Даниел Стийл
Сезон на страстта (15)

Глава десета

Колата намали и бавно спря пред покрития вход на хотела. Портиерът и трима носачи незабавно се приближиха.

Трима? За едно комби? Кейт нервно се огледа. Беше взела със себе си само една много малка чанта. Неловко се усмихна на един от носачите, но той остана напълно сериозен и невъзмутим. Без да каже нито дума, седна зад волана на колата й, а другият грабна чантата й. Третият изчезна някъде. Портиерът стоеше край тях, внушителен и представителен, и безучастно наблюдаваше яркочервения „Ролс Ройс“ и черния „Ягуар“, които спряха наблизо. Същинска армия от носачи се упътиха към тях.

А междувременно навсякъде кипеше трескава дейност. Подтичваха носачи, нарамили куфари, стикове за голф и цели камари кожени палта; непрекъснато пристигаха и заминаваха най-различни коли, а ръцете на портиера бяха постоянно заети с бакшишите, които получаваше.

Докато ровеше в чантата си, Кейт бързо погледна към мъжа, който беше най-близо до нея и с изумление видя десетдоларовата банкнота, която бързо смени притежателя си. Десет долара! О, Боже, дано да не го беше казала на глас!

Бързо погледна и наляво и видя, че другият бакшиш беше само пет долара. Но това беше пълно безумие! Бяха изминали десет години откакто за последен път бе отсядала в хотел с Том. Но пет и десетдоларови бакшиши за портиера? Порядките не биха могли да се променят чак толкова много само за няколко години. Но това тук беше Холивуд! Човек можеше да се ориентира дори само по дрехите на хората наоколо.

Гостите, които слизаха от колите си, бяха облечени в сини дънки, които стояха като излети по тях. Още по-плътно прилепналите им ризи бяха разкопчани до кръста. Огромни количества златни украшения блестяха по ръцете и гърдите им. Млади старлетки^[1] и мъже на средна възраст сякаш плуваха, обвити в изящните си копринени костюми в ярки и крещящи цветове. Само тук-там се забелязваха посетители в тъмни костюми, но всичките забързани се вмъкваха в хотела, за да излязат малко по-късно задължително претърпели метаморфоза и нахлузили неизбежните дънки.

— Имате ли резервация, мадам?

— А?

Кейт се стресна от въпроса на носача. Разбра, че изглежда съвсем не на място сред тая пъстра тълпа. Беше облякла обикновена бяла памучна рокля — един от няколкото нови тоалета, които Фелиша й бе изпратила от магазина. Роклята беше с остро деколте, което в първия момент й се бе сторило твърде дълбоко, но сега разбра, че е прекалено консервативно според тукашните стандарти. На краката си беше сложила елегантни бели сандали, а косата й бе прибрана и вдигната нагоре. Беше загоряла и отпочинала и изглеждаше така, сякаш бе тръгнала да обядва край тенис кортовете на „Палм Сприйнгс“, а не да се състезава със секссимволите на Холивуд.

Тази мисъл я развесели и тя се усмихна на себе си, след което отново си спомни за носача, който търпеливо чакаше наблизо.

— Съжалявам. О, да, имам резервация.

Той бързо влезе вътре и тя го последва по покрития пасаж към хотела. От двете му страни се издигаха многобройни колони, а между тях растяха най-различни екзотични растения, посадени още през тридесетте години, когато жените посещаваха хотела загърнати в хермелин и накичени с диаманти, а не облечени в дънки и палта от норки.

Кейт изведнъж се озова върху огромен зелен килим, който остро контрастираше с розовата фасада на сградата. И тук бе пълно с народ. Край нея се блъскаха хора, които чакаха някого, или пък очакваха някой да ги потърси, разговаряха или с пренебрежение отминаваха, опитваха се да съсипят нечия кариера, а понякога и своята собствена. Човек веднага разбираше, че центърът на филмовия бизнес е съвсем наблизо; усещаше пулса му, цялата сграда сякаш се тресеше от стаеното в нея напрежение и амбиции.

— Да? — мъжът на рецепцията вдигна очи и й се усмихна.

Освен него имаше още шест дежурни администратори.

— Аз съм госпожа Харпър. Вярвам, че…

— Но разбира се — прекъсна я по средата на изречението, усмихна се отново и изчезна някъде.

Но, разбира се! Откъде знаеше коя е тя? Администраторът се появи отново, махна с ръка на носача и му подаде един ключ.

— Надявам се, че често ще ви виждаме тук.

— Така ли! — Кейт се почувства като дете, попаднало в някакъв приказен свят. Кои бяха те? Коя беше тя? И къде беше Лудия шапкар^[2]? Сигурна бе, че мястото му е точно тук.

Но тя вече вървеше след носача по един широк коридор, от двете страни, на който имаше малки магазинчета. Нефрити, смарагди, диаманти, везани халати, атлазени нощници, малка наметка от бяла норка, куфари на „Вютон“, кожени чанти, куфарчета от гущерова кожа.

