Даниел Стийл
Сезон на страстта (23)

Глава осемнадесета

— Кейт?

— Ммм?

Беше заспала в самолета до него. Последните няколко дни бяха изпълнени с трескаво очакване и приготовления. Кейт беше настояла да отиде да преподава в петък и бе използвала пътуването до Кармел, за да понапазарува. Заедно с Джоуи всички бяха прекарали уикенда в къщата в Санта Барбара, а в неделя вечерта Ник я бе взел със себе си в Лос Анджелис, за да могат да тръгнат в понеделник сутринта.

За пръв път Ник не летеше заедно с Джаспар. Искаше да остане сам с нея. Погледна към часовника си и видя, че след около час ще кацнат в Ню Йорк. Целуна я леко по косата и взе ръката й в своята.

— Госпожо Харпър, обичам те.

Промълви го повече на себе си, но тя неочаквано отвори едното си око, погледна го, прозина се и бързо се усмихна.

— И аз те обичам. Колко е часът?

— Два по наше време. И пет по нюйоркското. Ще пристигнем в шест.

— А след това? — дори не й бе минало през ума да го попита за това по-рано. Протегна напред дългите си крака и погледна кремавия си костюм. Обличаше го много по-често, отколкото бе очаквала, когато го купи. — О, Боже!

— Какво?

Огромните зелени очи, които толкова обичаше, бяха изпълнени с ужас.

— Нещо с Тайг ли? Да не си забравила нещо?

— Не. Лиша. Забравих да й кажа, че заминавам. Ще получи удар, ако се обади и Тили й каже, че съм в Ню Йорк.

— Няма да одобри пътуването?

Беше любопитен да се запознае с тази личност, която в продължение на много години е била единственият важен човек в живота на Кейт, освен Тайг. Може би тя щеше да го намрази, може би щеше да ревнува заради ролята, която бе започнал да играе в живота на Кейт. Погледна я с интерес.

— Лиша? Да не одобри? — Кейт се сгуши в него и тихичко се засмя. — Веднага ще те удостои с Ордена на Почетния легион^[1] затова, че си успял да ме измъкнеш от убежището ми.

— Казала ли си й за мен?

Кейт бавно поклати глава. Не беше й казала. Самата тя не знаеше защо. Може би защото се страхуваше, че един ден магията все пак ще свърши и тогава ще й е много по-трудно да живее с новата загуба — особено ако Лиша знае всичко затова.

— Не. Още не съм…

— Бих искал да се запозная с нея. От това, което чувам, сигурно е страхотна. Дали ще я харесам?

— Така мисля.

Ами ако не я хареса? Тя обича Фелиша и винаги ще я обича. Но Кейт усещаше, че бавно, но сигурно навлиза в света на Ник. Той вече заемаше твърде специално място в живота й.

Ник погледна към нея, видя сериозния поглед в очите й и я притегли към себе си.

— Понякога си толкова замислена, скъпа? Но ще дойде ден, в който вече няма да изглеждаш по този начин.

Винаги когато я видеше така натъжена, знаеше, че мисли за Том.

— Как изглеждам?

— Сякаш единственият ти приятел на този свят се кани да те изостави завинаги.

— Сигурен ли си, че няма да го направи?

— Абсолютно.

Непоколебимата му увереност се долавяше и в начина, по който я прегръщаше и тя успокоена затвори очи. Беше толкова щастлива с него. Но това не можеше да продължи до безкрай. Нищо на този свят не е вечно. Каквото и да й обещаваше. Том й бе обещавал същото. Но по онова време тя не се бе притеснявала толкова. Просто тогава все още не знаеше колко бързо свършват понякога хубавите неща.

— Боиш ли се от Ню Йорк?

Опита се да се съсредоточи върху настоящето и вдигна лице към него. Гледаше я усмихнат и тя му се усмихна в отговор.

— От време на време. Понякога се паникьосвам и изпитвам желанието да се скрия някъде, но след това ме обхваща любопитство и забравям всичко за страховете си. От толкова години не съм била в Ню Йорк, че вече едва си го спомням.

