Даниел Стийл
Сезон на страстта (10)

Глава пета

Кейт се изправи и се протегна. Бе прекарала с него само два часа и вече се чувстваше уморена. Том бе мрачен и капризен. Дори господин Ерхард изглеждаше изтощен.

— Хайде, скъпи, искаш ли да се поразходим край езерцето?

Косата му вече бе посребрена, но лицето му все още пазеше онова щастливо детинско излъчване. Щастливо през повечето време. Но понякога беше плачлив и невротизиран като изпаднало в беда дете.

— Не искам да ходя на езерцето. Искам Уили.

— Хайде да отидем тогава да вземем Уили.

— Не искам Уили.

Кейт стисна зъби и затвори очи за миг. Когато ги отвори, на лицето й грееше ослепителна усмивка.

— А искаш ли да полегнеш в хамака си?

Той поклати отрицателно глава. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Всъщност изглеждаше точно като Тайг сутринта. Но Тайг ревнуваше от литературния й агент. Какъв беше проблемът на Том? По дяволите! Та той беше толкова добър и нежен понякога. Защо точно днес трябваше да се държи по този начин? И без това толкова много неща се бяха струпали на главата й.

— Съжалявам, Кейти.

Той я погледна и разтвори ръце. Сякаш внезапно бе разбрал мислите й и тя се почувства виновна, докато се навеждаше надолу, за да го прегърне.

— Няма нищо, скъпи! Предполагам, че просто имаш нужда от някакви нови игри.

Вече няколко месеца не му бе донесла нищо. А и преди това му носеше игрите, с които Тайг не искаше да играе повече. Мозайки и други игри, които собственият му син бе захвърлил. Но тя не гледаше на нещата по този начин. Чисто и просто бе по-евтино да купи един комплект вместо два. Все още го държеше в прегръдките си и изведнъж усети, че той я притиска все по-силно до себе си. В един безумен миг й се прииска да го целуне. Като мъж, а не като малко момче.

— Имам нужда само от теб, Кейти. Не е необходимо да ми носиш играчки.

Думите му я изненадаха, тя бързо се отдръпна назад и се вгледа в очите му. Но там нямаше никой. Никой, освен Том момчето. Не мъжът.

— И аз много те обичам.

Седна на тревата до него, хвана го за ръка и раздразнението, обхванало я от сутринта, започна да я напуска. В един момент й се прииска да му разкаже за себе си. За книгата, за филма, за значението им за…

— Искаш ли да играем бинго?

Весело засмян погледна надолу към нея и тя, килнала главата си на една страна, бавно и уморено се усмихна в отговор. Беше облечена със стара вълнена светлолилава пола и мек кашмирен пуловер, който чудесно се съчетаваше с полата.

Беше й ги купил наскоро след сватбата им. Харесваше ги. Някога. Сега не им обръщаше никакво внимание. Искаше да играят бинго.

— Искаш ли?

— Знаеш ли какво, скъпи? Малко съм уморена. Всъщност…

Пое дълбоко въздух и се изправи. Достатъчно се бе преструвала за един ден. С Тайг, с Том, със себе си.

— Всъщност, мисля, че е време да си тръгвам.

— Не, не е!

Изглеждаше съкрушен. О, Исусе! Не! Не искаше и той да я дърпа на някаква друга, трета страна.

— Рано е да си тръгваш.

— Не, не е, скъпи! Но ще се върна след няколко дни.

— Няма да се върнеш.

— Ще се върна, разбира се — тя приглади полата си с ръка и погледна към приближаващия се господин Ерхард. В едната си ръка той носеше Уили и някакви книги. — Виж какво ти носи господин Ерхард — но Том приличаше на тъжно, сърдито малко момче. — Бъди послушен, скъпи. Скоро пак ще дойда — той се притисна към нея и за пръв път от много време насам тя усети, че сърцето й се къса от мъка. Имаше нужда от подкрепа в този момент. А него го нямаше. — Обичам те! — нежно произнесе думите, а след това се отдръпна от него, усмихна му се с овлажнели очи и му махна с ръка.

Но Том вече бе взел Уили в едната си ръка и посягаше с другата към шарените си книжки.

