Даниел Стийл
Сезон на страстта (14)

Глава девета

— Добре. А сега затвори очи, скъпи — Тайг седеше съвсем неподвижен на седалката до нея и послушно затвори очи. Тя беше разпознала последния завой по пътя, зад който се откриваше панорама към града. Чудеше се какво ли ще си помисли той. Никога не бе виждал подобно нещо. Плавно взе завоя и се усмихна на открилата се гледка. — Сега вече можеш да отвориш очите си.

Направи го мълчаливо, огледа всичко, но не пророни нито дума. Кейт беше изненадана.

— Е? Какво мислиш?

— Какво е това?

— Сан Франциско, глупчо! Това са всичките високи сгради в града.

Тайг никога не бе виждал сгради на повече от четири етажа. С изумление осъзна този факт. На неговата възраст тя вече бе ходила в Ню Йорк, изкачвала се бе на върха на Емпайър Стейт Билдинг^[1].

— Мислех си, че в града има хълмове.

Беше разочарован. И малко уплашен.

— Има, но не можеш да ги видиш оттук.

— О!

Просто не знаеше какво да му каже. Той седеше неподвижен, загледан пред себе си. Искаше да се върне у дома. А тя така се надяваше той да заобича Сан Франциско!

Двете с Фелиша бяха планирали всичко. Щяха да останат в града една седмица. Цяла седмица. Кеят на рибарите, тролеите, плажът, зоологическата градина, разходка с ферибота, разходка с велосипед из Ейнджъл Айлънд — бяха помислили за всичко. Фелиша дори бе взела графика за снимки на местните телевизионни предавания, за да може той да наблюдава снимането на някой интересен сериал. И един от тях разбира се, щеше да се снима на Дивисадеро.

— Искаш ли да видиш най-криволичещата улица на света?

— Разбира се.

Здраво стискаше Уили и Кейт беше готова да му се разкрещи. Намираше се в Сан Франциско. Всичко беше толкова вълнуващо. Това бе първото му истинско пътешествие. Защо не беше щастлив? Защо не изпитваше вълнение като нея?

А след това се почувства подла и се засрами от мислите си. Зави надясно по „Франклин стрийт“ и спря.

— Това ли е? Това ли е къщата на леля Лиша?

С неприкрит ужас изгледа порутения хотел, пред който бяха спрели, и Кейт се разсмя. Пътуването бе твърде дълго и тя изведнъж разбра колко напрегната е била през цялото време в очакване на реакцията му.

— Не. А аз те обичам, глупаво детенце! Ела тук и дай да те прегърна.

Мъничкото му, осеяно с лунички личице се отпусна, той се усмихна и протегна ръчички. Тя ги прегърна и двамата — момчето и мечето му. Тили щеше да се грижи за Бърт по време на отсъствието им.

— Тайг Харпър, обещах ти, че тук ще се забавляваш чудесно. Нали? Ще ми се довериш ли мъничко поне?

Той кимна, а тя погледна надолу и целуна върха на главата му.

— Той е толкова голям… — в гласа му се долавяше истинско страхопочитание. — И толкова… — огледа мрачния квартал, в който тя временно бе спряла. Лицето му изразяваше истинско разочарование.

— Да. Голям. По-голям от този, с който сме свикнали. Но ти нали си виждал улица „Е“ в нашия град?

Той мрачно кимна. Улица „Е“ беше ужасна. Минаваше край старата железопътна линия, близо до сметището. Пълна беше с пияници и стари изоставени коли. Миришеше лошо и веднъж озовал се там, човек бързаше да се измъкне час по-скоро и никога повече да не се връща.

Той бе ходил на улица „Е“. Погледна към майка си с големите си очи.

— Е, тази част, в която се намираме сега, е точно като улица „Е“. Но в този град има много красиви места. И ние ще ги разгледаме всичките. Договаряме ли се така? — с усмивка му подаде ръка, той я пое и силно я раздруса. — Готов ли си!

— Готов съм!

Отново се загледа пред себе си, но вече не стискаше Уили толкова силно и Кейт се усмихна на себе си, палейки колата.

