Даниел Стийл
Сезон на страстта (16)

Глава единадесета

Тя изчака в бунгалото до дванадесет и двадесет и пет като нервно потропваше с крак по дебелия бежов килим в малката всекидневна.

Навреме ли трябва да се появи? Или те може би очакваха, че тя ще позакъснее малко. Сега ли да излезе от стаята? Или след пет минути, точно в дванадесет и тридесет. Ами ако тоалетът й беше абсолютно неподходящ за случая?

Беше пробвала и трите костюма, които беше донесла, но все още не бе сигурна в избора си. Облякла бе бял ленен костюм с панталон, за който Фелиша бе настояла, че е много подходящ за Лос Анджелис и бели сандали. Не носеше никакви бижута, освен брачната си халка и часовника, който Лиша й бе подарила.

За момент го стисна в ръката си и затвори очи. Усещаше аромата на цветята, които й бяха изпратили. Огромен букет от големи яркочервени и жълти лалета и много други пролетни цветя, които тя обичаше.

Изпратен беше от шоуто на Кейс. А от хотела й бяха изпратили бутилка бордо — „Шато Марго’59“-а и изящна купа пресни плодове.

„С нашите най-искрени пожелания.“

Хареса й това, че й бяха изпратили вино, а не шампанско. То беше по-непретенциозно, по-обикновено. Тази мисъл я развесели и тя се усмихна. „Марго’59“-а беше всичко друго, но не и обикновено.

— Е, добре, това е.

Каза го на глас, изправи се с въздишка и огледа стаята. Беше ужасена. Беше точно дванадесет и тридесет. Ами ако той се окаже негодник? Ако не я хареса и отхвърли участието й в шоуто? Ами ако все пак я одобри, но се държат ужасно с нея по време на предаването?

— О, по дяволите!

Отново произнесе думите на глас, а след това се захили и излезе от стаята.

Пътят до главната сграда на хотела й се стори безкраен. Отново мина покрай басейна и тенис кортовете и силно й се прииска да е там сега. Лекият ветрец развяваше косата й, която нежно падаше край лицето й, и тя отново се зачуди дали не бе сбъркала, като беше облякла този костюм. Може би трябваше да си сложи рокля, нещо по-официално и претенциозно. Фелиша й бе изпратила и една рокля от морскосин шифон с гол гръб, но тя просто не се осмеляваше да я облече. Чувстваше се толкова разголена в нея. Просто не можеше. Може би довечера, ако реши да отиде на онова парти.

Парти… Струваше й се, че тича с всичка сила по някаква железопътна линия, а след нея с бясна скорост се движи експресен влак.

— Мадам? — вече бе там, втренчила поглед в затъмненото помещение. „Поло Лаундж“ бе потънал в полумрак и тя нищо не виждаше. Тук-там проблясваха розовите покривки, открояваше се малкият бар и няколко червени тапицирани столчета. След ярката слънчева светлина можеше само да гадае какво ставаше вътре. Но можеше да чуе гласовете на посетителите.

Стори й се, че вътре има стотици хора, които се хранеха и разговаряха, смееха се или пък питаха за телефона.

Точно пред заведението имаше цяла редица свободни телефонни кабини. Очевидно никога не се използваха. Никой от посетителите не би и помислил да излезе навън, щом можеше да поиска телефонът да му бъде донесен на масата, и щом можеше по този начин да впечатли останалите посетители… За сто хиляди? Ти си луд… Да телефонираш от масата, докато се храниш беше много по-внушително и забавно.

— Мадам? — сервитьорът отново се обърна към нея като я изгледа от горе до долу. Беше хубавичка, но не и ефектна. Той беше свикнал с бляскави и ослепителни жени, с актриси и скъпо платени call-girls^[1], които Кейт си мислеше, че различава в групата край бара.

— Имам среща с господин Уейнбърг, Стюарт Уейнбърг и…

Но той вече се усмихваше.

— Госпожа Харпър? — тя кимна с изненада. — Господата ви очакват вън на терасата.

