Даниел Стийл
Сезон на страстта (2)

Глава втора

Кейт включи тъмносиньото комби на скорост и бързо зави по покритата с чакъл алея. Беше се разделила с малкия „Мерцедес“, който Том й бе подарил. Вече нямаше нужда от него. Тази голяма, непретенциозна кола й бе напълно достатъчна.

Напред към хоризонта се извисяваха красиви хълмове. Все още бяха покрити с тучна трева, макар че вече наближаваше краят на лятото. Тук-там се виждаха участъци с покафеняла, изсъхнала трева, но дъждът, паднал през лятото, бе достатъчен, за да поддържа зеленината в непоносимо горещите дни.

Дъхът й винаги спираше при красотата и величието на ширналата се пред очите й гледка — планините се извисяваха зад гърба й, а пред нея се простираха неописуемо красиви хълмове, покрити с пъстър килим от диви цветя и осеяни тук-там с храсталаци и дървета. В далечината се виждаха животни, изкарани на паша. Подобни пасторални картини бе срещала само в детските книжки с приказки.

Смяташе, че това е идеалното място, за да отгледа детето си. Тук той щеше да израсте здрав и силен, щеше да се чувства свободен, щеше да играе на воля с децата на фермерите от съседните къщи. Щеше да бъде здрав и жизнен, щеше да расте без предразсъдъците на родителите й и терзанията на Том. Щеше да тича бос по ливадата край къщата и да си почива потопил крачета в близкия поток. Тя щеше да му направи люлка, щеше да му купи няколко животинчета, един ден може би щеше да му купи и кон. Знаеше, че Том би искал точно такъв живот за сина си. А ако детето се окаже момиче, и тя ще израсте по същия начин. А когато порасне достатъчно голяма, ще може да опита от живота в големия град. Ако желае, разбира се.

Но Кейт никога няма да се върне обратно. Нека я забравят. Никога повече няма да могат да я наранят. Нито пресата, нито родителите й. Никой. Сега това бе нейният дом.

Беше си намерила местенце, в което да прекара дните си, бе избрала вече ролята си в живота. Вдовицата Харпър. Прозвуча й като реплика от долнопробен уестърн. Разсмя се, пусна радиото и извади една цигара.

Утрото беше чудесно и тя се чувстваше изненадващо добре. Бременността не се бе оказала чак толкова тежка, но това бе, защото твърде много неща се бяха струпали на главата й, твърде много решения трябваше да взема сама, твърде много промени настъпиха в живота й. Не й бе останало време да се безпокои от киселините в стомаха и от болките в краката. Макар че наистина рядко имаше и киселини, и болки. Може би това се дължеше на спокойния и здравословен живот, който водеше в провинцията. Тук всичко бе лесно, освен разбира се, дългото шофиране до санаториума на Том. И душевната болка, която изпитваше след това.

По радиото се редуваха лирични балади и рок, сутрешният коментатор от време на време прекъсваше музиката, за да съобщи някои незначителни сведения или новини. Беше лято. Всички бяха във ваканция, пътуваха, посещаваха приятели, летуваха на море.

Трудно й бе дори да си спомни за предишния си начин на живот. Сега цялото й съществуване бе съсредоточено около посещенията при Том и писането. Понякога влизаше в детската стая, сядаше на люлеещия се стол и се опитваше да си представи как ли ще се чувства, когато поеме бебето в ръцете си. Дали ще й се стори чуждо и непознато, или веднага ще го заобича?

Трудно й беше да си представи какво точно означава майчинството, макар че постоянно усещаше бебето в себе си. С това бе свикнала, но когато го види, всичко щеше да е по-различно… Когато го вземе в ръцете си… чудеше се дали ще прилича на Том. Искаше й се да е така. Щеше да се казва Тайг, ако е момче и Блер, ако е момиче. Искаше необикновено име за детето си. Искаше да избере нещо приятно, нещо специално. Том щеше да…

Въздъхна леко, загаси цигарата си и увеличи радиото. Стига вече с тия мисли! Свали прозореца и лекият сутрешен ветрец разроши косата й. Днес не си беше направила труда да я сплете на плитки. Том винаги бе харесвал косата й свободно разпусната. Леката рокля, която бе облякла вече, й бе прекалено тясна, но Том едва ли щеше да забележи. Шевовете се бяха опънали докрай, подобно на собствената й кожа. Но просто нямаше как да бъдат отпуснати — нито кожата, нито роклята й.

