Даниел Стийл
Сезон на страстта (22)

Глава седемнадесета

— Преподава ли днес? — погледна я внимателно и седна в едно кресло край огъня. Току-що бе влязъл и с усмивка разхлабваше вратовръзката си. Кейт изглеждаше уморена почти колкото него.

— Да, преподавах — настъпи неловка пауза. — Как мина шоуто?

Прекараният с Том ден се бе оказал много труден и изтощителен. Беше настинал, имаше зачервено гърло и на два пъти жално се разплака.

— Шоуто беше върхът — изреди имената на три холивудски звезди. Две от тях бяха жени и за тях се знаеше, че са в постоянна вражда помежду си.

Но той не искаше да говорят за шоуто. Искаше да поговорят за единственото нещо, което тя отказваше да сподели с него. И той държеше да знае защо.

В продължение на няколко седмици нещо го безпокоеше, не му даваше мира. Дребни несъответствия, изпуснати думички. Нещо. Тази сутрин на път за Лос Анджелис бе размишлявал върху това.

Всъщност, той постоянно се тормозеше от мисълта, че не може да разбере цялата истина. Липсваха дребни, съвсем дребни и незначителни парченца от мозайката. Неща, които Кейт не споменаваше, години, за които не искаше да говори. А някои от нещата, за които говореше, също го безпокояха. Начинът, по който родителите й се бяха отрекли от нея, страхът й от съдбата, прекараните в самота години, а и това преподаване в училище, в което не приемаха никакви посетители.

Докато пиеше третото си кафе на терасата си в Лос Анджелис, той изведнъж осъзна, че е наложително да разбере отговорите, още повече, че разполагаше с твърде много източници, които можеха да му осигурят необходимата информация. Може би поредната безсънна нощ го караше да постъпва по този налудничав начин. Но, дявол да го вземе, нищо нямаше да се промени, ако потърси отговорите, които го интересуваха. Той нямаше какво да загуби, а и тя нямаше да разбере нищо.

Не беше дори съвсем сигурен какво точно търси, но знаеше, че има нещо. И първият му въпрос бе свързан с името й и книгата. Книгата, която бе написала. Тук нещо не пасваше. Тя знаеше толкова много за футбола…

Отговорите на въпросите му дойдоха малко по-късно. И никак не го изненадаха. Работеше в офиса си в студиото малко преди пет часа. Завеждащият изследователския център на студиото бе негов приятел и Ник го бе предупредил от самото начало, че проучването е напълно лично и изключително поверително. Не се безпокоеше, че отнякъде може да изтече информация. Но това, което чу, никак не му хареса. Заради нея самата.

— Намерих всичко, което можах за момичето, за което ме помоли да проверя. Но първо искам да ти кажа какво още открих. Колкото и да е странно, не можах да си спомня нищо за мъжа й, докато не попаднах на клиповете от шоуто. След това се обадих във вестниците и те се поразровиха в архивите си. Том Харпър. Беше голяма футболна звезда преди десетина години. Участвал е в нашето шоу три или четири пъти — още по времето, когато Джаспар работеше в Ню Йорк. Преди ти да станеш наш режисьор, Ник. Както и да е, но той беше добър футболист. Футболист номер едно на Америка. Не мога да си обясня защо не се сетих веднага, като ме попита. Беше на върха в продължение на осем или девет години, докато накрая кариерата му нещо започна да се проваля. Не си спомням подробностите, но той започна да създава проблеми, кариерата му бе застрашена, а и бе вече твърде стар за професионален футбол. Най-накрая сякаш изпадна в лудост, опита се да застреля собственика и мениджъра на отбора, но в крайна сметка успя да уцели само себе си.

— Той се е самоубил!

Сега вече и Ник си припомни случая. Беше се срещал с Харпър веднъж или два пъти, когато самият той започваше да играе професионален футбол. Колко бързо го бяха забравили всички! Преди шест, седем или може би дори осем години той е бил знаменитост, а сега трябваше да се ровят из архивите, за да си спомнят за него. Кейт едва ли щеше да остане много доволна, ако разбереше това.