Той внимателно се отправи натам, а Кейт го последва. Все още не бе привикнала с тъмнината и едва виждаше къде стъпва. Но не бе необходимо да вижда лицата на посетителите. Само по гласовете им личеше, че това са важни и влиятелни хора. Тук-там проблясваха дълги, руси коси, отвсякъде се чуваше потракването на гривни. Минаваха край мъже с прилепнали към телата им разкопчани ризи и тежки златни верижки по вратовете им. Но тя нямаше време да се взира в мрака.

Сервитьорът стигна бързо до задния край на залата и с почтително изражение на лицето я изведе на терасата. Чудесно бе отново да се покаже на слънчева светлина и най-после да види поне едно познато лице.

— Браво, прекрасно! Значи успя! Изглеждаш невероятно красива! — тя се изчерви, а Стю се изправи и топло я прегърна.

Вгледа се в нея с одобрение и двамата си размениха по една непринудена усмивка.

— Съжалявам, че закъснях — погледна към масата, но не посмя да спре поглед на другия мъж, а се съсредоточи върху стола, който сервитьорът бе дръпнал назад.

В следващия момент вече бе седнала, а Стю небрежно посочи с ръка мъжа, който седеше от дясната му страна.

— Не си закъсняла. И, Кейт, позволи ми да ти представя Ник Уотърман. Ник, това е Кейт.

Кейт нервно се усмихна, подаде ръка и най-сетне се осмели да вдигне поглед към лицето му. Ръката му беше голяма и силна, а блестящите му сини очи се приковаха в нейните.

— Здравей, Кейт! Нямах търпение да се запозная с теб. Стю ми даде един екземпляр от книгата. Страхотна е. Много по-добра от последната.

От очите му сякаш струеше слънчева светлина и тя усети, че започва да се отпуска.

— Чел си и първата ми книга! — той кимна и тя го погледна с изненада. — Наистина ли?

Той отново кимна и се разсмя, а после се облегна назад.

— Не си ли си помисляла някога, че някой все пак я е чел?

Изглеждаше искрено развеселен.

— Предполагам, че не… — как да му обясни, че от години не е ходила никъде и няма как да разбере дали книгите й се четат. Тили бе прочела книгата. И господин Ерхард. Но тя винаги бе смятала, че я бяха прочели, просто защото им бе подарила по един от безплатните екземпляри. Струваше й се невероятно, че е срещнала съвсем непознат човек, който също бе проявил интерес към книгите й.

— Само не казвай това по време на шоуто — Стю я погледна с усмивка и даде знак на сервитьора. — Какво ще желаеш?

— Розови скакалци — каза го съвсем тихичко и се захили.

Стю отново се разсмя, а Ник ги изгледа с невярващ поглед, докато сервитьорът бързо записваше поръчката.

— Скакалец за дамата?

— Не, не! — а след това и тя се разсмя. — Не зная. Може би чай с лед.

— Чай с лед? — Стю изглеждаше изненадан. — Не пиеш ли алкохол?

— Не и когато съм нервна. Може и да припадна от притеснение, докато свърши обядът.

Стю с усмивка погледна към Уотърман и потупа ръката на Кейт.

— Обещавам, че няма да му позволя да те тормози, преди да си си изяла десерта.

И тримата се разсмяха.

— Всъщност струва ми се, че вече съм пияна. О, щях да забравя. Цветята са прекрасни.

Обърна се към Ник Уотърман и усети, че отново се изчервява. Не бе съвсем сигурна защо, но този мъж я караше да се чувства някак си леко притеснена. Той притежаваше някакво магнетично излъчване и Кейт се улови, че изпитва желание да го докосне, да се взре в бездънните му очи и това ново усещане я плашеше до смърт. Ужасяващо бе да разбере, че след всичките тези години е срещнала мъж, който така силно я привлича, макар и само като събеседник.

А той беше толкова внушителен, присъствието му — така осезаемо! Беше невъзможно да се абстрахира от него. А и не искаше. И точно това я плашеше.

— Какво мислиш за Холивуд, Кейт?

Стандартен съвсем обикновен въпрос, но тя усети, че се изчервява под втренчения му поглед и се ядоса на себе си.

— След двата часа, които прекарах тук, вече съм напълно зашеметена. Такъв ли е в действителност Холивуд? Или този хотел е нещо като оазис на лудостта, разположен в един далеч по-рационален и благоразумен свят?

