Даниел Стийл
Сезон на страстта (1)

Глава първа

Часовникът иззвъня малко след шест. Тя се размърда, протегна ръка изпод завивките и го спря. Все още можеше да се престори, че не го е чула. Можеше отново да се върне към сънищата си. Не беше необходимо да заминава… струваше й се, че… струваше й се… и тогава звънна телефонът.

— По дяволите! — Кейтлин Харпър седна в леглото. Дългата й тъмнокестенява коса, сплетена на две плитки от предишния ден, бе преметната през раменете й, лицето й бе зачервено от съня.

Телефонът отново иззвъня и тя с въздишка вдигна слушалката, като едва успя да сподави една прозявка. Устните й бяха фини и изящни, в моменти на щастие широка усмивка озаряваше лицето й, но в този миг зелените й очи бяха твърде сериозни и загрижени. Беше вече напълно будна. А беше толкова по-лесно да заспи отново и да забрави.

— Здравей, Кейт — усмихна се, като чу познатия глас. Още преди да вдигне слушалката, бе сигурна, че се обажда Фелиша. Никой друг не знаеше адреса и телефонния й номер.

— Какво правиш толкова рано сутринта?

— О, обичайните неща.

Кейт се усмихна.

— В шест часа? Обичайните неща? — познаваше Лиша прекалено добре, за да й повярва. Фелиша Норман едва успяваше да се измъкне от леглото към осем часа, а секретарката й в офиса бе внимателно инструктирана да я закриля от всякакви прекомерни вълнения и неприятности поне до десет. Шест часът сутринта въобще не беше обичайното й време за ставане от сън. Изключения правеше само заради Кейт. Само заради нея би станала в такъв безбожно ранен час.

— Нямаш ли с какво друго да се занимаваш, ами непрекъснато ме проверяваш, Лиша?

— Очевидно не. Какво ново? — Фелиша отчаяно се мъчеше да се разбуди напълно. Добре подстриганата й руса коса, която носеше свободно пусната върху раменете си, сега лежеше разпиляна върху възглавницата й, а ръката й с безупречен маникюр покриваше ясносините очи и изваяното й лице. И тя като Кейт имаше лице на модел, но беше с дванадесет години по-възрастна от нея.

— Няма нищо ново, глупачке. Но те обичам. И съм добре. Честна дума!

— Това е чудесно. Просто си помислих, че може би ще искаш да се срещнем там — там. Напълно анонимно име за едно също толкова анонимно място. А Фелиша бе готова да шофира два часа само, за да види приятелката си там. И за какво? Кейт трябваше да се справи сама. Знаеше го. Не можеше вечно да разчита и да се опира на другите. Беше го правила прекалено дълго.

— Не, Лиша, наистина съм добре. А и освен това от магазина най-накрая ще те изгонят, ако продължаваш да изчезваш от работа по средата на деня, за да се грижиш за мен като бавачка.

Фелиша Норман беше директор по въпросите на модата на един от най-изисканите магазини в Сан Франциско и Кейт се бе запознала с нея по времето, когато работеше като модел.

— Не ставай глупава. Те дори не забелязват отсъствието ми.

Но и двете разбираха, че това не е истина. А това, което Кейт не знаеше, бе, че този следобед Фелиша трябваше да прегледа цялата зимна колекция на „Норел“. След три дни идваше ред на колекцията на „Холстън“, а през следващата седмица предстоеше модното ревю на „Блас“. Подготвените тоалети надминаваха и най-смелото въображение. Дори и това на Фелиша. Но Кейт бе вече твърде далеч от тези вълнения. Не мислеше за модни сезони и водещи колекции. Не бе се замисляла за това от месеци.

— Как е моят малък приятел? — гласът на Фелиша омекна, докато задаваше въпроса, а очите на Кейт весело заблестяха.

Прокара ръка по издутия си корем и се усмихна — този път с весела и истинска усмивка. Още три седмици… три седмици… и Том…

— Добре е.

— Как можеш да си толкова сигурна, че ще бъде момче? Успя дори и мен да убедиш — Фелиша се усмихна при мисълта за огромния куп бебешки дрехи, които бе поръчала на седмия етаж на магазина миналата седмица. — Но както и да е. Дано да не грешиш!

И двете се разсмяха.

— Не греша. Том каза… — настъпи тишина. Не разбра как думите се изплъзнаха от устата й. — Това няма значение, скъпа. Но днес не се нуждая от бавачка. Наистина. Можеш да си останеш в Сан Франциско, да поспиш още два часа и да отидеш спокойно на работа. Ако имам нужда от нещо, ще ти се обадя. Обещавам.

— Къде ли съм чувала това преди? — Фелиша се разсмя с мекия си дълбок и гърлен смях. — Ако чакам ти да ми се обадиш, така и ще си умра от старост, без да те чуя. Между другото, мога ли да дойда този уикенд?

— Отново? Ще можеш ли да издържиш?

През изминалите четири месеца я бе посещавала почти всеки уикенд. Кейт бе вече свикнала и очакваше посещенията й; въпросът на Фелиша и отговорът й бяха просто формалност.

— Какво да ти донеса?

— Нищо. Фелиша Норман, ако ми донесеш още едно-единствено нещо за бременни жени, без значение какво е, ще започна да крещя. Къде мислиш, че ще облека всички тези дрехи? В супермаркета? Госпожо, аз живея в малко фермерско градче. Нали знаеш, мъжете носят трикотажни фланели под ризите си, а жените — домашни престилки. Това е — Кейт изглеждаше развеселена.

Но не и Фелиша.

— Сама си си виновна, по дяволите! Казах ти…

— О, я млъквай! Тук съм много щастлива — Кейт се усмихна на себе си.

— Ти не си добре! Но това е само защото си бременна. Почакай само да се роди бебето. Тогава сигурно ще се вразумиш…

Фелиша разчиташе точно на това. Дори бе започнала да се оглежда за подходящ апартамент. Вече бе разгледала няколко прекрасни жилища на „Телеграф Хил“. Бяха истински бижута, а и се намираха близо до нейното жилище. Кейт бе луда да живее на онова място. Но всичко щеше да се оправи. Шумът, който се бе вдигнал около нея, постепенно заглъхваше. Още няколко месеца и тя спокойно щеше да се върне в града.

— Ей, Лиша — Кейт погледна към будилника, — по-добре е да тръгвам. Предстоят ми три часа шофиране — предпазливо се протегна, като се надяваше, че този път краката й няма да се схванат и да я принудят бързо да скочи от леглото.

— А пък и това шофиране. Би могла да преустановиш посещенията си през следващия месец. Поне докато се роди бебето. Няма смисъл…

— Лиша, обичам те! Довиждане — Кейт внимателно затвори телефона.

Всичко това го бе чувала и преди. Но тя знаеше какво прави. Точно това, което трябваше, това, което искаше да направи. А и освен това, имаше ли някакъв избор? Как би могла да преустанови посещенията си?

Бавно се надигна, седна на ръба на леглото и като въздъхна дълбоко, се загледа в планините, които се виждаха от прозореца й. Мислите й се носеха далеч — на хиляди мили разстояние от жилището й, връщаха я години назад.

— Том — каза го тихо и нежно. Само една-единствена дума.

Дори не осъзна, че я произнесе на глас. Том… как е възможно той да не е при нея сега? Защо го нямаше в банята, защо не чуваше пеенето му изпод душа или веселите шегички, които подхвърляше от кухнята… наистина ли вече го нямаше?

Съвсем доскоро бе чувала гласа му, изричала бе името му. Той винаги е бил край нея. Винаги. Високият, рус, красив Том, преливащ от смях и веселие, притежаващ изключителния талант да й създава безброй дребни, но незабравими радости. Том, когото бе срещнала още през първата си година в колежа.

Отборът му играеше в Сан Франциско и тя съвсем случайно отиде да гледа мача, а след това още по-случайно се озова на едно парти, където някой от приятелите й познаваше някои от отбора… истинска лудост. И късмет. Никога преди това не бе вършила нещо подобно. Беше се влюбила в него веднага, а бе само на осемнадесет години. И — влюбена в някакъв футболист!

В началото самата мисъл за това й се стори нелепа. Футболист. Но той беше нещо много повече. Бе твърде специален и необикновен. Бе Том Харпър. Нежен, сърдечен, грижовен. Той, чийто баща е бил миньор в Пенсилвания, а майка му е работила като сервитьорка, за да го издържа в училище. Том, който бе работил дни и нощи наред, лято след лято, за да може да постъпи в колеж, и който най-накрая бе постигнал целта си, благодарение на стипендията за футбол, която бе спечелил. Беше станал звезда в колежа. После — професионалист. А най-накрая се бе утвърдил като истинска звезда. Нещо като национален герой. Том Харпър. И точно тогава тя го бе срещнала. Той беше звезда. Том…

— Здравей, Принцесо — погледът му се бе плъзнал по нея и й се бе сторило, че я облива топъл летен дъжд.

— Здравей — почувствала се бе глупаво. Здравей… не можеше да измисли нищо повече. Не знаеше какво друго да му каже, но усети леко присвиване и трепет в стомаха. Отклони поглед от него. Блестящите му сини очи бяха прекалено изпитание за нея; смущаваше я втренченият в лицето й поглед, начинът, по който се усмихваше. Да надникне в очите му бе все едно да се опита да погледне към яркото слънце.

— От Сан Франциско ли си? — гледаше надолу към нея и се усмихваше. Беше огромен, добре сложен мъж, с телосложение, което напълно съответстваше на професията му. Тя се бе зачудила какво ли си мисли за нея. Може би я намираше смешна. Смаяната почитателка на отбора, или просто хлапе.

— Да. От Сан Франциско съм. А ти?

И двамата се разсмяха, защото тя добре знаеше, че той не е от Сан Франциско. Всеки знаеше откъде е Том Харпър. И че играеше за отбора на Чикаго.

— Защо си толкова срамежлива?

— Аз… не… о, по дяволите!