— Не мисля, че е умрял. Или поне не веднага. Не можах да уточня всички подробности, но разбрах, че раната е била сериозна, в резултат на което той се е парализирал, или нещо подобно. Най-накрая го преместили в някакъв санаториум в Кармел и предполагам, че след това всички са го забравили. Никой не знае дали все още е жив, а аз не можах да намеря адреса на санаториума. Иначе щях да се обадя и да попитам. Но това е всичко, което имаме за него. Един от репортерите ми разказа, че Харпър е бил парализиран само от кръста надолу и е бил необратимо умствено увреден, когато са го преместили в Кармел. Но и той не знае нищо повече. А що се отнася до момичето, тя е била негова съпруга. Няма кой знае каква информация за нея. Няколко снимки на влизане и излизане от болницата. Изпратиха ми ги и аз направо се поболях, докато ги разглеждах. Прилича на човек, живял дни наред в постоянен кошмар. Има и една друга снимка — снимали са Харпър точно когато са го качвали в линейката, за да го преместят в Кармел. Има вид на човек, който не разбира какво става около него, погледът му е детински, цялото му изражение е твърде глуповато. От този момент нататък не се знае нищо повече за тях. Намерих малко информация за нея, но тя е крайно недостатъчна. Посещавала е Станфорд известно време. След първата си година в колежа е отишла да живее с него, пътувала е с отбора навсякъде, но никога не е попадала в центъра на вниманието. Известно време е работила като модел или нещо от този род. Хубаво момиче. Или поне така изглежда на снимките, а това е било преди доста време. И единственото скандално нещо, на което попаднах, е, че родителите й са се отказали от нея заради брака й с Харпър. Били са първокласни надути сноби, които не са могли да понесат мисълта, че тяхната принцеса иска да се омъжи за някакъв си футболист. И просто са я зачеркнали от живота си. Това е всичко, което зная, Ник. Не мога да ти кажа какво е станало с нея или с него, ако е все още жив. Ако успееш да намериш името на санаториума в Кармел, те сигурно ще могат да ти дадат тази информация, но преместването му в това заведение очевидно се е пазело в тайна от пресата. Не зная. Искаш ли да продължа да работя по този въпрос?

— Не, мога и сам. Страшно ти благодаря! Каза ми всичко, което ме интересуваше.

И повече дори. Сега вече знаеше всичко. Останалото можеше да разбере и сам. Очевидно Том все още бе жив и все още се намираше в Кармел. Значи това беше мистериозното училище, което тя посещаваше. Нещастието се бе случило преди седем години. А Тайг… Тайг беше на шест. Кейт трябва да е била бременна, когато Том Харпър е стрелял в себе си. Прекарала бе невероятно дълго време сама, живяла бе твърде много години в абсолютна изолация.

През останалата част от вечерта Ник беше потиснат. Непрекъснато мислеше за чутото и за Кейт. Искаше да поговори с нея за всичко това, да я вземе в прегръдките си, да я остави да изплаче мъката, натрупана през всичките тези години. Но знаеше, че не може да каже нито дума. Не и преди тя да заговори сама. Чудеше се колко ли време ще й е необходимо, за да се престраши.

Погледна към нея и забеляза тъмните кръгове, оградили очите й. Тя също плащаше немалка цена за щастието си и за двойствения живот, който водеше.

— Как беше в Кармел, Кейт? Трудно ли беше?

Мразеше болката, която отново се появи в очите й.

Тя му казваше всичко останало, това, което не знаеха в изследователския им офис. Чудеше се какво ли бе състоянието на Том Харпър в момента. От материалите бе разбрал, че умствените му увреждания са необратими. Това сигурно е невероятен тормоз за Кейт. Но все още не можеше да си представи какво изпитва тя при посещенията си при него. При мъжа, когото някога бе обичала.

— Да, днес беше трудничко…

Усмихна се и сви рамене, като се опитваше да се измъкне, но той не й позволи. Повече не.

— Капризни ли са? Изискват ли особено внимание и грижи?

Питаше я за Том, а не за тях, но се надяваше да му каже истината. Поне една част от нея.

— Понякога. Тези хора могат да са много сърдечни, искрени и по детски наивни и в същото време да са много трудни. В това отношение са си истински деца. Но остави това, кажи ми за шоуто.

Определено бе приключила с разговора за работата й в Кармел. Личеше по очите й.

— Хората в шоуто също могат да бъдат много сърдечни и по детски наивни или пък абсолютни негодници, но също толкова глупави и наивни. Може би повечето актьори и знаменитости също са умствено изостанали.

Усмихна й се и въздъхна.

— Между другото, ангажира ли къщата за уикенда? — бе започнала да разкопчава ризата му и той само кимна.

В продължение на няколко минути Кейт помълча дълбоко замислена, а след това го погледна.

— А защо не тук?

Той категорично поклати глава.

— Не още. Рано е. Това тук принадлежи на Тайг. Не искам да смята, че го измествам — бе помислил за всичко. Грижеше се за всичко. Точно така, както тя се грижеше и безпокоеше за него. Но напоследък най-много я притесняваше изписаната на лицето му умора. Беше изтощен.

