Даниел Стийл
Сезон на страстта (11)

Глава шеста

След първоначалното вълнение и оживените разговори и двете изпаднаха в мълчание и пропътуваха така повече от половината път. Кейт току-що бе забелязала отклонението за Кармел.

— Кейт?

— А?

В колата беше тъмно, но Фелиша добре различаваше профила й в тъмнината. Кейт изобщо не се бе променила през всичките тези шест години и половина. Изглеждаше точно така, както когато Фелиша я бе закарала до нейното убежище. Ако само бе предполагала, че Кейт възнамерява да се крие там толкова дълго, никога не би се заела да й търси къща в провинцията.

— Какво те тормози, Лиша? — Кейт се обърна и я изгледа леко усмихната.

— Какво те накара да промениш решението си?

— Не зная дали въобще съм го променила изцяло. Аз просто… О, по дяволите! Не зная, Лиша. Може би тази неочаквана, лудешка суматоха около книгата ми просто ме извади от равновесие. Бях така дяволски щастлива и доволна от живота си там, сред хълмовете. Детето, кучето, цялата обстановка.

— Глупости.

Кейт я изгледа изненадана.

— Не ми ли вярваш?

— Не. Мисля, че от доста време вече си отегчена. Не би си го признала сега пред мен, но мисля, че го съзнаваше. Не би могла да се погребеш по този начин завинаги. В книгите си пресъздаваш измисления живот на героите си, но това е само фантазия и ти го знаеш. Твърде млада си още, Кейт! Имаш нужда от хора, от пътешествия, от нови приятели, от мъже, дрехи, успех. От всичко това. Отказа се от живота твърде рано. Том бе изживял разцвета на кариерата си. Той живееше заради футбола, радваше се на успеха си и това бяха най-хубавите му години. Мисля си, че ако той… ако си беше същия Том, сигурно щеше да бъде съсипан от решението ти да се скриеш от света, да се изолираш от всички като някоя баба. Та ти не си Тили, за Бога! Но както и да е. Всичко това си го чувала вече много пъти. Съжалявам. Нямах намерение да произнасям речи.

Кейт продължаваше да се усмихва в тъмнината.

— В момента, в който спреш да ми говориш по този начин, ще си помисля, че си престанала да ме обичаш. Но за да отговоря на въпроса ти, ще ти кажа, че може би си права. Може би аз наистина осъзнавах, че всичко това започва да ме отегчава. Макар че не това е най-точната дума. Аз харесвам живота си. Просто… внезапно изпитах желание за нещо повече. Исках да срещна хора. Истински хора. В петък отидох да видя Том, но това се оказа един от онези противни и отвратителни дни, в които всичко върви наопаки. Тръгнах си по-рано и без някаква особена причина страшно ми се прииска да отида в Кармел.

— И отиде ли? — Кейт кимна с доволно изражение.

— Ти малка потайнице! И не ми каза нищо за това. Какво прави в града?

— Похарчих цяло състояние — Фелиша се усмихна.

— За какво? Умирам да разбера.

— За глупости. Дрехи. Нищо, от което да се нуждая. Господи, та аз дори не зная къде ще ги облека! Или поне до тази вечер не знаех. Може би затова реших да дойда в града с теб. За да мога да облека новите си дрехи — думите й, обаче, бяха само наполовина шеговити.

Самата тя все още не беше напълно сигурна защо бе решила да се върне в града. Знаеше само, че някъде в нея се бе вселил един малък демон, който непрекъснато крещеше Върви! Движи се! Живей! Мечтай! Харчи пари! Съществувай! Изведнъж се сети нещо и се намръщи. — Смяташ ли, че постъпих ужасно с Тайг?

Фелиша се обърна към нея и се взря в големите й очи, които просветваха в тъмнината.

— Защо? Защото си го оставила сам за няколко дни? Не ставай смешна! Повечето родители постъпват така през цялото време. Ще му се отрази добре.

— Може би трябваше да поотложа пътуването с няколко дни, за да имам време да го подготвя.

— И тогава щеше да се откажеш от идеята.

Кейт мълчаливо кимна в знак на съгласие и запали цигара.

Само няколко минути по-късно Фелиша усмихнато се обърна към нея.

— Готова ли си?

— За какво?

Кейт погледна с недоумение и изведнъж разбра. Беше толкова погълната в собствените си мисли, че не бе забелязала пътните знаци и табели. Наближаваха града.

Вече бяха минали край летището. Да. Беше готова. Още две мили, а след това последният завой по магистралата.

Ето го.

Кейт седеше мълчаливо, после бавно се усмихна и очите й се напълниха със сълзи. Беше си у дома. Сградите, очертали се на фона на небето, й се струваха малко по-високи, някак си по-назъбени и безразборно нахвърляни, но иначе всичко си беше същото. Сан Франциско бе град, който никога не се променяше много. Винаги успяваше да запази непокътната най-важната и съществена част от самоличността си. И красотата си.