— Това е добре. Искам аз да ти го покажа — изглеждаше доволен. Щяха да отседнат в „Риджънси“, който се намираше само на три преки от хотела на Джаспар. Той просто бе влюбен в „Пиер“ и винаги отсядаше в него. Но Ник предпочиташе да се настанят някъде другаде, където Кейт нямаше да се чувства неловко. — Между другото, резервирах за нас две отделни стаи.

— Така ли? — изглеждаше разочарована и той се разсмя.

— Не ме гледай така, глупаче! Стаите са с обща врата, така че ще можем да използваме едната като офис. Помислих си, че така ще е по-добре в случай, че някой нахален репортер разбере, че сме отседнали в един и същи хотел. Двете отделни стаи ще са доказателство, че става дума просто за съвпадение.

Разочарованието бързо изчезна от лицето й.

— Как така винаги успяваш да помислиш за всичко? Стъклени пантофки, отделни стаи, за да поддържаш безукорната ми репутация… Има ли нещо, което някога да е убягнало от вниманието ти?

— Не, и точно поради това съм несменяем режисьор на Джаспар през всичките тези години, скъпа! Това е част от занаята — но тя знаеше, че това е част и от него самия. Размениха си още една усмивка и се загледаха в ширналия се под тях град. Навън все още бе светло и щеше да остане така още няколко часа, но вече се забелязваха приглушените сенки на късния следобед. — Между другото, тук май ще е дяволски горещо. Взе ли си достатъчно разголени рокли?

Тя се засмя и пое чашата шампанско, която й подаде. Пътуването в първа класа беше очарователно. С шампанско от едното крайбрежие до другото.

— Направих каквото можах. Нямах много време за пазаруване.

А и Кармел не беше Сан Франциско. Но се бе справила нелошо. А когато слязоха от самолета в Ню Йорк, Кейт разбра какво точно бе имал Ник предвид, когато й каза, че ще бъде горещо.

Никога не бе посещавала Ню Йорк в средата на лятото. Дори и в шест часа след обяд беше непоносимо горещо.

Ник бе уредил да ги посрещнат с една от служебните открити колички на летището, която да ги изведе през терминала. Чантите им щяха да бъдат отделени от останалия багаж и донесени в колата.

Малката количка едва си проправяше път през огромната тълпа от пътници и посрещачи. Всички изглеждаха уморени, потни, посивели от задухът. Бяха съвсем различни от загорелите и жизнени хора, с които бе свикнала в Калифорния. От много години Кейт не бе виждала толкова много съсипани и измъчени от горещината хора. Стори й се, че се задушава, докато си пробиваха път сред тълпата, изпълнила прохладния терминал. Климатичните инсталации работеха с пълна сила, за да охладят сгорещените, уморени, потънали в пот пътници.

— Истинско чудо е, че тези хора не умират от пневмония…

Държеше здраво ръката му и непрекъснато се оглеждаше. Всички бяха толкова забързани и шумни! Кейт ги гледаше с ужас и изумление, стресната и очарована от тая суматоха и й се струваше, че е попаднала на друга планета.

— Истинско чудо е, че не умират от задуха и липса на кислород. Виждала ли си някога толкова много хора на едно място?

Той я погледна и тя поклати отрицателно глава. Беше обмислил всичко много внимателно, за да не я уплаши още от самото начало. Вече бяха достигнали изхода на терминала и шофьорът им ги чакаше на тротоара.

Тълпата ги понесе и ги изхвърли през въртящата се врата и на Кейт й се стори, че изведнъж е попаднала във вакуум. Навън беше непоносимо горещо и влажно, въздухът беше застинал неподвижно, не се усещаше и най-малкият полъх на ветрец.

— О, Боже! — чувстваше се така, сякаш огромен слон току-що я бе сритал в корема.

— Бива си го, нали?

Той се засмя, а тя красноречиво завъртя очи.

Шофьорът вече бе отворил вратата на снабдената с климатична инсталация кола и Ник нежно я напъха вътре. Всичко мина толкова бързо и безпроблемно!