— Гладен ли си? — знаеше, че не са далече от „Хипо“ на Ван Нес, но той отрицателно поклати глава. — А сладолед? — обърна глава, в очите му проблясваха весели пламъчета. Кимна леко. — Е, тогава ще ядем сладолед.

Нещата се нареждаха чудесно. Щяха да спрат в „Свенсън“ на „Хайд стрийт“ на път за апартамента на Лиша. Тя ги чакаше вкъщи и беше по-нетърпелива и от Кейт.

Кейт паркира пред „Свенсън“ и докато се измъкваха от колата и се опитваха да раздвижат краката си, надолу по хълма с дрънчене се зададоха два трамвая.

— Виж — Тайг започна да подскача и да ръкомаха. — Виж, мамо! Това е…

Трудно му беше да повярва на очите си и майка му радостно се усмихна. В края на краищата всичко щеше да бъде наред.

А сладоледът беше страхотен — с банани и шоколад. Когато излязоха от магазина, нослето и брадичката му целите бяха омазнени с шоколад. В това време още един трамвай се спусна надолу по хълма и Кейт едва успя да го накара да влезе отново в колата.

— По-късно ще се повозим и на трамвай.

Но най-напред тя имаше нещо друго наум. Само двамата. По най-стръмния хълм. По най-криволичещата улица. Бяха вече съвсем близо.

Най-стръмният хълм не го впечатли особено, но най-криволичещата улица го очарова. Не можеше да откъсне поглед от тясната, криволичеща, застлана с плочи улица, от цветните лехи около нея, от малките, боядисани в пастелни тонове викториански къщички. Беше толкова запленен от тази красота, че почти забрави сладоледа, който отдавна вече капеше върху мечето му.

В един момент усмихнат си близна малко шоколад, който се бе събрал върху ухото на Уили. Отново беше щастлив.

— Какво е онова? — облегна се назад и посочи към „Койт Тауър“ на „Телеграф хил“.

— Това е мемориал, издигнат в чест на пожарната охрана на града. Нарича се „Койт Тауър“ и е съвсем близо до леля Лиша.

— Може ли да го разгледаме?

— Разбира се, но нека първо да видим какво е запланувала леля Лиша.

Тук е страхотно! Целият им престой в града беше страхотен. Ходиха навсякъде. Видяха всичко. Вечеряха в „Хипо“, ходиха на пикник на „Стинсън Бийн“, посетиха музея на восъчните фигури и кея на рибарите, десет или петнадесет пъти се возиха на трамваите, разгледаха аквариума, планетариума, китайския град и японската градина в парка. Беше наистина неповторимо преживяване и в края на седмицата Тайг познаваше Сан Франциско по-добре от повечето деца, които живеят в града от години.

— Е, шампионе? Какво ще кажеш! Защо да не оставиш майка си и да дойдеш да живееш тук с мен?

Бяха се излегнали върху безупречно чистия, снежнобял килим във всекидневната на Фелиша и ядяха пуканки. За пръв път през тази седмица бяха прекалено уморени, за да излязат на разходка. Фелиша се бе съгласила да си поръчат пица. Цялата седмица бе изцяло посветена на Тайг и двете жени бяха изтощени. Спогледаха се над главата му и се усмихнаха една на друга.

— Знаеш ли, лельо Лиша — Тайг замислено гледаше към „Бей Бридж“, — когато порасна, може да дойда тук, за да карам един от онези трамваи.

— Страхотна идея, шампионе.

— А ако за Коледа вземеш, че му купиш един истински трамвай, Лиша, ще те убия!

Кейт се изсмя и изсипа в устата си цяла шепа пуканки.

— Кога смятате да си тръгвате, приятелчета?

Кейт сви рамене и погледна към Тайг.

— Не зная. Ще видим — напоследък напълно бе пренебрегнала Том, а и освен това вече имаше няколко идеи за нова книга. — Наистина трябва да свърша някои важни неща у дома. А и Тайг е включен в една група деца, които всеки ден до края на ваканцията ще ходят в ранчото на Адамс, за да яздят.

