Даниел Стийл
Сезон на страстта (12)

Глава седма

Когато Кейт се събуди на следващата сутрин, намери чиния с кроасани и каничка кафе, които Фелиша й беше оставила заедно с една бележка.

„Ще се срещнем в офиса ми на обяд. Можеш да напазаруваш с намаление преди или след това, ако искаш.

С обич Фелиша.“

Пазаруване с намаление. Не това беше най-съкровеното й желание. Искаше още веднъж да разгледа града. Само града. Места, спомени, позабравени моменти. Искаше да си припомни искрената радост и щастие, които бе изпитвала, докато се надбягваха с том по върха на Дивисадеро.

Вятърът, долитащ от залива, рошеше косите им, насълзяваше очите им, докато се спускаха надолу към плажа.

Искаше да си припомни разходките по тесните, застлани с плочи улички, в горната част на града, безцелното шляене по „Юниън стрийт“, вкусните скариди, които си купуваха на вълнолома, групите туристи, изпълнили кея на рибарите.

Протегна се мързеливо и влезе в кухнята. Дългата й кестенява коса падаше свободно по гърба й и блестеше с червеникави отблясъци на слънчевите лъчи. Дори и от кухненския прозорец се откриваше прекрасна гледка. Кейт щастливо се загледа навън, докато гризеше една праскова и чакаше да се стопли кафето.

Тъкмо дояждаше прасковата, когато телефонът иззвъня. Може би беше Лиша.

— Ало.

— Ей, здравей! Значи се върна.

Сърцето й замря. Кой беше този?

— Ами… да.

Стоеше съвсем неподвижна и го чакаше да продължи.

— И както разбирам се наслаждаваш на една спокойна утрин. Как понесе завръщането? Не като шок, надявам се.

Сега вече беше шок.

— Не, много е приятно — Исусе, кой беше този човек? Той сякаш я познаваше, но тя нямаше никаква представа кой може да бъде. Гласът му беше дълбок и приятен, но не й напомняше никой от познатите й. Нещо в нея неудържимо се разтрепери. Имаше чувството, че той я вижда, а тя не е в състояние да стори същото.

— Снощи се опитах да те поканя на вечеря, но не беше се прибрала. Как е приятелката ти?

И тогава от Кейт се изтръгна дълга въздишка на облекчение.

Ето какво било! Но той едва ли познаваше Фелиша толкова добре, щом бе помислил, че тя е на телефона.

— Съжалявам, но мисля, че допуснахме едно ужасно недоразумение.

— Така ли? — гласът му прозвуча объркано и смутено и Кейт се разсмя.

— Аз съм приятелката. Искам да кажа аз не съм Фелиша. Съжалявам. Не зная защо си помислих, че разбрахте, че съм аз.

Той също се развесели, а смехът подобно на гласа му, беше много сърдечен и приятен.

— Съжалявам. Значи вие сте приятелката от провинцията?

— Полският мишок. На вашите услуги — е, не съвсем, но изпитваше истинско удоволствие да разговаря с него. Особено като знаеше, че нищо не я заплашва. Това сигурно беше някой от постоянните приятели на Лиша, щом знаеше за пътуванията й в провинцията. — Наистина много съжалявам за грешката. Нямах никакво намерение да ви заблуждавам. Мога ли да предам нещо на Фелиша? Ще я видя на обяд.

— Ще ви помоля просто да й предадете, че уговорката ни за тази вечер остава в сила. Ще я взема в осем. Балетът е от осем и тридесет, а след това имаме запазена маса в „Трейдър Викс“. Това би трябвало да задоволи изискванията на госпожица Норман.

— По дяволите, разбира се — Кейт отново се разсмя, а след това се смути. Може би си позволяваше прекалено много.

— Ще й кажа, че сте одобрила програмата за вечерта.

— А аз ще й предам, че се обадихте.

— Много ви благодаря!

Затвориха и Кейт с ужас установи, че дори не го попита за името му. Колко глупаво от нейна страна! Но чувството, че отново разговаря с мъж бе толкова странно и вълнуващо. С него ставаха двама мъже за една седмица.

Кейт предположи, че Фелиша ще разбере за кого става дума. Ако ли пък не, ще трябва да отиде на балет с един напълно непознат.

Развеселена от тази мисъл, Кейт се разсмя и си наля чаша кафе. Мъже! Тя все още харесваше отшелническия си начин на живот, но напоследък намираше, че разговорите с тях са твърде приятни и забавни. Доставяше й удоволствие да разговаря по телефона с един абсолютно непознат мъж, или пък да обсъжда финансовите си проблеми със Стю. Кой знае защо й се струваше, че за нея това е просто игра. Забавляваше се, но отказваше да приеме нещата на сериозно.