— Нищо подобно! Това тук е само началото. Когато го опознаеш, ще разбереш, че животът в Холивуд е много по-налудничав и смахнат.

— И как издържате?

— Аз съм роден тук — в гласа на Стю прозвуча гордост. — Този начин на живот е заложен в гените ми.

— Колко ужасно! И ти смяташ, че те могат да функционират нормално? — Кейт сериозно го изгледа. Ник се разсмя и тя смело се извърна и го погледна. — А ти?

— Аз съм съвсем порядъчен. От Кливлънд съм.

— О, Боже — Уейнбърг презрително изгледа чая, който сервитьорът постави пред Кейт. Тя леко се усмихна.

— Веднъж бях в Кливлънд. Много хубав град — насочи цялото си внимание към чая.

— Госпожо, неприятно ми е да ти го кажа — гласът му беше дълбок и плътен и нежно галеше слуха й, — но ти не си ходила в Кливлънд.

— Напротив, ходила съм — погледна го с усмивка, която сякаш казваше нали вече ти казах и сините му очи отново я пронизаха.

— Не, щом казваш, че градът е хубав, значи не си ходила.

— Добре де, нека да кажем, че съм се забавлявала добре.

— Това е друго нещо. Сега вече ти вярвам.

Поръчаха си огромни купи със скариди, винегрет с аспержи и вкусни, топли френски хлебчета.

— Е, Кейт, да поговорим ли малко за шоуто довечера?

Ник я погледна и й се усмихна приятелски.

— Много упорито се опитвам да не мисля за него.

— И аз така си помислих — усмивката му стана по-широка. — Няма защо да се притесняваш. Изобщо. Всичко, което се иска от теб, е да направиш това, което направи днес.

— Да си хапна добре?

Тя се захили и на него му се прииска да протегне ръка и да разроши грижливо сресаната й коса. Но не смееше да направи нищо, което би я стреснало и изненадало, защото тя щеше да избяга като подплашена сърничка. Много внимателно бе изслушал всичко, което Уейнбърг имаше да му каже за нея. Но когато тя заговори, той не забеляза и следа от плашливостта, за която Стю го беше предупредил. Всъщност, тя бе дори твърде закачлива, имаше добро чувство за хумор и това много му допадаше. Но в очите й се долавяше нещо по-различно. Те бяха наплашени, тъжни, изглеждаха много по-стари от нея самата. Където и да се е крила след смъртта на мъжа си, мястото едва ли ще е било много приятно и забавно.

Искаше му се да протегне ръце и да я вземе в прегръдките си. Но тогава всичко щеше да иде по дяволите. Уейнбърг сигурно би го убил. Усмихна се при тази мисъл и отново се съсредоточи върху разговора.

— Не, Кейт. Говоря сериозно. Всичко, което се иска от теб, е да разговаряш непринудено, да се смееш от време на време, да споделиш мнението си по дадени въпроси. Но, моля те, никакви нецензурни думички — изразително завъртя очи. На снощното шоу с оня смахнат комик, за който Джаспър толкова настояваше, трябваше да изтрият от записа две лайна и едно шибан. Имаше си достатъчно грижи и без тези езикови проблеми. — Но това, което е най-важно, е да си самата ти. Да се отпуснеш. Да слушаш внимателно. Джаспър е ненадминат майстор в занаята. Ще се почувстваш така, сякаш разговаряте у вас, в собствената ти всекидневна.

— Не мога да си представя, че бих могла да се почувствам така, особено когато всеки миг очаквам да припадна или да повърна от страх.

— Нищо подобно няма да се случи. Ще ти хареса. Ще видиш. После няма да искаш да си тръгнеш.

— Глупости.

— Кажи го още веднъж и аз сам ще те зачеркна от списъка на участниците.

— На живо ли се предава?

Изглеждаше ужасена, но той само поклати глава.

— Не. Така че, от теб се иска само да изглеждаш добре и да се забавляваш. Има ли нещо специално, за което би желала да разговаряте довечера?

Беше вече напълно сериозен и тя го хареса още повече.