Нежно потупа с ръка изпъкналия си корем, излезе на магистралата и натисна педала на газта. Бебето отново се размърда; струваше й се, че в скута й се е сгушило малко и беззащитно кученце. Усмихна се и отново настъпи педала. Искаше пътуването да свърши по-бързо. Искаше да го види час по-скоро.

След два и половина часа пътуване по магистралата тя разбра, че отклонението на пътя наближава. Вече познаваше всички знаци и указания. Големият зелен плакат, на който рекламираха ресторанта, разположен на десет мили надолу по пътя. Бялата дъсчена къща със сини капаци по прозорците. Невзрачният малък мотел и след него идваше отклонението.

Тя автоматично се престрои в съответното платно и намали скоростта. Нервно загаси радиото, запали още една цигара и зачака на кръстовището, за да завие. След още петнадесет мили щеше да бъде в Кармел. Тази околност бе по-провинциална, но красива по свой собствен начин. Беше по-навътре в сушата, но високо в небето се виждаха чайки, които кръжаха безспир и непрекъснато търсеха храна.

Кейт отново увеличи скоростта и зави надясно по един тесен, неравен път. Той я отведе до друг, още по-тесен път, който повече приличаше на алея. От двете страни беше обрасъл с храсти и малки дръвчета. Тук-там по храстите се виждаха узрели малини и на Кейт й се прииска да спре колата и да си набере. Беше го правила като дете. Но сега нямаше време, трябваше да стигне при Том.

Погледна часовника си. Беше девет и тридесет. Той сигурно вече бе излязъл навън, или пък се излежаваше в хамака си, замислен за нещо свое.

Често го правеше и тя се чудеше за какво ли си мисли. Никога не й казваше. Само се усмихваше и понякога отново й заприличваше на предишния Том — сякаш все още обмисляше нещо, кроеше планове, мислеше за бъдещето. Странно й беше да го наблюдава в това състояние. Струваше й се, че той само я дразни, че всеки момент ще прекрати тази глупава игра. Това я караше да го обича още повече. Очите му бяха изпълнени с толкова светлина, на лицето му бе изписана неописуема радост и щастие. Беше много красиво момче.

Административната сграда на санаториума приличаше на голяма, добре поддържана къща. Беше боядисана в снежнобяло с наскоро подновени жълти орнаменти. Почти на всички прозорци имаше сандъчета с цветя, красиви цветни лехи обграждаха цялата морава. Тясна, криволичеща алея отвеждаше към входната врата на оградата, върху която имаше малка месингова табела с гравирани букви:

„Мед Хоум“

Само две думи. Нямаше нужда от повече. Всички, които идваха тук, знаеха за какво заведение става дума. Наблизо се виждаха още няколко по-ниски къщички — всичките боядисани в бяло и жълто. Малко по-надалеч от тях бяха разположени дузина малки, уютни на вид вилички, заобиколени с цветя и украсени с бели орнаменти. Вилите бяха доста скъпи, но предлагаха първокласни условия. В някои имаше по двама, а в други само по един обитател. Във всяка виличка живееше и по един санитар или санитарка, които се грижеха само за поверените им болни.

Том живееше в една от виличките с един тих, възрастен санитар — господин Ерхард, който винаги дискретно изчезваше щом Кейт пристигнеше на посещение. За щастие огромната застраховка, която Том бе получил като член на отбора, бе достатъчна да покрие разходите по престоя му в „Мед“ през следващите дванадесет години. След това Кейт щеше да измисли нещо друго, но дотогава… кой знае… докторите казваха, че той може да живее още доста години в това си състояние.

Докато вървеше към виличката на Том, усещаше мократа трева по обутите си в сандали боси крака. Вече не бе необходимо да обявява посещението си в главната административна сграда. В това заведение се полагаха изключителни грижи за охраняване и защита на пациентите, но нея вече я познаваха добре. Можеше да идва и да си тръгва, когато пожелае. Просто влизаше и се отправяше да търси Том. Не бе никак трудно да го намери.

Но днес той не беше във вилата, когато тя пристигна.

— Том? — никой не отговори на почукването й. — Г-н Ерхард?

Санитарят сякаш също го нямаше. Тя отвори внимателно вратата в се огледа наоколо. Стаята беше идеално поддържана. Беше слънчева и красива, както всичко останало в това заведение.