Отново се усмихна на себе си и се върна в спалнята, за да се облече.

С палаво и развълнувано изражение на лицето си тя извади новите рокли от куфара. Черната не ставаше, беше прекалено шикозна. Червената пола сякаш щеше да е подходяща. Беше си донесла още чифт сиви панталони, бяла риза и мек сив вълнен пуловер.

Но не й се щеше да се облече по този начин. Искаше да облече костюма. Кремавият копринен костюм, блузата с цвят на зряла праскова и изящните обувки със златната верижка на петата.

Идеше й да заскача от вълнение. И когато половин час по-късно застана пред огледалото, тя остана очарована от себе си. Изкъпана, гримирана, парфюмирана и облечена в божествения костюм, който беше купила от Кармел. Косата й бе вдигната нагоре и заплетена в женствен и елегантен кок, а малките перлени обици, които бе взела за всеки случай, чудесно допълваха тоалета.

Докато се оглеждаше в огледалото, тя отново се почувства като модел. Но много по-стар. Беше вече почти тридесетгодишна. Никога преди не бе притежавала по-хубава дреха от кремавия костюм. Отново се усмихна на себе си и се завъртя на пета.

Коя беше тая жена? Коя беше тази прочута писателка спряла, за един ден в Сан Франциско, за да обядва с приятелката си? Беше ли това тихата, затворена женица, дошла на гости от провинцията. Или майката на едно малко момче, на едно плюшено мече и на едно кутре на име Бърт?

Или сломената съпруга на… не, не това. Не сега!

Но тя беше всичко останало. И не съвсем. Тази жена, облечена в изящната, елегантна копринена блуза, наистина ли беше майката на Тайг? Тя изобщо съществува ли?

Сега тя беше в Сан Франциско. И само това беше истинско и реално. Нищо друго.

Кейт грабна малката бежова кожена чанта, която чудесно се съчетаваше с костюма, и я пъхна под мишница. Чантичката имаше закопчалка от корал и някога, преди много години, принадлежеше на майка й. Някога. В един друг живот. А сега беше просто една чанта. А денят беше чудесен и тя се намираше в един прекрасен град и имаше цял куп неща, които искаше да направи.

Тръгна от апартамента на Фелиша надолу по „Телеграф Хил“ и на „Уошингтън скуеър“ хвана такси. После си нае кола под наем и започна обиколката из града. Нагоре по Бродуей към „Пасифик Хайтс“, покрай всички скъпи и луксозни къщи и Пресидио. А после обратно. Дивисадеро, а след това нагоре по хълма с широка усмивка и неудържими крясъци от щастие и възторг. После обратно към „Пресидио“, докато най-накрая достигна до надвисналите над океана скали. Оттам „Голдън Гейт Бридж“ се виждаше с цялото си великолепие, обграден от двете страни с величествени скали.

Гледката бе великолепна. Кейт усети, че дъхът й, както винаги преди, секва от възторг и тя внезапно разбра, че непременно трябва да доведе Тайг на това място. Той трябва да познава града, в който бяха живели родителите му. Имаше това право. Трябваше да изпита вълнението от тази хубост, да види трамваите, моста, хората, целия град.

Мисълта за сина й й помогна окончателно да затвърди решението, което всъщност бе взела, когато го остави сам предния ден. Тази вечер щеше да се върне при него. Беше отговорила на собствените си въпроси. Можеше да се справи. Вече беше опитала.

Нямаше фотографи, които да я дебнат по ъглите. Никой не знаеше коя е. Никой не се интересуваше от нея. Това беше различно време, нови хора населяваха всички любими местенца, които искаше да покаже на Тайг. Тази вечер щеше да му разкаже всичко.

Постигнала най-после мир със себе си, тя се качи на колата и се отправи към града. Дори и пътуването вече й се струваше приятно. Спомни си времето, когато, точно преди да го напусне завинаги, този град я изпълваше с неописуем страх. Ужас. Страдаше от клаустрофобия, където и да отидеше. Бременна, уплашена, самотна. Целият й живот се беше разпаднал и самото пътуване до града се превръщаше в истински кошмар. А сега беше забавно. Всички тези делови, забързани хора, облечени в чудесни дрехи, които влизаха и излизаха от разни сгради, бързите коли, поклащащите се трамваи, сградата на хотел „Сейнт Франсиз“, която се извисяваше на „Юниън скуеър“.