Тогава отново се разсмяха и всичко се подреди. Измъкнаха се от партито и отидоха да ядат хамбургери.

— Приятелите ти няма ли да се тревожат?

— Може би — седеше на бара до него, полюляваше безгрижно крака си и щастливо му се усмихваше над мазния хамбургер.

Имаше уговорена среща там, на партито. Но това вече нямаше значение. Сега беше с Том Харпър. Трудно й бе да свикне с тази мисъл. Но той никак не приличаше на звездата, за която се носеха легенди. Беше просто човек. И тя го харесваше. Но не защото беше популярен и известен. Просто защото бе симпатичен. Не… беше нещо повече от това… но не бе съвсем сигурна какво точно. Знаеше само, че всеки път, когато го погледнеше, стомахът й се свиваше от щастливо очакване. Чудеше се дали й личеше.

— Често ли постъпваш така, Принцесо? Често ли зарязваш гаджетата си по средата на партитата? — изгледа я строго и отново се разсмяха и двамата.

— Никога. Честно!

— Съветвам те да не постъпваш така с мен.

— Да, сър.

Цялата вечер бе изпълнена с добродушни закачки и смях и тя бе усетила у него близката и сродна душа. И в същото време се чувстваше някак смирена и покорна. На моменти присъствието му я караше да се държи като малко момиченце, но знаеше, че с него е в безопасност. Струваше й се, че го е чакала цял живот, за да дойде и да я закриля. Усещането бе ново и непознато, но й харесваше.

След хамбургерите отидоха до Кармел. Разхождаха се край океана, но той не направи никакъв опит да я накара да се любят. Само се разхождаха хванати за ръце и разговаряха цялата нощ, докато най-накрая слънцето изгря. Разказваха си за детските и юношеските си години… прекъсваха се един друг с „чакай да ти кажа за…“

— Ти си много красиво момиче, Кейт? С какво смяташ да се занимаваш като пораснеш.

Тя се изсмя на въпроса му и изсипа пълна шепа пясък във врата му. Той й отвърна със същото и Кейт се зачуди дали ще я целуне. Не го направи. А тя така отчаяно искаше да го целуне.

— Престани. Говоря сериозно. Какво искаш да правиш?

Само сви рамене:

— Не зная. Току-що започнах колежа. Мисля си, че може би ще специализирам държавно право или пък литература. Нали разбираш, нещо от този род. Но кой знае! Може би ще се дипломирам и ще получа работа като продавачка на козметика в „Сакс“. Или пък ще избягам от къщи, ще се поскитам без работа, ще преподавам в училище, ще стана медицинска зестра или пожарникар или… — по дяволите, как би могла да знае! Въпросът беше твърде странен и глупав.

Той отново й се усмихна и тя усети как краката й омекват под погледа на бистрите сини очи.

— На колко години си, Кейт?

Задаваше въпрос след въпрос, но се държеше така, сякаш винаги я е познавал. Въпросите бяха просто някаква формалност. И кой знае защо, тя си мислеше, че той вече знае всички отговори.

— Миналия месец станах на осемнадесет, а ти?

— Двадесет и осем, мила моя. С десет години съм по-стар от тебе. Почти съм готов за пенсия. Поне при моята професия — лицето му изведнъж помръкна и се изопна от напрежение.

— А когато се оттеглиш от футбола?

— Ще дойда при теб и ще продаваме заедно козметика в „Сакс“.

Кейт се разсмя само при мисълта за това. Той беше почти два метра и самата идея, че Том Харпър би могъл да продава нещо по-малко от бойни кораби й се струваше абсурдна.

— С какво се занимават оттеглилите се спортисти?

— Женят се. Имат деца. Пият бира. Напълняват. Занимават се със застрахователни полици. Все такива приятни неща — говореше полуиронично и шеговито, но бе напълно сериозен и в думите му се долавяха страх и смут.

— Звучи страхотно — тя се усмихна и се загледа във водата, а той леко я прегърна през раменете.

— Не съвсем — в този момент мислеше за застрахователните полици, а след това я погледна. — Наистина ли мислиш, че женитбата и децата са нещо страхотно, Кейт?

Тя сви рамене.

— Предполагам. Но всичко това ми се струва твърде далечно все още.

— Още си млада.

Каза го толкова мрачно, че тя се разсмя.

— Да, дядо.

— И какво все пак смяташ да правиш, след като се дипломираш?

— Честно? Да отида в Европа. Искам да прекарам там няколко години. Да се поогледам. Каквото намеря. Предполагам, че дотогава съвсем ще ми е писнало от дисциплината в училище.

Но до този момент й оставаха цели три години.

— Значи така го наричате. Дисциплината — усмихна се на себе си, като си спомни тълпата от леко пийнали богати хлапета, с които бе пристигнала на партито. Всички те учеха в Станфорд. Имаха пари и скъпи дрехи, а на тротоара пред сградата бяха паркирали един „Морган“ и един чисто нов „Корвет“ — Къде в Европа?

— Виена или Милано. Може би Болоня. Може би Мюнхен. Все още не съм решила. Ще избера някое малко местенце.

— Аха!

— О, я млъкни!

Отново изпита почти непреодолимо желание да го целуне. Леко се усмихна в тъмнината. Ето я, седи си тук, в прегръдките на Том Харпър. Половината от жените на страната биха изпаднали във възторг само при мисълта за това. А те си седят един до друг, като две деца, и леко и непринудено разговарят. Родителите й биха се разтреперили, ако знаеха. Почти се разсмя при мисълта за тях.

— Що за хора са родителите ти? — сякаш четеше мислите й.

— Старомодни. Но мисля, че са добри. Аз съм единственото дете, а и съм се родила доста късно. Очакват много от мен.

— И ти изпълняваш?

— През повечето време. Макар че не би трябвало. Създадох им лоши навици. Сега очакват от мен постоянно да се придържам към правилата и изискванията им. Отчасти заради това искам да се махна за няколко години. Бих могла даже да изкарам последната година от колежа в чужбина. Или да замина още следващото лято.

— Финансирана от татенцето, разбира се… — гласът му прозвуча твърде самодоволно и тя се обърна и го изгледа с блеснали от ярост зелени очи.

— Не е задължително. Аз сама изкарвам част от парите си. В действителност бих предпочела сама да платя пътуването си. Ако успея да си намеря работа там.

— Извинявай, Принцесо! Просто си помислих, не зная… приятелите, с които се появи тази вечер, изглеждаха все паралии. Познавам този тип хлапета още от времето, когато бях в Мичиганския университет. Всички бяха от Грос Пойн или от Скотсдайл. Всъщност няма значение откъде са — винаги са еднакви.

Кейт кимна. Беше съгласна с него, но не й харесваше да я поставя в общия кюп при всички онези богати, глезени хлапета. При все това напълно го разбираше. Макар че никога не бе въставала открито срещу този начин на живот, и на нея не й допадаше особено. Всички бяха задоволени и презадоволени. Живееха без сътресения, без болки, без излишни въпроси и угризения. Имаха всичко. И Кейт не бе изключение. Но поне го осъзнаваше.

— Какво имаше предвид като каза, че сама изкарваш парите си?

Отново изглеждаше развеселен.

Тя го погледна с раздразнение:

— Работя като модел.

— Така ли? За списание или какво?

Това вече бе изненада. Тя имаше изключителна външност, но той просто бе решил, че момиче като нея не може да работи. Работата на модела обаче бе много интересна. Беше почти впечатлен. Обърна се да я погледне и ядът изчезна от лицето й.

— Най-различни неща. Миналото лято участвах в телевизионни реклами. Но най-често ме викат за модни ревюта в „Сакс“ и други подобни магазини. Малко досадно е да пътуваш до града само заради ревютата, но плащат добре и по този начин си осигурявам малко независимост. А понякога работата е наистина забавна.

Той почти си я представяше да пристъпва по подиума, висока и стройна, облечена в рокля за петстотин долара. Може пък да не й предлагат да рекламира подобни дрехи. Макар че тя притежаваше стил и изисканост за този вид работа. Въпреки че Том малко разбираше от мода, той съвсем точно бе преценил възможностите й.

— С това ли смяташ да се занимаваш в Европа, след като свършиш училище.

Изглеждаше заинтригуван. Не сваляше топлата си ръка от раменете й и тя се чувстваше спокойна и защитена в прегръдката му.

— Само ако умирам от глад и нямам никаква друга работа. Искам да се занимавам с по-различни неща.

— Например? — придърпа я по-близо до себе си.

Беше по-възрастен от нея, но в същото време възрастта сякаш не му личеше. И за пръв път в живота си тя усети, че иска този мъж да я люби.

Но това беше налудничаво. Беше девствена и дори не го познаваше. Все още не го познаваше. Но той беше от типа мъже, за които момичетата мечтаят. Не можеше да си представи, че би могъл да е груб и непочтен.

— Хайде, Кейт, с какви по-различни неща би искала да се занимаваш в Европа?

Говореше закачливо, опитваше се да я подразни и тя се усмихна. Винаги бе мечтала за по-голям брат, който да разговаря с нея по този начин.

— Не зная. Ще работя за някой вестник, може би. Или за някое списание. Ще стана репортер. В Париж или в Рим — лицето й светна и той разроши косата й.

— Слушай, малката, защо не се захванеш сериозно с работата като модел и да си живееш като истинска дама! Защо ти е притрябвало да ходиш в чужбина да пишеш за пожари и убийства. За Бога, та ти би могла да го вършиш и тук! На английски при това.

— Баща ми ще получи апоплектичен удар — тя се изхили.

— Аз също — отново я притисна към себе си, сякаш се опитваше да я предпази от някаква невидима беда.

— Ти нищо не разбираш, Том Харпър! Аз пиша дяволски добре. От мен би излязъл добър репортер.

— Кой казва, че пишеш добре?

— Аз казвам. И един ден ще напиша книга!

По дяволите! Как можа да го изрече! Погледна настрана и млъкна.