— Ник?

— Кажи, скъпа? — беше се облегнал на канапето със затворени очи. Държеше ръката й в своята и се стараеше да не й се сърди за мълчанието й по отношение на Том. Знаеше, че ще трябва да изчака момента, в който тя ще е готова да сподели всичко с него.

— Какво ще правим?

— За какво?

Но разбираше добре за какво става дума. Беше започнал да си задава същия въпрос. От три седмици никой от двамата не бе спал поне една нощ както трябва.

— Не можеш да продължиш да пътуваш по този начин.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че вече не съм толкова добър и издръжлив? — отвори едното си око и тя се усмихна.

— Не. Опитвам се да ти кажа, че аз вече не издържам. А щом аз съм толкова уморена, мога да си представя как се чувстваш ти. Все пак аз не шофирам всеки ден до Лос Анджелис.

— Няма значение! Ще изкараме така лятото. А след това ще видим…

— Но какво можем да направим? — беше мислила за това през целия обратен път от Кармел. Шофирала бе часове наред и бе разбрала какви усилия полага Ник всяка сутрин и вечер. Разстоянието от Лос Анджелис беше същото. — Какво, по дяволите, ще правим, след като свърши лятото?

— Бих могъл да купя самолет. Или хеликоптер — шегуваше се само наполовина и тя нежно го целуна по бузата. За всичко беше виновна тя. Но трябваше да се съобразява и с Тайг, не можеше просто да… — Почакай малко, скъпа! Ще измислим нещо. За момента изчаквам да разбера какво ще прави Джаспар с шоуто. Това би могло да промени всичко. А той трябва да вземе решението си през следващите две седмици.

— Какво искаш да кажеш с това, че всичко може да се промени?

Изглеждаше още по-притеснена и разтревожена.

— Няма значение. Хайде, престани да се тревожиш, Кейт! Това е заповед.

— Но…

— Шшт! — притисна устни към нейните, с целувката си заглуши всичките й възражения и тя най-накрая се разсмя и двамата се хвърлиха в леглото.

Но тази вечер не се любиха. Просто спаха, сгушени един в друг, уморени и изтощени. А когато Кейт се събуди на следващата сутрин, Ник вече бе тръгнал.

— Откъде се взе това? — Тайг вдигна една голяма бяла тениска и подозрително я огледа, докато майка му се опитваше да се покрие с чаршафа.

За пръв път Тайг се вмъкваше в спалнята й, преди да се е събудила и преди да е успяла да облече нощницата си и тя веднага разбра, че ще й се наложи да се оправдава. А предишната нощ бяха толкова уморени, че Ник бе забравил тениската си под леглото й.

— Бях я облякла вчера, за да поработя в градината.

— Мирише на Ник — гледаше я напрегнато и очите му се пълнеха с ярост и ревност.

Ник се бе оказал прав. Надеждите, породени от първоначалната сърдечност на Тайг, бяха прекалено хубави, за да са истински или за да продължат вечно.

— Ник ми я подари. Какво искаш за закуска? Каша или яйца?

Защо, по дяволите, му даваше всички тези обяснения? Имаше пълното право да държи нечия чужда тениска под леглото си. О, Боже!

— Искам препечени филийки или палачинки.

Беше настръхнал и думите му прозвучаха сърдито и обвинително.

— Не са включени в менюто — изгледа го строго.

— О, добре. Яйца. Ник кога пак ще дойде да види Брауни?

Странното в цялата история бе, че той сякаш изгаряше от нетърпение да види Ник, а в същото време беше сърдит и сякаш си търсеше повод, за да се скара с майка си.

— Каза, че ще дойде този уикенд. Всъщност — тя затаи дъх, — той ни покани да го посетим в къщата му в Санта Барбара. Как ти се струва това?

— Добре. Може би. Ти ще идваш ли?

— Разбира се. Да не би да възразяваш?

— Ник не обича да говори за коне, когато ти си наоколо. Когато сме сами с него, винаги си говорим за много по-интересни неща.

— Е, тогава може би ще отидете само двамата до конюшните или пък ще се поразходите по плажа. Какво мислиш за това?

— Добре — усмихна се за пръв път, откакто бе влязъл в стаята й. — Може ли да взема и Джоуи?

Дори не бе помислила за това, но идеята не бе съвсем лоша. Тъкмо щеше да има с какво да се занимава, а тя и Ник щяха да имат повече време за себе си.