— А книгата? — Фелиша не можеше да не спомене за това. Кейт се опитваше да не мисли за книгата, която щеше да излезе само след няколко дни.

— Това вече си е техен проблем. Аз я написах. А те трябва да я продават.

— Много е просто, нали? — Фелиша повдигна едната си вежда и решително погледна Кейт. — Значи ти я написа и толкова. Никога ли не ти е хрумвало, че те ще се нуждаят от помощта ти, за да я продадат?

— Да не би да искаш да тръгна от врата на врата?

Кейт се изхили и се излетна още по-удобно на пода.

— Много добре знаеш какво очакват от теб — Фелиша нямаше никакво намерение да се откаже. Седмици наред вече чакаше удобен случай да повдигне този въпрос.

— Откъде мога да знам какво точно искат? Пък и не това е най-важното…

— О, така ли! И кое е важното в такъв случай? Това, което ти искаш?

— Може би. Не виждам защо трябва да правя нещо, което би ми причинило ред неудобства.

— Не ставай магаре, Кейт! — Тайг се изправи и пусна телевизора. Беше отегчен. Взе купата с пуканки със себе си и Кейт, лишена от прикритието си, най-сетне вдигна очи и погледна Фелиша. След това бързо ги отмести и се загледа в разкриващата се през прозореца панорама. — Истинска лудост е да се откажеш от рекламната кампания на книгата. Това е твоят голям шанс. Ти успя с тази книга. И ако сега поработиш за популяризирането й, следващата ти книга ще бъде още по-голям успех. И тогава ще се утвърдиш като водеща фигура в света на преуспяващия литературен елит. Но това е повратният момент, детенце! И ако пропилееш този шанс, едва ли ще ти се удаде втора такава възможност. Не можеш да пренебрегнеш всичко това.

— Откъде си сигурна, че те искат точно това? Книгата е достатъчно добра, за да се продава и без всичкия този шум.

— Ти си луда! Опитваш се насила да провалиш кариерата си. Не по-зле от мен разбираш, че рекламата е необходима, че твоето участие в нея е от изключителна важност. И ти можеш да го направиш, по дяволите! Притежаваш всички необходими качества. Всички. Изключителен външен вид, ум и талант.

— Но нямам достатъчно смелост и кураж.

— Глупости! От толкова време се опитваш да си внушиш, че си страхлива и нерешителна, че вече започна сама да си вярваш. И ти го съзнаваш, нали? Погледни само какво направи през последния месец! Два пъти вече идваш в Сан Франциско. Ти вече не си отшелник, Кейт, и го знаеш. И доколкото те познавам, мисля, че вече не искаш да бъдеш.

— Но това е по-различно, Лиша. Моите пътувания са съвсем анонимни. Не се показвам по телевизията, не участвам в срещи, които биха могли да разбият живота ми. Моят и на Тайг — каза го съвсем тихо, за да не я чуе синът й, но той бе изцяло погълнат от програмата, която гледаше по телевизията. — Не мога да поема този риск, Лиша…

— Много е трудно да се спори с теб, по дяволите! Защото ако все пак се съгласиш да участваш в рекламата и нещо се случи, аз никога няма да си го простя.

— Нито пък аз. И точно затова не искам да се включа във всичко това.

— Но помисли си само колко забавно и приятно ще бъде!

— Така ли мислиш? Аз не съм толкова сигурна. На Том не му беше никак забавно.

— Напротив, популярността му харесваше.

— Не съвсем.

— Е, може би на теб не ти е харесвала. Но за него това беше важно. Всички хора по света се стремят именно към това — слава и известност.

— Аз съм по-щастлива без тях.

— Но и много по-самотна.

— Лиша, скъпа, успехът в живота не би могъл да бъде лек за самотата.

— Може би не. Но не ти ли се иска да видиш рекламите на книгата си? Господи, та тя ще излезе след три дни! Не се ли разтреперваш, само като си помислиш за това?

Кейт се усмихна глуповато и погледна приятелката си.

— Нещо такова.