— Сега говориш съвсем сериозно, нали, Кейт? — гласът му беше гальовен и нежен и тя мълчаливо кимна. — Тогава може би един ден наистина ще я напишеш — говореше бавно и предпазливо, опитваше се да не разруши мечтите и бляновете й. — На времето и аз исках да напиша книга. Но се отказах.

— Защо го направи? — беше направо ужасена и той се опита да остане сериозен. Харесваше нейната искреност и импулсивност.

— Отказах се, защото разбрах, че не мога да пиша. Може би някой ден ще напишеш книга за мен.

Замълчаха загледани във водата, докато лекият нощен ветрец галеше нежно лицата им. Беше й дал якето си и двамата седяха на брега, сгушени в него. Измина доста време, преди някой от тях да проговори отново.

— А родителите ти? Те с какво искат да се занимаваш?

— След като завърша? — той кимна. — О, с нещо приятно, разбира се. Биха искали да си намеря работа в някакъв музей в университет или училище. Но най-доволни биха били, ако си намеря подходящ съпруг. Пълна скука. Ами ти? Какво смяташ да правиш, след като вестниците престанат да ни убеждават какъв фантастичен футболист си — лежеше на пясъка и приличаше на дете, но в погледа й прозираше жената и Том Харпър не можеше да не го забележи.

— Казах ти вече. Ще се оттегля и двамата с теб ще напишем книга.

Тя не каза нищо повече. Отново потънаха в мълчание, загледани в изгряващото слънце, а след това поеха обратно към Сан Франциско.

— Искаш ли да закусим заедно, преди да те оставя у вас? — бяха в Пало Алто. Той караше малката спортна кола, която бе наел за престоя си в града, и почти бяха стигнали улицата, на която тя живееше.

— По-добре е веднага да се прибера — щеше да й се наложи да измисля какви ли не обяснения, ако майка й се обадеше и разбереше, че не се е прибирала през цялата нощ. Надяваше се, че момичетата, с които живееше, ще успеят да я прикрият. Така както самата тя постъпваше с техните родители.

Две от четирите вече не бяха девствени, а третата с неизтощимо постоянство и настойчивост се опитваше да ги догони. За Кейт всичко това нямаше никакво значение — или не бе имало преди появата на Том.

— Какво ще кажеш за довечера?

Изглеждаше сломена.

— Не мога. Обещах на родителите си, че ще вечерям с тях. А освен това те са взели билети за някакъв симфоничен концерт. Може би след концерта?

По дяволите! По дяволите! По дяволите! А след това той ще напусне града и никога повече няма да го види.

Лицето й внезапно се натъжи и помръкна и на него силно му се прииска да я целуне. Но не като дете. Като жена. Искаше да я притисне към себе си, да усети ударите на сърцето й. Искаше… Насили се да изгони тези мисли от съзнанието си. Тя беше прекалено млада.

— Няма да мога толкова късно, Принцесо. Утре имаме мач. Тази вечер трябва да си легна най-късно в десет. Но не се натъжавай! Може би ще успеем да откраднем няколко минути за себе си утре, преди да отлетя. Искаш ли да дойдеш с мен на летището?

— Разбира се — отчаянието й започна да намалява.

— Искаш ли билет за мача утре? — а след това се разсмя на изражението, което се изписа на лицето й. — О, скъпа, признай си! Мразиш футбола, нали?

— Разбира се, че не! — но не можа да не се разсмее. Беше я хванал натясно. — Не го мразя.

— Но просто не го обичаш много, нали?

Тя поклати отрицателно глава и той се разсмя. Беше прекрасна. Хлапе, колежанка от някакво надуто богаташко семейство. Цялата ситуация беше налудничава. Абсолютно нелепа и налудничава.

— Добре, господин Харпър. И какво от това? Какво като не съм най-запаленият футболен запалянко на света? Има ли това някакво значение?

Той погледна надолу към нея широко усмихнат и поклати глава.

— Не. Никакво — всъщност нейното отношение го забавляваше. Беше му писнало от безкрайните тълпи запалянковци. И изведнъж се озоваха пред къщата й и всичко свърши. — Добре, детко! Ще ти се обадя по-късно…

Искаше й се да го накара да обещае, да го попита дали наистина ще й се обади, да му каже, че ще отмени вечерята с родителите си. Но, дявол да го вземе, това беше Том Харпър, а тя само една от многобройните му почитателки.

Той никога повече няма да й се обади.

Надяна на лицето си маска на абсолютно безразличие, кимна, усмихна се непринудено и се заизмъква от колата. Закова се на мястото си преди още краката й да докоснат земята. Том Харпър се протегна и силно стисна ръката й.

— Ей, Кейт. Не си тръгвай така! Казах ти, че ще ти се обадя. И наистина ще го направя.

Значи бе усетил какво изпитваше тя в този момент. Той разбираше всичко. Обърна се и го погледна с усмивка на облекчение.

— Добре. Само си помислих…

Бавно пусна ръката й и нежно я погали по бузата.

— Зная какво си помисли, но грешиш.

— Така ли? — погледите им се срещнаха. Никой не отместваше очи.

— Да — това беше най-скъпата и нежна дума, която някога бе чувала. — А сега върви да поспиш. Ще ти се обадя по-късно.

И наистина го направи. Обади се два пъти сутринта и веднъж късно вечерта, след като вече се бе прибрала след срещата с родителите си. Каза й, че си е легнал, но не е могъл да заспи.

Уговориха се да се срещнат след мача на следващия ден. Но този път всичко беше по-различно. Бяха прекалено забързани, твърде напрегнати. Отборът на Чикаго бе спечелил мача и Том бе обграден от многобройните си почитатели, а Кейт бе нервна и неспокойна. Вече не се намираха на плажа в Кармел, не се любуваха на изгрева. Беше попаднала във вихъра, в който постоянно живееше Том Харпър. Разговаряха в претъпкания бар на летището преди той да отлети за Далас за следващия мач. Негови колеги от отбора непрекъснато минаваха край тях, махаха с ръка и прекъсваха разговора им, две жени му поискаха автографи, барманът неотлъчно ги гледаше и намигаше заговорнически, останалите пътници постоянно се обръщаха към тях, шушукаха, кимаха… Ей там… Том Харпър?… Да?

— Искаш ли да дойдеш в Далас?

— А? — изглеждаше шокирана. — Кога?

— Сега.

— Сега?

Той се разсмя на изражението й.

— Защо не?

— Ти си луд. Аз трябва… Имам изпити… — заприлича му на малко изплашено момиченце и той внезапно осъзна още нещо.

Отивайки с него в Кармел, тя се бе опитала да се изперчи, да се покаже по-голяма и уверена в себе си. Можеше да се справи с нощната разходка край океана. Но едно пътуване до Далас — това бе нещо съвсем различно. Добре. Сега всичко му бе ясно. Трябваше много да внимава. Не биваше да избързва и да насилва нещата. Тя беше много специално момиче.

— Успокой се, Принцесо. Просто се пошегувах. Но какво ще кажеш да се срещнем някъде другаде? След като приключиш с изпитите.

Говореше тихо и внимателно подбираше думите си, като непрекъснато се молеше да не се появи някой досадник за автограф или пък някой възторжен почитател, който да го поздрави с победата. За негов късмет никой не ги прекъсна. Дъхът му секна, когато тя вдигна очи и го погледна.

— Да. Това вече би могло да стане — цялата трепереше, но усещането бе прекрасно и неповторимо.

— Добре. Ще го обсъдим по-късно.

Повече не спомена за това. Изминаха разстоянието до изхода на терминала като весело се шегуваха и се смееха. За момент се изправиха един срещу друг и тя се зачуди дали ще я целуне. И тогава, нежно усмихнат, той се наведе и я целуна — съвсем леко в началото, а след това, когато тя го обгърна с ръце, я притисна силно към себе си и я зацелува ненаситно. Дъхът й спря, главата й се замая.

И изведнъж всичко свърши. Той си тръгна, а тя остана съвсем сама на терминала.

Телефонира й още същата вечер. В продължение на един месец й се обаждаше всяка вечер. Канеше я при себе си в различните градове, в които играеше, но тя все не можеше да се измъкне — или програмата й беше прекалено претрупана, или трябваше да участва в някое ревю като модел, или пък бе ангажирана с родителите си, или… не беше съвсем сигурна дали иска „да го направи“. Смяташе, че е готова, но… Никога не бяха разговаряли за това, никога не се бе опитвала да му обясни какво чувства. Но той разбираше.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Принцесо? Че никога повече няма да те видя?

— Не, разбира се. Но така се случи, че все не мога да се измъкна оттук. Това е всичко…

— Глупости! Ако този уикенд сама не се качиш на самолета за Клийвлънд, ще дойда аз да те взема — в гласа му напираше познатият смях, усещаше се безкрайна нежност и доброта и тя разбираше, че с него ще е в пълна безопасност. Беше най-внимателният мъж, който някога бе срещала. Струваше й се обаче, че е малко разглезен. Не спираше да настоява да се срещнат някъде.

Но той си имаше своите основания. Искаше да я отдели от естествената й среда. Далеч от съквартирантките, родителите и чувството за вина. Искаше да й подари не само една незабравима нощ, а цял меден месец.

— Да, скъпа. Клийвлънд! Не е Милано. Съжалявам.

— Има за какво.

Но тя все пак отлетя при него. Градът беше отвратителен, но Том беше божествен, неповторим.

Чакаше на изхода на терминала, а на лицето му грееше най-щастливата усмивка, която някога бе виждала. Стоеше неподвижен, наблюдаваше я как се приближава към него, а в ръката си държеше тъмночервена роза с дълга дръжка.

Беше наел къщата на някакъв братовчед на един негов съотборник. Не беше луксозна и изискана, но бе уютна и приветлива — също като Том, който винаги бе естествен, нежен, любящ и внимателен. Точно така се бе държал и тази вечер.

Облада я толкова внимателно, че тя бе тази, която поиска да се любят още веднъж. Точно така го бе замислил: искаше тя да го обича и желае. И от този момент нататък тя бе негова. И двамата го знаеха.