Точно за това тя бе избрала „Мед Хоум“ за Том. Беше посетила няколко подобни заведения, намиращи се в близост до Сан Франциско, но всичките й се сториха мрачни и потискащи, изпълнени с мъка и отчаяние. Докато „Мед“ бе окъпан в слънце, атмосферата тук сякаш бе пропита с надежди и щастливо очакване. Струваше й се, че това място ще остане незасегнато от времето така, както Том щеше да си остане непроменен. Беше закътано и защитено от хорското любопитство. Приличаше повече на училище, отколкото на санаториум. Кейт постоянно очакваше да чуе отнякъде детски песни или да се сблъска с деца, хукнали към игрището да играят футбол.

— Том?

Зачуди се къде ли е отишъл и се отпусна за миг в един фотьойл, за да си поеме дъх. Днес се беше задъхала повече от всеки друг път. Бебето тежеше все повече и повече. А и днес за пореден път бе пренебрегнала съветите на лекаря и бе карала цели три часа, без да спре. Но всяко спиране й отнемаше прекалено много време. Всеки път се успокояваше, че като пристигне в „Мед“, ще пораздвижи изтръпналия си гръб.

Протегна краката си напред като се наслаждаваше на уютния люлеещ се стол. Беше тапициран с весела дамаска, изпъстрена с малки червени розички, а покривките на двете легла бяха със същия десен. Пердетата бяха от бял, ефирен муселин, а на масата до прозореца имаше малка ваза, претъпкана с ярки жълти цветя.

Знаеше, че ги е набрал Том. Някои от рисунките му бяха закачени с габъри по стената. Ръката му все още притежаваше зрелостта, която разсъдъкът му за съжаление вече нямаше. Нарисуваните с водни бои цветя и птици бяха наистина много красиви и изящни. До идването му в „Мед“ Кейт дори не знаеше, че той може да рисува. Никога преди това не бе се занимавал с нещо подобно. Само футбол. Сега дори не си спомня, че някога е играл. Сякаш трябваше да измине целия дълъг път към детството си, за да се отърве най-после от този спорт. Но най-накрая бе успял.

Всъщност виличката беше идеалното място за живот за когото и да било — здрав или болен, възрастен или дете, и Кейт бе доволна, защото знаеше, че той е щастлив в нея. А и освен това можеше лесно да се движи из нея с инвалидната си количка. Отвън бе вързан хамакът му и господин Ерхард му помагаше да легне в него винаги, когато Том беше в настроение просто да полежи и да погледа птиците. Понякога дори му позволяваше да полежи там нощем, завит в одеяло и загледан в ярките звезди.

Господин Ерхард беше много добър с Том. В продължение на много години негов привърженик, той бе много доволен от специалното си назначение след пристигането на Том в „Мед“.

Навън нещо прошумоля, Кейт се изправи и в този момент чу плътния баритон на господин Ерхард, който разказваше приказка на Том. За момент спря да говори — сигурно бе забелязал, че вратата на вилата е леко открехната. Кейт чу стъпките му по тясната, застлана с плочи пътечка и след миг побелялата глава на санитаря се показа на вратата.

— Да? — гласът му прозвуча сурово. Приличаше на човек, който не би търпял никакви досадни натрапници и посетители. Но лицето му веднага омекна щом видя Кейт. — Ей, здравей! Как се чувстваш?

— Добре. Дебела — и двамата се разсмяха. — Как е нашият приятел?

Господин Ерхард кимна със задоволство.

— Справя се чудесно. Вчера нарисува няколко нови рисунки, а днес сутринта брахме цветя. Той сам ще ти разкаже за…

— Ей, Анди! — отвън долетя гласът на Том. Инвалидният му стол бе заседнал в тревата. — Ей!

— Идвам, синко — Ерхард бързо излезе от вилата, а Кейт веднага го последва.

Това беше нелепо и налудничаво — тая широка усмивка, озарила лицето й, изпълнила очите й с радост. Защо продължаваше да се чувства по този начин? Сякаш той все още си беше предишният Том, сякаш… Тя винаги изпитваше същата възбуда, същото вълнение, същото удоволствие. Стигаше й само да го гледа, да го докосва, да го прегръща, стигаше й просто да знае, че той е добре и е все още неин.