В долната част на града, високо в нощното небе се извисяваше островърхата сграда на Транс Америка. И изведнъж Кейт си позволи да мисли за места, които от години бе заличила от съзнанието си. Широките улици с три платна на „Пасифик Хайтс“, малките викториански къщички, яхтклуба и прекараните там незабравими летни нощи. Спомни си величието на „Пресидио“, неповторимия размах и внушителността на „Голдън Гейт Бридж“ и всичките онези уютни местенца, които бе посещавала с Том.

Ширналият се пред очите й град извика хиляди спомени, които тя отдавна бе заключила в най-дълбоките кътчета на съзнанието си. А сега, измъкнала ги от мухлясалите им скривалища, тя сякаш ги държеше в ръцете си и долавяше лекия аромат на познат, отдавна забравен парфюм.

Свали прозореца и остави нощният въздух да гали лицето й.

— Хладно е. Сигурно ще падне мъгла.

Фелиша се усмихна, но не каза нищо. А и на Кейт не й се говореше. Искаше само да види, да чуе, да усети ритъма на познатия град.

Вече се движеха по „Франклин стрийт“ на север към залива. Колата се изкачваше по хълмовете и от върховете се виждаха светлините, които блещукаха от другата страна на залива. Дори и уличното движение беше някак си по-изтънчено. Ягуари, мерцедеси и поршета се редуваха с камиони и фолксвагени и само от време на време край тях изреваваше мощният двигател на някой мотоциклет. Всички се движеха много бързо, целият град изглеждаше млад и жизнен.

Беше неделя, десет часа вечерта.

Фелиша зави надясно по „Калифорния стрийт“, а една пресечка по-нататък изведнъж се озоваха след един трамвай, който бавно пъплеше нагоре по хълма. Кейт весело се разсмя.

— О, Боже, Лиша! Бях го забравила. Обичам този град. Толкова е красив!

На Фелиша й се прииска да се изправи и да се разкрещи от радост. Победа! Беше се върнала! И може би се беше върнала завинаги.

На върха на Ноб Хил Фелиша внимателно изпревари трамвая и Кейт отново се умълча, приковала поглед в тържественото великолепие на „Катедралата“, на „Пасифик юниън клъб“, на „Феърмънт и Марк“. А след това се спуснаха от другата страна на хълма и навлязоха в административно-финансовата част на града. Точно пред тях се извисяваше „Фери билдинг“ и Кейт отново се разсмя.

— Добре, Лиша. Признай си. Направи го нарочно, нали?

— Кое?

— Тази обиколка из града. Знаеш какво имам предвид, умнице!

— Аз?

— Ти. Но всичко е прекрасно. Не спирай…

— Има ли още нещо, което искаш да видиш?

— Не зная.

Толкова стари спомени и чувства се бяха събудили у нея, че тя просто не можеше да реши какво още иска да види.

— Гладна ли си?

— Малко.

— Искаш ли да спрем и да хапнем по нещо във „Ванеси“!

— В този вид? — Кейт ужасено погледна сините дънки, червената риза и поизбелелите еспадрили.

— Кой обръща внимание на такива неща в неделя? А и вече е късно.

— Не зная, Лиша…

Отново бе станала нервна и напрегната и Фелиша само махна с ръка и бързо пое нагоре по „Кърни“ към Бродуей.

Изведнъж се озоваха сред невероятния шум, врявата и блъсканицата на Бродуей. Навсякъде се разнасяха крясъци, чуваха се обичайните обещания на викачите — Девственици, само девственици. И насред цялата тази суматоха, насред оживеното улично движение и камионите, които се носеха от Бей Бридж, Енрико бе построил едно от първите в града тротоарни бистра „Al fresco“. Украсените с рози и покрити с розов мрамор масички, приветливата обстановка, приятелските разговори и колоритните минувачи придаваха на заведението неподражаема артистичност и човек сякаш забравяше, че се намира на Бродуей и се пренасяше в представите си на Виа Венето. И сякаш за да поддържа илюзията, от другата страна на улицата бе „Ванеси“ — любимо заведение на красивите и на не дотам красивите, на влиятелните и на тези, които скоро щяха да ги настигнат, на успелите и на тези, които никога нямаше да успеят, но не преставаха да се надяват. Губернатори и мошеници, уважавани дами и проститутки, представителни мъже в сини костюми, жени, облечени в черно, с натежали от златни гривни ръце, и тийнейджъри с дънки и безумно къдрави коси. Това бе място, в което можеш да се изгубиш; място, в което можеш да намериш себе си. Беше просто „Ванеси“.

