Даниел Стийл
Сезон на страстта (21)

Глава шестнадесета

— Ей, мамо! Това е Ник!

Радостните му викове напълно съответстваха на чувствата й в този момент. Изтичаха навън заедно с Бърт, а в този момент голямото синьо ферари спря на алеята. Ник и Кейт бързо се спогледаха над главата на детето, а след това той насочи цялото си внимание към Тайг. Бързо излезе от колата и грабна детето в прегръдките си.

— Хубави ли бяха козичките?

— Страхотни! А Джоуи си има две понита. Е, едното уж е за сестра му, но не съвсем. Тя е пъзла и се страхува от него. Толкова глупаво момиче! Понито е чудесно.

— Обзалагам се, че е така — остави го на земята и се върна при колата. — Тайг, искам да знаеш и да запомниш, когато пораснеш, че винаги, когато посещаваш една дама, добре е да й занесеш цветя и бонбони. Така че… — измъкна огромен букет от люляк и лалета, а на Тайг връчи голяма кутия, обвита със златист станиол. — Майка ти получава цветята, а ти бонбоните.

Тайг изглеждаше напълно удовлетворен от това разпределение на подаръците. Майка му — също.

— Много ни глезиш, Никълъс.

— За мен е удоволствие, Пепеляшке!

Небрежно я прегърна през раменете, подаде ръка на момчето и тримата заедно влязоха вътре. Вечерта беше топла и приятна, подухваше съвсем лек ветрец. Беше прекалено горещо за огън и те седнаха на пода, пяха песни, ядоха кренвирши и картофена салата, докато най-накрая Тайг си легна. Беше вече полузаспал, когато Ник го отнесе до леглото му, а майка му внимателно го зави. Заспа дълбоко още преди да излязат от стаята му, а Ник я грабна в ръцете си веднага, щом вратата се затвори след тях.

— Добре, хубавице, коя е твоята спалня? — напълно я изненада като я вдигна от земята и я понесе.

— Следващата.

Леко се разсмя докато му даваше указания, а той нежно я положи на леглото й. Стаята беше светла и весела, облепена с ярки тапети на цветя. Фелиша й бе подарила пердетата и покривката за леглото в подходящ десен, както и няколкото красиво тапицирани стола още преди шест години, но те и до този момент изглеждаха много красиви.

— Стаята ти прилича на градина.

Беше изненадан и безкрайно доволен. Цялата стая бе пълна с цветя и всякакви растения в саксии.

— А ти какво очакваше? Черен атлаз?

— Исусе! Щях да се върна още от прага.

— Така ли? — усмихна се широко и започна да разкопчава ризата му. — А вие, господине, какво правихте в Санта Барбара?

— Пазарувах малко, поразходих се и през цялото време мислих за теб. Ужасно ми липсваше.

Бавно приседна на леглото и внимателно я взе в ръцете си. И в този миг тя забрави всичко за Санта Барбара и за двата часа, които той бе прекарал там.

Припомни си ги едва на следващия ден, когато за нея и сина й пристигна едно съобщение. След като се бе прибрал в Лос Анджелис, Ник вече три пъти й се бе обаждал по телефона. Беше си тръгнал в шест и тридесет, половин час преди тя да събуди Тайг.

Дотук всичко вървеше добре. Системата се бе оказала успешна, но тя се чудеше колко дълго ще издържи Ник. Това пътуване до Лос Анджелис по три часа всеки ден беше дяволски изтощително. Гласът му обаче все още звучеше весело и оживено по телефона, макар че не й бе казал нищо, което да я подготви за съобщението, което пристигна малко след три часа.

Тайг вече се бе върнал от училище. В съобщението се казваше, че за Тайг Харпър има получен пакет в пощата на Санта Барбара. Посочен бе адресът на един пощенски клон, в който Кейт никога не бе ходила, и бе уточнено, че Тайг трябва лично да получи пакета си.