— Обичам те, Принцесо.

— И аз те обичам — погледна го срамежливо. Дългата й тъмна и влажна коса леко падаше върху едното й рамо. С изненада установи колко свободно се държеше с него, без задръжки и излишен свян.

— Ще се омъжиш ли за мен, Кейт?

— Шегуваш ли се? — широко отвори очи.

Лежаха голи на леглото и гледаха догарящия в камината огън. Беше почти три часът сутринта, а той имаше мач на следващия ден. Но за пръв път в живота му имаше нещо далеч по-важно от футбола.

— Не, Кейт. Говоря сериозно.

— Не зная — но в очите й проблесна интерес. Засега беше достатъчно. — Не съм мислила за това. Винаги ми се е струвало, че женитбата е нещо твърде далечно. Аз съм само на осемнадесет и… — погледна го. Очите й бяха сериозни, но в погледа й проблясваха закачливи пламъчета. — Родителите ми ще се побъркат.

— Заради мен или заради възрастта ти? — знаеше добре отговора на този въпрос. Тя се поколеба, като се опитваше да намери най-подходящите думи. — Добре, разбирам — усмихна се, но изглеждаше наранен и тя бързо го обгърна с ръце.

— Обичам те, Том. И ако се оженим, то ще е, защото те обичам. Обичам те такъв, какъвто си — искам да кажа, че те обичам, защото си Том, а не заради известността ти. И пет пари не давам какво мислят другите за теб. Въпросът е в това, че… ами, никога не съм мислила за женитба. Винаги съм смятала, че ще си поживея още известно време.

— Това са глупости, скъпа моя! Ти не си такъв човек.

И двамата знаеха, че е прав. Но цялата ситуация беше нелепа. Предполагаше се, че тя бе тая, която би се натискала да се омъжи, а ето сега той сам й поднасяше предложението си. За един кратък миг Кейт усети неповторимото усещане за сила и власт.

Вече беше жена. И, което бе още по-важно, тя бе жената на Том Харпър.

— Знаете ли какво, сър? Страхотен сте — притисна се към него и се засмя със затворени очи. А той с усмивка погледна надолу към изящно изваяното й лице.

— Вие също сте страхотна, госпожице Кейтлин.

Тя се намръщи:

— Мразя това име.

Но когато Том я целуна отново, бързо забрави за недоволството си.

Изведнъж той скочи от леглото и отиде в кухнята, за да си вземе една бира. Тя се загледа в широките рамене, тесните бедра и стройните крака, докато той прекосяваше стаята. Беше изключително красив мъж. Изведнъж той се обърна и се усмихна, а тя се изчерви и смутено отмести очи към огъня. Задържа поглед върху горящите пламъци, но бузите й не преставаха да пламтят.

Том седна до нея на леглото и я целуна.

— Не бива да се срамуваш да ме гледаш, Принцесо. Няма нищо лошо в това.

Тя кимна и отпи от бирата му.

— Красив си — каза го много тихо и нежно, а той бавно я погали по раменете, загледан в гърдите й.

— Ти си луда. А на мен току-що ми хрумна чудесна идея. Щом не искаш да се омъжваш все още, защо тогава да не поживеем заедно за известно време? — изглеждаше безкрайно доволен от идеята си, а Кейт, която в началото бе изненадана от предложението, изведнъж се усмихна.

— Знаеш ли какво? Ти си неповторим. Чувствам се така, сякаш току-що са ми предложили луната, завързана със синя атлазена панделка — прикова поглед в очите му.

— А ти предпочиташ панделка от червено кадифе?

Тя поклати отрицателно глава.

— Какво тогава?

— Не можем ли да почакаме малко?

— Защо? Кейт, ние притежаваме нещо рядко и неповторимо. И двамата го знаем. Познаваме се по-добре, отколкото познаваме кой да е друг. Прекарахме последния месец в телефонни разговори, споделяхме всяка своя мисъл и мечта, всяка надежда, всеки страх. Знаем един за друг всичко, което трябва да се знае. Нали?

Тя кимна и усети, че очите й се пълнят със сълзи.

— Ами ако нещата се променят? Какво ще стане, ако…

Той веднага разбра какво я безпокои.

— Родителите ти?

Тя кимна. Той скоро сам щеше да разбере всичко.

— Ще се справим, Принцесо! Не се безпокой за това. А ако искаш да свикнеш малко с тази мисъл, можем да почакаме известно време. Защо да не оставим нещата така, както са, докато не завършиш семестъра?

Нямаше да бъде трудно да изчакат. Оставаха само шест седмици до края на учебната година. А след това идваше лятото.

Той знаеше, че въпросът вече е решен. Тайно в себе си тя също го разбираше. А след това бавно и нежно той прокара устни по лицето и шията й, зацелува зърната на гърдите й, езикът му ги галеше, играеше си с тях, докато тя се заизвива в ръцете му.

Страхуваше се да я обладае за трети път тази нощ — не искаше да й причини болка. Затова с цялата нежност, на която беше способен, той прекара език по вътрешната страна на бедрата й и тя леко застена.

Тази нощ на безкрайна нежност и всеотдайност Кейт запомни за цял живот.

 

 

Тя плака по време на обратния полет за Сан Франциско. Далеч от него се чувстваше нещастна, струваше й се, че са я изтръгнали от корените й. Имаше нужда от него. Сега вече бе негова. А когато се прибра в жилището си на „Пало Алто“, там вече я чакаха розите, които Том й бе изпратил. Грижеше се за нея така, както дори родителите й никога не бяха го правили. Те бяха толкова сдържани и надменни, толкова равнодушни и безразлични към чувствата й. Том бе съвсем различен. Обаждаше й се по два, три пъти на ден и разговаряха с часове. Струваше й се, че е постоянно с нея.

През следващия уикенд той долетя в Сан Франциско и нае апартамента на някакъв негов съотборник. Беше внимателен и дискретен. Опитваше се да предпази Кейт от репортерите и от любопитството на почитателите му. А когато учебната година свърши, тя със сигурност знаеше, че иска да е с него. В продължение на шест седмици бяха кръстосвали страната от град на град, но и двамата вече разбираха, че това е напълно безумен начин на живот.

Една седмица след края на семестъра той премина в отбора на Сан Франциско. Беше чудесно. Вече можеха да си наемат апартамент в Сан Франциско, а тя щеше да пътува с него през цялото време. Щяха винаги да са заедно. Беше сигурна в това. Той бе най-важното нещо в живота й. Можеше да завърши училище и по-късно. По дяволите, може би след година или две щеше да се върне в колежа. Това прекъсване беше временно. Може би докато Том решеше да се оттегли от футбола. А и училището не беше толкова важно.

Родителите й обаче не разсъждаваха по същия начин.

— Да не си полудяла, Кейтлин? — баща й седеше на обичайното си място до камината и я гледаше с невярващ поглед. Беше кръстосвал стаята безспир в продължение на няколко минути и най-накрая спря и я изгледа с отчаяние. — Да напуснеш училище и да направиш какво? Да живееш с този човек? Да родиш извънбрачно дете? А защо не и бебе от някой друг? Сигурен съм, че има още мъже в отбора и той с удоволствие би им услужил — с блеснали очи баща й отново започна да крачи напред-назад, а Кейт усети напрежението на Том, който стоеше в другия край на стаята.

— Татко, ние говорим за нещо съвсем различно. Не нося ничие бебе — гласът й трепереше.

— Не? Как можеш да си сигурна? Имаш ли някаква представа що за живот ще водиш с този мъж? Знаеш ли изобщо колко мизерен, долнопробен, окаян е животът на спортистите! Какво точно смяташ да правиш? Да висиш по баровете и да наблюдаваш футболните мачове по телевизията, а във вторник вечер да ходиш да играеш боулинг?

— За Бога, татко, всичко, което се опитвам да ти кажа, е, че напускам училище за един семестър и обичам Том. Как можеш…

— Много лесно! Ти просто не знаеш какво правиш — гласът му бе изпълнен с укор и майка й, седнала с неподвижно изправен гръб на стола, мълчаливо кимна, за да изрази съгласието си с него.

— Мога ли да кажа една дума, сър? — Том проговаряше за пръв път от началото на срещата. Беше придружил Кейт само за да й окаже морална подкрепа; съзнаваше, че проблемът трябва да бъде разрешен между Кейт и родителите й. Искал бе да я подкрепи, без да се намесва, но в този момент просто не можеше да се въздържи. Бащата на Кейт бе започнал да прекалява и това сякаш му доставяше удоволствие. Личеше по очите му.

Том се обърна към баща й, а на лицето му бе изписана загриженост и безпокойство.

— Мисля, че имате доста невярна представа за живота ми. Вярно е, аз не съм адвокат или брокер и футболната игра едва ли изисква кой знае какъв интелект. Но това е моят живот. Футболът е всепоглъщаща, тежка и изнурителна физическа работа, а хората, които се занимават с този спорт, са като всички останали — сред тях има добри и лоши, глупави и умни. Но Кейт няма да прекара живота си с отбора. Моят частен живот е твърде уединен и аз бих бил много изненадан, ако вие възразите…

Баща й го прекъсна с блеснали от гняв очи.

— Аз възразявам срещу вас, господин Харпър! Толкова е просто. А що се отнася до теб, Кейтлин, ако ти направиш това, ако напуснеш училище, ако се осмелиш да ни унижиш по този начин, с теб е свършено. Не желая да те виждам повече в тази къща. Сега можеш да кажеш това, което смяташ за необходимо, а след това можеш да тръгваш. Не желая да имам с теб нищо общо отсега нататък. Майка ти също. Аз й забранявам.

Кейт го погледна, а очите й се напълниха със сълзи на болка и гняв.

— Разбираш ли? — кимна, без да сваля поглед от него. — И няма да промениш решението си?

