Даниел Стийл
Сезон на страстта (17)

Глава дванадесета

Кейт се погледна в огледалото за последен път, преди да излезе от бунгалото. Беше решила да си поръча такси, защото се опасяваше, че ако тръгне с колата си, може да се изгуби из улиците на Лос Анджелис. Но секретарката на Ник се бе обадила преди един час, за да й каже, че той ще изпрати кола за нея. В шест.

Току-що й се бяха обадили от рецепцията, за да й кажат, че колата я чака. Бе напълно паникьосана. Два пъти вече бе разговаряла с Фелиша. Обади се и на Тайг. Отиде да поплува, след което си изми косата, оправи маникюра си и три пъти сменя обувките и обиците си. Най-накрая беше готова.

Продължаваше да се чувства като уличница в тази рокля. Но много скъпо платена. Роклята откриваше тесните й, елегантни рамене и дългата й, изящна шия. Почти целият й гръб беше гол, но никой нямаше да забележи това по телевизията — щеше да се облегне назад на стола. Роклята бе силно вталена, но под кръста изящно падаше и се диплеше около краката й. Най-накрая Кейт се бе спряла на сините, копринени сандали, които Фелиша й бе предложила заедно с роклята, сложила си бе перлените обици, а косата бе вдигнала нагоре в елегантен кок.

В оня ден, в който се бяха видели за последен път, майка й имаше същата прическа, но Кейт изобщо не си спомняше за това. Тази прическа просто й харесваше. Единственото друго украшение, което носеше, освен перлените обици, бе брачната й халка.

Изглеждаше поразително добре и този последен поглед в огледалото я убеди, че всичко е наред. Надяваше се и Ник да остане доволен.

Имаше предвид, че той ще я хареса не като мъж, а като режисьор на шоуто. Но кой знае защо в съзнанието й се преплитаха няколко образа на Ник — на наставника, на съветника, на приятеля, на мъжа. Изпитваше твърде странни и объркани чувства към един мъж, когото познаваше едва от обяд. Но вече изгаряше от нетърпение да го види и да се убеди окончателно, че изглежда добре за шоуто. Ако пък не я харесаше, значи тя бе истинска глупачка без късмет.

Бе решила да не купува нищо друго този следобед, а да рискува и да облече единствената подходяща рокля, която имаше. Не знаеше какво ще стане, ако в студиото сметнеха, че не може да се яви така по телевизията. Но Фелиша каза, че ще я харесат. А тя обикновено не грешеше.

Кейт наметна на раменете си тъмносин, нежен като паяжина шал, взе чантата си и отвори вратата. Това е то. Не можеше да изхвърли тези думи от съзнанието си. Това е то. Нямаше да си позволи да се поддаде на страха си.

Бързо се отправи към главното фоайе, а след това надолу по открития пасаж, мина под козирката и най-накрая застана на тротоара до портиера.

— Госпожа Харпър?

Как, по дяволите, я позна? Толкова много хора минаваха край тях. Беше просто изумително. Забеляза една много възрастна и много грозна жена, облечена в дълго до петите палто от чинчила и двама хомосексуалисти на средна възраст, които вървяха след нея, а след това успя да съсредоточи вниманието си върху портиера.

— Да, аз съм госпожа Харпър.

— Колата ви чака — даде знак на една лимузина, паркирана наблизо, и огромният, шоколадовокафяв „Мерцедес“ веднага се закова пред нея.

За мен? И ще ми говорят за Пепеляшка! Искаше й се да се изсмее, но не посмя.

— Благодаря.

Шофьорът, който веднага бе изхвръкнал от колата, държеше вратата отворена, а портиерът стоеше до него. За пореден път тя изпита почти непреодолимо желание да се стовари на задната седалка и да се изкикоти на глас. Но нямаше с кого да се посмее.

Внезапно силно й се прииска да види Ник и да се посмеят заедно. И тогава разбра, че няма да стане. За него това беше ежедневие, а за нея — веднъж в живота.

Колата бързо се движеше през напълно непознати квартали, покрай величествени сгради и палмови дървета, по неотбелязани на картата улички, из които тя със сигурност щеше да се изгуби, докато накрая стигнаха до една дълга, съвсем обикновена, жълтеникава на цвят сграда. Телевизионно студио.

Колата спря, шофьорът й отвори вратата и тя слезе. Беше й трудно да не се поддаде на изкушението да слезе величествено от колата. Трудно й бе да не се огледа надуто и високомерно наоколо. Но бързо си припомни, че Пепеляшка бе изгубила едната си стъклена пантофка и едва не се бе пребила, бягайки по стълбите.

— Благодаря.