Кейт се отправи към колата, навела глава и скръстила ръце пред себе си, сякаш се опитваше сама да си даде прегръдката, от която така отчаяно се нуждаеше в този момент. След това влезе в колата, въздъхна и погледна нагоре към дърветата. Но това беше нелепо! Та тя имаше толкова много. Имаше си Тайг и до известна степен Том, а и току-що бе постигнала огромен успех с последната си книга. Спечелила бе триста и петдесет хиляди долара, а се чувстваше като дете, което бе спукало любимия си балон.

— Това е лудост! — произнесе го на глас, а след това се разсмя, запали цигара и включи двигателя. И внезапно и хрумна чудесна идея. Облегна се назад за минута, по лицето й заигра палава усмивка и тя сякаш забрави къде се намира и защо е там. Или по-скоро си припомни къде се намира, и то по начин, по който не го бе правила от години.

Кармел!

Шест и половина години бе посещавала Том и никога не бе изминавала последните дванадесет мили, които я деляха от града. Никога не бе ходила там на пазар. Никога не бе обядвала там. Не се бе разхождала по главната улица. Не бе седяла на брега, за да поотдъхне и да се поразтовари. Шест и половина години бе пътувала напред-назад по познатия до болка маршрут. И внезапно изпита непреодолимо желание да отиде в града. Просто за да го види. Да се поскита малко по улиците… по магазините… сред хората…

Погледна часовника си. Имаше време. Беше съкратила посещението си при Том почти с два часа. Два часа.

Усмихната, тя освободи спирачката и когато излезе на пътя, зави наляво.

Наляво. По пътя за града.

Пътят беше приятен и удобен. От двете му страни се извисяваха палми, а от време на време зад тях се мяркаха малки, боядисани в пастелни цветове вилички.

Приближаваше към Кармел.

Все още не бе видяла никое от познатите й места, но сърцето й биеше до пръсване. Господи, какво правеше! И защо сега! Само за два дни се бе осмелила да се покаже пред света много повече, отколкото бе правила това през изминалите почти седем години. Беше позволила на Стю Уейнбърг да дойде при нея от Лос Анджелис, а сега тя самата отиваше в Кармел. Твърде дребни и незначителни събития, но те бяха пукнатини в стената, която бе изградила. А след това какво? Какво следваше? Наводнение? Порой? Или бавно и постепенно, но сигурно нахлуване на външния свят в живота й?

Ами ако изгубеше контрол върху ситуацията! Ами ако…

Не можеше да продължава така. Отби встрани от пътя и спря. Беше останала почти без дъх, а простиращият се пред нея път сякаш криеше в себе си някаква скрита заплаха.

— Не мога — гласът й силно трепереше, в свитото й до болка гърло напираха сълзи. — Не мога…

Но искаше. По дяволите, искаше да го направи!

За пръв път през всичките тези години й се прииска да разбере как изглежда градът, да срещне повече хора, да види как се обличат, какви прически носят. Беше нелепо да се интересува от подобни незначителни подробности, но в града, в който бе изградила дома си, жените все още си правеха огромни, подобни на кошери прически и носеха миниполи, макар че времето им бе минало още преди десет години. Искаше да срещне хора, които приличаха на онези, които бе познавала преди.

Но какво щеше да стане с решенията, които бе взела, с избора, който бе направила? Всичко, което бе изградила, сега бе застрашено от нея самата. Бе написала книга, в която разказваше за Том много повече, отколкото й се искаше, разказваше за себе си, за живота си. И проклетата книга щеше да залее цялата страна. Стотици хиляди екземпляри. А филмът…

— Глупости!

Широко отвори очи и се огледа наоколо, а след това отново върна колата на пътя. Беше написала чудесна книга, спечелила бе купища пари и заслужаваше един час почивка в Кармел.

Лицето й придоби решително и непреклонно изражение и тя рязко натисна педала на газта.