— Не. Няма — пое дълбоко въздух. — Мисля, че грешиш. И смятам, че си много… груб — гласът й заглъхна и тя се опита да преглътне зародилото се в гърлото й ридание.

— Не е вярно. Прав съм. И много се лъжеш, ако смяташ, че съм преживял последните осемнадесет години, за да изгоня собствената си дъщеря от дома си, за да престана да виждам единственото си дете. Майка ти и аз направихме за теб всичко, което можахме. Искахме за теб само най-доброто, опитвахме се да ти дадем най-доброто, стараехме се да те научим на всичко, което знаем и в което вярваме. А сега ти ни предаде. И аз разбирам, че през всичките тези осемнадесет години сред нас е живял един съвсем непознат човек, един предател. Чувствам се така, сякаш внезапно съм открил, че ти не си наше дете, а нечие друго — Том го слушаше с нарастващ ужас и отвращение и изведнъж се съгласи с него. Сега тя вече беше на някой друг. Беше негова. А след този ден той щеше да я обича и цени още повече. Какви мръсници бяха родителите й! — Ти вече не си наше дете, Кейтлин. Ние не искаме да имаме дъщеря, която може да постъпи по този начин — произнесе тези думи с надуто и сериозно изражение, а от свитото гърло на Кейт се изтръгна почти истеричен смях.

— Как да постъпя? Да прекъсна училище! Имаш ли някаква представа колко хора правят това всяка година? Толкова ли е страшно и непоправимо?

— Мисля, че и двамата съзнаваме, че не за това става дума — той с ярост погледна към Том. — След като веднъж се опетниш по начина, по който си решила да го сториш, вече няма да има никакво значение дали ходиш на училище или не. Училището е само част от проблема. Става дума за твоето отношение към живота, за твоите цели, твоите амбиции. За това накъде си поела… а там, закъдето си тръгнала, Кейтлин, това, което си решила да направиш, няма нищо общо с нас. Ние сме дотук. А сега — погледна към майка й, — ако искаш да вземеш някои от нещата си, моля те да го направиш колкото е възможно по-бързо. Майка ти вече преживя достатъчно.

Но тя не изглеждаше нито изтощена, нито разстроена. Седеше на стола и наблюдаваше дъщеря си с ледено безразличие. За момент Том си помисли, че може би е изпаднала в шок. Но тя се изправи и с непроницаемо лице отвори вратата на всекидневната, която преди това бе затворила много внимателно, така че прислужницата да не може да подслуша разговора. На прага се обърна да погледне Кейт, която бавно и мъчително се надигаше от стола си.

— Ще почакам докато опаковаш нещата си, Кейт. Искам да видя какво взимаш.

— Защо? Да не би да се боиш, че ще открадна сребърните прибори? — Кейт потресена изгледа майка си.

— Няма да можеш. Заключени са — излезе от стаята, а Кейт тръгна след нея, след това изведнъж спря, погледна Том, а след това и баща си, и на лицето й се изписа отвращение.

— Забрави за това.

— Да забравя какво? — за пръв път от началото на разговора баща й изглеждаше объркан.

— Не искам нищо от вас. Тръгвам си. Можете да задържите всичко, което е в стаята ми.

— Колко щедро от твоя страна!

Без да каже нито повече дума, Кейтлин бавно излезе от стаята. Майка й я чакаше в антрето. Лицето й бе застинало в грозна, сърдита гримаса.

— Идваш ли?

— Не, майко. Мисля, че казаното до този момент ми е повече от достатъчно — известно време никой не проговори, а след това, като се спря за миг до входната врата, Кейт се обърна да ги погледне и каза само една дума: Довиждане. Излезе веднага заедно с Том, който вървеше до нея, обгърнал с една ръка раменете й. Това, което истински му се искаше да направи, бе да се върне и да убие баща й и да зашлеви майка й толкова силно, че да я задави със зъбите й. О, Боже, какви бяха тези хора! От какъв материал бяха направени! Как можеха да причинят толкова страдания на единственото си дете?

Спомни си за майка си и за безграничната любов, която тя изпитваше към него. Очите му се напълниха със сълзи при мисълта за Кейт и за всичко, което трябваше да преживее. Притисна я до себе си, когато стигнаха до колата му, и в продължение на няколко минути останаха неподвижни. Том я прегръщаше с всичка сила, сякаш искаше чрез ръцете и сърцето си, чрез топлината на тялото си да й каже всичко, което не можеше да изрази с думи. Никога повече не би допуснал тя да премине през подобно изпитание.

— Всичко е наред, скъпа. Ти си чудесна, красива си и аз много те обичам.

Кейт не плачеше, само леко трепереше в прегръдките му, а когато вдигна към него сериозните си, тъжни очи, дори се опита да се усмихне.

— Съжалявам, че трябваше да видиш всичко това, Том…

— Аз съжалявам, че трябваше да го преживееш.

Тя мълчаливо кимна и бавно се измъкна от прегръдката му. Той отвори вратата на колата и тя влезе.

— Ами — заговори с треперлив гласец, когато той се намести на седалката до нея, — мисля, че това означава, че вече сме само двамата. Баща ми каза, че не иска да ме вижда повече. Каза, че съм ги предала.

Въздъхна дълбоко. Предала ги била! Как? Защото обича Том? Или защото напусна училище? Обучението „Станфорд“ бе закон и традиция за семейството й. А също така и женитбата. Намерението й да живее с Том, да е с него, както се изразяваше баща й, беше позор. Тя обичаше един никой.

Един миньорски син. Забравила бе коя е, кои са родителите и предците й… пренебрегнала бе всички подходящи училища и клубове, всички подходящи съпрузи. Майка й беше президент на Джуниър Лийг^[1], а баща й — старши съдружник в една адвокатска кантора.

И сега тя седеше в колата до Том, потресена и зашеметена от случилото се.

Той отново я погледна обезпокоен.

— Баща ти ще промени решението си.

Потупа я по ръката и запали колата.

— Той — може би. Но аз — едва ли!

Том нежно я целуна и я погали по косата.

— Хайде, мила. Да си ходим у дома.

Техен дом тази седмица бе апартаментът на един друг играч от новия отбор на Том. Но той й бе подготвил изненада за следващия ден.

Цялата предишна седмица бе много зает, но бе успял да наеме апартамент в красива малка викторианска къщичка, разположена на един хълм с изглед към залива. Той закара Кейт до входната врата, сложи ключа в ръката й, без никакви усилия я понесе нагоре по стълбите и през прага, а тя плачеше и се смееше от щастие. Жилището им приличаше на кукленска къщичка. Само че беше по-хубаво.

А Том бе много добър с нея, особено след като разбраха, че родителите й никога повече няма да се обадят. Той наистина не можеше да разбере защо те постъпваха по този начин, какво се опитваха да й причинят. За него семейството беше семейство. То означаваше любов, общи корени, които никога не можеха да бъдат изтръгнати, връзки, които не можеха да бъдат прекъснати, близки хора, които никога не те изоставяха независимо колко са сърдити и обидени.

Но Кейт разбираше всичко. Родителите й бяха разчитали, че тя ще стане същата като тях, и, което бе още по-важно — че ще бъде една от тях. Извършила бе непростимата грешка да се влюби в по-различен от тях човек, самата тя се осмеляваше да бъде по-различна. Осмеляваше се да предаде предците и законите им, не искаше да живее обвързана от многобройните им ограничения и дребни надеждици. Беше ги наранила, а сега те й го връщаха.

Години наред щяха да оправдават постъпката си един пред друг, да й придават тежест и достойнство, докато най-накрая щяха да успеят да убедят сами себе си, че греховете й са непростими, щяха да престанат да признават, дори и само пред себе си, колко много ги бе наранила загубата на дъщеря им. И ако само за миг се усъмняха в правотата си, майка й щеше да поговори с приятелките си на партия бридж, а баща й — с партньорите си, и веднага щяха да получат така нужната им подкрепа и увереност. Това е единственият начин… направили сте точно онова, което е било необходимо. Кейт разбираше нещата. Сега Том бе всичко за нея — майка, баща, брат, приятел — и тя разцъфтяваше под грижите и ласките му.

Пътуваше с Том, работеше като модел, пишеше стихотворения, грижеше се за апартамента. От време на време се срещаше с някои от старите си приятели, макар че това ставаше все по-рядко и по-рядко, а с течение на времето започна да харесва някои от съотборниците на Том. Но през повечето време Кейт и Том бяха сами и целият й живот бе съсредоточен около него.

Ожениха се около година след като заживяха заедно. Две второстепенни събития заплашваха да помрачат радостта от събитието, но в действителност нищо сякаш не можеше да наруши щастието им.

Първото беше, че родителите на Кейт отказаха да присъстват на сватбата, но всъщност никой не бе истински изненадан от това. А второто бе, че Том, въвлечен в някакъв разгорещен спор в любимия си бар, удари един от опонентите си и го просна в безсъзнание на земята.

По онова време Том живееше под огромно напрежение. Отборът на Сан Франциско бе по-различен от предишния и в него той бе един от старите играчи. Инцидентът в бара нямаше никакви сериозни последици, но вестниците раздухаха случката и я описаха като грозно и опасно сбиване. Кейт си помисли, че цялата ситуация е много глупава, Том отмина всичко със смях, а сватбата измести на заден план всичко останало.

Един от съотборниците на Том им стана шафер, а една от съквартирантките на Кейт от „Станфорд“ — шаферка. Церемонията в градския съвет беше скромна и непретенциозна, а „Спортс Илъстрейтид“^[2], отрази събитието. Сега Кейт беше наистина негова — напълно и завинаги. Изглеждаше изящна и ефирна в прекрасната рокля с няколко поли от тънък бял муселин, с фина бродерия, малко кръгло деколте и огромни, бухнали старомодни ръкави. Роклята беше подарък от Фелиша, която все повече се привързваше към това подобно на кошута младо момиче, което по такъв странен начин бе свързало живота си с един от героите на страната. За Кейт тя бе избрала най-хубавата рокля от пролетната колекция на магазина.