Искаше й се да поспре и да поразгледа, но се чувстваше длъжна да продължи, да изглежда безразлична към всичко това. Да се държи като напълно пораснала. А освен всичко останало, изпитваше и непреодолимо желание да дръпне някого за ръката и да му прошепне: Виж… ей там!… И там!

Вече бе забелязала три лица на познати филмови звезди. Дори и тя знаеше кои са те. И докато вървеше напред, зазяпана в тях, тя едва не се сблъска с една друга позната физиономия — този път от телевизионния екран. Беше фантастично! Тя вървеше след носача и се усмихваше на себе си като внезапно се запита дали и Том, който живееше сред звезди и популярни личности, се бе чувствал по същия начин. Не, едва ли. Това, което наблюдаваше около себе си, бе просто невероятно. Единствено по рода си и неповторимо.

Минаха край плувен басейн с наредени край него масички, обслужвани от сервитьори в синьо-бели сака. Покрай водата се разхождаха жени по бански с тъмнокафяв загар и безупречни прически, които бяха недокоснати от водата. Кейт очарована се загледа в тях, но носачът продължи пътя си напред и Кейт изведнъж се озова пред една малка, чудесно поддържана виличка. За момент тя й напомни за „Мед“ и едва потисна силното си желание да се изсмее на глас.

Но не можеше да го направи, не можеше да си го позволи. Не и с този носач край нея, който стоеше и чакаше.

Какво? Бакшиш от петдесет долара? Ами, разбира се! Щом портиерът печелеше по десет долара само за едно отваряне на вратата на колата, този сигурно очаква петдесет или сто заради това, че я преведе през всичките тези огромни зали и екзотични места. Той отвори вратата на бунгалото, както самият той го нарече, а тя му подаде една петдоларова банкнота и влезе вътре. Вратата внимателно се затвори след нея и тя се огледа наоколо.

Наистина беше много красиво. Пъстра дамаска от цветя, шезлонги, които сякаш я канеха да се отпусне в тях, облечена в някоя от атлазените нощници, които беше видяла в магазинчетата. И задължително с дълго цигаре в ръка.

В бунгалото имаше будоар, целият покрит с огледала, и тоалетна масичка, отрупана с безброй кремове и гримове. Баня, облицована с розов мрамор и специално осветена вана в нишата. Кейт отново се усмихваше на себе си. И когато телефонът иззвъня, тя подскочи от изненада. Огледа се и го видя върху нощното шкафче край огромното двойно легло. После забеляза още един телефонен апарат в малката всекидневна.

А освен това бунгалото имаше и един заден вход. Два входа? Защо? За да може човек бързо и незабелязано да се измъкне? Разсмя се и вдигна телефонната слушалка.

— Ало?

— Добре дошла в Холивуд, Кейт. Как се чувстваш?

Беше Стю. Както винаги, гласът му звучеше спокойно и невъзмутимо, но тя долавяше напиращия между думите смях.

— Току-що пристигнах. Това място е изумително.

— Нали? — той също се разсмя. Изпитваше безкрайно облекчение, че не се бе паникьосала от обстановката. Беше се притеснил малко, когато решиха да й направят резервация за хотел „Бевърли хилс“. За един новопокръстен като нея този хотел беше прекалено екстравагантен. — Как е бунгалото ти?

— Струва ми се, че в тази обстановка съм длъжна да се облека като Джийн Харлоу. Поне — този път той се разсмя от сърце. Кетрин Хепбърн може би. Но Харлоу? Отново се изхили.

— Журналистите от шоуто на Кейс ще останат дяволски изненадани. Те очакват нещо друго.

— Така ли? И какво е то? — отново говореше нервно и притеснено.

— Теб. Такава, каквато си.

— Това е добре, Стю. Защото това е всичко, което имам. О, Боже, би било чудесно да поплувам преди обяд, но доколкото разбирам, тук никой не плува.

— Разбира се, че плуват. Защо реши така?

— Заради прическите им — каза го като палаво дете и отново си представи жените, които се разхождаха край басейна.

Стю отново се разсмя.

— Скъпа, иска ми се да бях дошъл да те посрещна.

— На мен също. Имаш ли представа какви бакшиши дават тук? — и двамата избухнаха в смях. — Защо го правят?

— За да ги запомнят.

— И помнят ли ги? — Кейт беше очарована.

— Да, но не поради тази причина. Запомнят се тези, които вече са си извоювали някакво име и известност. А ако не са, никой не си спомня за тях, независимо колко големи бакшиши дават. Между другото, ясно ли ти е, че всички твои предпочитания и капризи се записват в една малка картотека на рецепцията и когато пристигнеш тук следващия път, ще ти бъде осигурено всичко, което пожелаеш, без дори да се налага да ги молиш за това.

— Какво, по дяволите, означава това!

Внезапно се почувства притеснена. Сякаш цялата управа на хотела я наблюдаваше през стените на бунгалото.