Усмихна се на шофьора и бе много доволна, че гласът й все още звучеше като гласа на Кейт, а не като на госпожа Харпър. Макар че отношението към госпожа Харпър започваше да й харесва. Просто не беше за вярване. Кейтлин Харпър. Писателката.

Двама пазачи стояха до вратата и я помолиха да им покаже някакъв документ за самоличност. Но преди тя да успее да направи каквото и да е, край тях застана някаква млада, руса жена и се усмихна на охраната.

— Аз ще ви заведа горе, госпожо Харпър — двамата пазачи също се усмихнаха и единият с одобрение изгледа задника на русото момиче. То бе облечено със задължителните за този град дънки, обувки от Гучи и лека прозрачна блузка.

Кейт се почувства така, сякаш й бе майка. Момичето бе вероятно на двадесет и две, но притежаваше излъчване и самоувереност, каквато Кейт не бе изпитвала от години, ако въобще някога я бе имала. Може би тогава, в началото, преди хиляда години… беше й трудно дори да си припомни онова време.

— Всичко в снимачната е вече готово…

Момичето не спираше да бъбри приятелски в асансьора, с който се качиха на втория етаж. Съвсем спокойно можеха да се качат и по стълбите, но Кейт почувства, че това не би било уместно. Лос Анджелис беше град, в който всяка една постъпка, всяко едно движение отразяваше общественото положение на личността.

Излязоха в един голям коридор и Кейт се опита да разгледа снимките, окачени по стените. Бяха все лица, които бе виждала в най-популярните филми, във вестниците, в новините по телевизията и дори върху обложките на най-търсените книги. Зачуди се дали един ден няма да закачат и нейната снимка редом с другите, и в един налудничав момент силно й се прииска това да стане.

Кейтлин Харпър… Ха! Това съм аз! Вижте! Аз! Аз съм Кейт!

Но момичето вече бе отворило една врата. Светилището. Няколко пазачи пазеха и отвън, и отвътре, а вратата се отваряше само с ключ. Влязоха в дълго, застлано с бял килим антре.

Бял килим? Колко непрактично. Но очевидно никой не се замисляше върху това. Беше красиво и това беше най-важното. Още снимки. Но тези бяха много по-лични и от всички тях гледаше Джаспър Кейс. Беше много висок мъж с посребрена коса. Излъчваше неповторима изтънченост и елегантност.

Беше гледала шоуто му и знаеше, че британският му акцент много допринася за този негов имидж. Той правеше най-добрите интервюта в телевизията, защото никога не се държеше превзето и злобно, винаги бе сърдечен, искрен, заинтересован и някак си успяваше да включи и зрителите в разговора. Хората, които седяха вкъщи, пийваха ovaltine и гледаха шоуто на Джаспър преди лягане, имаха усещането, че всички негови гости са се разположили в собствените си всекидневни и всички заедно участват в предаването.

Кейт все още бе изцяло погълната от снимките, когато чу, че момичето отвори още една врата с магическия си ключ и Кейт изведнъж се озова в нещо, което сигурно бе една от стаите за гости. Беше боядисана в убито розово и изглеждаше внушителна и великолепна. В нея имаше канапе, няколко фотьойла, задължителния шезлонг, тоалетна масичка, цяла джунгла от орхидеи и други приказни растения, които висяха от тавана. Точно за такъв работен кабинет си мечтаеше Кейт, с който да замени мрачната дупка, в каквато тя и повечето други писатели работеха.

— Тази стая е на ваше разположение, госпожа Харпър. В случай, че искате да се преоблечете или да полегнете. Когато сте готова, просто натиснете този бутон и аз ще дойда да ви взема и да ви заведа в снимачната.

Така ли? Обещаваш ли? Но трябва ли да ходя там? Кейт харесваше розовата стая. Защо й трябваше да ходи в снимачната?

— Благодаря — това бе единствената дума, която можа да измисли.

Беше прекалено стъписана и зашеметена. Когато влезе в стаята и вратата се затвори зад нея, забеляза изящния букет от розови рози и малката картичка, прикачена към него. Приближи се, като се чудеше дали цветята не са за някой друг. Сигурно са за някой много по-важен от нея. Но на плика беше написано нейното име. Изпълнена с любопитство, тя го отвори с треперещи пръсти. Може би Стю?

Но цветята не бяха от Стю. Бяха от Ник.

„Не забравяй за кучето и за времето.“

Тя се разсмя, а след това седна и се огледа. Нямаше какво да прави тук, освен да позяпа. Усети, че шалът се смъква от раменете й, докато се настаняваше на един от големите, удобни фотьойли. После изведнъж скочи и се огледа в голямото огледало. Дали изглеждаше добре? Роклята не беше ли ужасна? Беше ли тя… щеше ли тя…

Леко почукване на вратата прекъсна трескавото й въртене пред огледалото.

