Барбара Картланд
Кръстът на любовта (7)

Глава 7

— Сигурна ли си, че не си пресушила някоя бутилка вино от избата? — попита я настоятелно Джон, когато отново влязоха в къщата. — Винаги можеш да заповядаш, но не мисля, че ти се отразява много добре. Не, не, не ме гледай така, разбира се, че се шегувам!

— Джон, убедена съм в това, което видях.

— Видяла си Уингейт и негово копие да се обединяват в едно и в последствие да се изпаряват във въздуха.

— Всъщност, не видях да се сливат в едно, но знаех, че така ще стане.

Той я погледна с недоумение.

— Добре, признавам, че звучи налудничаво.

— Звучиш ми като някой, който е прекалено преуморен и има нужда от друг, да му приготви закуска — каза той, отвеждайки я в кухнята. — А сега седни. Клара надмина себе си тази сутрин. Ето две прекрасни яйчица. Но какво правиш? — възкликна той, когато я видя да взима чайника.

— Приготвянето на закуската е моя работа.

— Казах, че аз ще я приготвя, така че седни.

— Но…

— Седни веднага! — отсече категорично той и вдигна заканително пръст насреща й.

— Слушам, Джон — покорно отвърна тя.

Замисли се колко мил беше този мъж към нея и как винаги успяваше да прогони страховете й с чувството си за хумор.

Без съмнение, тя го обичаше!

И през цялото това време любовта е била в нея и само е чакала повод, за да си покаже носа навън. Именно жестокостта на Уингейт я беше накарала да осъзнае колко й е скъп Джон.

Но как е възможно да го обича? Какво бъдеще можеха да имат?

Рена чудесно разбираше, че той е отговорен за съдбата на хората във владенията си и точно същите тези хора винаги са били нейни верни приятели. Вярваха й безрезервно, така както бяха вярвали и на баща й. Спомни си също, че се бяха грижили за нея по време на тежката болест, като споделяха и малкото, което притежаваха, без дори да поискат нещо в замяна.

И сега тя трябваше да им се отплати по някакъв начин.

Беше възможно да го постигне само с помощта на Уингейт или пък на дъщеря му. Беше сигурна, че е така. Все пак имаше и други богати наследнички. Не би представлявало голяма трудност за един граф да ги впечатли, още повече, ако притежава младостта, красивите очи, благия характер и доброто сърце на Джон. А може би в някоя от тях той ще открие жената, която ще го направи истински щастлив.

Така трябваше да бъде.

Мислите й бяха прекъснати от силния глас на Джон, който вече сервираше закуската.

— Заповядай, скъпа моя!

Рена направи усилие да се усмихне. Божата истина беше, че изпитваше и малко тъга, защото осъзнаваше невъзможността да имат съвместен живот. Но щастието и радостта, които я заливаха, само щом зърнеше този мъж, не можеха да бъдат сравнени с нищо друго.

Джон вече й се струваше съвсем различен. Как беше могла да гледа приятелски на един толкова пленителен и чувствен мъж, питаше се тя.

— А сега ми разкажи какво точно се случи навън — попита я той, поднасяйки й чай.

И закуската, и чая, които беше приготвил, бяха вкусни и напълно достатъчни, за да я накарат да забрави за безперспективното им съвместно бъдеще. За момента й стигаше единствено това, че беше тук, с него.

— Излязох да подишам чист въздух. Разходих се до моста и когато се обърнах, той стоеше пред мен.

— Искаш да кажеш, че се е появил от нищото? — попита Джон и очите му блеснаха.

— Не, но не видях, кога е дошъл.

— Значи е бил невидим?

Тя стисна устни от яд и троснато отвърна:

— Не, просто гледах надолу към реката!

— Колко време продължи това? — продължи с въпросите си той.

— Не знам, бях се замислила!

— Значи все пак е имал време да се приближи?

Тя въздъхна и добави:

— Да, предполагам.

— Но къде е бил през нощта? Предполагах, че са тръгнали за Лондон.

— Пренощували са в някакъв близък хотел. Изглежда, не се е предал, което потвърждава опасенията ми, че именно него съм видяла снощи в гората. Върнал се е да шпионира и е видял лампата в тъмното.

