Даниел Стийл
Сезон на страстта (19)

Глава четиринадесета

Намери къщата съвсем лесно благодарение на картата, която й бе начертал. Не бе му позволила да дойде и да я вземе. Искаше да отиде дотам сама. Беше само на половин час път, но шофирането й даде време да посъбере мислите си. Не бе съвсем сигурна защо бе решила да отиде. Знаеше само, че много харесва Ник. С него се разговаряше лесно. Предишната вечер бе останал почти до единадесет часа. Най-накрая тя започна да клюма на канапето. Беше съсипана от умора и той съвсем приятелски я целуна по бузата и си тръгна. Но вечерта, която бяха прекарали заедно, бе наистина очарователна. Запалиха огън в камината. Ник приготви пуканки за Тайг, а той му показа новия си каубойски костюм. Ник остана очарован.

— Къде го намери?

— В хотела — другите посетители купуваха нефрити и скъпи покривки от maribou, а тя бе купила за сина си костюма, за който мечтае всяко малко момче.

— Бих искал да съм твой син.

— Не, недей. Аз съм чудовище. Питай Тайг.

Но Тайг само се засмя и сложи цяла шепа мазни пуканки в устата си.

— Ама че чудовище!

Прииска му се да я целуне. Но не смееше пред момчето. Знаеше, че това няма да й хареса. А и той самият не искаше да го направи по този начин.

Искаше твърде много от тази жена. Любовта й, тялото й, но и нещо повече. Искаше да сподели с нея цялото й време, живота й, децата й, искаше да сподели мъдростта й, добротата й, състраданието й. Знаеше, че тя притежава всичко това.

Но и тя вече знаеше що за човек е Ник. Започнала бе да го разбира още в първия ден, в който се бяха срещнали. Беше си направил труда да дойде и да я потърси и да й донесе една глупава стъклена пантофка. Беше достатъчно умен и човечен, за да се държи приятелски с Тайг, достатъчно внимателен, за да види мъката в очите й и да разбере дори и онова, за което тя избягваше да говори. Напомни си, че трябва да бъде много внимателна, когато разговаря с него и бавно навлезе в алеята пред къщата.

Ник Уотърман виждаше и разбираше прекалено много неща.

Къщата беше бяла, с добре поддържани черни первази и красиви, големи, бронзови орнаменти. Над входната врата висеше фенер, а чукчето беше под формата на изработена от бронз чайка с широко разперени криле. Тя посегна към крилцата й, за да почука, след което отстъпи крачка назад.

Къщата беше построена върху малък хълм с изглед към водата, а близо до нея се извисяваха три самотни върби. Беше пълната противоположност на нейната съвсем обикновена къщичка. Тази беше много красива, но й липсваше топлота.

Отвори вратата бос, в отрязани до коленете дънки и стара, поизбеляла тениска, която чудесно подхождаше на очите му.

— Пепеляшка? — лицето му светна от радост като я видя, макар че продължаваше да я дразни и да се шегува с нея.

— Може би трябваше да донеса и пантофката, за да съм сигурна, че ще ме познаеш?

— Е, този път ще ти повярвам и без пантофката. Хайде влизай. Тъкмо боядисвах верандата.

— Изглежда, че работиш упорито, за да платиш наема си…

Последва го в къщата и забеляза студения, типично ранноамерикански стил на мебелите. Точно както бе предположила — само красота и никаква топлота и уют. Жалко, защото къщата бе претъпкана с красиви мебели.

— Обичам да се занимавам с разни неща тук. Собственикът рядко напуска Лос Анджелис. Така че аз се мотая наоколо винаги, когато имам време.

Боядисваше верандата в небесносиньо, а в един от ъглите бе изрисувал две чайки, разперили за полет криле.

— Трябва да нарисуваш и облаци — каза го съвсем делово, докато разглеждаше верандата.

— А?

— Облаци. Трябва да нарисуваш облаци. Имаш ли бяла боя?