— Кейт? — беше мъжки глас, дълбок и приятелски и тя внезапно се усмихна. Не беше съвсем сама в края на краищата. Отвори вратата и той застана пред нея. Висок и усмихнат. Никълъс Уотърман. Стори й се още по-висок, но очите му бяха същите — топли и добри, очи на приятел. — Как си?

— Чувствам се като истинска развалина — покани го вътре, затвори вратата и тогава си спомни за розите.

— Благодаря за цветята. Как изглеждам? — говореше толкова несвързано и накъсано! Идеше й да легне по очи на земята и да се скрие. — О, не мога да го понеса! — отпусна се на канапето и почти изстена от отчаяние.

Ник се разсмя.

— Изглеждаш чудесно. Ти си красива. Запомни това. И не забравяй за кучето и за времето. Нали?

— О, я млъквай! — забеляза, че той я гледа внимателно и от време на време присвива очи. — Какво има?

— Пусни си косата.

— Сега? Никога няма да мога да я прибера отново — изглеждаше ужасена.

— Точно това е целта ми, глупаче. Хайде! Тази рокля изисква дълга коса — седна на канапето до нея и зачака, а тя се усмихна и го погледна с изненада.

— Така ли се отнасяш с всички, които участват в шоуто?

Каква неприятна мисъл! Надяваше се да не е така.

— Разбира се, че не! Но не всички, които идват тук, черпят сили единствено от кучето си и от времето.

— Ще престанеш ли с това?

Вече се усмихваше широко. А и току-що бе решила, че много харесва очите му.

— Пусни си косата — приличаше на по-голям брат, който се опитва да я научи на нещо ново. Искаше й се да се съпротивлява, но изведнъж реши да се остави да бъде убедена.

— Добре. Но ще приличам на повлекана.

— Не знаеш как.

— Ти си луд!

Сякаш разговаряха, докато заедно използваха банята. Той се бръсне, докато тя суши косата си. Тя се реше, докато той връзва вратовръзката си.

Кейт го погледна с усмивка и освободи меката си вълниста коса, която леко падна върху раменете й. Ник се усмихна. Не беше сгрешил.

— Повлекана, а? Великолепна е! Погледни се в огледалото.

Тя го направи и несигурно се намръщи.

— Изглеждам така, сякаш току-що съм станала от сън.

Искаше му се да й каже нещо, но не го направи. Само се усмихна.

— Изглеждаш прекрасно. Смятай, че вече си продала книгата си на половината мъже в тая страна. Останалите са или твърде стари или пък прекалено млади. Но ако все още са будни, когато излъчим шоуто, Кейт, можеш да си сигурна, че ще ги спечелиш на своя страна.

— Значи ти харесвам с тая прическа?

— Страхотна си! — роклята също много му харесваше. Кейт бе прелестна. Висока и изящна, елегантна и сексапилна. Излъчваше някакъв непресторен, неосъзнат блясък и изтънченост. Не го разбираше, но беше от типа жени, за които мъжете бяха готови на всичко. Притежаваше изключителна деликатност; зад чувството й за хумор се долавяше срамежливост и свян; сдържаността й бе примесена с палава закачливост. Без да се замисля, той я хвана за ръката. — Готова ли си?

Искаше й се да отиде да се изпишка, но нямаше как да му го каже. Затова само се усмихна и кимна.

— Готова съм — беше останала без дъх от притеснение и едва успя да чуе произнесените от нея самата думи.

— Тогава напред към снимачната!

Там имаше шампанско и кафе. Имаше сандвичи. Имаше списания, аспирин и всякакви други лекарства за по-леки заболявания включително и хапчета за тежък махмурлук. И няколко лица, за които Кейт никога не бе и помисляла, че може да срещне лично. Един журналист от Ню Йорк, един комедиен актьор, за когото бе слушала през целия си живот и който току-що бе долетял от Лас Вегас, за да участва в предаването, една известна певица, една актриса и един мъж, който бе прекарал четири години в Африка, за да напише книга за зебрите.

Беше чувала за всички тях, беше ги виждала по телевизията. Бяха много известни. И тогава се усмихна на себе си. Тя беше неизвестната.

Ник я представи на всички и й подаде чаша сода, за която го бе помолила. Точно в седем без петнадесет той излезе от стаята.

Изследователят на зебрите седеше далеч от нея и говореше някакви безсмислици с неговия почти неразбираем итънски акцент, а певицата я оглеждаше от горе до долу.

— Изглежда, че нашият режисьор доста си пада по тебе, скъпа? Някоя стара любов? Или настояща? Чрез него ли се вреди за шоуто?