— Но защо не го доведе в къщата?

— Той не искаше да говори с теб, а с мен.

— Защо пък с теб?

— Предложи ми подкуп. Убеден е, че аз съм единствената пречка пред това, ти да паднеш в капана му. Така, че се опита да ме купи за пет хиляди лири.

— Та той е същински дявол! — не можеше да повярва Джон. — А ти какво му отговори?

— Накарах го да ми предложи десет хиляди.

— Какво си направила? Рена, нали не искаш да ми кажеш, че си…

— Разбира се, че не. Не ставай смешен. Едва ли щях да седя тук и да ти разказвам всичко това, ако бях приела парите. Просто от любопитство исках да разбера, докъде би стигнал.

— И в крайна сметка, той на колко оцени твоята услужливост?

— Десет хиляди лири. Не можеш да си представиш, колко учуден беше, когато му отказах. Надали някой скоро го беше правил! О, Боже мой, какво сторих? — внезапно извика тя и закри устата си с ръка.

— Рена, какво има пък сега?

— Не биваше да му отказвам. Това, което трябваше да направя, е да взема десетте хиляди и да ти ги дам. Как можах да постъпя толкова глупаво?

— Имаш предвид, да го беше измамила? — попита Джон и се усмихна.

— В крайна сметка той е измамил хиляди хора и е крайно време да се намери някой, който да стори същото и с него.

О, Небеса! Баща й би припаднал, ако я чуеше сега. Благодарение на невероятната способност, която имаше, а именно да чете мислите й, Джон попита шеговито:

— На такива постъпки ли учи дъщеря си един свещеник?

— Не, научих се сама. Татко щеше да е шокиран.

— А смея да добавя, и много изненадан.

— Не, не би се изненадал толкова. Винаги е казвал, че има какво още да се желае от мен, по повод поведението ми.

— Мисля, че поведението ти е повече от чудесно. Много мило от твоя страна, че искаш да направиш всичко това за мен, но не се обвинявай за минали неща. Съмнявам се, че би могла да го заблудиш. Той не би ти дал и пени, преди да се убеди, че си заминала достатъчно далеч.

Рена кимна с глава в знак на съгласие.

— Прав си. Точно така би постъпил един подъл и подозрителен тип, какъвто именно е Уингейт.

— Какво се случи, след като отказа предложението му? Как реагира той?

Истината беше, че тя нямаше абсолютно никакво желание да му разказва повече подробности, затова само сви рамене. Но графът усети, че тя крие нещо, и продължи настоятелно да я разпитва.

— Рена, какво има? Да не би да те е нападнал?

— Разбира се, че не!

— Тогава какво? Моля те, не крий нищо от мен! Рена, за Бога, започваш да ме плашиш!

— След като отказах парите, той поиска да ме купи по друг начин — отвърна тя, като не смееше да го погледне в очите.

— Искаш да кажеш, че той…?

Тя кимна и с леко безразличие в гласа отвърна:

— Предложи да ме настани в хубава къща в Парк Лейн, да ми купи дрехи, бижута, както и всичко, което пожелая.

— Той е направил това?

— Отказах му, което много го ядоса.

— Как се е осмелил да ти говори по този начин? — попита Джон тихо. — Няма право да те унижава така, дори и в мислите си!

След тези думи той рязко се изправи на крака.

— Джон, къде отиваш? — изплашено попита Рена.

— Да го открия и да го удуша.

Изражението на лицето му просто се вкамени. Рена никога преди не беше го виждала такъв. Внезапно дружелюбният шегаджия, когото познаваше, се превърна пред очите й в гневен отмъстител.

— Не, недей! Не бива да го правиш! — опита се да го спре тя.

— Да не би да очакваш да стоя безучастен при положение, че той те е обидил?

Джон излезе от кухнята и се запъти към стълбището, водещо към втория етаж на къщата.

— Къде отиваш?

— Да си взема пистолета.

Рена се затича след него нагоре по стъпалата, опитвайки се да го спре. Той беше по-бърз и стигна в стаята си, преди тя да успее да го хване.