— Да. Ей там — той й намигна, а тя му се усмихна в отговор, нави нагоре ръкавите на ризата и крачолите на дънките си. — Искаш ли да ти дам да облечеш някакви мои стари дрехи, Кейт? Не ми се ще да си съсипеш дрехите.

Беше съвсем сериозен, но тя весело се разсмя. Облякла бе удобни стари дрехи, за да може да се търкаля с тях по брега. А отдолу бе сложила само един оранжев бански. Но това беше за по-късно. Може би. Още не бе съвсем сигурна.

— Как е Тайг?

— Чудесно. Каза да те поздравя. Стана още на зазоряване, за да види онези кози. Сега ще иска една и за вкъщи.

— Трябва да си има собствен кон.

Ник рисуваше още една чайка в другия ъгъл.

— И той все това ми повтаря. Може би ти ще му купиш един? — шегуваше се, но изведнъж се обезпокои като видя лицето му. — Ник, пошегувах се. А сега сериозно. Да не си посмял да направиш нещо подобно. Вече две години воювам с Фелиша по този въпрос.

— От това, което чувам, сигурно е съвсем разумна жена. Ще трябва да ме запознаеш с тая твоя Фелиша. От колко време се познавате?

— О, от години. Запознахме се по времето, когато работех като модел за… — и изведнъж го погледна, сякаш бе казала нещо, което не трябваше.

— Да не би да си мислиш, че не знаех? — усмихна й се от неговия ъгъл. — Хайде, скъпа. Аз съм режисьор. Винаги мога да разпозная хората, които са били модели, играли са балет или пък са вдигали тежести.

— Аз вдигах тежести.

Погледна го с широка усмивка и замахна с ръка към него.

— Страхотни облаци рисуваш, Пепеляшке!

— Харесват ли ти? — изглеждаше доволна.

— Разбира се. Особено оня, който си нарисувала на върха на носа си.

— Негодник! Аз излъгах Уейнбърг, както сигурно знаеш. Казах му, че никога не съм работила като модел. Мислех си, че ако си призная, той щеше да ме накара да поема цялата рекламна кампания.

— Ето това си ти. Пъзла — изхили се и тя замахна с четката към него.

— Можеш ли да ме виниш, че не искам да участвам в цялата суматоха по рекламата? Аз съм щастлива тук, далеч от онази лудница. Ник, аз не принадлежа на онзи начин на живот.

— Никой не му принадлежи — седна на парапета и я погледна.

— Но аз ще ти кажа нещо друго, скъпа. Истинското ти място не е тук. Просто прахосваш времето и възможностите си. Някой ден ще трябва да събереш достатъчно кураж и да се върнеш към истинския си живот, ако не за постоянно, то поне от време на време.

Тя мрачно кимна:

— Зная. Опитвам се. Но е доста трудно.

— Но не чак толкова, колкото очакваше, нали?

Тя кимна, като се зачуди откъде той би могъл да знае това. Сякаш разбираше всичко. И тя изпита усещането, че Ник наистина я познава много добре.

— А и периодичното ти показване в обществото несъмнено ще ти донесе известни компенсации.

Тя се разсмя:

— О, да. Това е сигурно.

— Гладна ли си?

— Не съвсем. А ти? Бих могла да отида в кухнята и да ти приготвя нещо за обяд — бяха приключили с верандата и единодушно се бяха съгласили, че са направили истинско произведение на изкуството. — Надявам се собственикът на къщата да оцени нововъведенията ти. Ще трябва да ти плаща за престоя ти тук.

— Ще му предам думите ти.

Небрежно я прегърна през раменете и двамата се отправиха към кухнята, боси и загорели от слънцето. Сутринта Ник беше купил шунка, пъпеш и печено пиле. В друг плик имаше праскови, ягоди и диня. Освен това на масата имаше дълга франзела френски хляб и прекрасно парче добре узряло сирене „Бри“.

— Това не е обяд. Това е истинско угощение.