И внезапно пейзажът й се стори познат. Нищо почти не се бе променило през годините на нейното отшелничество. Боядисаните в пастелни цветове вилички изглеждаха същите, извивките на пътя, старомодните малки хотелчета, а след това и главната улица, която водеше направо към плажа, само две преки по-надолу. И безброй малки магазинчета. Няколко от тях предлагаха сувенири за туристите, но в по-голямата си част това бяха скъпи и елегантни магазини. Цял свят, който не бе виждала от шест години. Гучи, Хермес, Джордан, Диор, Норел, Галянос, Живанши… Имена, етикети, шалове, парфюми, обувки — всичко това се плъзгаше край нея, докато тя бавно караше по улицата и най-накрая спря на един паркинг.

Почувства се добре. Радваше се, че бе дошла. Широко усмихната и доволна, тя пъргаво слезе от колата.

Първото нещо, което привлече погледа й, бе един елегантен, кремав на цвят копринен костюм, изложен на една от витрините. Редом с него бяха показани красива блуза с прасковен цвят и кремави обувки с отворена пета, украсени с тънка златна верижка. Отново се почувства като малко момиченце. Искаше и куклата с бялата булчинска рокля, и мечето, и другата кукла — с късите чорапки и сутиена и…

Изхили се на глас и влезе в магазина. Внезапно изпита задоволство, че сутринта бе облякла точно тази пола и стария кашмирен пуловер. А дългата си коса бе прибрала в малък и елегантен кок. Днес не бе разпуснала косата си дори и заради Том.

— Мадам?

Собственичката на магазина, която очевидно бе французойка, изгледа Кейт с преценяващ поглед. Беше дребна, спретната жена с посребряла вече руса коса. Облечена бе в сива копринена рокля, а на врата си носеше три реда невероятно красиви перли.

Кейт добре си спомняше тази особеност на Кармел. Тук хората се обличаха добре. Съдържатели на магазини, собственици на ресторанти, посетители, кореняци. Само шепа ексцентрични художници си позволяваха да се обличат неглиже. Всички останали изглеждаха така сякаш бяха тръгнали на обяд в „Максим“.

— Мога ли да ви помогна?

— Може ли само да поогледам?

— Но, разбира се.

Жената се извърна и учтиво насочи вниманието си към последния каталог на „L’officiel“, отворен върху бюрото й.

Кейт си припомни, че веднъж бе работила като модел за тях. Преди хиляда години. След това костюмът на витрината отново привлече вниманието й. Жената със сивата рокля я погледна с усмивка. Не искаше да се намесва, но веднага си бе помислила за този костюм. В този момент очите им се срещнаха и Кейт се разсмя. Очите на другата жена също затанцуваха весело и игриво.

— Може ли?

— Много ще се радвам да го видя на вас. Току-що го получихме.

— От Париж?

— Ню Йорк, „Halston“.

Halston. Колко време бе изтекло от мига, в който за последен път бе пипала подобна материя, обличала бе такива дрехи? И какво значение имаше това, по дяволите! Макар че… сега сякаш вече имаше значение.

Тя искаше да отпразнува успеха си.

Тя пробва три рокли и една пола, докато собственичката на магазина, с помощта на една продавачка, свали костюма от манекена. Кейт я наблюдаваше с удоволствие, а когато го облече, направо се влюби в него. Сякаш беше правен за нея.

Блузата с цвят на праскова хвърляше отблясъци на фината, бледа кожа на лицето й, а зелените й очи затанцуваха като погледна в огледалото. Костюмът просто плуваше около тялото й. Полата достигаше до средата на прасеца й, а меката тъкан галеше краката й, падаше около тях като милувка. Сакото беше издължено, женствено и елегантно. Пробва и обувките и се почувства като принцеса. Не! Като кралица.

Костюмът струваше двеста осемдесет и пет долара.

Обувките — осемдесет и шест.

Срамно. И грешно.

И къде, в името на Бога, щеше да носи всичко това? Нали точно това повтаряше на Фелиша вече години наред! Кога ще облече този костюм? Когато ходи до супермаркета за продукти? Или когато чака пред къщи автобуса, който отвежда Тайг и приятелчетата му на училище? Или може би докато къпе Бърт?

— Ще го взема.

И без да се колебае, прибави още червената вълнена пола, пъстрата блуза и черната рокля с дълги ръкави и без деколте, които бе пробвала най-напред.