Пет минути по-късно шофьорът донесе чантите им и те се отправиха към града. Кейт погледна през рамо през матовото стъкло на лимузината и видя хората, които търпеливо чакаха за такси. Един нисък и дебел шофьор размахваше цигарата си под носа на някакъв мъж и тя изведнъж се разсмя.

— Но това е истинска лудница!

— Също като в цирк.

Не си представяше, че животът в Ню Йорк е толкова напрегнат. Когато беше седемнадесетгодишна, бе посетила града с родителите си през великденската ваканция, но тогава Ню Йорк й се бе сторил по-спокоен и умерен.

По онова време бяха отседнали в „Плаза“. Ходеха да пият чай в „Палм Корт“ и в едно друго заведение, наречено „Роуз-Мари“.

Струваше й се, че всичко това е било преди хиляда години.

А Том никога не й позволи да дойде в Ню Йорк с него. Той ненавиждаше този град и винаги отсядаше някъде в околностите му у приятели. Сега Кейт разбираше защо. Ню Йорк не беше град, в който Том би се чувствал удобно. Нито пък Ник. Но той се справяше забележително. Закриляше я от всякакви неприятности, дори и от горещината.

Кейт с изумление наблюдаваше забързаното улично движение, докато пътуваха към хотела. Дори и по Парк авеню колите ревяха с пълна мощност. Непрекъснато спираха и тръгваха отново, носеше се оглушителният рев на клаксоните и скърцането на спирачките. Шумът беше непоносим дори и в добре изолираната лимузина.

— Как издържат на всичко това?

— Не зная. Или не го забелязват, или пък точно този начин на живот им харесва.

Но най-невероятното бе, че на нея също й харесваше. Очарована бе от изпълнения с живот град, от забързания му ритъм и блясък, от бясното темпо, с което хората се надпреварваха по улиците.

Внезапно й се прииска да слезе от колата и да повърви. Но се боеше, че ако каже на Ник, той ще я помисли за луда. И неблагодарна. Бе направил всичко възможно, за да я предпази от страховете й. А ето я, тя седеше в колата и умираше от желание да слезе и да се смеси с блъскащите се по улиците хора.

Пристигнаха в „Риджънси“, шофьорът й помогна да слезе и я предаде в ръцете на портиера, а Ник веднага се приближи, хвана я за ръка и бързо влязоха вътре.

В хотела го познаваха добре. Той подписа адресната карта и незабавно ги поведоха към стаите им. За нея имаше цял апартамент, а неговата стая имаше обща врата с всекидневната й. Решиха да използват стаята като офис, а апартамента — като къща. Чантите им бяха подредени върху малки, изискани, украсени със злато етажерчици.

Кейт се огледа наоколо, краката й потънаха в дебелия килим и тя с въздишка се отпусна на тапицираното с розова коприна канапе. Всичко беше много изискано и много красиво, издържано в меки тонове като английски акварел. А от прозорците им се откриваше чудесна гледка към южната част на града.

Кейт огледа стаята още веднъж, а след това погледна Ник и въздъхна с усмивка. Чувстваше се като бедното малко богато момиче, закриляна от всичко, което в този миг й се струваше забавно, закриляна от жегата, шума и мръсотията, от всички онези смахнати хора по улиците, които така я привличаха, че тя изгаряше от желание да слезе долу и да се смеси с тях.

Ник се бе опитал да я предпази от цялата тази суматоха и блъсканица с най-искрени намерения, но тя се чувстваше лишена от вълнението и красотата на пътуването. Беше чиста лудост от нейна страна да се оплаква, но не можеше да го избегне. Внезапно й се прииска да се освободи от черупката си, да се освободи от Ник дори… от миналото… от Том… от Тайг… от всички тях.

Искаше да бъде свободна.

