Даниел Стийл
Сезон на страстта (13)

Глава осма

Кейт се прибра вкъщи за по-малко от пет часа и то без да я спрат нито веднъж за превишена скорост. Само по себе си това беше истинско чудо. Деветдесет и пет — деветдесет и осем мили в час. Но тя много искаше да види Тайг, преди да си е легнал.

Искаше да му разкаже за Сан Франциско. За трамваите и за моста. Беше му купила един шоколад от площад Жирардели. Щеше да му разкаже и за него. Имаше да му казва толкова много неща! Само при мисълта за това я обхващаше истинско вълнение. Облякла бе червената пола и пъстрата блуза. Може би Лиша беше права. Може би той наистина имаше нужда да я вижда красива. Искаше да сподели с него промяната, настъпила у нея. Искаше и той да почувства вълнението и радостта й.

Цялата къща бе осветена, изглеждаше уютна и гостоприемна. Кейт бавно паркира колата. Никой не я посрещна, но тя не се изненада, защото знаеше, че всички са вътре. Отключи вратата и веднага го видя — редеше картинна мозайка на кухненската маса, а Тили му помагаше. Облечен бе в светлосиня пижама от трико, а върху нея бе наметнал една умаляла му вече жълта роба, която Лиша му бе изпратила преди доста години. Изглеждаше весел, спокоен и доволен.

И беше изцяло неин.

Остана за момент до вратата, загледана в него. Тили й се усмихна, но Тайг изобщо не вдигна напрегнатия си поглед от мозайката.

— Здравейте, момчета — тишина. Тили леко повдигна вежди, но отговорът не дойде. Не последва обичайното Здравей, мамо. Само Бърт сънено се приближи и се заумилква около краката й. — Ей, упорито момченце, няма ли да кажеш здравей?

Бързо се приближи към него и го прегърна, но той не й обърна никакво внимание.

— Да. Здрасти.

Кейт потърси с поглед Тили. Значи така! Той беше сърдит.

Кейт бавно седна на един стол с лице към него. Той все още не я беше погледнал.

Тили се изправи и отиде да събере нещата си. Трябваше да й признае на Кейт, че винаги държеше на думата си. Каза, че ще се върне в понеделник вечерта и го направи. Тили харесваше това й качество. А и освен това знаеше, че й предстои сериозен ремонт на оградата.

Тайг не беше на себе си след заминаването й:

— Тя замина за цяла нощ, Тили! Замина за цяла нощ — момчето бе силно шокирано.

— Откъде взе новата мозайка?

— Тили. Вчера я купихме.

— Чудесно. Леля Лиша ти изпраща много поздрави… — отново тишина. Исусе! При това темпо, щеше да й е необходимо много време, за да разчупи ледовете. Започваше вече да се чуди дали имаше смисъл в това, което направи. Но като се замисли отново за последните двадесет и четири часа, разбра, че е трябвало да постъпи точно така. Той просто трябваше да разбере. — Ей, знаеш ли какво! — притисна се към него и се опита да го целуне по вратлето, но той се стегна и се отдръпна от нея. — Имам изненада за теб.

— Да? — за пръв път проявяваше такава незаинтересованост. — И каква е тя?

— Пътуване — той я изгледа ужасен. Но тя продължи. — Какво ще кажеш някой път да дойдеш с мен в Сан Франциско? Ще отидем на гости на леля Лиша.

Очакваше Тайг да разтвори очи от радост и изумление, да поеме дълбоко въздух, да се развика от възторг, но нищо подобно не се случи. Вместо това се отдръпна още повече и очите му се напълниха със сълзи.

— Няма да дойда! Няма!

Дръпна се от масата, изтича навън и само след миг затръшна с всичка сила вратата на стаята си. Тили я погледна и започна да облича палтото си, а Кейт уморено въздъхна.

— Знаех, че ще е обиден от заминаването ми, но не очаквах чак такава реакция.

— Ще го преодолее. Това е твърде голяма промяна за него. Трудно му е да се приспособи изведнъж.

Тили изпитваше съчувствие и към двамата, но думите й раздразниха Кейт.