Кейт приличаше на сватбата на щастливо дете. Косата й бе вдигната нагоре в класическа и елегантна викторианска прическа, а в нея бяха заплетени няколко момини сълзи. В ръцете си държеше букетче от същите изящни и ароматни цветя. В очите и на двамата имаше сълзи, когато си размениха златните халки и съдията ги обяви за мъж и жена.

Меденият си месец прекараха в Европа и тя му показа любимите си места. Той излизаше в чужбина за пръв път и това пътуване се оказа много важно и за двамата. Той придобиваше липсващата му преди изтънченост и увереност, а тя растеше и съзряваше покрай него.

 

 

Първата година след сватбата бе идилична. Кейт придружаваше Том навсякъде, а в свободното си време пишеше стихове и попълваше дневника си. Единственият й проблем бе, че не й харесваше финансовата й зависимост от Том. Постът, който Фелиша заемаше в магазина, й позволяваше често да предлага на Кейт ангажименти, но постоянните й пътувания с Том затрудняваха изявите й като модел, не й позволяваха да работи толкова често, колкото би й се искало. Разполагаше с малък доход от едно малко наследство, оставено й от баба й, но тези пари бяха крайно недостатъчни, за да се реваншира за скъпите и щедри подаръци, които Том й правеше непрекъснато.

На първата годишнина от сватбата Кейт обяви, че е взела важно решение. Вече нямаше да пътува непрекъснато с него, а щеше да си седи вкъщи и да работи като модел. На нея решението й се струваше разумно. Но не и на него. Пътуванията му с отбора, в който играеше, и без друго бяха доста трудни, а сега трябваше да се справя сам. Нуждаеше се от Кейт до себе си. Но тя пък смяташе, че това, от което той действително има нужда, е финансово независима жена.

Том се опита да се бори, но изгуби. Тя бе непреклонна. А три месеца по-късно той счупи крака си по време на един мач.

— Е, Принцесо, струва ми се, че това е краят на сезона.

Беше в добро настроение, когато се прибра у дома. Но и двамата знаеха, че това счупване може да се окаже края на кариерата му. Вече минаваше тридесетте, съдбоносната възраст за всеки спортист. А и счупването бе лошо — целият му крак беше раздробен.

Така или иначе тази почивка бе добре дошла. Вече бе започнал да се уморява от многобройните мачове, или поне така казваше. Имаше други неща, които бяха по-важни за него — деца, финансова независимост, осигурено бъдеще. Преместването му в отбора на Сан Франциско се бе отразило на професионалната му увереност. Трудно му беше да се сработи с новите съотборници, а и мениджърът на отбора го изнервяше като постоянно го наричаше старче. Отношението му вбесяваше Том, но той не казваше нищо и го мразеше от цялата си душа. Освен това винаги, когато трябваше да оставя Кейт сама, изпитваше мрачни предчувствия и безпокойство. Тя беше на двадесет години и имаше нужда съпругът й постоянно да е около нея. Сега, макар и заради крака, щеше да си остане вкъщи и да се грижи за нея.

Или поне така си мислеше. Оказа се обаче, че той си беше у дома, но не и Кейт. Тя имаше твърде много ангажименти като модел, а и освен това се бе записала на един курс по литература, който посещаваше два пъти седмично.

— А следващия семестър ще има много интересен курс по творческо писане.

— Страхотно!

Когато заговореше за курсовете, Кейт изведнъж заприличваше на дете. А той се чувстваше точно така, както понякога го наричаха в отбора. Старец. Един много отегчен, изнервен, самотен старец.

Липсваха му мачовете. Кейт също му липсваше. Имаше усещането, че пропуска нещо в живота си. След около месец удари някакъв мъж в един бар, озова се в полицията и цялата история излезе във всички вестници.

Том не преставаше да говори за инцидента, нощем го преследваха кошмари. Какво щеше да стане, ако го отстраняха от отбора? Не го направиха. Обвинението беше оттеглено и той изпрати на човека тлъст чек.

Кракът му обаче не заздравяваше, а Кейт продължаваше да работи от сутрин до вечер. Нищо не се бе променило. А след още един месец Том повали някакъв друг мъж в бара и му счупи челюстта.

Този път обаче бе повдигнато обвинение срещу него и той трябваше да плати глоба за нанесен побой. Мениджърът на отбора запази многозначително мълчание.

— Може би трябва да започнеш да се занимаваш с бокс вместо с футбол, скъпи…

Кейт все още намираше лудориите му за забавни.

— Виж, по дяволите, за теб цялата тая история може и да е смешна, но не и за мен! Побърквам се тук съвсем сам. Мотая се по цял ден и чакам тоя шибан крак най-сетне да оздравее.

Кейт разбра. Той беше отчаян. Безпокояха го твърде много неща, не само крака. На следващия ден тя се прибра вкъщи с подарък. Нали затова работеше, в края на краищата — за да може да му прави подаръци. Беше купила два билета за Париж.

Том се нуждаеше точно от подобно пътуване. Прекараха две седмици в Париж, една в Кан, пет дни в Дакар и един уикенд в Лондон. Том я глезеше непрекъснато, а тя се опияняваше от щастие при мисълта, че сама бе купила билетите за пътуването.

Върнаха се у дома отпочинали и възстановени, а кракът на Том най-после бе оздравял напълно. Животът им се струваше по-хубав отпреди. Нямаше повече сбивания из заведенията и Том отново започна да тренира с отбора. Кейт стана на двадесет и една години и за рождения й ден той й купи кола. „Мерцедес“.

По случай втората годишнина от сватбата Том я заведе в Хонолулу.

И всичко отново свърши с арестуването му след едно сбиване в бара на хотел „Хилтън“. Списание „Таим“ публикува неприятна статия, а в „Нюзуик“ коментарът беше направо убийствен. Инцидентът бе отразен във всички вестници в страната. Единствено в „Таим“ бяха посочили истинската причина за сбиването — упорито носещата се мълва, че договорът на Том няма да бъде подновен.

Беше на тридесет и две години и вече десет години играеше професионален футбол.

— Защо не си ми казал нищо? — Кейт изглеждаше наранена. — Заради сбиванията ли е всичко това?

Но той само поклати глава и извърна очи. Лицето му се изопна и около устата му се очертаха дълбоки бръчки.

— Това са глупости! Оня тъпак, мениджърът, е направо откачен на тема възраст. По-лош е от всеки друг в този бранш. Сбиванията не са чак толкова важни. Всички се бият. Размусен удря повече хора по улиците, отколкото по игрището. Джонас бе наказан заради наркотици миналата година. Хилбърт е хомосексуалист. Всеки си има по нещо. Но при мен това нещо е възрастта. Вече съм прекалено стар, Кейт. На тридесет и две години съм, а все още не съм решил какво, по дяволите, да правя със себе си, след като престана да играя. О, Боже, та футболът е единственото нещо, което мога — гласът му трепереше, в очите му се появиха сълзи.

— Защо да не можеш да се прехвърлиш в друг отбор?

Най-накрая я погледна. Лицето му бе мрачно и потиснато.

— Защото съм твърде стар, Кейт. Това е. За мен този отбор е последната спирка. И в клуба го знаят и затова се заяждат с мен през цялото време. Разбират, че са ме хванали натясно.

— Тогава се махни! Би могъл да вършиш толкова много други неща. Можеш да станеш футболен коментатор, треньор, мениджър…

Но той поклати отрицателно глава.

— От известно време правя подобни опити. Питам, проучвам, но отговорът отвсякъде е отрицателен.

— Добре, тогава ще намериш нещо друго. Не е необходимо веднага да започваш работа. Би могъл да идваш заедно с мен на курс.

Кейт се опитваше да изглежда безгрижна. Много искаше да е щастлив, но той само тъжно се усмихна на опитите й да го ободри.

— О, скъпа, обичам те!…

Взе я в прегръдката си. Може би спортната му кариера вече нямаше значение. Може би единственото важно нещо бе любовта им, съвместният им живот.

Разбирането и подкрепата й му помогнаха за известно време. Продължиха така около година. Но след третата годишнина от сватбата им нещата сякаш се влошиха. Договорът на Том бе поставен на обсъждане и той отново започна да се бие по заведенията.

След два последователни побоя върху случайни хора той бе осъден на две седмици затвор и глоба от хиляда долара. От отбора му наложиха още една глоба от пет хиляди долара. Том заведе дело за отмяна на несправедливата, според него, парична глоба и загуби.

Договорът му бе прекратен.

А Кейт претърпя спонтанен аборт. Дори не бе разбрала, че е бременна. Том се поболя от мъка.

В болницата плака повече от нея. Чувстваше се така, сякаш самият той бе убил детето им. Кейт бе зашеметена и потресена от заредилите се едно след друго нещастия. Договорът на Том беше прекратен за една година и тя вече знаеше какво я очаква — сбивания по заведенията, глоби, затвор. И в същото време той бе толкова добър към нея. Толкова влюбен и нежен. Беше точно мъжът, за който си бе мечтала. Но въпреки това съзнаваше, че за в бъдеще ги очакват само неприятности.

— Защо не прекараме тази година в Европа?

Само бе свил рамене, без да прояви никакъв интерес към предложението й. Унил и потиснат прекара следващите няколко седмици, изпълнен с угризения и съжаления за детето, което бяха загубили. Но това, което най-много го плашеше, бе неясното му професионално бъдеще. Това едногодишно прекъсване бе краят на кариерата му. Беше вече твърде стар, за да успее отново да влезе във форма.

— Тогава ще започнем някакъв бизнес! Кейт бе толкова млада и дяволски безгрижна. Постоянният й оптимизъм го потискаше още повече. Тя не можеше дори да си представи какво изпитва той в този момент — ужасът, че отново ще се превърне в никой, че ще трябва да работи като шофьор на камион или дори да стане миньор като баща си.