Кейт спря за момент и се усмихна. Тук нищо не се бе променило. Помнеше го още от детските си години. Площадът все така беше покрит със зеленина, големите магазини бяха все така представителни, гълъбите все така многобройни, пияниците — също.

Зави към Джиъри и спря пред магазина. За момент си помисли, че може би тук нещо се е променило, но не — портиерът веднага се втурна да й помогне.

— Да паркирам ли колата, госпожо?

— Да, благодаря.

— Ще се бавите ли?

— Имам среща с госпожица Норман.

— Чудесно — той се усмихна учтиво, а тя му подаде ключовете на колата и един долар. Беше много по-лесно и по-евтино. Той щеше да паркира колата някъде. Господ знае къде. Управата на магазина сигурно е постигнали някакво споразумение със собствениците на гаража от другата страна на улицата. А може би и с полицията. Но това беше без значение. Важното бе, че клиентите винаги получаваха колите си обратно.

Изпълнена с трепет, Кейт бутна тежката стъклена врата и влезе в застланите със светлокафеникав мрамор зали. Вдясно — чанти, вляво — бижутерия. Мъжкият щанд отново бе най-вдясно, само че сега беше малко по-голям. Козметиката и парфюмите бяха в малката ниша най-вляво.

Всичко беше същото, абсолютно същото. Вече не се продаваха ръкавици. Щандът с чорапите като че ли бе преместен някъде, но главните артикули бяха на старите си места. А колко беше красиво, Господи! Невероятно красиво. Изобилие от прекрасни стоки, на които ни една жена не би устояла. Червени чанти от скъпа чортова кожа с дълги дръжки, черни елегантни чантички от гущерова кожа, великолепни сребърни и златни украшения, тъмновиолетови колани, извезани със злато за вечерни тоалети, богати наметки в неповторими пастелни цветове, шалове и над всичкото това — тежкото ухание на скъпи парфюми… копринени цветя… кожи… атлаз… безкрайно изобилие от цветове. Всеки, попаднал в магазина, оставаше с усещането, че никога не би бил достатъчно красив и изискан без всичките тези неща.

С усмивка се загледа в няколко жени, които ненаситно купуваха всичко, до което можеха да се докоснат. И на нея й се искаше да направи същото, но вече дори не беше сигурна как се играе тази игра, а и не искаше да кара Фелиша да я чака. Освен това се чувстваше достатъчно елегантна в костюма, с който беше облечена.

Докато асансьорът я изкачваше нагоре, тя спря за момент на втория, а след това и на третия етаж. Беше работила тук, обличала бе роклите, рекламирала бе палтата от норки и булчинските тоалети. Сега през отворената врата се виждаха само непознати лица. Нови лица. Никой от онова време не беше останал. Тя вече бе пораснала. Другите също си бяха тръгнали.

Двадесет и девет. Наистина ли беше стара?

Асансьорът спря на осмия етаж и тя слезе. Вече не бе сигурна къде точно се намира офисът на Фелиша, но веднага получи нужната й информация от един пазач. Офисът, разбира се, бе ъглов. Директорът по модните въпроси на всички магазини на компанията трябваше да има ъглов офис. Поне.

Кейт отново се усмихна на себе си, влезе в малката приемна и веднага бе пресрещната от две много стилно облечени момичета и един мъж, обут в светлосин панталон.

— Да? — просъска думата, макар зъбите му да бяха безупречни, а устните фино изваяни.

— Аз съм госпожа Харпър. Госпожица Норман ме очаква.

Младият мъж погледна нещо в бележника си и бързо изчезна. Само след миг Фелиша излезе от една огромна бяла стая. Всичко в офиса бе стъкло и хром. Беше студено, но изискано. А бялото определено бе предпочитаният от Фелиша цвят.

— О, Боже! Истинска ли си?

Фелиша се закова на мястото си и се загледа в приятелката си. Ако тя самата бе избирала облеклото на модел за най-голямото им ревю, едва ли щеше да направи нещо по-различно. Внезапно, загледана в Кейт, Фелиша изпита безкрайна гордост заради приятелката си. И удоволствие при вида на малкия часовник, внимателно прикрепен към елегантния костюм.

— Как ти се струвам? Ще мога ли да се явя така на обяд?

Фелиша завъртя очи и я вмъкна в кабинета си. Дори походката на Кейт сякаш бе променена. Леко поклащаше бедрата си, а в същото време вървеше изправена и самоуверена, сякаш напълно съзнаваше колко красива изглежда. На Фелиша й идеше да запее от радост и изумление.

— Това ли си купи от Кармел?

— Аха.

— Божествен е! Мъжете в магазина не те ли спираха на всяка крачка?