Роклята изглеждаше твърде строга и консервативна, но беше дяволски елегантна. И малко секси. Секси! Е, това вече наистина беше налудничаво. И пред кого искаше да изглежда секси? За кого се стараеше? За мечето Уили? Какво по дяволите правеше? Прахосваше малко повече от петстотин долара за дрехи, които никога нямаше да облече.

Може би кремавият копринен костюм щеше да бъде подходящ за деня, в който Тайг ще завърши колежа. Но само в случай, че отидеше в „Принстън“ или „Йейл“. Мисълта за това я развесели и тя леко се усмихна, докато пишеше чека. Сигурно заради всичките тези пари, които онези смахнати лунатици от Холивуд и Ню Йорк бяха готови да й платят. Но този вид лудост беше много приятна и тя искрено й се наслаждаваше. Купи си дори и малко шишенце парфюм — от оня, който използваше преди години.

И едва когато се отправи към колата с препълнени с пакети ръце, тя забеляза къде е паркирала. Хотелът, в който тя и Том бяха отседнали при първото си посещение в Кармел…

Техният хотел…

— Никога повече!

Каза го съвсем тихо и се огледа наоколо, докато прибираше пакетите в багажника. Може би трябваше да ги остави тук някъде. Или да ги продаде заедно с колата. В края на краищата, нямаше никаква нужда от всичките тези неща. И въпреки това изгаряше от желание час по-скоро да се прибере и отново да облече костюма. И черната рокля. Тайг сигурно ще си помисли, че е полудяла. Но тя няма да му ги показва. Ще ги облече едва след като той си легне.

На връщане караше по-бързо от всеки друг път. Но този път не изпитваше никаква вина. Най-странното от всичко бе, че бе направила нещо по-различно. Никой не трябваше да знае. Може би някой друг път ще го направи отново.

Тази мисъл я развесели и тя с усмивка спря на алеята пред къщата. Точно навреме. Беше използвала двата часа добре. Махна на Тили, докато паркираше колата зад къщата. Пак правеха нещо в градината и Тайг изглеждаше много по-щастлив, отколкото сутринта. Помаха й весело с ръка и се върна към работата си.

— Здравей, скъпи!

Остави пакетите в колата и отиде да го целуне, но той беше прекалено зает. Дори Бърт, унесен в кокала си, не й обърна никакво внимание.

Кейт влезе в къщата с щастлива усмивка. Всичко беше чудесно. А вътре я очакваше съобщение от Фелиша, която щеше да дойде за уикенда.

Тя пристигна с три бутилки шампанско и цял куп подаръци. Дребни подаръчета, смешни предмети за бюрото на Кейт, за къщата, за спалнята. А най-накрая от дъното на чантата си извади една малка, красиво опакована кутийка и я подаде на Кейт.

— Стига вече! — Кейт все още се смееше, но Фелиша утихна, лицето й стана сериозно, а очите й изразяваха безкрайна нежност и привързаност. — О, Боже, нещо ми подсказва, че това вече е истински подарък…

— Може би…

Под панделката, с която бе привързана кутийката, имаше малка красива картичка. Кейт я отвори внимателно и я прочете с насълзени очи.

„На дамата със златното сърце, за да помни, че всичко, от което се нуждае, е смелост. Страхливият лъв откри, че е бил смел през целия си живот. Но трябваше да получи медал, за да го разбере. Ето защо с това искам да ти напомня, че си не само смела, но способна и добра, и мъдра, и много, много обичана.“

Беше подписано: „Добрата вещица от Севера.“ Кейт се усмихна през сълзи.

— Това от „Магьосникът от Оз“ ли е?

— Малко или много.

Кейт отвори пакетчето. Вътре в червена атлазена кутийка върху подложка от синьо кадифе лежеше прекрасен златен часовник. Приличаше на мъжки часовник, но беше във формата на сърце. Кейт го обърна и видя, че на задната му страна бяха гравирани думите:

„За смелост. За кураж. С много обич.“

Кейт здраво стисна часовника в едната си ръка, а след това с всичка сила притисна Лиша към себе си. Лиша отвърна на прегръдката. А Кейт така отчаяно се нуждаеше от тази прегръдка, от някой, който да я увери, че всичко е наред.

— Какво мога да кажа! — сълзите бързо се затъркаляха по лицето й.