Кейт подозираше, че и това е дело на Лиша. Сега пък какво? На шега беше обещала, че ще изчака Тайг да стане на шест години, преди да му купи кола. Кейт се усмихна на себе си и запали колата. Тайг беше настоял да тръгнат веднага и тя трябваше да се съгласи, защото в противен случай нямаше да я остави на мира през целия ден.

Трябваше им половин час, за да намерят адреса, но когато пристигнаха там, Кейт разбра, че сигурно е станала някаква грешка. На този адрес нямаше пощенски клон, а една къща със спретнат бял обор и няколко малки корала. Тъкмо щеше да обърне колата, когато забеляза един усмихнат мъж да им маха с каубойската си шапка. Тайг му махна в отговор и мъжът забърза към тях. Кейт отегчено въздъхна. Искаше й се час по-скоро да приключат с това. А и освен това трябваше да намерят пощенския клон, преди да е затворил.

Непознатият човек вече стоеше край колата им, гледаше ги настойчиво и непрекъснато се усмихваше.

— Тайг Харпър?

— Да — Тайг вече крещеше от вълнение.

— Тук имаме един пакет за теб — намигна на Кейт, която стоеше объркана и просто не знаеше какво да мисли.

— Това пощенският клон ли е? — Тайг развълнувано местеше поглед от майка си към непознатия човек.

— Не, но ние наистина имаме изненада за теб — и в този момент Кейт разбра. Искаше й се да изпъшка, но не се осмели. Беше го направил. Скри лице в ръцете си и се разсмя, а Тайг скочи от колата и нетърпеливо се затича след мъжа. Кейт излезе от колата далеч по-спокойна от сина си и ги последва към един от коралите. Видя мъжът с каубойската шапка да отваря вратата и, хванал Тайг здраво за ръка, го поведе към едно красиво, безупречно сресано, светлокафяво шотландско пони. — Виждаш ли това, синко? — Тайг кимна, запазил благоговейно мълчание, а майка му и мъжът с каубойската шапка радостно го наблюдаваха. — Това е твоят пакет, Тайг. Целият е твой.

— О!… О!… О! Мамо!

Затича се към понито и с ръчичките си обгърна врата му. Понито имаше яркочервена юзда и превъзходно ново седло. Кейт гледаше лицето на сина си и й се искаше и Ник да е тук в този момент. След това мъжът с каубойската шапка бръкна в джоба си и извади две писма — едното за Тайг, а другото за майка му.

— Искаш ли да ти прочета твоето писмо, скъпи?

Знаеше, че е прекалено развълнуван и едва ли щеше да успее да прочете името си дори. Непрекъснато галеше малкото пони, говореше му нещо, а то изглеждаше очаровано от вниманието му.

— Какво пише в него?

— Пише… — тя внимателно отвори писмото и се усмихна на съобщението. — Пише така:

„Помислих си, че това пони много ще подхожда на новия каубойски костюм, който майка ти ти донесе от Лос Анджелис. Понито е изцяло твое. Измисли му хубаво име и аз съвсем скоро ще дойда да видя как яздиш.

Ник.“

— Какво? Мога да го задържа!

Изгледа я умолително и тя кимна.

— Така смятам. Ник пише, че е изцяло твое, нали?

Тайг енергично кимна.

— Тогава можеш да го задържиш. Как ще го наречеш?

Но усети как стомахът й започна да се свива от притеснение. Това беше огромен подарък. И какво точно означаваше?

— Ще се казва Брауни — този път нямаше нужда да пита Уили. Сам измисли веднага името.

В следващите няколко минути вниманието му изцяло беше погълнато от понито и Кейт можа да отвори собственото си писмо от Ник.

„Петнадесет минути, за да купя цветята. Десет минути — за бонбоните. Пет минути в търсене на номера на фирми с кончета за продан. Двадесет минути, за да дойда дотук. Шестдесет и пет минути, за да избера понито и да уточним всички подробности. Пет минути, за да помечтая за теб. Два часа — отчетени до последната минута. Обичам те, скъпа! Ще се видим по-късно.

С любов: Ник.“

Отдолу беше добавил послепис, в който обясняваше, че се е уговорил с човека да остави понито тук, освен ако тя не предпочита да го закарат в ранчото на Адамс. Споменаваше, че ще могат да поговорят за това по-късно — между другите неща.