— Джон, чуй ме, вече нищо не можеш да направиш по въпроса.

— Мога да го накарам да съжалява, че се е родил. Освен това, мога да го доведа тук и да го накарам да пълзи в краката ти…

— И какво ще стане с репутацията ми след това?

Рена го хвана за раменете в опит да го спре. Усети, че целият трепери от гняв.

— Тогава просто ще му пръсна мозъка — извика ядно той. — Да, точно това трябва да направя. Само така ще мога да му избия от главата порочните мисли по твоя адрес и никой никога няма да узнае, че той е дръзнал да обиди най-очарователната и съвършена жена. Рена, мила, как смяташ, че мога да се сдържа и да понеса това?

Тя не знаеше какво да отговори, но и не се наложи да го прави, защото в следващия момент той вече я взе в прегръдките си и я зацелува пламенно.

— Ти си само моя, разбра ли? — промърмори той нежно. — И няма да позволя на този никаквец да те гледа, а още по-малко пък да си мисли за теб. Целуни ме, мила моя, целуни ме! Кажи ми, че не сънувам… кажи, че и ти ме обичаш!

— О, да, толкова много те обичам!

В името на неговото собствено добро, Рена се беше зарекла никога да не му признае любовта си. А сега думите просто се изтръгнаха от нея, повлияни от силните му чувства. Той я обичаше. Беше й го признал. И сега нищо на този свят не можеше да й попречи да му отвърне със същото.

— Обичам те — каза той, отдръпвайки я на известно разстояние от себе си така, че да може да вижда лицето й. — Обичам те по всеки един начин, по който мъж може да обича жена. Ти си моя, и аз съм твой. Така трябва да бъде отсега нататък, защото това е нашата съдба. Дори и да поискам, не мога да се боря срещу нея. Не желая и да опитвам! Копнея единствено да те обичам и да ти се наслаждавам до края на живота си. Ако ти не чувстваш същото към мен, то тогава аз няма повече за какво да живея!

— Но аз го чувствам — през сълзи каза тя. — Джон, моя любов!

— Целуни ме, мила!

Думите му прозвучаха по-скоро като заповед, на която тя се подчини с охота. Въпреки че бъдещето не им вещаеше нищо добро, в този момент Рена се реши напълно да се отдаде на чувствата си. Щастието от споделената любов беше толкова невероятно чувство, че не беше по силите й да се откаже от него.

— Кажи ми още веднъж, че ме обичаш — помоли той. — Искам да чуя как го изричаш!

— Обичам те, обичам те! — прошепна тя. — Не бях и предполагала, че толкова скоро ще срещна истинската любов.

— Може да се случи във всеки един момент — каза той, а гласът му беше изпълнен със страст. — Аз те обикнах още от първия миг. Не почувства ли още тогава, че взаимно се допълваме и привличаме?

— Да, точно това почувствах и аз, даже когато все още бяхме непознати.

— Никога не сме били непознати! — нежно й възрази той. — Имам чувството, че цял живот съм те познавал. Ще си принадлежим завинаги!

— Завинаги! — съгласи се тя тържествено.

За да не развали момента, Рена не посмя да изрази гласно опасенията си относно съвместното им бъдеще. Дори и животът да ги разделеше, тя щеше да му принадлежи. И никой друг никога нямаше да заеме мястото му.

— Как бих могъл да се оженя за друга жена, освен за теб? — попита я той, изпълнен с любов.

— Джон… — започна тя, но беше прекъсната.

Внезапно се чу звук. Беше звънецът на входната врата. Благодарение на него, тя имаше още малко време, през което да обмисли отговора на този сложен въпрос.

— Ако това е Уингейт… — закани се Джон, а гласът му звучеше пренапрегнато.

— Недей, Джон, моля те. За мое добро, трябва да се преструваш, че не знаеш нищо.

— Ще видим! — бяха единствените му думи в отговор на нейната молба.

Слязоха заедно по стълбището, за да отворят входната врата.