— Не — Кейт й се захили. — Но ти ще ходиш на балет довечера с един непознат, който не си каза името. Ще те вземе в осем, а след това ще вечеряте в „Трейдър Викс“.

— О, това е Питър.

— Значи го познаваш.

— Малко или много — което означаваше, че физически го познаваше добре, но не бе толкова сигурна за душевните му качества. Но какво от това? Това си беше нейна работа. Изглеждаше доволна от съобщението за вечерята. — Искаш ли да дойдеш с нас?

— Сигурна съм, че той ще остане очарован от присъствието ми. Но не мога, скъпа. Прибирам се у дома.

— Наистина ли? Защо? Да не се е случило нещо! — Фелиша изглеждаше ужасена. — Вече?

— Не. След обяд. Но аз вече свърших много неща. Много повече, отколкото предполагаш.

Фелиша всичко разбираше. Видя го веднага, щом се взря в очите й. Кейт отново изглеждаше уверена в себе си и готова за нов живот.

— Ще се върнеш ли отново? — Фелиша задържа дъха си.

Кейт мълчаливо кимна и се усмихна.

— С Тайг. Мисля, че той трябва да поопознае този град. Вече е достатъчно голям, за да го оцени и да се забавлява — след това замълча за момент, а усмивката й стана по-широка и лъчезарна. — А и аз също. Може би…

— Може би! Глупости! Хайде да вървим на обяд.

Заведе Кейт в един нов ресторант, сгушен на кея, и отново пиха шампанско, за да отпразнуват събитието. Всеки ден се бе превърнал в празник за Кейт.

Ресторантът предлагаше чудесна храна и отлично обслужване и бе любимо място на каймака на бизнесмените в града. Входната врата бе винаги заключена и собствениците му го смятаха нещо като клуб за избрани посетители. Само с предварителна резервация. А те бяха твърде предпазливи и внимателни, когато трябваше да разрешат резервирането на дадена маса. Но Фелиша никога не бе имала проблеми. Тя винаги бе придружавана от подходящи хора, изглеждаше превъзходно, създаваше им добър имидж и им осигуряваше безплатна реклама. Госпожица Норман бе почитана фигура в Le Port. Кейт вече започваше да разбира, че Фелиша се бе превърнала в твърде известна личност в този град.

— Всички ли ги познаваш? — струваше й се, че всички посетители в заведението, всички симпатични мъже я познаваха.

— Не. Само тези, които си струва, скъпа!

Кейт поклати глава и се разсмя.

— Невъзможна си!

Но и Фелиша беше пораснала. През всичките години, които Кейт бе прекарала в изолация, Фелиша се бе трудила упорито. Сега вече бе важна и преуспяваща жена. Притежаваше някакво неуловимо излъчване. Успех. Пари. И стил. Фелиша имаше невероятно изтънчен и изискан стил, а за успеха и парите се бе потрудила добре през изминалите години. Сега, като я наблюдаваше в собствената й среда, Кейт започна да я уважава по нов начин.

— Между другото, разговаря ли с Тили? — Фелиша зададе въпроса съвсем небрежно, но Кейт изтръпна от страх.

— Обаждала ли се е?

— Не, разбира се. Помислих си, че ти може да си позвънила.

Фелиша вече съжаляваше, че бе заговорила за това.

— Мислех да се обадя, но когато станах, Тайг вече е бил тръгнал на училище. Довечера ще поговоря с него. Ще се опитам да се прибера вкъщи навреме, за да го видя, преди да си е легнал.

— Мисля, че новият ти външен вид ще му се отрази чудесно, Кейт. Той има нужда да те вижда по-различна. Трябва да престанеш да се обличаш постоянно в онези скъсани, избелели дрехи.

Гласът й изведнъж прозвуча строго.

— Точно затова реших, че трябва да го доведа тук. И ти ще можеш да го понаучиш едно друго. За живота, въобще. Нали, лельо Лиша?

— Можеш да се обзаложиш, че ще го направя, скъпа! — вдигнаха тост, допиха последното шампанско и Фелиша със съжаление погледна часовника си. — По дяволите, никак не ми се тръгва! Кога ще се върнеш пак?

Смяташе да измъкне обещание от нея. Сега. Преди да е променила решението си.

— Мислех да доведа Тайг следващия месец. Тогава ще излезе в лятна ваканция.

Значи тя наистина го бе решила. Фелиша засия от радост.

— О, Боже, Кейт! Изгарям от нетърпение. Трябва да му кажеш час по-скоро. Не мога да чакам повече.

— Нито пък аз.