Другите неща обаче погълнаха цялото им внимание, когато той най-сетне пристигна в полунощ. Веднага се отправиха към спалнята и Ник въздъхна, усмихна се и с наслада отпусна умореното си тяло върху леглото.

— Дълга нощ? — Кейт му се усмихна, макар че все още не бе напълно свикнала да вижда този мъж върху собственото си легло.

— Не чак толкова. Но през целия ден изгарях от нетърпение да се върна тук час по-скоро. И ми се стори, че мина цяла вечност, докато най-сетне записахме шоуто и аз поех за насам.

— Пътуването е доста дълго, господин Уотърман.

— Мисля, че го заслужаваш, госпожо Харпър — той седна в леглото и разтвори ръце, за да я прегърне, а тя за миг остана неподвижна, загледана в него. А след това бавно се приближи, седна до него и Ник я привлече към себе си.

— Тази вечер си малко свенлива, а, Кейт?

— Да, малко…

Отново се усмихнаха и той нежно я целуна. Само миг по-късно тя напълно забрави свенливостта си. Ник пъхна ръка под ризата й и бавно започна да гали гърдата й, докато зърното й се втвърди под нежните му ласки. Кейт усети, че я залива вълна от непреодолимо желание, той я зацелува още по-страстно, а ръката му намери другата й гърда. Всичките години на безбрачие отново се смъкнаха от тялото й като непотребна обвивка, ръцете му безспир галеха гладката й копринена кожа, докато най-накрая се преместиха по-надолу и намериха това, което търсеха.

Изминаха часове, преди да се наситят един на друг. Лежаха успокоени сред изпомачканите завивки. Той пушеше цигара, а тя лениво чертаеше с пръст разни фигурки по гърдите му. Ник се обърна към нея и за пръв път от няколко часа насам си спомни за Тайг.

— Какво стана с понито? Той хареса ли го?

— Шегуваш ли се? Едва не умря от радост — замълча за момент и Ник я погледна с усмивка.

— И?… В гласа ти долавям още нещо, Кейт? Ядосана ли си?

— Ядосана? Как бих могла! Не… — но той беше прав. Имаше още нещо. Изгледа го напрегнато и леко свъси вежди. — Не зная как да го кажа, Ник. Боя се да не ме помислиш за неблагодарна и непризнателна. Тайг беше очарован от понито и това наистина е един невероятен подарък за едно малко момче. Като сбъдната мечта. За нас ти си тази сбъдната мечта. И може би това е, което малко ме безпокои. Опитвам се да ти кажа, че… не искам всичко това да бъде просто мечта. Не искам ти да бъдеш мечта. Искам всичко да е реално, истинско. И може би… ако ти…

— Ако аз изчезна един ден, какво ще стане с вас? Това ли се опитваш да ми кажеш, Кейт? — изглеждаше така сякаш разбираше всичките й страхове и опасения и тя с облекчение видя, че не е сърдит.

— Предполагам, че да, Ник. Какво ще стане, ако ти изведнъж си тръгнеш оттук? Първо понита и подаръци, и обещания за Дисниленд, а след това…

Не искаше да довърши изречението, но изглеждаше наистина разстроена. А и се безпокоеше за Тайг, който от ден на ден ставаше все по-разглезен от тези подаръци. Всичко това твърде много й напомняше за разточителната щедрост на Том… малко преди края.

— Аз ще бъда тук, Кейт! Винаги. Или поне, докато ти ми позволиш да съм край теб. Не възнамерявам да ходя никъде.

И Том й бе казвал същото. Но в живота невинаги става така. Това поне знаеше добре.

— Не можеш да си толкова сигурен. Има неща, върху които никой от нас няма нито власт, нито контрол. Ти може да искаш да си с нас, но човек никога не знае какво му готви съдбата.

— Скъпа — той внимателно се наведе към нея и взе разтревоженото й лице в ръцете си, — това, което най-много обичам у теб, е неизчерпаемият ти оптимизъм.