Не бе инвестирал парите си добре и не можеше да разчита на сериозен доход от тях. С какво, по дяволите, да се залови! С реклами за бельо? Да стане посредник на Кейт в работата й като модел? Да я накара да напише мемоарите му вместо него? Да се обеси?

Единствено любовта му към Кейт го откъсваше от мрачните перспективи и предчувствия. Но най-лошо от всичко бе, че единственото нещо, с което наистина искаше да се занимава, бе футболът. Само че никой от колегите му не можеше да го приеме като треньор. Бе си извоювал доста незавидна репутация с всичките скандали и побои.

В края на краищата заминаха за Европа. Останаха там само една седмица. На Том не му хареса. Поеха за Мексико. Там се чувстваше също толкова нещастен и отчаян. Върнаха се вкъщи. Пак същото. Мразеше всичко и всички, но най-много самия себе си. Пиеше и се биеше, а репортерите го преследваха навсякъде.

Какво ли повече можеше да загуби? Договорът му вече бе прекратен, а те така или иначе може би изобщо нямаше да го подновят. Единственото нещо, което знаеше със сигурност, бе, че иска син. И че за сина си би направил всичко.

Точно преди Коледа откриха, че Кейт отново е бременна. Този път и двамата бяха много внимателни. Преустановиха всичко — работата на Кейт като модел, пиенето, сбиванията в баровете. Стояха вкъщи заедно. Между тях цареше абсолютно разбирателство, отношенията им бяха нежни и искрени, като, разбира се, се изключат някои нейни незначителни пристъпи на раздразнение или яд. Но никой не се отнасяше към това сериозно. И двамата смятаха, че раздразнението и сълзите са част от бременността, а Том понякога искрено се забавляваше с настроенията й.

Вече не даваше пет пари за прекратения договор. Да вървят по дяволите! Щеше да я изтърпи тази една година, а след това щеше да ги принуди да подновят договора му. Щеше да ги помоли да го направят. Сега искаше да поиграе само още една година, за да успее да спести достатъчно пари и да подсигури сина си.

Следващата година щеше да играе само заради бебето. А за Коледа купи на Кейт палто от норки.

— Том, ти си луд! Къде ще го нося? — облече го над нощницата си и се завъртя няколко пъти пред огледалото. Беше божествено. Но тя не преставаше да се чуди какво се опитва да скрие Том този път. Какво го измъчваше? Какво криеше от нея?

— Ще го облечеш, когато тръгнеш за болницата, за да родиш сина ми.

По-късно купи за бебето стара и красива люлка, английска количка за четиристотин долара, а за Кейт — пръстен със сапфир.

Беше безумно влюбен в нея, а и тя го обичаше не по-малко. Но дълбоко в себе си се боеше. Прекараха коледните празници сами в Сан Франциско и Том заговори за купуване на къща. Не нещо голямо и екстравагантно. Просто една хубава къща в квартал, подходящ за отглеждане на деца. Кейт се съгласи, но постоянно се питаше дали наистина могат да си позволят тази къща.

Няколко дни преди Нова година й хрумна прекрасна идея. Да прекарат празниците в Кармел. И на двамата щеше да им се отрази добре.

— За Нова година? И защо искаш да отидем точно там, мила? Толкова е мъгливо и студено. Искаш пица, получаваш я. Тако — добре! Ягоди — защо не, по дяволите! Но Кармел през декември?

Захили й се и погали с ръка все още плоския й корем. Но скоро… скоро… само мисълта за това го сгря. Тяхното бебе… техният син.

— Искам да отидем в Кармел, защото това е първото място, което посетихме заедно. Ще отидем ли?

Отново му заприлича на малко момиченце, макар че съвсем скоро щеше да стане на двадесет и три. Познаваха се вече пет години. И той, разбира се, се предаде.

— Щом дамата иска да отидем в Кармел, така да бъде!

Наеха най-хубавия апартамент в най-луксозния хотел и дори времето, което се задържа ясно и слънчево, сякаш беше на тяхна страна и през трите дни, които прекараха там, Кейт се безпокоеше единствено от прекаленото разточителство на Том. Докато крачеха по главната улица, той купи всичко, което се изпречи пред погледа му за нея или за бебето. Но след това прекараха незабравими мигове в апартамента си, пийнаха шампанско и притесненията й се стопиха.

— Казвала ли съм ти някога колко много те обичам, господин Харпър?

— Обичам да чувам тези думи, Принцесо! О, Кейт… — изведнъж я грабна в ръцете си и силно я притисна към себе си. — Съжалявам за всички неприятности напоследък. Обещавам, че ще се променя. Край на всички глупости и лудории.

— Значи сега си щастлив!

Изглеждаше така спокойна и доволна в ръцете му… Струваше му се, че никога не е била по-красива.

— По-щастлив отвсякога.

За пръв път от много време насам наистина изглеждаше щастлив.

— Тогава може би това е най-подходящият момент да се откажеш.

— Какво искаш да кажеш? — погледна я шокиран.

— Искам да кажа, че можеш да се откажеш от футбола, мили. Може би точно сега трябва да се отървем от всичко това. Никакви скандали повече, никакви глупави натяквания, че вече си стар. Ще си бъдем само ние — ти, аз и бебето.

— И гладуването.

— Хайде, скъпи! Много мрачно гледаш на нещата. Все още не сме застрашени от гладуване.

Но се стресна. Ако той наистина толкова се притесняваше за финансовото им положение, защо й бе купил палтото? А пръстена?

— Не, но нямаме достатъчно спестени пари. Или поне не са достатъчни, за да се грижим за бебето както трябва. Още една успешна година в отбора и всичко ще се оправи.

— Можем да инвестираме парите, които получавам като модел.

— Те са си твои — гласът му беше студен и непреклонен. — Пожела да работиш и всичко, което печелиш, е твое. Аз ще се грижа за теб и детето. Това е. И не желая повече да разговаряме по този въпрос.

— Добре.

Лицето му бавно омекна и те се любиха в потъналата в полумрак стая. Кейт си спомни първия им меден месец в Клийвлънд.

Но този път Том заспа пръв. Лежеше спокоен и отпуснат в ръцете й, а Кейт остана будна още няколко часа, загледана в него, изпълнена с надеждата, че настъпващата година ще е по-различна, че ръководителите на отбора ще постъпят честно с Том, че няма повече да го подлагат на толкова жесток натиск и напрежение.

Това бе всичко, което искаше в този момент. Наистина бе пораснала вече.

Един ден след като се върнаха в Сан Франциско, във вестниците се появи статия, в която се казваше, че Том Харпър е вече свършен като футболист. Материалът бе отпечатан във всички важни вестници в страната. Свършен. Том озверя като го прочете, а след известно внимателно проучване разбра, че тази информация е постъпила от отбора… от отбора… отбора… Старият състезател…

Без да каже нито дума на Кейт, затръшна вратата след себе си и тя не го видя до шест часа вечерта. В новините по телевизията.

Беше отишъл в дома на собственика на отбора. Заплашил го, а след това се сбил с мениджъра, който случайно се появил там. И двамата мъже разбрали, че Том е пиян и напълно обезумял. Според собственика на отбора Том се държал като побъркан, говорел несвързано за сина си и за всичко, което те му причиняват.

С равен и монотонен глас телевизионният говорител обясни, че Том Харпър няма син. Не бе дори необходимо да добави заключението, че Харпър очевидно е полудял. Кейт гледаше изумена и усети как сърцето й започва бясно да бие в гърлото й.

Говорителят продължи да обяснява, че двамата мъже се опитали да укротят Харпър, който не спирал да крещи и да ги заплашва. Неочаквано извадил пистолет от джоба си, прицелил се в собственика, след това се хвърлил към мениджъра и гръмнал. Като по чудо не уцелил никого. Преди още двамата мъже да се осъзнаят, той насочил пистолета към себе си и с несигурна ръка гръмнал два пъти. Но този път не пропуснал. Собственикът и мениджърът останали незасегнати, но Харпър бил откаран в болницата в критично състояние.

Говорителят погледна скръбно от телевизионния екран и мрачно додаде: Истинска трагедия за американския футбол.

За част от секундата Кейт изпита налудничавото чувство, че ако скочи и завърти копчето на телевизора, всичко ще изчезне. Струваше й се, че единственото, което трябва да направи, е да смени канала и тогава някой друг говорител сигурно ще съобщи, че това не е истина. Не можеше да е истина. Не Том… моля те.

Плачеше тихичко, оглеждаше стаята и се чудеше какво да направи. Не бяха съобщили в коя болница са откарали Том. Кого да попита? Дали да се обади в полицията? В отбора? В телевизията? И защо никой не я бе потърсил? След това си спомни — бе изключила телефона за няколко часа, за да може да подремне. О, Боже… ами ако… ами ако вече е мъртъв? Ридаейки, тя загаси телевизора и изтича към телефона. Фелиша… Фелиша щеше да знае… тя щеше да й помогне. Без да се замисля повече, Кейт избра номера на Фелиша в магазина. Тя все още бе там.

Фелиша бе зашеметена от новината и нареди на Кейт да не мърда от къщи. Помоли помощничката си да й поръча такси по единия телефон, а тя използва другия, за да се обади в полицията и да получи необходимата й информация. Том бе настанен в „Сан Франциско Дженерал“. Все още бе жив — едва се крепеше, но бе жив.

Фелиша излетя от офиса си като за миг се зачуди защо Кейт се бе обадила точно на нея. Сигурно би могла да позвъни на някой друг. На майка си, на някоя близка приятелка. Двете с Кейт бяха добри приятелки в работата, но почти не се срещаха извън магазина. Кейт винаги бе толкова заета с Том. А сега той лежеше и може би умираше в „Сан Франциско Дженерал“.

Когато Фелиша пристигна в апартамента, Кейт беше неадекватна, говореше несвързано, но поне бе облечена. Таксито ги чакаше на улицата.

— Хайде, обуй си някакви обувки.

— Обувките ми? — Кейт я погледна с празен и безжизнен поглед. — Обувките ми?