Кейт и Том го обожаваха. В началото им се бе сторило прекалено шумно за романтичното им настроение, но след известно време започна да им харесва. А Том винаги си тръгваше от това заведение доволен и в мир със себе си. Няколко автографа, ръкувания с почитатели, безобидни разговори, но никакви спорове и скандали. Никакви целувки и груби потупвания по гърба. „Ванеси“.

— Искаш ли да влезем?

Фелиша рязко натисна спирачките и колата спря на малкия паркинг в съседство със заведението. Не й се искаше да й остави право на избор, но не можеше да постъпи нечестно спрямо нея. Настъпи продължително мълчание. Кейт разсеяно се огледа наоколо, а след това ръката й механично потърси сърцевидното часовниче, забодено на блузата й.

За смелост. За кураж.

— Добре.

Излезе от колата, протегна схванатите си крака и почти видимо потръпна от невъобразимия шум и блъсканица. Но дори и тя съзнаваше, че нейната представа за блъсканица, за Сан Франциско означаваше пълно мъртвило.

Фелиша плати за паркинга и хванати за ръце двете се упътиха към ресторанта.

— Страх ли те е?

— Ужасно.

— Повечето хора се чувстват по този начин през деветдесет процента от времето си. Не го забравяй.

— Но те нямат какво да крият.

Ето пак. Винаги едно и също. По дяволите! Фелиша се спря и без да пуска ръката й, я погледна в лицето.

— Ти също нямаш нищо за криене, Кейт. В миналото ти има твърде много болка и мъка. Но това е всичко. То е в миналото. А и става дума за неговото, а не за твоето минало. Ти имаш дете, написала си книга, живееш скромно и почтено в провинцията. И това е всичко.

Кейт затвори очи, усмихна се и пое дълбоко въздух.

— Ще ми се и аз да чувствах нещата по същия начин, Лиша.

— Тогава направи го!

— Да, сър.

— О, я млъквай!

Моментът за сериозни разговори беше отминал. Кейт се изхили и се спусна напред с дългите си крака.

— Ще те настигна!

Пробягаха последните няколко крачки като се заливаха от смях. Управителят им отвори вратата и дори в десет часа вечерта те мигновено бяха погълнати от шума и блъсканицата, от пъстрата смесица на парфюми, без които този ресторант не би бил „Ванеси“. Сервитьорите крещяха нещо на готвачите в кухнята, пийнали посетители се смееха на бара; някъде се водеха политически битки; другаде се завързваха нови приятелства, припламваха любовни страсти.

Беше приказно. Неповторимо. Кейт стоеше неподвижно и се усмихваше. Всичките тези шумове й приличаха на оркестър, който в нейна чест изпълняваше Добре дошла у дома.

— Маса за двама, госпожице Норман? — Фелиша кимна с усмивка и управителят безизразно погледна Кейт. Беше нова. Не я познаваше. Не познаваше и Том. Познаваше само Фелиша. А и Кейт явно не беше някоя важна особа. Беше просто едно момиче с дънки и червена риза.

Настаниха ги в задния край на заведението. От приглушеното, розово осветление всички посетители изглеждаха млади и здрави. Сервитьорът им подаде менюто. Кейт изобщо не го погледна. Канелони, салата и забалионе за десерт. Десертът беше неповторим на вкус полутечен крем, приготвен от белтъци и ром.

Фелиша си поръча пържола, салата и мартини. Кейт погледна часовника си.

— Да не би вече да имаш някоя среща?

— Не. Чудех се дали да не се обадя на Тили.

— Тя сигурно вече спи.

Кейт кимна, като се опитваше да се пребори с чувството за вина, което заплашваше да помрачи вечерта. Но тя нямаше да му позволи. Забавляваше се чудесно. А вечерята, както винаги, беше забележителна.

След това се поразходиха по тесните, живописни улици на Норт Бийч. Хипита, малки магазинчета, свърталища на художници и музиканти, кафенета — и всичко това пропито с всепроникващата миризма на марихуана. И тук нищо не се бе променило.

Изминаха няколко пресечки, а след това се върнаха при колата. Вече беше полунощ и Кейт бе започнала да се прозява.

— Можеш спокойно да ми казваш Пепеляшка.

— Утре ще можеш да спиш до късно.

— В колко часа тръгваш за работа?

— Не питай. Нали знаеш как се чувствам рано сутринта…

През целия път до дома Кейт се прозяваше. Чувстваше се смазана от преживяванията, които завръщането й в Сан Франциско бе предизвикало. Едва държеше очите си отворени, когато достигнаха върха на „Телеграф Хил“ и Фелиша натисна един бутон в колата, за да отвори вратата на гаража.

— О, Боже, Лиша, това е страхотно!

— Не. Просто е по-сигурно и безопасно.