За тяхна радост не беше Уингейт. Пред тях стоеше мъж, когото и двамата никога не бяха виждали. Беше висок и слаб, облечен в черни свещенически дрехи. Лицето му имаше доста суров израз, а погледът му беше строг.

— Госпожица Колуел? — попита той.

— Да?

— Аз съм новият свещеник, Стивън Дайкърс. Предполагам, че ме очаквахте?

Щеше да бъде неучтиво от страна на Рена да отговори противното, така че тя промърмори нещо от рода, че за нея е чест да се запознае с него.

Побърза да го представи на Джон, но вместо да бъде поласкан, отец Дайкърс го изгледа с хладен поглед и го поздрави доста лаконично.

— Госпожице Колуел, бих желал да говоря с вас насаме!

Думите му прозвучаха по-скоро като заповед, отколкото като молба, което накара Джон да се намръщи. В желанието си да запази собственото си достойнство, Рена каза:

— Сър, мога ли за няколко минути да преустановя работата си?

Графът схвана намека, който тя му отправи, и отвърна по подобаващ начин:

— Разбира се, госпожице Колуел. Може да използвате трапезарията, но не се бавете твърде много!

— Разговорът ми с госпожица Колуел няма да отнеме повече от минута — каза свещеникът, а тонът му беше строг.

Рена го заведе до трапезарията и учтиво му предложи чаша чай, който той обаче отказа.

— Не съм дошъл да си губя времето с незначителни неща, а за вашето спасение. Вие посетихте къщата ми предната вечер и…

— Не бях запозната с факта, че къщата е ваша, тъй като писмото, което трябваше да ме информира за това, пристигна чак на следващата сутрин. Веднага щом ми се изясни положението, взех нещата си и напуснах!

— Разбрах, че е имало някаква караница между вас и сестра ми.

— Те искаха да изядат кокошката ми за вечеря! Докато аз се грижа за нея, няма да позволя такова нещо.

— Отнесла сте се към семейството ми като към крадци!

— Те се опитаха да ми отнемат собствеността. Нямам много, но държа и на малкото, което притежавам.

Противно на очакванията й, той кимна в знак на съгласие.

— Съвсем правилно. Също така разбирам, че не сте добре подготвена за живота и затова сте се озовала в това, как да се изразя по-добре…, съмнително местоположение.

— Моля, какво казахте?

— Госпожице Колуел, на всички е известно, че вие, която сте неомъжена жена, делите тази къща с графа, който също не е семеен, което е доста непорядъчно.

— Аз съм просто икономка — каза Рена, а очите й гневно проблясваха. — Една прислужница. А такива хора нямат време за порядъчно или непорядъчно държание, защото трябва да работят, за парче хляб и покрив над главата си!

— Вече отбелязах, че разбирам. Вие просто сте притисната от обстоятелствата. Нито пък е моя работа да критикувам някой, който е сгрешил. Тук съм, за да ви спася!

— Не виждам нужда да го правите.

— Госпожице, вашата нужда от спасение е много по-голяма, отколкото предполагате. Безупречната репутация, която трябва да притежава всяка млада жена, е нещо прекрасно, но в същото време е и много деликатно. Запазването й трябва да е призвание на всеки, чиято мисия в живота е да напътства бедните изгубени души. За мое най-голямо съжаление, това се случва и с вас. Но все още не е късно, защото съвсем малко сте се отклонила от правилния път.

Рена го гледаше втренчено, неспособна да повярва на ушите си.

— Горещо вярвам, че престоят в тази къща все още не е повлиял на целомъдрието ви, така както изложи на опасност доброто ви име. Ако веднъж завинаги се откъснете от тази среда, не всичко е загубено. Ще ви отведа със себе си в енорията, където ще можете да откриете отново правилния път.

— Няма да се върна там — отговори Рена, напълно слисана от чутото. — И освен това съм сигурна, че сестра ви не желае да ме вижда.

— Напротив, тя е тази, която с нетърпение очаква да се върнете. Последните думи, с които ме изпрати насам, бяха, в никакъв случай да не се връщам без вас. Има много неща, с които можете да бъдете полезна в къщата, и вие го знаете по-добре от всеки друг. Освен това, тя не е в цветущо здраве…

Отец Дайкърс не успя да довърши, защото Рена го прекъсна.