Започна да оправя с пиличка един от аленочервените си нокти и се ухили на актрисата, която явно й беше приятелка. Беше се появило ново лице в града и това никак не им харесваше.

Кейт им се усмихна, макар че й се прииска да е умряла в този момент. Какво, по дяволите, каза? Я се разкарай! Може ли да получа един автограф? Продължи да се усмихва глупаво, а след това кръстоса крака, като се питаше дали ще забележат треперещите й колена.

И тогава комедийният актьор и журналистът й се притекоха на помощ, сякаш бяха спуснати от небето точно заради нея. Журналистът настоя, че има нужда да му помогне с пастета, а актьорът веднага я обсипа с шеги и закачки и те тримата се отделиха в единия край на стаята, докато в другия двете жени щяха да се пръснат от яд.

Но Кейт нищо не забелязваше. Беше твърде нервна и заета с разговори. Ник беше прав. Всеки един мъж в стаята беше готов да даде дясната си ръка, за да си тръгне от студиото с нея. Но Кейт бе прекалено притеснена от предстоящото шоу, за да забележи въздействието, което оказваше върху тях.

— Как се чувства човек по време на едно такова шоу?

— То е като да се хвърлиш в легло от бели ружи — актьорът я погледна с усмивка. — Защо не опиташ някой път?

Тя се засмя и отпи от питието си. О, Боже, ами ако започне да хълца! Остави чашата и стисна хартиената салфетка с влажните си ръце.

— Не се безпокой, скъпа! Ще ти хареса — актьорът тихо й го прошепна и топло се усмихна.

Беше достатъчно стар, за да й бъде баща, но тя усещаше ръката му върху коляното си. Съвсем не беше сигурна, че ще й хареса.

И тогава изведнъж дойде време за снимките. Сякаш електрически заряд премина през стаята и всички се умълчаха.

Певицата бе първа. Изпя две песни и си тръгна, след като пет минути приятелски си побъбриха с Джаспър, който беше изключително благодарен, че е намерила време за шоуто и съобщи, че тя не може да остане, защото й предстои един много специален запис.

Кейт изпита истинско облекчение, когато певицата най-после си тръгна. След нея беше журналистът и той се оказа невероятно забавен. Беше почти постоянен гост в шоуто.

След това дойде ред на актрисата.

Комедийният актьор.

А след това… О, Боже… не!

Останаха само тя и изследователят на зебрите, а мъжът със слушалките, който стоеше до вратата, вече й правеше знак, че е неин ред.

Аз? Сега? Но аз не мога. Не трябваше…

Чувстваше се като човек, попаднал във въздушната струя, създадена от свръхзвуков самолет, или пък паднал от висока скала. Беше напълно безчувствена. Не можеше да чуе какво й говорят. И което бе още по-лошо, не можеше да чуе сама себе си. Искаше й се да изпищи, докато се настаняваше срещу водещия, но не го направи. Чуваше се, че се смее, че бъбри непринудено, че си признава колко ужасно небрежно се облича, докато пише, че говори за отношението си към живота в провинцията. Джаспър каза, че е прекарал детството си в една област, която много приличала на описаната от нея околност. Поговориха за писателската работа и за дисциплинираността, която тази професия изисква, и дори за това колко забавен е животът в Лос Анджелис. Чу се да пуска шеги за жените, които бе видяла около басейна и за възрастните мъже с увиснали задници, облечени в прилепнали дънки и още по-прилепнали ризи и накичени с твърде много златни дрънкулки. Тя почти направи една твърде скандална и възмутителна алюзия, но след това сякаш се отказа от думите си, от което разговорът стана още по-смешен, защото зрителите схванаха алюзията, без дори да се налага тя да я казва. Беше неповторима. Беше Кейт.

А някъде отзад, сред осветителите, суетенето и телевизионните камери, стоеше Ник, който й показваше знака на победата и с гордост й се усмихваше.

Беше се справила.

Беше успяла.

А след това дойде ред на специалиста по зебрите, но Кейт вече се чувстваше като у дома си, смееше се и се забавляваше с шегите и с целия разговор. Журналистът и актьорът непрекъснато я подкрепяха и й подаваха подходящи реплики, а тя и Джаспър изглеждаха така, сякаш работят заедно в това шоу от години. Беше едно от тези представления, които вървят съвсем гладко от началото до края, а Кейт беше най-яркият диамант в тазвечерната огърлица.

Тя все още бе в приповдигнато настроение, когато шоуто свърши и Джаспър я целуна и по двете бузи.

— Беше чудесна, скъпа! Надявам се, че отново ще ни гостуваш.

— Благодаря. О, това беше невероятно преживяване. И беше толкова лесно.

Зачервена и останала без дъх, тя изведнъж се озова в прегръдките на комедийния актьор.