— За теб, Пепеляшке, само най-доброто — ниско се поклони, а след това се изправи и застана съвсем близо до нея. Протегна ръце към нея. Тя усети привличане, каквото не бе изпитвала никога преди в живота си, и бавно се приближи до него. Дори и да искаше, не би могла да му устои, а тя не искаше. Искаше само да е там в ръцете му, да почувства топлината на кожата и силата на мускулите му, да долови познатия мирис на лимон и афтършейв. Мирисът на Ник.

После той нежно хвана брадичката й, повдигна лицето й към неговото и я целуна — в началото леко, а после ръцете му силно я притиснаха към него, а устните му жадно и ненаситно се впиха в нейните.

— Обичам те, Кейт!…

Стоеше пред нея и я гледаше останал без дъх, разкъсван от желание по нея. Но думите му бяха истина.

Тя не каза нищо. Просто не знаеше какво. Той не би могъл да я обича. Дори не я познаваше добре. Беше още толкова рано. Сигурно казваше тези думи на всички жени. Тя не биваше да му отвръща. Не трябваше да позволи това да се случи.

— Обичам те. Това е всичко. Без въпроси. Без претенции и изисквания. Просто те обичам.

Този път тя се притисна и когато най-накрая се откъсна от него, го погледна с нежна усмивка и замъглени очи.

— И аз те обичам. Зная, че е глупаво. Аз едва те познавам. Но мисля, че те обичам, Ник Уотърман — погледна надолу към краката си. Седем години. Седем години. А сега го бе казала на един непознат. Обичам те. Но той не беше непознат. Беше Ник. Още в първия миг, в който го видя, разбра, че той е твърде специален и различен от другите. Сякаш я бе чакал целия си живот. Сякаш и двамата са знаели, че това ще се случи.

А може би грешеше? Може би само така й се искаше?

Погледна го изпитателно, а той се усмихна нежно и се опита да се пошегува, за да направи нещата по-лесни и по-поносими за нея.

— Значи мислиш, а? Ами това е направо страхотно! Мислиш, че ме обичаш — погледът му беше закачлив и безкрайно нежен и добър. Потупа я по гърба и сложи храната в една кошница. — Хайде да отидем да обядваме на брега — тя кимна и излязоха заедно, хванати за ръце. В свободната си ръка той носеше кошницата. Имаше същото телосложение като Том преди години.

Том вече бе изгубил силата и внушителния си ръст. Беше се смалил след всичките тези години, прекарани в инвалидния стол. Но този мъж до нея никога не е бил подлаган на подобни изпитания. Той беше изключително жизнен, преливаше от сила и енергия.

— Искаш ли да поплуваме, Пепеляшке?

Тя се усмихна на себе си. Това име явно щеше да й остане.

— С удоволствие — решила бе да му се довери.

— Аз също — безсрамно се захили, като видя дълбоко изрязания оранжев бански костюм, след като тя свали дънките и ризата си. Но усмивката и погледът му бяха толкова открити и приятелски, че и тя на свой ред се усмихна. — И очакваш от мен да отида да плувам, след като ме гледаш по този начин? За Бога, не ме гледай така, ще се удавя.

— Млъквай. Ей сега ще те стигна — тя се спусна напред на дългите си крака — истински вихър в оранжево и кафяво. Той я следваше и я гледаше с оценяващ поглед, а след това я изпревари, мина като вихрушка край нея и се гмурна под първата вълна.

Тя скочи веднага след него и след малко заедно изплуваха на повърхността, доста далеч от брега. Водата беше хладна и свежа и приятно галеше загорялата й от слънцето кожа.

— Дяволски по-приятно е от басейна на хотела, нали?

Той се усмихна на забележката й и се опита да я потопи под водата, но тя бе твърде бърза. Веднага се гмурна и се промуши през краката му. Ник се опита да я хване и едва не съблече горнището на банския й, а тя излезе на повърхността, като пръскаше вода около себе си и се смееше.