— Ще попитам Ник, но съм сигурна, че няма да има нищо против.

Ник се съгласяваше с всичките прищевки на Тайг. Понякога това я ядосваше. Той до известна степен спазваше обещанието си да не го глези, но му угаждаше прекалено много и това я дразнеше. Ставаше й все по-трудно да се справя с Тайг. Ник беше добрият приятел, а тя беше лошата, защото само тя го наказваше и се държеше строго с него. А и освен това, струваше й се странно, че Тайг вече очаква специални изненади и подаръци от някой друг. В продължение на толкова много години Тайг се бе обръщал към нея за всичко и сега й бе малко трудничко да го дели с някой друг. Не обичаше да си го признава, но знаеше, че е точно така. Е, Фелиша, разбира се, също му правеше подаръци и го обичаше, но нейните посещения бяха твърде редки, докато Ник бе започнал да става част от ежедневието им, бе се превърнал в авторитет за Тайг и на нея никак не й бе лесно да преглътне всичко това. Явно Тайг не бе единственият, който трябва да се приспособи към новата ситуация. И Кейт трябваше да се научи да приема някои неща, но Ник си заслужаваше усилията.

— Не забравяй да попиташ Ник за Джоуи — Тайг смотолеви още нещо и излезе от стаята.

— Няма. А сега върви се облечи за училище.

Той изчезна в стаята си, а тя прибра тениската в едно чекмедже, но преди това я помириса. Ухаеше точно като него — на лимони и афтършейв. Само допирът на тениската му я караше да изпитва желание и копнеж по него.

Тази сутрин обаче той не й позвъни. Но за сметка на това й се обади Стю Уейнбърг.

— Имам изненада за теб, Кейт — по гласа му личеше, че е безкрайно доволен от себе си.

— Добра или лоша?

— Моите изненади са само добри — опита се да й отговори като обиден и засегнат, но не се получи.

— Добре, казвай.

— Ами, скъпа моя, току-що ни помолиха да те поканим да прекараш осем дни в Ню Йорк, три дни във Вашингтон, два дни в Бостън и един ден в Чикаго. Тази обиколка е във връзка с книгата ти и си включена във всички най-популярни телевизионни предавания и в четирите града. Навсякъде са ти осигурени първокласни условия — задължително хотел с четири звезди. Госпожо Харпър, успяхте!

— О, Боже! — още едно препятствие за преодоляване. А се чувстваше толкова щастлива на малкото пространство, което си бе извоювала. Защо й трябваше да продължава да се изкачва нагоре? — Трябва ли да приема?

— Шегуваш ли се? — беше ужасен. — Виж, Кейт, дай да си говорим направо. Какво искаш — бестселър или пълен провал? Ако се интересуваш от размера на хонорарите си, ще трябва да приемеш.

— С други думи, трябва да си платя за славата и известността — не беше никак очарована от идеята. — И колко дни общо ще трае тази обиколка?

— Точно две седмици. Не е чак толкова лошо, нали?

Тя въздъхна дълбоко.

— Да, предполагам, че не е. Мога ли да ти отговоря малко по-късно? Ще трябва да видя дали ще има на кого да оставя Тайг.

— Разбира се, скъпа. Ще ти се обадя по-късно.

— Кога трябва да тръгна?

— В понеделник — дори не се опита да го увърта.

— След четири дни? — беше вече четвъртък.

— Той не ме предупреди навреме, за Бога! — и изведнъж млъкна. По дяволите!

— Кой е той?

— Оня тип от отдела по рекламата в издателството.

— О, добре. Ще ти се обадя пак.

Бързаше да телефонира на Ник, а Стю облекчено въздъхна в офиса. Исусе! Едва не провали всичко! А беше обещал на Ник, че ще внимава. Опита се да си представи колко ли неудобно се е чувствал Ник, когато го помоли за тази услуга. И защо не й бе казал всичко сам? Но Стю знаеше отговора. Ако Ник я бе поканил, тя със сигурност нямаше да тръгне. А така може би щеше да се навие.

Кейт намери Ник в апартамента му. Гласът му беше тих и сънен.

— Събудих ли те?

— Не, просто лежах и си мечтаех. Какво има, скъпа? — чу го да се прозява и си представи как се протяга в леглото.

— Забравил си си тениската.

— Надявам се, че не е на някое неудобно място.

Усмихна се на себе си като си спомни спокойното й изражение сутринта, когато я остави дълбоко заспала и тръгна, без да я събуди.

— Беше под леглото. Тайг я намери.

— А! Някакви проблеми?