— Сега вече искаш ли да опиташ леглото от бели ружи, скъпа?

Но тя само весело се разсмя. Обичаше ги всичките. А след това се появи Ник, усмихна й се и тя почувства, че цялата омеква.

— Ти успя. Беше страхотна! — гласът му прозвуча съвсем тихо сред суматохата, изпълнила студиото.

— Забравих да кажа нещо за кучето и за времето…

Бавно му се усмихна. Сега вече изпитваше стеснение и свян. Отново беше Кейт, а не митичната госпожа Харпър.

— Тогава ще трябва да те поканим още веднъж.

— Благодаря ти за подкрепата!

Той се засмя и я прегърна през раменете. С наслада усети допира с нежната й кожа.

— Винаги си добре дошла, Кейт. Винаги. Между другото, след десетина минути трябва да тръгваме за партито. Готова ли си?

Почти бе забравила за това. Ами Стю? Не трябваше ли да се види с него?

— Стю се обади преди ти да дойдеш в студиото. Ще ни чака там. Става дума за рождения ден на Джаспър, както знаеш. Всички ще присъстват.

Пепеляшка на бала. А защо не? Изгаряше от желание да отпразнува поредната си победа.

— Звучи чудесно!

— С кафявите банани ли искаш да пътуваш или ти се ще да се измъкнем от навалицата?

Обърна се, за да подпише някакъв документ, който някой му поднесе, а след това погледна часовника си.

— Кафявите банани! — изгледа го с недоумение.

— Колата, която дойде да те вземе. Кафявата лимузина. Имаме две такива. Всички тръгват оттук с двете лимузини. Гостите на предаването и Джаспър. Но ние бихме могли да избегнем блъсканицата и да отидем с моята кола.

Пътуването с него беше по-лесно и просто, но я плашеше. Насаме с него щеше да се лиши от закрилата на групата. Но от друга страна, имаше предчувствието, че комедийният актьор отново ще намери повод да постави ръка върху коляното й. Реши, че е по-добре да тръгне с Ник.

— Мога ли да взема цветята си?

Той се усмихна. Беше си спомнила. Никой вече не го правеше. Гостите оставяха цветята в гримьорните и чистачките ги носеха по домовете си. Но Кейт си бе спомнила за цветята. Беше просто по-различна от другите.

— Разбира се, че можеш. Голяма работа, че ще разлееш малко вода из колата.

И двамата се разсмяха и тя се отправи към гримьорната. Около тях напрежението постоянно спадаше, трескавият ритъм и напрегнатото очакване, които Кейт бе усетила в началото на шоуто, бавно отшумяваха. Какъв невероятен начин на живот! Всеки ден тези хора бяха изложени на ужасен стрес и непоносимо напрежение. Но и какво удоволствие носеше този труд!

Кейт никога в живота си не се бе чувствала толкова добре. Или поне от много време насам. Страшно много време.

Тя внимателно взе вазата с малките розови рози. Още преди шоуто бе прибрала картичката в джоба си. Като сувенир от тази вечер. Вечерта на Пепеляшка.

— Благодаря ти и за цветята, Ник!

Искаше й се да го попита винаги ли е толкова внимателен и галантен, но не биваше. Щеше да бъде твърде грубо и невъзпитано.

Представлението вече бе приключило. И двамата отново се бяха превърнали в съвсем обикновени хора. Той вече не беше Режисьорът, а тя не беше Звездата. Чувстваше се малко неудобно, докато вървяха към колата му, а след това изведнъж се закова на място и подсвирна с уста. Беше нелепо да свири облечена по този начин, но не можа да се въздържи.

— Тази кола твоя ли е!

Беше дълго, ниско, тъмносиньо „Ферари“ със светлокремава кожена тапицерия.

— Признавам си. Отказах се от яденето, след като я купих.

— Е, дано поне да си струва лишенията.

Ако съдеше по начина, по който той гледаше колата, сигурно бе точно така. По някакъв си свой начин и той беше едно голямо дете. Отвори й вратата и тя бавно се намести на седалката. Дори и ароматът, който се разнасяше вътре — аромат на скъпа кожа и изискан мъжки парфюм — говореше за вкус и благополучие. Кейт се радваше, че не долавя мирис на дамски парфюм — това сигурно щеше да я притесни.

Той се включи в непрекъсващия уличен поток, а тя удобно се облегна в тъмнината и започна постепенно да се отърсва от напрежението.

— Защо така внезапно се умълча? — веднага бе забелязал промяната.

— Опитвам се да се поразтоваря.

— Недей да бързаш! Почакай да видиш партито.

— Смяташ, че ще бъде много шумно и лудешко?

— Без съмнение. Смяташ ли, че ще можеш да издържиш?