— Виж какво, умнице. Ако не внимаваш много, скоро ще изгубиш това парченце плат, което си си сложила — банският беше твърде разголен и тя го знаеше. Всичките й бански костюми бяха такива. Фелиша й ги изпращаше, а до този момент Тайг бе единственият човек, който я бе виждал по бански. — Опитваш се да се изперчиш с него — обвини я той.

— Невъзможен си…

— Не съм. Но ще стана, ако те погледам в този вид още малко.

Тя се изсмя и бавно заплуваха към брега. От доста време никой не бе разговарял с нея по този начин. А Никълъс го правеше по начин, който безкрайно я забавляваше.

— Умирам от глад — тя се строполи върху хавлията си и лакомо се загледа в кошницата.

— Хайде, глупаче, вземи си! Недей да бъдеш толкова учтива — седна до нея и я целуна със солените си устни. — Семейството ти трябва да е било доста консервативно и строго. Ти си една много добре възпитана млада дама…

— Вече не съм.

— Кейт, родителите ти също ли са мъртви?

Погледна го, преди да отговори, а след това реши да му каже истината. Поне за това.

— Те се отрекоха от мен.

Той спря да разопакова обяда и я изгледа.

— Сериозно ли говориш?

Изглеждаше толкова шокиран, че тя бе готова да се разсмее. За нея това вече нямаше значение. Беше толкова отдавна.

— Да, напълно. Разочаровах ги и те ме зачеркнаха от семейството си. Предполагам, че ще бъде по-справедливо, ако ти кажа, че те смятаха, че съм ги предала.

— Имаш ли братя и сестри?

— Не, сама съм.

— И те постъпиха така с теб? Що за хора са! Да се откажат така от единственото си дете? Какво, по дяволите, си направила!

— Омъжих се за човек, когото те не одобряваха.

— И само това?

— Само това. Отказах се от колежа след първата си година и отидох да живея при него. А след това се оженихме. Те не дойдоха на сватбата. Оттогава не съм ги виждала. Зачеркнаха ме от семейството още в деня, в който заживях с него. Смятаха, че той не е достатъчно добър за мен.

— Дяволски висока цена си платила за този мъж.

— Той я заслужаваше.

Изрече го много тихо, без всякакво съжаление или разкаяние.

— Рядко човек казва такова нещо за някой друг. Той трябва да е бил много специален.

Тя отново се усмихна.

— Беше — в продължение на няколко минути не си казаха нито дума. Кейт му помогна да разопаковат обяда. И тогава забеляза лицето му. Имаше вид на леко наранен или изоставен. — Ник?

— Да?

Изненадан, той погледна към нея. Беше потънал в собствените си мисли.

Тя се присегна и хвана ръката му.

— Всичко това беше много отдавна. Някои от спомените са болезнени, други — не. Навремето този човек означаваше много за мен. Страшно много. Но всичко свърши. Миналото вече го няма. И… — не можеше да го каже, но трябваше. Знаеше, че трябва да го направи. Без значение колко ще я заболи… — Него също вече го няма — очите й заблестяха от напиращите в тях сълзи и Ник я привлече към себе си.

— Съжалявам, Кейт…

— Недей. Преживяла съм и много прекрасни моменти. Тайг, книгите, Лиша. Ти… — каза го съвсем тихичко, а той се отдръпна от нея и я погледна с нежна усмивка.

— Скъпа, един ден… — но не се осмеляваше да го каже. Просто седеше до нея и й се усмихваше.

— Какво?

— Просто един ден…

— Никълъс, кажи ми!

Подпря се на лакът и му се усмихна.

— Един ден, Пепеляшке, бих искал да те направя госпожа Чарминг^[1].

— Като в Пепеляшка ли? — погледна го с широко отворени очи и той кимна. — Но ти си луд, Ник! Ти дори не ме познаваш!

Кой беше този мъж? Защо й казваше всичко това?