Помълча известно време, а след това поклати глава.

— Помисли върху това, Кейт. За някой образ в романа, който означава много за теб. Нещо, което ще направи книгата по-истинска, по-близка до зрителите. Нещо, което ще ги накара веднага да си я купят. Може би нещо, което се е случило, докато си я писала. Всъщност, защо я написа?

— Защото исках да разкажа тази история. Предполагам, че темата ме е интересувала и вълнувала и съм решила, че си струва да я разкажа и на останалите. Но това едва ли е толкова забележително. Любовна авантюра и разпадането на един брак. Струва ми се, че в този сюжет няма нищо изключително.

— Не говори така — Уейнбърг отново изразително завъртя очи. — Прави каквото искаш, скъпа, само не ги разубеждавай да си купят книгата.

— Сериозно, Кейт! — Ник отново внимателно я погледна. Очите. Очите. Имаше нещо в очите й.

Какво, по дяволите, беше то! Страх? Не, нещо друго. Нещо по-дълбоко, по-сериозно. Отчаяно му се искаше да разбере какво я измъчва, да протегне ръка към нея. Чувствата, които изпитваше, бяха дяволски неуместни за един делови обяд и тя, сякаш усетила, че той вижда и разбира твърде много неща, бързо отмести поглед и се вторачи в ръцете си.

— Добре, тогава. Защо реши да пишеш за футбола.

Не вдигна очи.

— Смятах, че футболната тема не по-лошо от всяка друга би осигурила необходимия ми фон за развитието на действието. А и исках да заинтригувам и мъжете по някакъв начин. Мислех, че така ще постигна по-голям търговски успех.

Кой знае защо не й провървя. И когато тя вдигна очи и го погледна, веднага разбра, че той не й вярва. Нещо сякаш премина във въздуха между тях.

— Но ти влагаш твърде много чувства във футболните сцени. За мен те са дори по-вълнуващи от останалите. Ти познаваш играта, Кейт. Не просто футбола, спорта, но играта. И това много ми хареса.

— Играл ли си футбол в колежа? — Кейт имаше чувството, че вече са съвсем сами. Стю Уейнбърг разбираше, че са го забравили, но нямаше нищо против.

Ник кимна.

— През всичките години в колежа. А след това и една година като професионалист. Съсипах и двете си колена още през първия сезон и трябваше да се откажа.

— Късметлия си. Това е дяволски шибан спорт.

— Наистина ли смяташ така? Защото останах със съвсем друго впечатление от книгата.

— Не зная. Но това е един безумен начин за погубване на хора.

— Откъде знаеш всичко това, Кейт?

Отговори бързо и гладко, без изобщо да се замисля, а на лицето й играеше типична холивудска усмивка.

— От внимателните проучвания, които извърших във връзка с книгата.

— Трябва да е било забавно — той също се усмихна, но продължаваше да я наблюдава внимателно. Разбираше, че трябваше да се скрие от погледа му, но нямаше къде. А най-ужасното от всичко бе, че никак не й се искаше да се крие. Но не можеше да си позволи да се сближи с този мъж. Той знаеше твърде много за футбола. Беше опасен. Не можеше да си позволи дори да му бъде приятел. — Искаш ли довечера да разговаряте за тези проучвания и за подготвителната работа върху книгата?

Тя поклати отрицателно глава, а след това сви рамене.

— Едва ли ще е много интересно. Няколко посещения на футболни мачове, няколко разговора, няколко интервюта, малко книги и списания. Това наистина не е най-същественото около книгата.

— Може би си права — не искаше да настоява. — Ами тогава нещо за теб. Омъжена ли си?

Погледна към тънката златна халка, която тя носеше на лявата си ръка, и си спомни, че Уейнбърг му бе казал, че е вдовица. Не искаше обаче тя да си помисли, че знае всичко за нея. А и доколкото разбираше, очевидно бе, че не знае достатъчно.

— Не. Вдовица съм. Но за Бога, не споменавайте това довечера. Звучи толкова мелодраматично.

— Уместна забележка. Имаш ли деца?

Лицето й светна при мисълта за сина й и тя кимна, но твърде колебливо.