— Кейти! — Том възторжено извика името й, когато я видя да се приближава към него. Очите му затанцуваха от радост, усмихна се широко и протегна ръце към нея.

— Здравей, скъпи! Как се чувстваш днес?

— Страхотно! Почакай само да видиш какво намерихме.

Добрите и мъдри очи на господин Ерхард заблестя ха и той бавно подкара стола на Том към вилата, а след това влязоха вътре. Когато Кейт се обърна, вече си бе тръгнал.

— Новите ти рисунки са много красиви, скъпи — но тя не гледаше рисунките, гледаше него. Беше загорял от слънцето, изглеждаше здрав, силен и щастлив. Том Сойер от „Мед Хоум“. А след това той приближи стола си към нея, а тя бързо се наведе и го взе в прегръдките си. Том се чувстваше уютно в топлите й, ухаещи на чисто ръце. И това бе всичко, което разбираше, всичко, което имаше значение за него в този момент. А Кейт, Кейт влагаше в тази прегръдка всичко, което изпитваше към него.

— Изглеждаш много хубава, Кейти — леко смутен и объркан, той бързо се отправи към масата. Взе вазата с жълтите цветя и веднага се върна при нея. — Набрах ги за теб.

Очите й се напълниха със сълзи, но тя му се усмихна и взе вазата. Това бяха сълзи на щастие и радост, а не на мъка и отчаяние.

— Красиви са — искаше й се пак да го прегърне, но знаеше, че трябва да поизчака. Щеше да го накара да се чувства неловко, ако прекалеше с ласките. Той сам щеше да дойде при нея, когато реши. — Искаш ли да отидем да се поразходим?

— Добре.

Тя захвърли чантата си настрана и започна да бута инвалидния стол. Беше по-тежък отколкото очакваше или може би тя просто беше прекалено уморена. Струваше й се, че този ден бебето е необикновено тежко. Но когато излязоха на алеята, Том взе да й помага. Направляваше колелата с двете си ръце и бързо намери една сравнително по-равна пътечка.

— Искаш ли да седнем край езерото? — обърна се да я погледне и кимна щастливо, а след това започна да си подсвирква.

Езерото беше мъничко, но много красиво, както всичко останало в „Мед“. Кейт му бе донесла един модел на платноходка, който можеше да се пуска във водата, и той често си играеше с нея. Господин Ерхард казваше, че това е едно от любимите му занимания. Но сега я бяха оставили във вилата. Кейт внимателно обърна стола към нея и тежко се отпусна на тревата.

— С какво се занимава цяла седмица?

— А ти защо не дойде да ме видиш през тази седмица?

— Защото бях твърде заета. Нали съм толкова дебела — все още изпитваше този глупав импулс да говори с него за бременността си, сякаш се надяваше по някакъв начин да задейства паметта му, сякаш се опитваше да го накара да разбере, че това бебе е негово или поне да разбере, че тя очаква бебе.

— Обзалагам се, че ти е много трудно да тичаш — широко се захили, като едва успя да сподави напиращия в гърлото му смях.

Тя също се разсмя. Протегна ръка към неговата, а ясният й смях прокънтя над малкото езерце.

— Разбира се, че е трудно. Приличам на стара квачка, която едва се движи, поклащайки се насам-натам.

Той също се разсмя, без да пуска ръката й. Постояха известно време като се гледаха усмихнато и той изведнъж се напрегна и я погледна сериозно.

— Защо не мога да си отида вкъщи с теб, Кейти? Аз сам мога да се справям със стола. Или пък ще вземем и господин Ерхард с нас? А?

Отново същото! По дяволите!

Кейт бавно поклати глава, но продължи да държи голямата му ръка.

— Не ти ли харесва тук, Том?

— Искам да си ида у дома с теб! — изглеждаше толкова тъжен и изпълнен с копнеж, че тя едва успя да преглътне напиращите в гърлото й ридания. Не можеше да обсъжда този въпрос с него. Не искаше пак да говорят за това. Той не разбираше. Караше я да се чувства така, сякаш го е изоставила и избягала от него.

— Това не може да стане точно в този момент. Защо за известно време не оставим нещата така, както са, а по-късно отново да поговорим…

— Ти и тогава няма да ми позволиш да дойда с теб. Обещавам, че ще бъда добър и послушен.