— Напротив, познавам те, Пепеляшке. Познавам те до дълбините на душата ти и смятам да те опозная още по-добре. С твое позволение, разбира се — подаде й хляба и нежно я целуна по устните. Но тя изглеждаше много по-сериозна, отколкото му се искаше. — Това притеснява ли те?

— Не, не става дума за това. Но, Ник, аз никога няма да се омъжа отново! И го казвам съвсем сериозно.

— Знаменателни последни слова!

Опита се да се пошегува. Съжаляваше, че бе заговорил за това. Беше още прекалено рано.

— Наистина! Не бих могла.

— И защо?

Защото съпругът ми не е мъртъв. Исусе!

— Просто не мога. Веднъж — да. Но повече не мога. Допреди два дни не можех дори и да си представя, че ще мога да се влюбя отново. Сега това ми изглежда напълно възможно, но не и нова женитба.

Значи все пак имаше някаква надежда.

— Тогава нека да не избързваме. Нека решаваме нещата едно по едно — тя разбираше, че той не взима думите й на сериозно, но просто не знаеше какво друго да му каже. — Шунка, пъпеш?

— Ти не ме слушаш.

Изглеждаше нещастна, но той не й обърна внимание.

— Тук си абсолютно права. Освен това съм оптимист и много те обичам. И няма да приема отрицателен отговор.

— Ти си луд.

— Напълно — излегна се назад, стиснал в ръка комат хляб и парче сирене, и щастливо й се усмихна. — А ти си принцеса от приказките. Искаш ли малко „Бри“! Страхотно е.

— Отказвам се.

— Добре — и тогава дори и той трябваше да се усмихне при мисълта за всичките жени през тези години, които биха дали всичко, за да го чуят да им предлага женитба.

Изядоха повечето от храната, а след това полежаха един до друг на слънцето преди отново да се упътят към водата. Когато погледнаха часовниците си, видяха, че вече минава четири.

— Поплува ли достатъчно, Кейт?

— Ммм…

Уморена от плуването, тя се бе излегнала на слънцето, за да отдъхне. По слепоочията и шията й личаха малки островчета изсъхнала сол и той се наведе и ги облиза с език. Тя отвори очи и го погледна.

— Хайде да се прибираме. Да свалим от себе си всичкия този пясък. И солта, трохите от хляба и динените семки.

Тя се разсмя, изправи се и погледна кочинката, която бяха спретнали върху одеялото.

— Като гледам това, явно добре сме похапнали.

Сгъна хавлиите, а той взе кошницата и бавно тръгнаха към къщата.

— По-добре да влезем през задния вход. Собственикът ще получи нервна криза, ако посипем цялата къща с пясък.

Този живот на плажа й се струваше твърде налудничав, но едва ли бе по-странен от другите неща, които хората в Лос Анджелис вършеха.

— Да, сър — тя го последва в една ярко боядисана малка жълта постройка. Над нея беше опънат раиран навес, а вътре имаше три отделни кабини с душ, половин дузина столове и един прекрасен старомоден плетен шезлонг, над който бе разтворен огромен чадър.

— Гримьорните, госпожо Харпър. Обикновено не се използват едновременно, но ако ми се доверяваш…

— Не, не ти се доверявам.

Той се захили.

— Права си. Тогава ето какво ще направим. Можеш да се изкъпеш с банския.

Тя се разсмя, но се съгласи и влезе под душа заедно с него. Продължаваше да се смее, докато той внимателно сваляше пясъка от гърба й и й разказваше смешни историйки за шоуто.

Изведнъж престана да говори и я обърна към себе си. Без да свалят поглед един от друг, те жадно се целунаха под силната струя вода, която се изливаше над главите им. Кейт почувства ръцете му, които я обгърнаха цялата, усети притиснатото му към нея тяло и внезапно изпита неудържим копнеж и желание, не можеше да му се насити, а водата непрекъснато шуртеше отгоре им.

— Почакай, ще се удавя!

Тя се изхили, той помръдна и водата обля лицето й. Ник силно се разсмя и спря душа.