— Това е страхотен дебют за едно провинциално момиче, господин Уотърман — но тя истински се забавляваше и той го знаеше.

— Нещо ми подсказва, Кейт, че невинаги си била провинциално момиче. Всички тези неща не са съвсем нови за теб, нали?

— Напротив, всичко ми е напълно непознато. Или поне никога преди не съм била в центъра на вниманието.

— Но твои близки са били?

Тя подскочи на мястото си и той я погледна с изненада и недоумение. Какво толкова бе казал?

Но тя погледна настрана и поклати отрицателно глава.

— Не. Животът ми до този момент бе съвсем различен от цялата тая лудница и суматоха — той разбра, че почти я бе изгубил като събеседник. Отново се бе скрила, отново се бе затворила в себе си. И тогава, съвсем неочаквано, тя го погледна с топла усмивка, а очите й палаво заблестяха. — И никога преди не съм се разкарвала насам-натам във „Ферари“.

— Къде си живяла, преди да се преместиш в провинцията?

— Сан Франциско — поколеба се само за част от секундата.

— Харесваше ли града?

— Обожавах го! Не бях го посещавала от… години. Преди около месец отидох там за една вечер, а преди една седмица заведох сина си и той също се влюби в него. Страхотен град!

— Съществува ли някаква възможност да се върнеш обратно? — изглеждаше заинтригуван.

Тя сви рамене.

— Поне за момента не виждам такава.

— Много лошо. Ние имаме намерение да преместим шоуто там.

Тя го погледна с изненада.

— И да се отдалечите от Холивуд? Защо?

— На Джаспър не му харесва тук. Иска да живее на някое по-цивилизовано място. Предложихме му Ню Йорк, но той е живял там десет години и вече е уморен от този град. Иска Сан Франциско. И аз подозирам — погледна я и мрачно се захили, — че ако наистина го иска, в крайна сметка наистина ще го получи.

— А какво мислиш ти по въпроса?

— Нямам възражения, струва ми се. Тук прекарах незабравими мигове. Но всичко омръзва твърде бързо.

— Така ли? Тогава бързо да влязат непорочните девици! — тя се разсмя, а той закачливо разроши косата й.

— Непорочните девици, а? Сигурно си мислиш, че на ден през ръцете ми минават поне дванадесет такива.

— А не е ли така?

— Не, по дяволите! Вече не. Колкото и да се опитвам, не мога да се справя с повече от осем или девет дами на ден. Трябва да е от възрастта.

— Сигурно.

И двамата си играеха, изпитваха се един друг.

Кой си ти? Какво искаш? От какво имаш нужда? Закъде си тръгнал?

Но какво значение имаше всичко това?

Тя с болка осъзна, че вероятно никога повече няма да го види. Може би след още пет години, ако тя напише нова книга, която да се окаже също толкова добра, и ако той все още е режисьор на шоуто, и ако все още има шоу… Ако.

— Боиш ли се?

— А?

— Изглеждаш толкова сериозна. Помислих си, че се притесняваш за партито.

— Малко, струва ми се. Но това няма никакво значение. Аз съм неизвестна. Мога да бъда невидима и незабележима.

— Едва ли, скъпа! Не мисля, че някога би могла да останеш незабелязана. Колкото и да се опитваш.

— Глупости!

Отново се разсмяха и той отби по една обградена с палми алея в Бевърли хилс. От десет минути насам се движеха в изискания квартал, минаваха покрай огромни, невероятно скъпи на вид къщи.

— Пресвети Боже! Това къщата на Джаспър ли е?

Голяма бе почти колкото Бъкингамския дворец.

Ник отрицателно поклати глава.

— На Хили Уинтърз.

— Филмовият режисьор?

— Да, мадам. Готови ли сме?

Трима портиери в снежнобели униформи чакаха, за да се погрижат за колите, а икономът и една прислужничка посрещаха гостите на входната врата.

Кейт не можеше да реши дали да насочи погледа си към ярко осветената зала, която се виждаше при отваряне на вратата, или към непрестанния поток от ролсове и бентлита, които един след друг се нижеха по алеята. Вече й бе ясно защо Ник си беше купил „Ферари“. Той просто се движеше в един свят, който нямаше равен на себе си.

Входната врата отново се отвори и те моментално се озоваха в центъра на бляскавото празненство. Вътре имаше поне триста човека и Кейт като в просъница забеляза многобройните полилеи, свещи, пайети, изобилието от диаманти, рубини, кожи и коприна. Около нея се движеха всички звезди, които бе гледала по филмите, всички, за които бе чела или слушала.

— Тези хора наистина ли живеят по този начин? Стояха встрани от тълпата, изпълнила залата. Беше внушителна, истинска бална зала, цялата покрита с огледала, които едно по едно са били пренесени от някакво имение край Лоара.