— Ето, виждаш ли какво имам предвид. А помисли си само какво би се случило, ако си позволиш няколко публични изяви.

Фелиша отново се разпали и Кейт бързо вдигна едната си ръка и елегантно поклати глава.

— Достатъчно. Баста! Стига вече.

Но Фелиша никога нямаше да се откаже и те и двете го знаеха.

— Може би Уейнбърг ще успее да промени решението ти.

Кейт отново категорично поклати глава.

— Няма начин. А и той е прекалено интелигентен, за да се опита.

 

 

Кейт и Тайг си тръгнаха от Сан Франциско в неделя, в ранните следобедни часове. Заради тях Фелиша си бе взела една седмица отпуск, но на следващия ден вече трябваше да се върне на работа. Тайг пък трябваше да се включи към групата по езда на следващата сутрин. А Кейт трябваше да помисли и за Том.

Бедничкият Том. Не беше го посещавала почти две седмици, но беше много заета преди заминаването им за Сан Франциско. Първото нещо, което щеше да направи на следващия ден, беше да отиде да го види. Струваше й се малко глупаво да пропътува целия този път в неделя, а в понеделник да се върне обратно. Но нямаше друг начин. Не можеше да вземе Тайг със себе си в „Мед“.

— Мамо?

— Какво, скъпи?

Току-що се бяха включили в потока коли, които бавно напускаха града.

— Ще можем ли отново да се върнем тук?

— Казах ти вече, че ще можем.

— Скоро ли?

Тя му се усмихна и кимна.

— Скоро.

А след това той изведнъж се разсмя и тя отново се извърна към него.

— Какво има?

— Изгарям от нетърпение да видя Бърт.

Тя също се разсмя.

— Аз също.

Хубаво беше да се приберат у дома. Всички тези пътувания бяха твърде изтощителни.

В този миг се сети за многобройните й пътувания с отбора на Том. Те също бяха изморителни. Сега се чудеше как е издържала. Постоянно опаковане и разопаковане на багажи, самолети, хотели. Но по онова време й харесваше. Беше й забавно. Едно истинско приключение. Неповторим меден месец.

— За какво мислиш?

— За това какво удоволствие ми доставяха някога пътуванията с баща ти.

Сама се изненада от думите си. Много рядко разговаряше с Тайг за Том. И той разбираше, че тя не обича да говори на тази тема. Знаеше само, че баща му е починал. При злополука. Преди още той да се роди. Никога дори не я бе попитал с какво се е занимавал Том, преди да умре. Но някой ден щеше да го направи. И тогава щеше да й се наложи да измисли някоя лъжа, подобно на всички останали. Нямаше друг начин.

— Пътувахте ли често?

— Доста — опита се да прекъсне разговора.

— И къде ходехте?

Беше се настанил удобно на седалката с Уили в ръце и съвсем по момчешки искаше да разбере нещо за приключенията й.

Идеше й да се разсмее само като си помислеше как си представя той тези пътувания.

— На много места. Веднъж отидохме в Кливлънд.

Първият уикенд, който бяха прекарали заедно. Защо му бе казала това? Защо въобще се беше замислила за тези отдавна отминали моменти? Усети как я прониза силна болка, сърцето й се сви от мъка и скръб.

— Хубаво ли беше?

— Да. Много хубаво. Градът не е много интересен, но с баща ти всичко бе прекрасно.

Тайг изглеждаше отегчен. Хубавите неща са за момичетата.

— Ходила ли си някога в Ню Йорк?

Фелиша заминаваше за Ню Йорк след няколко дни и той ги бе чул да разговарят за това.

— Да. С мама и татко. Но не и с баща ти.

— Мамо?

— Кажи, скъпи.

Молеше се да не е някой труден и неудобен въпрос. Не днес. Не в този момент. Чувстваше се толкова добре, искаше да запази доброто си настроение.

— Защо става така, че всички те са умрели? Твоите мама и татко и моят татко. Защо така?

Най-странното бе, че нито един от тях не бе мъртъв, но все едно, че бяха.