— Така по-добре ли е?

Тя кимна. Без плясъка на изливащата се вода пълната с пара кабинка изведнъж им се стори невероятно тиха. Косата й висеше на мокри кичури по гърба й, по миглите й блестяха малки водни капчици. Той нежно ги целуна, а след това бавно свали горнището на банския й.

— Току-що изгуби това глупаво парченце плат, Пепеляшке.

Тя бавно прокара ръка по гърдите му. Усмихна му се, но очите й бяха все още затворени, когато той се наведе и зацелува гърдите й. Беше толкова нежен, че цялото й тяло потръпна от желание и възбуда.

— Обичам те, принц Чарминг!

— Сигурна ли си? — гласът му прозвуча много сериозно. Изправи се и тя отвори очите си. — Сигурна ли си, Кейт?

— Да, сигурна съм! Обичам те.

— От много време не си била с мъж, нали? — трябваше да се увери, макар че със сърцето си вече знаеше отговора. Тя кимна. Беше го разбрал от самото начало, веднага щом бе научил колко изолирано бе живяла през последните години. И по някакъв странен начин това му бе доставило удоволствие. Караше го да се чувства по-специален, показваше му каква невероятна жена беше тя.

— От твърде дълго ли, любима?

Тя отново кимна и той я заобича още повече.

— Отпреди да се роди Тайг.

— О, скъпа…

Придърпа я към себе си и известно време останаха неподвижни, притиснати един към друг. Искаше му се да компенсира по някакъв начин всичките години, които бе преживяла без любов, без мъж.

Но той не можеше да й върне обратно тези години. Можеше да й даде само настоящия момент. Много нежно и внимателно я загърна в една огромна розова хавлия и я понесе нагоре по стълбите към спалнята си.

Беше красива просторна стая, която сякаш плуваше над водата. Прозорците бяха огромни, красивите мебели бяха от ранноамериканския период, а масивното легло изглеждаше тържествено и внушително. Ако имаше някакъв избор, едва ли би я довел точно в тази стая, но това бе стаята, в която я люби за пръв път.

Облада я нежно и всеотдайно, не спираше да я гали и целува, започваше всичко отново и отново, докато най-накрая тя заспа в ръцете му, а той остана да лежи неподвижен, загледан в нея. Когато Кейт се събуди, навън беше вече тъмно.

— Ник? — спомняше си какво се бе случило, но не можеше да се ориентира къде се намират.

— Тук съм, скъпа. А ти изобщо не можеш да си представиш колко много те обичам.

Беше чудесно да се събуди и да чуе точно тези думи. Усмихна се и отново се сгуши в ръцете му. Изведнъж цялата се напрегна.

— О, Боже!

— Какво има? — нещо болезнено ли си бе припомнила? Внезапно той се изплаши.

— Ами ако забременея?

Усмихна й се и я целуна по носа.

— Тогава Тайг ще си има братче или сестриче. Зависи.

— Бъди сериозен.

— Съвсем сериозен съм. Нищо не би ме зарадвало повече.

— О, Боже, Ник! Никога не съм си и помисляла, че мога да имам още едно дете.

Гласът й прозвуча така унило в тъмнината, че той я притисна силно към себе си.

— Има твърде много неща, за които не си мислила от години. Ще се погрижа за това следващия уикенд. А сега ще трябва да рискуваме. И ако все пак нещо се случи… Ще трябва да го приемем — и тогава му хрумна нещо. — Толкова ли ще ти е неприятно, ако забременееш отново? — може би тя не искаше да има дете от него. Не се бе замислял за това. Погледна надолу към нея. Виждаше добре лицето и очите й.

— Не, изобщо няма да ми е неприятно, Ник. Аз те обичам.

В този момент само той имаше значение в целия свят. Обърна се към него и го целуна, той дръпна завивката от тялото й, ръцете му бързо я обгърнаха и на лицето й бавно се появи доволна, женствена усмивка.