Очите й отново се напълниха със сълзи, лицето й бе посивяло от страх. Фелиша намери гардероба и измъкна оттам чифт черни обувки без токове.

— Ето.

Кейт ги нахлузи на краката си и излезе от апартамента без чанта и без палто, но Фелиша бързо наметна собственото си палто върху раменете й. Нямаше нужда от дамска чанта, защото Кейт очевидно не бе в състояние да отиде където и да било сама.

Не й се и наложи. Фелиша не се отдели от нея цели четири денонощия, а в края на четвъртия ден Том все още бе жив.

Бе свършил доста добра работа с последния си изстрел. Никога повече нямаше да може да върви, а все още никой не можеше да каже до каква степен е увреден мозъкът му.

 

 

След като Фелиша се върна на работа, Кейт остана сама.

Движеше се като автомат, неотлъчно стоеше край леглото му и излизаше само в коридора, за да поплаче сама. Фелиша се присъединяваше към това изнурително, убийствено бдение, винаги когато успееше, но по никакъв начин не можеше да убеди Кейт да си тръгне от болницата. Тя скърбеше за Том. Просто седеше край него, гледаше го или плачеше, понякога пушеше, но в действителност сякаш не беше там. Лекарите не смееха да й дадат никакви успокоителни, защото се страхуваха да не увредят бебето. Фелиша не преставаше да се удивлява, че бременността й все още протичаше нормално.

Докато вестниците се занимаваха с Том и разнищваха целия му живот по страниците си, Кейт се разкъсваше от угризения. Защо не бе видяла симптомите на зараждащото се нещастие? Защо не се бе досетила! Може би е имало начин да му се помогне? Дали бе приемала страховете му за бъдещето и изтощителните му запои достатъчно сериозно? За всичко бе виновна тя. Потънала в скръб, Кейт се самоизмъчваше ден след ден. Футболът. С него бе свързан целият му живот и сега пак футболът го бе погубил. Мисълта, че Том едва не бе убил още двама човека, бе още по-ужасяваща, но тя просто не вярваше, че той би могъл да извърши убийство. Не и Том! Но и това, което бе направил, бе непоправимо. Беше се самоунищожил. Бедният Том! Докаран до умопомрачение от мисълта, че няма да може да осигури за сина си сигурността, за която мечтаеше.

Кейт изобщо не си позволяваше да мисли за бебето. Мислеше само за Том. Този кошмар продължи цели седем седмици. Кейт кръстосваше безспир болничната стая и плачеше, а репортерите непрекъснато я преследваха и измъчваха с въпроси.

И тогава той дойде в съзнание.

Беше слаб, измъчен и съсипан, но малко по малко силите му се възвръщаха. Вече бяха сигурни, че ще живее — това, което бе останало от него. Никога повече нямаше да ходи, но можеше да се движи. Можеше да говори. Можеше и да мисли. Само че мислеше и разсъждаваше като дете. Дългите седмици, които бе прекарал в кома, го бяха върнали назад във времето, но всичката му нежност, топлота и любвеобилност бяха останали непокътнати.

Беше се превърнал в едно малко, лъчезарно момче. Не си спомняше нищо за стрелбата, но веднага разпозна Кейт. Плачеше в прегръдките й, а тя се опитваше да задуши риданията, които разтърсваха стройното й; отчайващо отъняло тяло. Единственото нещо, което той наистина разбираше, бе, че й принадлежи. Само че не беше сигурен как точно и защо. Понякога си мислеше, че му е майка, а понякога я възприемаше като своя приятелка. Наричаше я Кейти. Никога повече нямаше да я нарече принцеса… Кейти… Сега тя беше просто Кейти.

— Нали няма да ме изоставиш?

Тя сериозно поклати глава.

— Не, Том.

— Никога?

— Никога. Обичам те страшно много и никога няма да те изоставя.

Очите й отново се напълниха със сълзи и с огромно усилие успя да си наложи да мисли за делнични и обикновени неща. Не можеше да си позволи да мисли за предишния Том, докато произнасяше тези думи. Просто нямаше да го понесе. Спомените щяха да я убият. Не можеше да си позволи да плаче. Не би могла да постъпи така с него.

— И аз те обичам. Много си хубава — обърна към нея ясните, блестящи очи на седемгодишно дете и изпитото, съсипано лице на един небръснат и безнадеждно болен мъж.

След няколко седмици изглеждаше вече съвсем добре, напълно здрав и възстановен.

Беше странно да го наблюдава. Струваше й се, че истинският Том си е отишъл и е изпратил на свое място едно малко момче, което изглеждаше точно като него. И така щеше да си остане завинаги. Но здравословното състояние на Том напълно разреши юридическите проблеми. Нямаше да има никакъв процес. Том Харпър вече не съществуваше.

 

 

Три месеца след злополуката, както я наричаха Кейт и Фелиша, Том бе преместен в един санаториум край Кармел. Фотографите се втурнаха към линейката и обградиха количката на Том. Той се опита да им помаха с ръка, но Кейт успя да го разсее за момент и той здраво се вкопчи в ръката й.

Тя вече бе свикнала с атаките на журналистите. Дори познаваше някои от тях по физиономия. В продължение на три дълги месеца бяха публикували статия след статия за нея, ровили се бяха в живота и душата й, бяха я пресрещали с фотоапаратите си, с безбройните светкавици, които избухваха пред очите й, бяха лазили по корем по покрива на къщата им, за да могат да снимат апартамента им под по-добър ъгъл. А тя нямаше към кого да се обърне, за да я защити. Нямаше нито семейство, нито съпруг. И те го знаеха.

Бяха публикували дори статии за родителите й, за това, как се бяха отказали от нея преди години и я считаха за мъртва. А тя лежеше нощем в леглото си, плачеше и се молеше журналистите най-после да си идат и да я оставят на мира.

Но те не си отиваха. Дори и за един ден. Докато най-сетне Том бе преместен в Кармел. И тогава, като по чудо, те сякаш го забравиха. Сякаш престана да съществува за тях. Тя също. И двамата бяха успели да се отскубнат. Най-накрая.

Кейт напусна Сан Франциско заедно с Том. Къщата вече я очакваше. Фелиша бе отговорила на една обява и мястото се оказа очарователно. Собственикът живееше на изток. Майка му бе починала и той бе получил в наследство къщата, от която в момента нямаше нужда, но не искаше да продава. Някой ден сигурно щеше да се оттегли от бизнеса и да се върне в нея, а междувременно тя щеше да бъде спокойно убежище за Кейт — малка уютна къщичка, сгушена в планините на север от Санта Барбара. Намираше се на три часа път от санаториума на Том в Кармел, но Фелиша предполагаше, че Кейт ще се върне в Сан Франциско веднага щом нещата се поуталожат, веднага след раждането на бебето.

Къщата бе обградена от обширни поля и много дървета, а по хълма надолу се спускаше малко поточе. Беше чудесно място за възстановяване след преживените изпитания. Щеше да бъде прекрасно, ако можеха двамата с Том да се установят по тези места. Кейт се опита да не мисли за това докато подписваше договора за къщата.

Четири месеца по-късно тя вече напълно бе свикнала с новата обстановка, това беше новият й дом. Будеше се още на зазоряване, когато бебето започваше да рита и да се обръща сякаш искаше да си осигури повече пространство. Тя лежеше мълчаливо, усещаше крачетата и юмручетата му по корема си и се чудеше какво точно щеше да му каже един ден, когато то порасне и почне да задава въпроси. Беше се замислила дали да не смени името си, но се отказа. Тя беше Кейт Харпър. Никоя друга. Не искаше никога повече да носи името на баща си. А бебето на Том също щеше да е Харпър.

Той не обръщаше никакво внимание на големия й корем, не разбираше какво означава това или пък просто не проявяваше никакъв интерес. Децата не се интересуват от тези неща, припомни си Кейт, стига те да не променят по някакъв начин живота им. Нищо в новия живот на Том не бе променено. Тя продължаваше да го посещава — в началото по-често, а след това, с напредването на бременността, малко по-рядко. Напоследък беше свела посещенията си до две седмично. Никога не пропускаше срещите с него. Щеше винаги да бъде около него така, както той беше до нея в трудните мигове от живота й. Това не подлежеше на съмнение и обсъждане. Такъв щеше да бъде животът й отсега нататък.

И тя се бе примирила. Приела бе думите винаги и завинаги, каквото и да означаваха те за нея. Знаеше по-добре от всеки друг, че Том няма да се промени, че всеки път, когато го види, той ще си бъде все същото дете. И така до деня, в който животът му бавно ще угасне.

Никой не знаеше кога ще дойде този ден. Лекарят бе споменал, че Том може да стане значително по-стар, макар и не чак толкова, колкото един нормален човек. А можеше да не доживее и до края на годината. В един момент тялото му просто щеше да се изтощи и да умре. Той просто щеше да си иде. Без да го осъзнава дори. И Кейт щеше да е с него, щеше да е край него през цялото време, щеше да го обича и закриля.

Той все още изглеждаше като предишния Том и от време на време в очите му проблясваха онези незабравими магически пламъчета. В такива случаи Кейт можеше да се престори, че… но това бе една напълно безсмислена игра. Сега се грижеше за него така, както той навремето се бе грижил за нея. Дори бе престанала да плаче.

 

 

След разговора с Фелиша Кейт се изправи, отвори прозореца и вдиша дълбокия, ароматен летен въздух. Усмихна се на себе си. В градината имаше цветя. Ще му занесе хубав букет. Тя все още го обичаше. И винаги щеше да го обича. Нищо не можеше да промени това.

Часовникът върху нощното шкафче показваше шест и двадесет и пет. Трябваше да тръгне най-късно след половин час, ако искаше да пристигне при Том преди десет. Шофирането беше дяволски уморително. Какъв шибан начин да порасне и да започне да се справя с живота сама! Но тя го бе направила. Кейтлин Харпър вече не беше дете. Бебето се размърда в корема й, тя съблече нощницата си и застана под душа. Предстоеше й дълъг ден.