Очите му плуваха в сълзи и тя се надигна на колене, обгърна го с ръце и го притисна към себе си. Нищо повече не можеше да му предложи.

— Ти си добър и аз те обичам. И ти обещавам, скъпи, ако това изобщо е възможно, че един ден ще си те взема у дома — настъпи дълго, тъжно мълчание. И двамата останаха неподвижни, потънали в собствените си мисли — толкова различни и в същото време толкова близки, близки както никога преди. — А междувременно ще те посещавам редовно, ще играем, а господин Ерхард ще се грижи добре за теб и… — не можа да продължи, защото сякаш се задушаваше от напиращите в гърлото й сълзи. Но Том вече беше загубил интерес към разговора.

— Добре. О, виж! — развълнуван той посочи нагоре и тя се облегна назад, за да погледне към слънцето, докато изтриваше сълзите от очите си. — Не е ли красива? Забравих как се казваше. Господин Ерхард ми каза вчера.

Беше малка птичка, обагрена в синьо и зелено, с жълта опашка и бляскави крилца. Кейт бавно се усмихна и отново седна на тревата.

— Донесох храна, за да си направим пикник. Какво ще кажеш за това?

— Истински пикник?

Тя тържествено вдигна ръка.

— Истински. Обещавам.

Доставяше й истинско удоволствие да му приготвя най-различни неща, дори и толкова обикновени като храна за пикник. Донесла му беше сандвичи със салам, чипс, спагети, вкусни праскови и цяла кошничка с череши. Освен това имаше термос с лимонада и дебело парче шоколадова торта. Той не само мислеше, но и се хранеше като дете.

— Какво ми носиш? — очите му отново весело затанцуваха.

Вече бе забравил за молбите си да си отиде вкъщи с Кейти. Поне за момента.

— Ще разбереш, когато огладнееш достатъчно и стане време за обяд.

Тя размаха пръст под носа му и той го хвана. Играеха тази игра откакто се познаваха. И продължаваха да я играят. Това бе едно от нещата, които й позволяваха за минута, за секунда само да се престори, че всичко е както преди.

— Гладен съм.

— Не си. Искаше само да видиш какво има в кошницата — тя лежеше на земята, чувстваше се като безпомощен, изваден на сушата кит, и му се усмихваше.

— Наистина съм гладен. Честно! — но този път и двамата се разсмяха.

— Как може да си гладен? Сега е едва десет и тридесет сутринта.

— Господин Ерхард не ми даде никаква закуска.

Но смехът напираше в очите му и той не можа да запази сериозното си изражение.

— Глупости! Лъжец такъв!

— Хайде, Кейти. Умирам от глад…

— Невъзможен си — но тя се поизправи, седна на тревата и се позамисли дали да не отиде да вземе кошницата. Ако е гладен, защо не? — Между другото донесла съм ти един подарък.

— Така ли? Какъв?

— Ще видиш.

— О, толкова си лоша! — беше по детски разярен и изгаряше от нетърпение да види както кошницата за пикник, така и подаръка. Кейт му се усмихна отново, изправи се на крака, а след това бавно се наведе и го целуна по върха на носа. — Не искам да ме целуваш! — леко я отблъсна от себе си.

— Защо?

— Защото си лоша, затова!

Но той вдигна ръка и я прегърна през кръста и за момент останаха неподвижни — той седнал в стола си, а тя надвесена над него. Този път тя се отдръпна първа.

— Ще отида да взема нещата — гласът и бе спокоен, все още имаха целия ден пред себе си.

— Искаш ли да ти помогна?

— Добре. Ти ще носиш кошницата за пикник.

Той затъркаля стола си към колата, а тя бавно тръгна до него по окъпаната от слънце алея. Той започна да й разказва за заниманията си през миналата седмица, за рисунките си, за новата игра, която му бе подарила преди две седмици, за една от сестрите, която мразеше, и за най-хубавата вечеря, която някога съм ял. Кейт внимателно го слушаше, сякаш всичко, което й казваше, беше истинско, сякаш наистина всичко това имаше някакво значение.

Когато стигнаха при колата, тя взе кошницата с храната и внимателно я постави в скута му, а след това се присегна за един пакет, обвит с хартия на бели и червени райета и привързан с голяма панделка.

— Това е за теб, мили.

След това затвори колата и бавно забута количката обратно по алеята.

— Побързай!