— Да. Едно. Но не искам да разговаряме и за него.

— Защо? — Ник изглеждаше изненадан. По дяволите, ако аз имах дете, нямаше да говоря за нищо друго.

Може би тя в края на краищата щеше да се окаже някоя зла и капризна жена, но това му се струваше малко вероятно.

— Доколкото разбирам ти нямаш деца?

— Брилянтно умозаключение, мадам — погледна я и вдигна чашата си, в която имаше малко Bloody Mary^[2]. — Аз съм абсолютно чист и непорочен. Никакви деца, никаква жена, нищо.

— Така ли?

Беше изненадана. Как може мъж като него да е все още напълно свободен? Хомосексуалист? Едва ли. Може би многобройните старлетки в Холивуд изцяло изпълваха времето му.

Това сякаш бе единственият възможен отговор.

— Предполагам, че това е съвсем нормално по тези места — каза тя. — Тук има такъв богат избор — с палава усмивка огледа терасата, а той отметна назад глава и се разсмя.

— Е, този път вече ме хвана.

Уейнбърг им се усмихна и доволен се облегна назад. Тя се справяше чудесно. Неговото присъствие бе напълно излишно.

— И така, защо не искаш да говориш за детето си? Между другото, момче ли е или момиче?

— Момче. На шест години. И е страхотен. Истински малък каубой — изглеждаше така, сякаш споделяше с него най-съкровената си тайна и Ник отново се усмихна. А след това лицето й стана напълно сериозно. — Просто не искам да го въвличам в моите неща. Той води спокоен и съвсем обикновен живот в провинцията. И искам да си остане така. Просто в случай, че… в случай, че…

— В случай, че майка му стане знаменитост, а? — Ник изглеждаше развеселен. — Какво мисли той за всичко това?

— Не е много доволен. Почти не разговаряше с мен, когато тръгнах насам. Той е… не е свикнал да отсъствам от къщи. Аз… той беше много ядосан — погледна го с широка усмивка.

— Когато се върнеш, ще трябва да му занесеш нещо, което той наистина иска.

— Да. Себе си.

— И ужасно го глезиш, нали?

— Не. Но има един човек, който го глези — значи приятел. Това било. Имаше си някого. По дяволите! Но лицето му остана напълно спокойно и безизразно.

— Така. Хайде да видим тогава за какво все пак ще разговаряш с бедния Джаспър довечера. Не искаш да говориш нито за футбол, нито за проучванията ти относно книгата, нито за сина си. Имаш ли куче?

Хилеше се насреща й, но Стю направи изразителна гримаса и се включи в разговора.

— Не биваше да казваш това. Всичко провали.

— Тя има куче?

— Имам един Бърт — каза го съвсем сериозно. — Но Бърт не е просто куче, той е личност. Целият е черно-бял и има дълги уши. И очарователно личице.

— От това излиза, че е кокер шпаньол, нали?

— Разбира се, че не е — изглеждаше обидена. — Ловджийска хрътка.

— Страхотно. Няма да забравя да кажа на Джаспър. Добре, хайде бъди сериозна! За какво искаш да разговаряш довечера? Женитба? Какво ще кажеш за това. Какво например е мнението ти за женитбата?

— Чудесно. Това е добре.

Защо тогава не се бе омъжила за приятеля, който глези детето й? Все още ли е влюбена в мъртвия си съпруг? Още не бе разбрал това. Но скоро щеше да го направи.

— А съвместният живот? Без брак. Какво мислиш за това?

— Става — усмихна се и довърши чая си.

— Политика?

— Не се интересувам от политика. И, господин Уотърман — погледна го закачливо, — трябва да ви кажа, че съм ужасно скучен човек. Пиша книги. Обичам детето си.

— И кучето. Недей забравя кучето.

— А какво ще кажеш за преподавателската ти работа? — Стю отново се намеси, този път напълно сериозно. — Нали преподаваш на умствено изостанали деца, или нещо подобно — няколко пъти, когато тя беше на посещение при Том, той бе разговарял с Тили по телефона.

— Обещах в училището, че няма да спомена нищо за това.

Една лъжа, с която отдавна бе свикнала. Ник Уотърман се облегна назад и я погледна с усмивка.