Възможно ли бе всичко това да е истинско?

— Някои хора живеят по този начин, Кейт. Част от тях само временно, а други живеят по този начин през целия си живот. Но повечето не издържат дълго. Те натрупват цяло състояние във филмовия бизнес, но бързо го прахосват и пропиляват — погледът му се спря на групичка рок звезди в другия край на залата. Бяха облечени в плътно прилепнали към телата им атлазени костюми, а съпругата на основния вокалист носеше твърде разголена рокля с телесен цвят и дълга до земята самурена наметка с качулка. Сигурно й бе много горещо, но изглеждаше щастлива. — Хората от техния бранш идват и си отиват бързо. Но тези като Хили остават тук завинаги.

— Сигурно е много забавно!

Приличаше на малко момиченце, което наднича иззад колоните, запленено от пъстрия карнавал, организиран по случай Сирна неделя.

— Това ли е, към което се стремиш?

Но той вече знаеше, че не е.

— Не. Струва ми се, че в действителност не искам нищо повече от това, което вече имам.

Да. Приятелят, който глези детето й. Спомни си за него и внезапно изпита горчивина и завист. Тя имаше повече от всеки друг в тази стая. И много повече от него. Щастлива кучка! Късметлийка! Но тя не беше кучка. И това го притесняваше.

Харесваше я. Харесваше я дяволски много. А тя беше толкова наивна. Чудеше се какво ли ще стане, ако просто я сграбчи и започне да я целува. Вероятно ще го зашлеви през лицето. Прекрасен старомоден жест.

Засмя се при тази мисъл и остави празната си чаша на един поднос. И тогава изведнъж забеляза, че тя вече не е до него. Беше се отдалечила сред тълпата и той я видя на няколко метра от себе си, заедно с един тип, облечен в светлокафяв кадифен смокинг. Беше един от местните паразити. Нечий фризьор, нечий приятел, нечий син. Имаше твърде много нехранимайковци като него наоколо.

Ник бавно започна да си проправя път през тълпата, опитвайки се да стигне до нея. Все още не можеше да долови разговора им, на тя не изглеждаше никак щастлива.

— Харпър? О, да! Писателката, която участва в шоуто на Джаспър тази вечер. Гледахме ви.

— Много мило.

Опитваше се да се държи учтиво, но не й беше никак лесно. Тоя тип на всичкото отгоре беше и пиян. Все още не можеше да разбере как се бе озовала толкова далеч от Ник, но наоколо имаше страшно много хора, а и балната зала се оказа голямата атракция на вечерта. Съставът тъкмо започваше да свири някакво бясно рок парче.

— Как стана така, че мацка като теб се захвана да пише книга за футбола?

— А защо не?

Погледна към Ник. Безсмислено бе да се опита да се приближи към него. Но той бавно си пробиваше път и може би след около две минути щеше да е при нея.

— Знаеш ли, преди няколко години имаше един футболист със същото име като твоето. Бил Харпър. Джоу Харпър. Нещо такова. Но откачи. Опитал се да убие някого, но вместо това улучил себе си. Смахнат. Те всичките са откачалки. Убийци. Да не би да ти е роднина?

Погледна несигурно към Кейт и хлъцна. При други обстоятелства може би щеше да й се стори смешно, но в този момент внезапно разбра, че часовникът е ударил дванадесет часа^[1]. Всичко бе свършило. Беше се случило в края на краищата. Някой си беше спомнил. Някой. От мястото си Ник забеляза паниката, която се изписа на лицето й.

— Роднина ли ти е? — негодникът беше твърде настоятелен, а усмивката му беше неприятна и зла.

— Аз… какво? Не. Не, разбира се.

— Не мисля така.

Но Кейт не чу последните му думи. Тя се запромъква към Ник, който с мъка преодоля последните няколко човека, изпречили се на пътя му, и най-накрая стигна до нея. Лицето й бе разкривено от ужас и страх.

— Добре ли си? Оня тип да не те нагруби?

— Аз… не… не, не, нищо подобно — но очите й бяха пълни със сълзи и тя погледна настрана. — Съжалявам, Ник. Не се чувствам добре. Сигурно е от прекаленото вълнение. От шампанското. Аз… аз ще си повикам такси.

Стискаше чантата в ръцете си и нервно се оглеждаше наоколо, докато говореше.

— Говориш глупости, по дяволите! Сигурна ли си, че оня негодник не ти е казал нещо неприятно?

Щеше да го убие, ако само се бе осмелил да я нагруби. Какво, по дяволите, й беше направил!

— Не, наистина — Ник разбра, че тя няма да му каже истината и това още повече го вбеси. — Искам само да си ида у дома.