Кейт развеселена огледа сградата. Беше много по-елегантна от онази, в която Фелиша живееше преди Кейт да напусне града. Типично убежище за стари ергени и самотници. Скъпи, добре поддържани, тихи апартаменти с по една или две спални, от които се откриваше необикновено красив изглед към пристанището и залива. Място, неподходящо за деца и семеен уют. Липсваше му топлота и сърдечност. Беше просто много скъпо и изискано. Нищо повече.

— Май не одобряваш жилището ми, а?

Фелиша също изглеждаше развеселена.

— Защо, напротив! Какво те накара да си го помислиш?

— Изражението на лицето ти. Но нали помниш — аз съм градският мишок. Ти си полският мишок^[1].

— Добре, добре. Твърде уморена съм, за да споря с теб.

Кейт се усмихна, отново се прозина, взеха асансьора и бързо се понесоха нагоре. Фелиша отключи вратата на апартамента, който се намираше непосредствено до асансьора, и влязоха в просторно антре, облепено с изящни френски пепеляворозови тапети и застлано с дебел кремавобежов килим. Акварели по стените, две големи палми и антични английски огледала.

Всичко бе подредено с неподражаем вкус и изящество.

— Трябва ли да събуя еспадрилите си?

Кейт се шегуваше само наполовина.

— Само ако имаш намерение да си ги завреш в задника. За Бога, Кейт, знаеш, че не съм превзета преструвана. Можеш да се потъркаляш по пода, ако пожелаеш.

— С удоволствие — от това антре би излязла една чудесна спалня.

Но Фелиша вече бе запалила лампите във всекидневната, цялата покрита с бяла коприна и кремава дамаска и няколко тъмни ориенталски гравирани масички. Панорамата, която се разкриваше от прозореца, беше умопомрачителна. Трапезарията, която се намираше в съседство, беше също толкова внушителна с черно-белия си мраморен под, многобройните кристални свещници и изящния полилей. Кейт бе сигурна, че преди шест години начинът на живот на Фелиша не беше толкова претенциозен и показен.

Целият апартамент беше обграден с тераса, покрита с безброй растения с ярки цветове. Кейт знаеше обаче, че заслугата е на градинаря, не на приятелката й.

— Харесва ли ти?

— Шегуваш ли се? Зашеметена съм. И кога подреди живота си така?

— След последното голямо повишение — усмихна се, а след това леко въздъхна. — Трябваше да направя нещо с парите си. А ти не би ми позволила да купя кола за Тайг. И ето резултата.

— Чудесно е…

— Благодаря, скъпа! Ела, ще ти покажа стаята ти. Радваше се, че Кейт бе харесала апартамента, макар че тя самата беше малко поуморена от него. Вече две години и половина живееше в него. Бе почти готова за нещо ново. Нещо още по-разточително и претенциозно.

Стаята за гости бе обзаведена в същия стил — само че в синьо и бяло. В нея имаше малка, облицована с бял мрамор камина, малко френско писалище, викторианско легло, много цветя и врата, която водеше към терасата.

— Искам само да те предупредя, че може никога да не си тръгна оттук.

Изведнъж й хрумна една ужасна мисъл и тя гръмогласно се разсмя.

— Кое е толкова смешно?

— Мисълта за Тайг в тази стая. Можеш ли да си представиш как нашето приятелче, цялото наплескано с фъстъчено масло, се пльосва по корем върху това прекрасно легло?

— С радост бих си го представила — Фелиша изглеждаше почти ядосана, а след това сви рамене. — Ами, може би…

След това и двете се разсмяха като деца. Разговорът за Тайг малко натъжи Кейт и тя усети, че много й липсва. За пръв път прекарваше нощта далеч от него. Ами ако той има нужда от нея? Ако сънува кошмари? Ако не може да намери Тили? Ако…

— Кейт!

— А?

— Зная за какво си мислиш. Престани. Утре ще разговаряш с него.

— Утре се прибирам у дома. Но междувременно… — хвърли се на леглото с щастлива усмивка. — Това е истински рай.

— Добре дошла у дома — Фелиша прекоси стаята, мина през антрето и се отправи към собствената си спалня. Пред вратата я застигна гласът на Кейт. — Мога ли да я видя?

Беше бяла, строго обзаведена и много студена. И твърде много приличаше на всекидневната. Кейт беше разочарована.

— А ти какво очакваше? Огледала по тавана ли?

— Поне това.

— Искаш ли питие, между другото?

Но Кейт само се усмихна и отрицателно поклати глава. Знаеше какво точно иска в този момент и след като си казаха лека нощ и Фелиша затвори вратата на спалнята си, Кейт веднага се върна в стаята си.

Боса и по нощница, тя излезе на терасата и се загледа в мъглата, надвиснала ниско над залива, в корабите, в големия мост и в колите, които препускаха в тъмнината. Остана там половин час, докато цялата се разтрепери от студ.

А когато влезе вътре, продължаваше да се усмихва.