Тя глуповато и неуверено му се усмихна и сви рамене.

— Предполагам, че просто ми е необходимо малко време, за да се приспособя към всичките хубави неща, които ми се случват напоследък.

— Може би и на Тайг ще му трябва малко време. Не се заблуждавай. Понякога големите подаръци и обещанията за Дисниленд също пораждат подозрения.

— Мисля, че досега се справи добре. Очаквах, че той ще те намрази като луд, но това не стана — в гласа й се долавяше изненада и истинско недоумение.

— Може би наистина ще ме намрази, когато разбере, че имам намерение да остана тук завинаги.

Продължаваше да го повтаря — да остана завинаги. Откъде можеше да знае? Как можеше да е толкова сигурен! Ами ако нищо не излезе? В определен смисъл неговата самоувереност я плашеше.

— Хайде, Кейт, изглеждаш уморена! Стига си се притеснявала. Обичам те. Мисля, че Тайг е страхотен и нямам никакво намерение да ви наранявам или подвеждам. А и освен това няма да го глезя повече, ако това не ти харесва. Никакви понита повече — той се захили и подръпна един кичур от косата й. — В продължение на една седмица поне.

— Говориш точно като Лиша.

— Господи, надявам се, че поне не изглеждам като нея!

— Ни най-малко, скъпи.

А след това, щастливо усмихната Кейт забрави за сина си и отново протегна ръце към него. Беше почти четири часът сутринта, когато спряха да се любят. Кейт доволно въздъхна и запали цигара. Погледна към часовника и премигна от изненада.

— Утре ще си страшно изморен.

— Ами ти? Ще можеш ли да си легнеш отново, след като Тайг тръгне на училище?

Безпокоеше се за нея. Предстоеше й твърде много работа през деня. А той винаги можеше да намери малко време за сън в Лос Анджелис. Не му се налагаше да ходи в студиото преди три, освен в някои много специални случаи. Подготовката на шоуто винаги вървеше съвсем гладко и той излизаше от къщата си преди два на обяд, само ако имаше среща за обяд.

Кейт само въздъхна.

— Не. Утре ще ходя в Кармел.

— Да преподаваш?

Тя кимна. Беше й страшно неприятно да го лъже.

— Може ли да дойда с теб някой път? Би ми било интересно да видя с какво се занимаваш.

Но Кейт погледна настрана и загаси цигарата си, преди да му отговори. Не можеше да види лицето й, а когато най-сетне го погледна, не бе съвсем сигурен какво точно вижда в очите й. Отчужденост? Беше изненадан. Но в погледа й имаше още нещо, скрито и неуловимо, което го обезпокои още повече.

— Не ми разрешават да водя никого със себе си. Там са настанени наистина трудни деца.

— Харесва ли ти тази работа? — внимателно я наблюдаваше сякаш търсеше нещо в погледа й. Но какво точно и той не знаеше.

Тя затвори очи.

— Да. Доколкото това е възможно в подобни заведения.

О, Боже, искаше да сменят темата, но знаеше, че думите й трябва да звучат убедително. Неприятно й бе да говори за посещенията си при Том като за работа. А не можеше да му каже за Том. Не още.

— Не можеш ли да вършиш нещо подобно по-близо до дома?

Тя поклати отрицателно глава. Не му се искаше да й задава още въпроси, пък и двамата бяха уморени. А и той имаше нещо друго наум. Внимателно и нежно погали крака й и тя го погледна с изненада. Доволна бе, че се отклониха от разговора за пътуванията й до Кармел. Ръката му бавно се движеше по вътрешната страна на бедрото й, все по-нагоре и по-нагоре, и тя се усмихна и го прегърна.

— Пак ли?

— Това оплакване ли е? — той също нежно се усмихна.

С тях ставаше нещо невероятно и необяснимо, нещо, което не му се бе случвало с никоя друга жена. Екстаз и опиянение, каквито и двамата не бяха изпитвали преди. И когато часовникът звънна в шест часа сутринта, никой не съжаляваше за безсънната нощ.