— Голяма промяна? Оставих го сам само за една нощ.

По дяволите! Имаше право поне на това, нали? Знаеше, че е така. Той беше още дете. Не можеше да иска от нея да му посвети цялото си време. Но тя го беше научила на това. Точно тук бе проблемът.

— Колко пъти досега си го оставяла сам през нощта, Кейт?

Тили, разбира се, вече знаеше отговора на този въпрос.

— Никога.

— Тогава това наистина е голяма промяна за него. С течение на времето ще свикне. Мисля, че той усеща, че в живота ви настъпва някаква промяна. И е много смутен и объркан.

— О, по дяволите, Тили! И аз съм объркана. Миналата седмица подписах изключително успешен договор за една от последните ми книги. Това е много хубаво, но е свързано с много неща, които и аз самата все още не разбирам. Затова заминах. Опитвах се да проумея какво означава тази промяна, да видя как ще се чувствам в непривичната за мен среда.

— Той не разбира всичко това. Усеща го, но не го разбира. За него реално е само това, което винаги е познавал, с което е свикнал. Знаеш, че никога не е напускал това място и околността. А сега го оставяш за една нощ, а след това му казваш, че ще го водиш в Сан Франциско. Ние с теб знаем, че това е вълнуващо. Но за него е просто ужасно. И да ти кажа честно, едно такова пътуване би уплашило много далеч по-възрастни от него хора, които живеят в околността.

— Зная. Аз самата се страхувах твърде дълго — поради най-различни причини. — Предполагам, че очаквам от него прекалено много.

— Той ще се приспособи. Само му дай време. Знаеш ли — тя плахо погледна Кейт, — може би дори начинът, по който си облечена тази вечер го плаши малко. Може би си мисли, че ти се променяш твърде бързо, че вече те е изгубил. Човек никога не може да е сигурен как ще реагира едно дете. Понякога им хрумват такива налудничави мисли… Когато съпругът ми почина, най-малкият ми син кой знае защо реши, че ще го дадем за осиновяване. Не ме питай защо. Той просто си помислил, че смятаме да го изпратим далеч от дома. Плака в продължение на три седмици. Най-накрая не издържа и ни разказа всичко. Може би Тайг се страхува, че ще го изоставиш сега, когато вече имаш такива хубави дрехи. Тази вечер си изключително красива и елегантна.

— Благодаря, Тили.

— Не се притеснявай толкова. О, утре ще ходиш ли да преподаваш?

— Мисля, че ще е най-добре да си остана няколко дни вкъщи, за да мога да се справя с този проблем.

— Хубаво е, че можеш лесно да отлагаш ангажиментите си.

— Да… — о, Боже! Тили! Недей да говориш повече за това. Моля те.

Но не каза нищо повече. Само махна с ръка и тихо затвори вратата след себе си.

Кейт внезапно се почувства съвсем сама в къщата. Само Бърт се въртеше около нея. Искаше да си поиграе с блестящата златна верижка на новите й обувки.

— Не, Бърт, момчето ми! Не можеш да си играеш с обувки за осемдесет и шест долара.

Отпъди го с ръка и в миг й се стори, че къщата е безнадеждно празна, когато в нея се чуваше само собственият й глас. Постоя неподвижна известно време, а след това се изправи и съблече полата. Разкопча куфара, който бе носила със себе си в града, извади оттам дънките и червената риза, а новите пола и блуза захвърли върху облегалката на един стол.

— Сбогом, засега! — внимателно прибра обувките в куфара, защото иначе Бърт щеше да ги изяде за вечеря. А след това, само по чорапи, бавно се отправи към стаята на Тайг и почука на вратата. — Може ли да вляза?

Настъпи дълго мълчание и най-накрая чу гласа му.

— Да.

Седеше сам на леглото и малкото му личице проблясваше в тъмнината.

— Не искаш ли да запаля лампата?

— Не.

— Добре. Уили при теб ли е?

— Да.

— Обзалагам се, че се чувстваш добре.

— Какво? — гласът му беше толкова несигурен и предпазлив.