— Не и с Тайг.

Едва тогава забеляза загрижения й глас. Бързо седна в леглото и се намръщи.

— Стю току-що ми се обади.

Намръщи се още повече. Чакаше, без да каже нито дума.

— Предлага ми двуседмична обиколка из страната. Ню Йорк, Бостън, Вашингтон и Чикаго. Осем дни в Ню Йорк. О, Боже, Ник, не зная какво да правя! Уплашена съм до смърт.

Беше готова да се разплаче и той се зачуди дали не беше сгрешил. Може би нямаше право да се намесва по този начин.

— Не се вълнувай, скъпа! Хайде да поговорим малко за това. В какви предавания си включена?

— Не зная. Забравих да попитам. Трябва да тръгна в понеделник. И… о, Ник, какво да правя?

— Имам идея — опита се да говори весело и безгрижно. Затвори очи, но не можеше да се отърси от усещането, че сякаш се опитва да я бутне от висока скала.

— Каква?

— Защо не се появиш още веднъж в шоуто на Джаспар?

— Не мога, за Бога. Нали ти казах! Стю иска да замина за Ню Йорк — беше нервна и раздразнителна.

— Но през следващите две седмици шоуто на Джаспар ще се излъчва точно от Ню Йорк — отвори очи и зачака отговор. Нито звук. — Ще дойдеш ли с мен в Ню Йорк, Кейт? Зная, че ти е трудно, скъпа, но аз ще бъда там. Обещавам. През цялото време ще бъда до теб.

— Ти ли накара Стю да организира тази обиколка? — гласът й преливаше от изумление.

— Аз… — Край! Издаде се! Но нямаше никакъв смисъл да я лъже. Ще трябва да се закълне, че никога вече няма да се намесва в живота й. — Аз го накарах. Съжалявам. Не трябваше, аз… — но тя внезапно се разсмя. — Кейт?

— Негодник такъв! А аз си помислих, че е наистина. Помислих си, че издателите наистина ми предлагат тази обиколка, която реших, че трябва да направя, защото в противен случай…

— Но това е точно така! Само че не я бяха уточнили, преди аз да се обадя на Стю. Помислих си, че няма да имаш нищо против. Ще можеш да останеш с мен в Ню Йорк и да летиш до Бостън и Вашингтон.

— Ами Чикаго?

Тя продължаваше да се смее. Слава Богу!

— И той ли е включен? — изглеждаше изненадан.

— О, да.

— Усърдни са, нали?

— Знаеш ли какво? Ти си луд! Абсолютно ненормален. Снощи като се прибра у дома знаеше ли всичко това? — къщата й вече бе станала дом и за двамата.

— Да. Признавам си.

— От колко време знаеш?

— От понеделник. Джаспар ни изненада всички с това решение.

— Страхотно…

— И какво ще правиш сега? — беше повече от любопитен. — Освен че ще ми насиниш окото, като се прибера вкъщи довечера.

— Сигурен ли си, че искаш да чуеш по телефона това, което имам да ти казвам? — гласът й звучеше като на Мата Хари и той също се разсмя.

— Това няма значение. Ще дойдеш ли с мен?

— Имам ли някакъв избор?

Замълча за момент, като се чудеше какво да й каже, но накрая реши все пак да рискува.

— Не. Нямаш избор. Страшно се нуждая от теб. Помоли Тили да остане с Тайг, а ние ще изкупим целия „F.A.O.Skwarz“^[1] за него.

— Между другото, той прие поканата ти за уикенда. Иска да вземе и Джоуи със себе си.

— Чудесно. Няма да имам нищо против, дори ако реши да доведе и Кинг Конг. Това, което искам да знам, е дали ще дойдеш с мен в Ню Йорк.

— Да, по дяволите, да! Така добре ли е? Щастлив ли си?

— Много!

И двамата се смееха.

— В такъв случай ще трябва ли да се занимавам с всички тия глупости по рекламата?

— Разбира се — Ник беше шокиран. — Държа на всяка дума, която ти казах до този момент. Ще те включа отново в шоуто на Джаспар.

— Трябва ли да го направя?

Лежеше в леглото и се усмихваше.

— Трябва.

— Ей, Ник?

— Кажи, скъпа! — гласът му бе станал безкрайно нежен и добър.

— Имаш ли някаква възможност да си дойдеш у дома?

— Искаш да кажеш сега?

— Аха.

Имаше куп неща, които трябваше да свърши до вечерта, хиляди подробности, които да доуточни… и една жена, която обожаваше.

— Ще дойда. И го направи.