— Искам да кажа, че ако се появиш тука с кучето си, което яде само розови скакалци и пие лимонада, следващия път, в който отново посетиш хотела, в стаята ти ще те чака цяла чиния скакалци и лимонада за него. Или специални кърпи за теб, или пък много сухо мартини, атлазени чаршафи, девет възглавници, струпани върху леглото, само френски джин или английски скоч, или… само кажи какво искаш и веднага го получаваш.

— Пресвети Боже! И хората, които отсядат тук, наистина ли търпят всичко това?

— Те не го търпят. Очакват го. Това е част от славата. Това означава да си звезда.

— Което аз не съм.

Каза го с облекчение и той отново се усмихна.

— Не. Ти си точно това.

— Означава ли това, че трябва да си поръчам розови скакалци и лимонада?

— Каквото си пожелаеш, принцесо! Палатът е твой.

Остра болка прониза сърцето й. Принцеса. Том винаги я бе наричал така. Когато отново заговори, в очите й се бе настанила силна мъка и печал, която Стю нямаше как да види.

— Чувствам се повече като кралица за един ден.

— Просто се отпусни и се забавлявай. Между другото, ще се срещнем с Ник Уотърман в „Поло Лаундж“ в дванадесет и тридесет. Това е в твоя хотел.

— Кой е Ник Уотърман?

— Режисьорът на шоуто на Кейс. Самият той, скъпа моя. Никакви асистенти и помощници. Режисьорът иска да се срещне с теб и да ти разкаже накратко за шоуто.

— Страшно ли ще бъде?

Говореше като дете, което с ужас очаква първото си посещение при зъболекаря, и той се усмихна. Много му се искаше да я накара да се отпусне и да се забавлява. Но след време и това щеше да стане.

— Не, няма. А довечера след шоуто ще има парти. Искат и ти да присъстваш.

— Трябва ли?

— Защо просто не изчакаме с това и да видим как ще се чувстваш след шоуто?

— Добре. Между другото, как трябва да се облека за обяда в „Поло Лаундж“! Всички наоколо са облечени в дънки и облекла от норки.

— Сутринта?

— Е, облечени са с дънки, но носят със себе си и скъпите си кожи.

— И ти ли беше облечена така? — по гласа му личеше, че искрено се забавлява.

— Не, аз бях облякла бяла памучна рокля.

— Звучи чудесно. За обяд можеш да облечеш нещо по-официално. Но ти сама трябва да решиш. Облечи нещо, в което ще се чувстваш удобно, ще бъдеш самата ти. Уотърман е приятен и сговорчив.

— Познаваш ли го?

— Играли сме тенис заедно няколко пъти. Много е забавен. Просто се отпусни и ми се довери.

Усещаше по гласа й, че отново я обхваща нервно напрежение.

— Добре. Мисля, че ще отида да си поръчам розови скакалци и лимонада и да си почина край басейна.

— Чудесно.

След миг прекратиха разговора. Той беше доволен, че тя говореше сравнително спокойно.

Шоуто на Кейс беше важно, много по-важно, отколкото Кейт можеше да си представи. Тя щеше да се изправи пред цялата американска публика и зрителите щяха да определят отношението си към нея — или щяха да я харесат или щяха да я пренебрегнат.

А можеха да решат, че тя изобщо не заслужава вниманието им. Но ако сметнеха, че тя е личност, която заслужава любовта им, ако тя успееше да ги накара да се смеят или да плачат заедно с нея, да разберат, че и тя е човешко същество като тях, тогава всичките й книги щяха да се продадат с небивал успех.

Кейт имаше талант наистина, но само той не стигаше. Те трябваше да я обичат. И Стю Уейнбърг знаеше, че ако тя се отпусне, зрителите веднага щяха да я харесат. Голямото ако. Беше поел голям риск с този Уотърман. Може би бе извършил истинска лудост, доверявайки му се. Но кой знае защо Стю изпитваше инстинктивно доверие към този човек и се надяваше да не е сгрешил в преценката си.

Рядко допускаше грешки в това отношение. Бяха играли тенис предишната вечер, а след това бяха пийнали по няколко питиета. Беше казал на Уотърман, че Кейт е нещо като отшелница, красива наистина, но саможива и затворена в себе си. Стю подозираше, че тя е станала такава след смъртта на съпруга си. И сега беше много важно да не допусне някой да я нарани или изплаши, защото тя веднага щеше да се затвори в черупката си. На Стю никак не му се искаше Джаспър Кейс да си играе с нея по време на шоуто или пък да я постави редом с някоя холивудска кучка. Участието й в шоуто трябваше или да бъде подготвено много внимателно, или просто трябваше да се откажат от него. Кариерата й зависеше от него.

Уотърман бе обещал, че той ще се погрижи за всичко. Дори се бе съгласил да присъства на обяда лично. Жената, която обикновено се занимаваше с тези неща, просто нямаше да свърши работа в случая. Беше променил и сценария на шоуто. Отпадна участието на една голяма филмова звезда, а това щеше да е от огромно значение за спокойствието и самочувствието на Кейт.

Стю само се молеше всичко да мине гладко. И много разчиташе на Уотърман. Предстоеше им твърде интересен обяд с Кейт, която бавно и предпазливо се връщаше към истинския живот.