— Обзалагам се, че се чувстваш добре, когато Уили е при теб. Знаеш, че ти принадлежи. Твой е завинаги.

— Да — гласчето, долетяло от мрака, беше още по-тихо и тя легна на леглото така, че да може да вижда лицето му.

— Знаеш ли, че и аз ти принадлежа по същия начин, по който и Уили. Дори още повече. Наистина завинаги. Знаеш ли това?

— Да. Донякъде.

— Какво искаш да кажеш с това донякъде?

Не го обвиняваше. Просто му задаваше въпрос.

— Искам да кажа донякъде.

— Добре. Какво ще се случи, ако завържеш на Уили червена панделка. Ще стане ли той по-различен?

— Да. Ще изглежда глупаво.

— И ти ще го обичаш по-малко? — яростно поклати глава и притисна мечето още по-силно до себе си. — Добре. Значи, независимо от това колко смешна мога да ти се струвам в момента, независимо от това с какво съм облечена, аз си оставам твоята майка, нали? — само кимна с глава. — И те обичам така, както и преди, независимо от това какво правя, как изглеждам, или къде се намирам.

— Уили не ме изоставя.

— Нито пък аз. Аз също никога не те изоставям. Понякога може да заминавам за известно време, но не те изоставям, скъпи. И никога няма да го направя. Никога.

— Но ти замина и ме остави!

Гласът му вече неудържимо трепереше.

— Само за една нощ и веднага се върнах. Точно както ти бях обещала, нали?

Кимна с явно нежелание и неохота.

— Защо го направи?

— Защото имах нужда да замина. Защото исках да го направя. Понякога възрастните изпитват необходимост да заминат някъде без децата си.

— Никога преди не си имала нужда от това.

— Не съм. Но този път пътуването ми беше необходимо.

— Оня мъж ли те накара да заминеш?

Тя веднага разбра за кого става дума.

— Стю Уейнбърг? — той кимна. — Не, разбира се. Сама го реших. И наистина ли беше чак толкова лошо да останеш без мен една-единствена нощ?

Той само сви рамене, а след това изведнъж се разплака и протегна ръце към нея. Тя беше изумена.

— Липсваше ми. Помислих си, че сигурно не ме обичаш повече.

— О, скъпи! О, мъничкият ми… как можа да си помислиш подобно нещо. Обичам те толкова много! И ти ми липсваше. Но… аз просто трябваше да замина. Но където и да ходя, винаги, винаги, винаги ще се връщам при теб. А следващия път ще те взема със себе си.

Искаше й се да му обещае, че никога повече няма да заминава. Но не можеше да го направи. Знаеше, че не може да се откаже от всичко, което току-що беше открила отново.

Той плака почти половин час, а след това бавно започна да се успокоява. След това я погледна и леко се усмихна.

— Ако си изстискам ризата сега, сигурно ще можем да изкъпем Уили със сълзите ти. Знаеш ли това?

Той дрезгаво се изсмя, а тя го целуна и отметна назад русата косичка, която бе паднала на челото му.

— Мога ли да ти предложа малко шоколад?

— Сега?

— Разбира се.

Беше му донесла огромен шоколад, обвит в жълт станиол. Беше голям почти колкото книга с твърди корици. Освен това му бе купила кутия захаросани плодове и пистолет от шоколад. Също като по Великден или по Халоуийн^[1].

Когато съгледа обвития в златист станиол шоколадов пистолет, долната му челюст увисна от изумление, а очите му се разшириха от удоволствие.

— Уха!

— Не е лош, а?

— О, мамо, страхотен е!

— И ти също.

Отново го придърпа в прегръдките си, докато той лакомо отхапваше от най-големия шоколад. Пистолетът стоеше непокътнат. Искаше да го покаже на приятелчетата си в училище.

— Ами ако някой го счупи?

— Ами ще ти купим друг, когато отидем заедно в Сан Франциско.

Той трепна за миг, но след това я погледна с широка усмивка и изпълнен с радостно очакване поглед.

— Да. Трябва да е страхотен град…

— Такъв е.

Притисна го към себе си и часове наред го държа в прегръдките си.