— Проблем ли имаш? — щеше да се наложи да извика господин Ерхард. Том беше прекалено тежък и тя не можеше да се справи сама, когато той поискаше да отиде в тоалетната.

— Не, глупаче, искам да отворя подаръка си — притискаше пакета към себе си с една ръка, а с другата вече ровеше в кошницата и извади оттам цяла шепа череши и малко парченце от тортата.

— Не бъркай в кошницата, Том Харпър, или ще те…

— Не, няма, Кейти. Ти ме обичаш толкова много!

— Прав си.

И двамата се разсмяха, а Кейт спря стола под едно дърво близо до вилата. Градинката пред сградата беше свежа и изпъстрена с безброй цветове. След време може би щеше да му омръзне. Но сега я гледаше с наслада и възторг.

— Мога ли да го отворя сега? — погледна я с очакване, тя кимна и той бързо разкъса опаковката. Беше глупаво от нейна страна да му купи точно такъв подарък, но просто не можа да се въздържи, когато го видя. Беше купила същата играчка и за нероденото още бебе. — О, прекрасен е! Как се казва? — Том държеше голямото плюшено кафяво мече и силно го притискаше към себе си.

Кейт бе изненадана и очарована от искрената му радост.

— Не зная. Ти кажи. На мен ми прилича на Джордж.

— Даа. Може би — Том замислено погледна към мечето.

— Лушъс? — Кейт отново се усмихваше. Радваше се, че бе купила играчката. Какво като беше глупаво? Какво значение имаше щом го правеше щастлив?

— Не Лушъс. Това име е ужасно. Сетих се. Уили.

— Уили?

— Уили! — наведе се напред с протегнати ръце и Кейт го прегърна и целуна по челото. — Благодаря ти, Кейти. Много е красив.

— Прилича на теб.

Той замахна с мечето към нея и двамата се разсмяха.

— Искаш ли да поседнеш в хамака си? Ще извикам господин Ерхард да ти помогне.

— Не. Тук е хубаво — вече беше заровил ръце в кошницата и остана така през следващия половин час, а Уили кротко лежеше в скута му.

След обяд починаха малко, потънали в мълчание, и Кейт почти задряма на топлото лятно слънце. Лек ветрец галеше косата й, докато лежеше край стола на Том, а бебето най-сетне се бе укротило — за пръв път през този ден. Подаваха си кошницата с черешите един на друг, хвърляха костилките към дърветата и се смееха.

— Един ден тук ще поникне цяла черешова градина и никой няма да знае откъде се е взела.

— Но ние ще знаем, нали, Кейти?

— Точно така.

Гласът му беше толкова мек, почти тъжен и тя си помисли, че той трябва да разбере какво се е случило с него. Но имаше ли изобщо смисъл да се опитва? Имаше нещо, което винаги я възпираше, не й позволяваше да се опита да го разтърси, да го накара да си спомни. Ако някога изобщо възстановеше паметта си, той ще трябва да бъде съден за въоръжено нападение или опит за убийство. За него беше по-добре да си остане в „Мед Хоум“ в състоянието, в което бе, отколкото да бъде натикан в много по-различен затвор. Но така или иначе според лекарите не съществуваше начин за възвръщане на паметта му. Бяха й го обяснявали достатъчно често. Но изкушението поне да опита беше непреодолимо. Понякога, за секунда само, той толкова заприличваше на себе си, толкова й напомняше за предишния Том, че й бе трудно да повярва, че куршумът е нанесъл такива непоправими поражения. Трудно й беше да спре да се опитва, да се откаже от всичките си надежди.

— Кейти?

— А? — тя погледна нагоре към него, стиснала клонче череши в ръката си. За момент беше забравила за тях.

— За какво мислиш?

— О, нищо важно. Приятно ми е да си лежа тук и да мързелувам.

— Изглеждаш много красива, когато си замислена — след това бавно сведе очи към корема й. Съжаляваше я, че е толкова дебела, но това нямаше никакво значение за него. Обичаше я без значение как изглежда.

— Благодаря ти, Том — наля му чаша лимонада и отново легна на тревата. Над тях се извисяваше високо дърво, което ги пазеше от яркото слънце, въздухът беше кристалночист, всичко беше потънало в тишината и спокойствието на ранния летен следобед. Единственото нещо, което липсваше, беше тихото поскърцване на летяща врата някъде в далечината и след това забързаните стъпки на дете, тръгнало да си вземе от къщата чаша студена вода. — Тук е много хубаво, нали?

