сама взимам всички важни решения. И това ми харесва. Обичам те, Ник, но никога няма да ти позволя ти да ми кажеш кога да си ида у дома. Аз сама ще реша. Това ясно ли ти е?

Той мълчаливо кимна и тя навела глава, отново прекоси стаята. Спря, едва когато застана точно пред него.

— Съжалявам, че казах всичко това, Ник, но пътят, който изминах дотук, беше дяволски дълъг и тежък, а цената, която платих — невероятно висока. Не зная вече как да се държа с хората, които се опитват да се намесват в живота ми. Не съм съвсем сигурна даже как да се държа с тези, които се опитват да ми помогнат. А и точно в този момент в живота ми се случват толкова много нови неща. Имам нужда от време, за да ги възприема, да ги осмисля… и може би пътуването за вкъщи не е чак толкова лоша идея в края на краищата.

Гласът й беше дрезгав и развълнуван. Тя престана да говори и посегна към телефона. Поиска същия номер, който бе поискал и Ник само преди няколко минути. Той не каза нищо. Внимателно я слушаше, докато тя си резервираше билет за следващия полет. Когато Кейт приключи с разговора, Ник се изправи и двамата за момент останаха неподвижни, вперили поглед един в друг. Никой не смееше да проговори, никой не бе сигурен какво да каже. И двамата бяха смутени и разтърсени от всичко, което бяха почувствали и изрекли. Кейт заговори първа.

— Извинявай, Ник…

— Недей. Аз нямам никакво право… — нежно я прегърна и въздъхна. Искаше да прави всичко вместо нея, защото знаеше, че от много време насам никой не се е грижил за нея. Но в същото време съзнаваше, че тя сама трябва да се справи с новия си живот. Искаше да й спести болката и разочарованията, но не можеше. Притисна я силно към себе си, а след това я потупа по гърба и се отдръпна. — По-добре започни да се приготвяш, защото ще изпуснеш самолета.

— Не, няма.

Вече се усмихваше. Нежна, женствена усмивка, която извика истинска, широка усмивка и на неговото лице.

— Чуй, ти…

— О, защо не млъкнеш! — хвана го за ръка и нежно го поведе към спалнята, след това го събори на леглото и се разсмя. — Не бъди толкова сериозен, Ник! Това не е краят на света — всъщност, тя се чувстваше така, сякаш животът й току-що бе започнал. Той внимателно свали ризата й, а тя се протегна към него с копнеж и желание, което вече не можеше да контролира. Придърпа го към себе си. Цялото й тяло се разтърсваше от неописуема болка и екстаз.