— Не зная. Понякога се случват такива неща. Но аз си имам теб.

Погледна го и му се усмихна.

— И Уили, и Бърт, и леля Лиша. И ние никога няма да умрем. Е, може би леля Лиша. Но не и ние. Нали, Уили? — погледна сериозно първо мечето, а след това майка си. — Той казва, че е точно така.

Тя им се усмихна и на двамата, а след това протегна ръка и разроши косата му.

— Много те обичам, палавнико…

— И аз те обичам.

Каза го съвсем тихичко, сякаш се страхуваше, че някой може да го чуе. Тя се засмя и доволна се съсредоточи върху пътя.

Помълчаха известно време и когато Кейт отново го погледна, той вече беше заспал. Току-що бяха минали Кармел, а три часа по-късно си бяха у дома. Отбиха се у Тили, за да си приберат Бърт, а след това си приготвиха вечеря в кухнята.

Тайг си легна веднага след вечеря, а един час по-късно тя също беше готова за сън. Не си направи дори труда да разопакова багажа и да прегледа пощата. Само се съблече и се строполи на леглото.

Стори й се, че не бе изминал и час, когато телефонът иззвъня, но слънцето вече ярко грееше, а Тайг трополеше някъде из къщата. Трябваше й известно време, докато се добере до телефона. Беше Стю Уейнбърг.

— Струва ми се, че ми беше казала, че никога не пътуваш извън дома.

— Не пътувам — с всички сили се мъчеше да се разсъни и да говори приятелски.

— Обаждах се. Писах ти. Помислих си, че може би си умряла. Бях готов да си направя харакири в собствения си кабинет.

— Толкова ли е страшно? Нещо лошо ли се е случило? — Исусе! Ами ако са анулирали всички договори? Изведнъж се събуди напълно.

— Разбира се, че не. Всичко е наред. Книгата излиза след два дни. Или може би си забравила?

Не. Но се опитваше.

— Не съм забравила — вече беше нащрек. Говореше внимателно и предпазливо.

— Трябва да говоря с теб, Кейт.

О, Боже! Толкова рано сутринта. Преди кафето.

— Да?

— Получи се страхотно предложение за теб.

— Още едно?

Широко отвори очи. Мили Боже! Какво още? Да не би да искат да закупят правата за филм в Япония? Усмихна се.

— Уха! Още едно. Обадиха ни се от шоуто на Кейс.

— Джаспър Кейс?

— Точно така. Канят те да участваш в него. А това е чудесна възможност за реклама на книгата. Всички сме много развълнувани.

— Кои са тези всички!

Гласът й бе хладен и изпълнен с подозрения.

— Хората, които са заинтересовани от успеха на книгата, Кейт — набързо й изреди имената на редакторите и издателите. — Да не говорим за онези от филмовата студия. Това шоу може да направи чудеса за книгата.

Тишина.

— Кейт?

— Да.

— За какво мислиш?

— За това, което ти казах преди време.

— Мисля, че ще сбъркаш, ако откажеш. Убеден съм, че това е едно от нещата, които си длъжна да направиш на всяка цена. Трябва просто да стиснеш зъби и да издържиш. В името на Бога и на тая страна, Кейт! И заради книгата — книгата. Все книгата. По дяволите, тази книга! — Кейс е дяволски приятен мъж и невероятно добър журналист. Това ще е чудесно начало за теб. Той е непринуден, внимателен, безкрайно коректен. Англичанин е.

— Зная. Гледам шоуто.

Това беше най-популярното нощно шоу и се гледаше от всички в цялата страна. А Джаспър Кейс беше джентълмен. Никога не си позволяваше да притиска събеседниците си, да ги кара да се чувстват неловко. Ами хората, които щяха да гледат шоуто? Какво щеше да стане, ако някой я познаеше? О, Боже! Кой, по дяволите, щеше да си спомни онова кльощаво, кестеняво хлапе, което постоянно се мъкнеше след Том Харпър? Никой не я познаваше вече. А и никой не се интересуваше от нея.

— Ще участвам в предаването.