— Кажи ми само, че ще бъдеш добро момиче и ще си дадеш още една възможност. Това е всичко, което искам от теб…

В този момент на Кейт почти й се прииска да й разкаже за пазаруването в Кармел. Но не можеше. Не още.

— Ще опитам. По дяволите, с часовник като този вече съм почти убедена, че трябва да го направя! Лиша, загубена съм без теб.

— Не, не си. Сега ще се отпуснеш, ще се разтовариш. Никой повече няма да ти досажда и да те тормози. Ще бъде божествено.

— Дрън-дрън!

И двете се разсмяха, а след това заговориха за книгата, за договорите, за бъдещето. Успешната кариера на Кейт току-що бе започнала! Минаваше четири сутринта, когато довършиха бутилката с шампанско. Сънливо си пожелаха „лека нощ“ и си легнаха.

На другия ден прекараха заедно чудесен следобед. Кейт закачи новия си часовник върху любимата си тениска, която облече на следващия ден. Организираха си пикник, а след това заведоха Тайг в ранчото на Адамс, където и тримата взеха по един кон и яздиха на воля по хълмовете.

В неделя Лиша спа до късно, а Кейт заведе Тайг на църква. След като се върнаха, всички заедно обядваха на тревата в задния двор. Едва към пет часа вечерта Лиша започна да мисли за връщане в Сан Франциско. Лежеше на топлата трева, гледаше небето и, хванала Тайг за ръка, непрекъснато се опитваше да отпъди Бърт настрана.

— Знаеш ли, Кейт, понякога си мисля, че разбирам защо толкова много ти харесва да живееш тук.

— Ммм… — мислите на Кейт бяха на хиляди мили разстояние, но тя нежно се усмихна на приятелката си.

— Тук е така дяволски спокойно.

Кейт погледна изражението на лицето й и се разсмя.

— Това оплакване ли е или комплимент?

— Точно в този момент е комплимент. Наистина не ми се ще да се връщам обратно. А може би ще минат няколко месеца, преди да мога пак да дойда — докато говореше, Кейт я гледаше право в очите. Изражението й бе странно и неразбираемо. — Нещо не е наред ли? — Фелиша никога преди не беше виждала този поглед в очите й.

— Просто си мислех…

— За какво?

— За едни неща, които държа в колата.

— И? — нищо не разбираше.

— Какво ще правиш утре, Лиша?

— О, Исусе! Не ме питай. Имам три заседания преди обяд — ще трябва да уточним есенните ревюта и цялата зимна колекция.

— А след това?

— Какво разбираш под след това! — Кейт започваше да я изнервя. Какво, но дяволите, беше намислила!

— Заета ли си на обяд?

— Не. Защо? Мога ли да направя нещо за теб?

— Да — Кейт вече се усмихваше. Просто си седеше и се усмихваше на Фелиша. По дяволите! — Всъщност, госпожице Норман, наистина има нещо, което би могла да направиш за мен.

— И какво е то?

— Да ме заведеш на обяд.

— Но аз трябва да се връщам, глупаче — Фелиша седна на тревата. Усмихваше се, но беше объркана. Това беше просто един глупав неделен ден.

— Зная, че трябва да се връщаш. Ще дойда с теб.

— В Сан Франциско? — Фелиша вече широко се усмихваше и гледаше Кейт недоумяващо.

Кейт само кимна.

— Да. Защо не, по дяволите?

Фелиша се хвърли към приятелката си и двете жени радостно и силно се прегърнаха. Тайг шокиран и слисан от изненада ги гледаше с широко отворени очи.

— Кой ще остане с мен?

Кейт изненадано го погледна, а след това го привлече в прегръдката им.

— Тили, скъпи. И може би в някой от следващите дни ще те заведа и теб в Сан Франциско.

— О! — но не изглеждаше особено впечатлен и Кейт за момент го остави при Лиша. Имаше да върши толкова много неща. Да се обади на Тили… да извади пакетите от колата… да опакова багажа си… толкова много неща. Сан Франциско. Бяха минали шест години и половина, откакто бе там за последен път.

— Алилуя! — чу веселия глас на Фелиша, докато влизаше в къщата с всичките дрехи, които бе купила в Кармел.

Кейт тръгваше за града!