Проплака като уплашено дете и без да каже нито дума повече, той я прегърна здраво, изведе я във фоайето и след като взеха шала й, излязоха от къщата.

— Кейт — докато чакаха колата той настойчиво я гледаше, — моля те, кажи ми какво се случи.

— Нищо, Ник. Нищо. Наистина — без да каже нито дума той повдигна лицето й към неговото и две едри сълзи се отрониха от очите й и бавно се затъркаляха по бузите й. — Просто се уплаших. Това е всичко. Доста време вече не съм била сред… сред хора.

— Съжалявам, скъпа — притисна я към себе си и я задържа в прегръдката си. А тя стоеше неподвижна, долавяше дишането му, усещаше аромата на тялото му. Миришеше на афтършейв^[2] и на лимон и бе толкова топъл и силен! Когато колата дойде, тя бавно се отдръпна, пое дълбоко въздух и се усмихна.

— Съжалявам, че се държах като истинска глупачка.

— Не, не е така. Аз съжалявам, че позволих това да се случи. Тази нощ трябваше да бъде само твоя. Нощта на твоя успех.

— Тя беше.

Погледна го, а след това бързо се вмъкна в колата. Най-накрая го бе направила. Бе се престрашила и бе отишла на партито. Никой не беше виновен, че имаше хора, които все още си спомняха Том. Но самата мисъл за това късаше сърцето й.

Защо хората не си спомняха добрите му дни? Щастливите и успешни години? Защо си спомняха само края му?

Тя вдигна поглед и осъзна, че Ник внимателно я наблюдава. Все още не бе запалил колата. Искаше му се да я закара в дома си, но не биваше и той го знаеше.

— Искаш ли да спрем някъде и да пийнем по едно преди лягане? — но тя отрицателно поклати глава. Той предварително знаеше, че ще му откаже. А и на него не му се пиеше. Но не знаеше какво друго да й предложи. Да отидат да се поразходят? Да поплуват? Просто не знаеше как да постъпи. Искаше да й предложи нещо съвсем обикновено, съвсем човешко, нещо различно от холивудските развлечения. Имаше моменти, в които той ненавиждаше този град и това бе един от тях. — Тогава да те закарам обратно в хотела?

Тя кимна със съжаление, но на устните й се появи признателна усмивка.

— Ти беше чудесен, Ник.

Това беше краят. Искаше да се отърве от него. Прищя му се да изрита нещо. Мълча през целия път до хотела. Кейт се опасяваше, че може би е ядосан. Но не изглеждаше сърдит, беше по-скоро много тъжен. Или може би наранен.

А всъщност той се чувстваше напълно безпомощен.

— Сигурна ли си, че не мога да те убедя да хапнеш поне един сладолед?

— Нима хората тук понякога задоволяват и такива простички желания?

— Не, но ще намеря един сладолед за теб.

— Сигурна съм, че ще го направиш — каза го с много топлота и искреност, а когато спряха пред хотела, й се прииска да протегне ръка и докосне лицето му. — Боя се, че първият голям бал на Пепеляшка вече приключи. И ако бях на твое място, щях да побързам да се махна оттук преди тази разкошна кола да се е превърнала в тиква — и двамата се разсмяха, а тя се наведе и взе букета от пода на колата. — Виж, водата изобщо не се е разляла — той я погледна мълчаливо и тя отново потърси очите му. — Благодаря ти, Ник! За всичко.

Той не се помръдна и за момент тя също остана неподвижна. Колебаеше се. Толкова искаше да го докосне. Ръката му. Лицето му. Искаше да протегне ръце и да му позволи да я прегърне. Но сега всичко бе по-различно. Знаеше, че не може да го направи. А също така знаеше, че никога повече нямаше да го види отново.

— Аз трябва да ти благодаря, Кейт.

Изрече го много внимателно. Сякаш наистина искаше да каже точно това. Само че тя не разбираше защо.

— Лека нощ.

Леко и нежно докосна ръката му, а след това отвори вратата на колата и си тръгна. Портиерът затвори вратата на „Ферари“-то след нея и Ник се загледа в отдалечаващата се фигура.

Не слезе, не я извика, не се помръдна дори. Дълго стоя неподвижен, вперил поглед пред себе си. А когато я потърси по телефона на следващата сутрин, тя вече бе напуснала хотела. Използва всичките си връзки, за да установи, че си е тръгнала малко след един часа през нощта. Веднага след като я бе изпратил до хотела. Не че това имаше кой знае какво значение. Той просто искаше да знае. Оня кучи син на партито беше виновен за всичко.

По дяволите!

А той даже не знаеше адреса й.

Зачуди се дали Уейнбърг ще му го каже.