Той кимна с щастлива усмивка и хвърли още една костилка по посока на къщата.

— Имам нужда от прашка.

— Как пък не!

— Не я искам, за да нараня някого — изглеждаше обиден, — просто да си хвърлям с нея разни неща. Например черешови костилки. Или кламери. Нали разбираш — да стрелям по дърветата.

Отново се усмихваше, а очите му бяха закачливи и немирни.

— Откъде изобщо знаеш за прашките? Децата не играят с подобни неща от години.

— Видях една по телевизията.

— Страхотно!

— Може би ще мога сам да си направя.

Но тя не го слушаше. Бебето току-що й бе нанесло неочаквано силен удар. Пое дълбоко въздух, изпусна го бавно и се зачуди дали вече не е време да тръгва обратно. Предстоеше й дългото шофиране до дома, а вече бе почти два часа. Прекарала бе с него четири часа. Не беше много, но точно в този момент това бе всичко, което можеше да направи за него. Погледна към Том, който държеше една костилка и внимателно се целеше в отсрещното дърво. По бузата му имаше размазан шоколад от тортата. Тя седна, внимателно го избърса и погледна към вилата. Беше забелязала господин Ерхард да влиза преди около час.

— Ще вляза за малко вътре, скъпи. Искаш ли нещо?

Той щастливо поклати глава.

— Нищо.

Господин Ерхард я чакаше, четеше вестник и пушеше лула. Стори й се твърде странно в такъв топъл, слънчев ден човек да прекарва времето си в такива типично зимни занимания.

— Ще тръгваш ли вече?

— Мисля, че е време.

— Изненадан съм, че лекарят ти изобщо ти позволява да пътуваш дотук — след това я погледна и бащински се усмихна. — А може би не си го питала?

— Е, нека да кажем, че сме постигнали компромис по въпроса.

— Знаеш ли, мисля, че наистина трябва да пропуснеш няколко седмици. Аз ще го занимавам. Може би ще се оплаче и ще похленчи, когато те види отново, но съм сигурен, че едва ли ще се разстрои много докато те няма.

Подтискащо беше да осъзнае, че господин Ерхард е напълно прав.

— Не зная. Ще видя как ще се чувствам следващата седмица.

— Надявам се, че ще си добре.

Кейт отиде набързо до банята и след няколко минути отново излезе в градината. Господин Ерхард я последва като размахваше лулата си срещу Том.

— Значи ти си този, който цял ден замърсява градината с черешови костилки, а? — но по лицето му играеше широка усмивка и Том весело и щастливо се разсмя. — Обзалагам се, че не можеш да улучиш онова дърво.

Но сгреши. Том замахна и костилката попадна точно в целта.

— Добре е да внимавате повече, господин Ерхард. Той иска прашка.

— Спомняш ли си? Като онази, която видяхме в шоуто миналата вечер? Когато момчето…

Разказът му беше дълъг и не съвсем свързан, но господин Ерхард с лекота се включи в разговора. Кейт стоеше настрана и ги наблюдаваше. Мразеше да си тръгва и да го оставя сам. Човек би си помислил, че тя изпитва облекчение в момента, в който напуска санаториума, но не беше така. С радост го посещаваше, беше щастлива, когато можеше да прекара няколко часа с него, но винаги, когато си тръгваше, сърцето й се късаше от мъка.

— Добре, скъпи. Вече трябва да вървя, но скоро ще се върна.

— Добре, Кейти. Довиждане.

Махна й с ръка безгрижно. Отдавна вече бе забравил за мъчителния им разговор сутринта. Тази вила за него бе истинския му дом. Изобщо не се натъжи, не трепна дори при заминаването й. Тя се наведе, целуна го по бузата и го стисна за раменете.

— Грижи се добре за Уили, скъпи — усмихна се, махна му с ръка и с натежало като камък сърце се отдалечи.

Той остана да седи в инвалидния си стол, хванал в ръка кафявото мече.

Все още го виждаше, докато изкарваше колата на главната алея. Свали стъклото на прозореца, за да му махне за последен път, но той вече бе изцяло погълнат от разговора си с господин Ерхард.

— Довиждане, Том. Обичам те.

Тихичко прошепна тези думи, докато бавно се отдалечаваше от санаториума.