— Измислих! Времето! Можеш да разговаряш с Джаспър за времето!

Дразнеше я, но Кейт изведнъж клюмна и отчаяно го погледна.

— Толкова ли е лошо, наистина? Исусе! Съжалявам.

Ръката му веднага хвана нейната, лицето му омекна и в очите му се появи нещо, което много приличаше на любов. Тя се стресна. Всичко стана толкова бързо.

— Само те дразня. Всичко ще бъде чудесно. Ние никога не знаем как точно ще потръгне шоуто. Може ненадейно да изникне някаква тема на разговор, която силно да те заинтригува. Може изведнъж да се окажеш гвоздея на цялото шоу. Но каквото и да се случи, ти си достатъчно интелигентна, достатъчно умна и забавна, за да поддържаш разговора колкото си искаш. Просто се отпусни. А аз ще съм съвсем наблизо, ще ти махам с ръка, ще се усмихвам и ще правя ужасно смешни физиономии, за да те забавлявам през цялото време.

— Никога няма да се справя — тя почти изплака при мисълта за шоуто.

— По-добре е да го направиш, скъпа. Иначе ще си имаш неприятности с мен.

Уейнбърг отново се намеси в разговора и всички се разсмяха. Но Кейт трябваше да си признае, че вече се чувства значително по-добре. Щеше да има поне един приятел по време на предаването.

Ник Уотърман вече беше приятел.

— Какво ще правиш следобед? — Ник гледаше часовника си докато задаваше въпроса. Вече беше три и десет, а той имаше доста работа в студиото.

— Мислех да поплувам и да почина малко. Трябва да съм при вас в седем без петнадесет, нали?

— По-добре ела в шест и петнадесет или в шест и тридесет. Снимките започват в седем. Ще можеш да пооправиш грима си, да поговориш с другите гости в снимачната и просто да свикнеш с обстановката. О, и преди да съм забравил, не бива да си облечена в бяло. Не изглежда добре пред камерите.

— Така ли? — изглеждаше ужасена. — Ами нещо близо до бялото?

Той отрицателно поклати глава.

— О, Боже!

— Само такива цветове ли носиш?

Каза го като съпруг, който наднича над рамото на жена си, докато тя се облича, и Кейт се почувства неловко от тази интимност.

— Смятах да облека светлокремав костюм и блуза с цвят на праскова.

— Звучи страхотно. Ще трябва някой ден да те поканя на вечеря, просто за да те видя в този тоалет. Но не и на шоуто, Кейт — погледна я със съчувствие, но тя изглеждаше истински разстроена. Трябваше да послуша Фелиша и да си купи още няколко рокли от магазина, но бе толкова сигурна, че костюмът е подходящ… Единственото друго нещо, което би могла да облече, беше онази разголена, морскосиня рокля от шифон. А тя не искаше да се появи толкова разголена по националната телевизия. Господи, хората щяха да я помислят за проститутка!

— Имаш ли нещо друго? Винаги можеш да отидеш да си купиш нов тоалет, нали знаеш?

— Май ще трябва да направя точно това. Донесох си и една друга рокля, но тя е прекалено разголена.

Уейнбърг наостри уши, а Уотърман бързо го погледна. И двамата се опасяваха, че тя ще облече нещо твърде сериозно и консервативно.

— Каква точно? — попита Уотърман.

— Морскосиня рокля с гол гръб. Но в нея ще приличам на уличница!

Уейнбърг се закашля, а Уотърман се захили.

— Повярвай ми, Кейт, ти просто не знаеш какво да направиш, за да изглеждаш като уличница.

— Това комплимент ли е?

Имаше усещането, че не е, но Ник се огледа наоколо и цялото му същество изразяваше непоносима досада при вида на натруфените, шикозни жени по съседните маси.

— В този град, Кейт, това е комплимент. Роклята секси ли е?

— Нещо такова. Не е просто елегантна.

— Ефектна?

Тя отново кимна сякаш се извиняваше за нещо, а той доволно се усмихна.

— Облечи я.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

Двамата мъже си размениха по една усмивка и Ник Уотърман подписа чека.