— Толкова се радвам, Кейт — той изразително завъртя очи и изтри с ръка избилата по челото му пот. — От телевизията предлагат страхотни условия. Предвиждат да участваш в шоуто, което ще се проведе следващия понеделник. И тъй като решиха, че може да искаш да пренощуваш тук, ти запазиха стая в хотел „Бевърли хилс“ за понеделник вечерта. Можеш да дойдеш сутринта и да отдъхнеш малко. Някой от журналистите, които подготвят шоуто, ще се срещне с нас на обяд, за да ти обясни кой друг ще участва в предаването и какво да очакваш от водещия. Журналистите искат предварително да се ориентират, да разберат за какво предпочиташ да разговаряте и какво не би желала да се споменава. А след това ще си починеш, ще поплуваш в басейна или пък ще отидеш на фризьор. Целият следобед е на твое разположение. Шоуто се снима в седем, а се излъчва по-късно. Но след записа, а това ще рече след девет, можеш да разполагаш с времето си както намериш за добре. Можем да вечеряме заедно, за да отпразнуваме събитието. И това е всичко. Ще пренощуваш, а на следващия ден ще се прибереш у дома. Напълно безболезнено и безпроблемно.

— Звучи ми като дяволски примамлив случай, за да се простя с девствеността си.

Усмихна се сама на себе си. Уейнбърг беше успял. И двамата го знаеха. Беше се хванала на въдицата му още в началото. Той просто знаеше как да подходи към нея. И бе успял. По дяволите!

— Кейт, довери ми се! Ще видиш, че ще ти хареса.

Сега вече и двамата се смееха.

— А ако не ми хареса, ще си получа ли парите обратно?

— Разбира се, скъпа. Разбира се! И не забравяй. Следващият понеделник. О, между другото щях да забравя да ти кажа, че „Таймс“ искат интервю. Какво ще кажеш за това? — тя се поколеба за момент.

— Не.

— А „Вог“?

— Исусе! Какво, по дяволите, става, Стю?

— Много повече неща, отколкото можеш да си представиш, мила моя — или пък искаш. — Ами какво ще кажеш за това? — спомена името на едно глупаво женско списание. — Без никакви фотографи. Само интервю и покана за обяд във вторник.

— Добре, добре. Налагаш ми твърде тежки условия. С колко още такива предложения смяташ да ме атакуваш? Хайде, кажи ми истината!

Гласът и звучеше така, сякаш разговаряше с Тайг.

— Девет списания, пет вестника и още три телевизионни предавания. И едно радиошоу в Чикаго. Ще запишат разговора с теб по телефона. Ако беше прочела пощата си, скъпа моя, щеше да знаеш всичко по въпроса!

— Отсъствах известно време.

— На някое приятно място ли беше?

— Сан Франциско.

— Страхотно. Ще можем да направим едно интервю и там, ако искаш. Ще можеш да се върнеш у дома веднага щом решиш.

— За Бога, Стю. Не съм готова за всичко това.

— Аз нали за това съм тук. Позволи ми да бъда нещо като буфер. Сега за сега трябва да се справиш с едно-единствено нещо — шоуто на Джаспър Кейс. Останалото може да почака. Опитай първо с Кейс. А след това ще видим. Така добре ли е?

— Да. Чудесно. О, Боже — отново я обхвана паника. — И какво ще облека?

Стю Уейнбърг се разсмя. Бяха успели. Щом вече се безпокоеше за тоалета си, значи всичко вече беше наред.

— Скъпа, можеш да отидеш на голо, ако искаш. Важното е да се забавляваш добре.

Пет минути по-късно Кейт вече говореше по телефона с Фелиша, която седеше на бюрото си с широко отворени очи и не вярваше на ушите си.

— Къде ще участваш?

— В шоуто на Джаспър Кейс — в гласа й се долавяше гордост. О, Боже! Какво, по дяволите, беше направил този човек, за да я убеди! Фелиша мислено му свали шапка. — Какво, по дяволите, да облека!

Но Фелиша само се усмихна доволно.

— Кейт, скъпа, обичам те…