— Искаш ли питие? — той разхлаби вратовръзката си и й се усмихна. Вече бе резервирал маса в „Каравел“. Бе помолил секретарката си в Лос Анджелис да свърши това още сутринта. Резервацията беше за девет часа. Смяташе, че едва ли ще огладнеят преди това. Щяха да имат достатъчно време, за да пийнат в стаята си и да си починат, може би щяха да се отбият и в бара на хотела, а след това щяха спокойно да отидат на вечеря. Но Кейт отрицателно поклати глава. — Какво има, Пепеляшке? Искаш ли да се обадиш на Лиша сега?

— Не.

Не й се искаше да се обажда и на Тайг. Не още.

— Какво искаш да правиш тогава?

Той седна до нея на изисканото канапе и я прегърна, а тя се разсмя. Блясъкът и радостта в очите й го очарова. Ню Йорк явно й се отразяваше добре. Вече. Никога преди не я бе виждал толкова жизнена и изпълнена с енергия.

— Само кажете какво искате, милейди, и ще го получите.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— Добре. Искам да отидем на разходка.

— Сега? — беше изумен. В седем часа вечерта температурата все още беше около четиридесет градуса, а влажността — непоносимо висока. — В тази жега? — тя развълнувано кимна, а той отметна назад глава и се разсмя. Беше разбрал всичко. Кейт, която се бе крила от света години наред, внезапно отново се бе почувствала млада и жадна за живот и приключения. — Добре, Пепеляшке, печелиш! Искаш ли първо да се преоблечеш? — тя отрицателно поклати глава и се захили. В този момент изглеждаше точно като сина си. — В такъв случай — подаде й ръка и двамата се изправиха — да вървим.

Разходката надмина очакванията й. Помотаха се по „Медисън авеню“ и тя разгледа всички магазини. След това се отправиха към „Сентрал парк“, където посетителите все още играеха най-различни игри по тревата. Хвърчаха топки, транзисторите бяха надути до дупка, наблизо профучаваха автобуси, а файтоните леко трополяха, теглени от уморени, накичени с цветя коне. Сякаш някой бе събрал всички възможни превозни средства, всички лица, миризми и цветове, наблъскал ги бе в един-единствен град и го бе нарекъл Ню Йорк.

— О, Боже, влюбена съм в този град!

Дълбоко вдъхна мръсния, изпълнен с бензинови пари въздух и въздъхна от удоволствие. Ник искрено се разсмя.

— Мисля, че създадох истинско чудовище!

Но бе очарован от промяната, настъпила с нея. Беше толкова жива! Всичко това й бе липсвало през изминалите години. Въодушевление, възторг, успех. И той бе безкрайно щастлив, че можеше да сподели всичките й нови преживявания. Погледна часовника си. Вече минаваше осем. Намираха се на пресечката на „Шейсет и първа улица“ и „Пето авеню“ — само на две преки от хотела. Но бяха извървели поне двадесет, попивайки всичко около тях. Кейт трескаво изучаваше града, а той я наблюдаваше искрено очарован и запленен от щастие.

— Готова ли си да се приберем в хотела и да се преоблечем?

— Къде ще ходим?

— В най-скъпия ресторант в града. За теб само най-доброто, Пепеляшке!

Широко разпери ръце, сякаш се опитваше да обхване с тях целия град и тя засия от щастие. През целия път до хотела се усмихваше, а когато най-сетне влязоха в стаята и затвориха вратата след себе си, тя се приближи към него с предизвикателно блеснали очи.

— Правилно ли разбирам какво означава този поглед?

Той й се усмихваше от вратата на банята, а тя внезапно протегна ръка и дръпна ципа на панталона му.

— Точно така.

— О, Боже, не зная какво направи с теб този град, но съм възхитен.

Дори не си направиха труда да отидат до спалнята. Любиха се направо върху дебелия килим на всекидневната и Ник възбудено стенеше, докато тя го докосваше с език и го галеше с нежните си пръсти. Този път Кейт бе тази, която неуморно го целуваше, започваше всичко отново и отново, а Ник лежеше по гръб, разтърсван от силата на желанието си.

Когато и двамата свършиха, Кейт се излегна на килима и победоносно се усмихна в сгъстяващия се полумрак.