— И би искала да има някой, който да върши черната работа, при това, без да му се плаща.

— Млада госпожице, не съм дошъл тука, за да се караме, а за да ви отведа вкъщи.

— Енорията вече не е мой дом. И мисля, че е време да си тръгвате!

— Как смеете да се държите така безочливо, при положение, че дойдох да ви предложа закрила! Баща ви беше свещеник, а сега аз заемам неговото място и очаквам от вас да се държите покорно.

— Не, господине, вие никога няма да заемете мястото на баща ми. Той беше най-добрият и внимателен мъж на тази земя и никога не би нагрубил някого, както вие направихте с мен. Не съм длъжна да ви се подчинявам и няма и да го сторя!

— Извинявайте, че се намесвам, но… Госпожице Колуел, да сте виждали пурите ми?

Джон стоеше на прага на трапезарията, усмихвайки се любезно.

— О, здравейте, отец Дайкърс. Не знаех, че още сте тук! Надявам се, че сте приключили с разговора си, защото икономката ми има много работа. А сега, госпожице, се заемете със задълженията си. Не трябва да изоставяте работата си, нали? — уж й се скара Джон.

— Всъщност, не смятам, че това е подходящата длъжност за госпожица Колуел — отбеляза хладно свещеникът.

— Съвсем не мисля, че сте прав! — отвърна Джон, като все още държеше на добрия тон. — Тя върши работа си много добре. Не бих се справил без нея. А сега да ви изпратя до вратата?

Отец Стивън Дайкърс нямаше друг изход, освен да последва домакина. На тръгване той отправи една последна хаплива забележка към Рена:

— Няма да спра да полагам усилия, за да ви вкарам в правия път.

Когато свещеникът най-накрая си замина, Рена не беше сигурна дали да се радва или да плаче. Този мъж беше един надут глупак, който мислеше само за собствените си интереси. Но въпреки това, той й беше показал с какви очи гледа на нея обществото, срещу което й предстоеше скоро да се изправи.

Когато се върна обратно, Джон се радваше на много добро настроение.

— Срамувам се да си призная, но подслушвах зад вратата — каза той.

После се отпусна на дивана и взе ръцете й в своите.

— Радвам се, че го направи. Едва удържах положението. Още малко и щях да се озова отново в онази къща, за да прислужвам на семейството им!

— Само ако те бях пуснал. А и кой го е грижа, какво мислят те, нали ние скоро ще сме женени?

— Джон, не бъди толкова уверен в това. Не съм сигурна дали въобще някога ще можем да се оженим!

— Но защо мислиш така? Разбира се, че ще се оженим, та нали се обичаме. И точно така постъпват хората, които се обичат, мила моя, женят се!

— Ами какво ще стане с всички ония, които разчитат на теб? Нима просто ще им обърнем гръб и ще ги оставим да гладуват.

Той я гледаше слисано, докато най-накрая осъзна, че тя говори напълно сериозно.

— Нали не се опитваш да ми кажеш, че нямаме право да мислим за собственото си щастие?

— Може би нямаме! — тъжно отвърна тя.

Рена стана рязко от мястото си и се отдалечи от Джон. В това й действие сякаш прозираше някакво желание да развали магията, която я свързваше с него.

Той обаче я последва, сграбчи я и я накара да го погледне в очите.

— В никакъв случай няма да приема това! Ние се обичаме… — изведнъж лицето му се скова от страх. — Рена, обичаш ме, нали? Ти ми го призна! Хайде, искам да го чуя отново!

— Естествено, че те обичам, при това с цялото си сърце! От съвсем скоро се познаваме, но ти си за мен целия свят. Джон, любими мой, никога не си и помисляй да се съмняваш в моята любов.

Думите й отчасти го успокоиха, но той все още продължаваше да я държи в прегръдките си, сякаш се страхуваше, че ако я пусне, някаква незнайна сила може да му я отнеме.

— Никога вече недей да говориш по този начин — каза той. — Пътувал съм из целия свят и търсих идеалната жена в страна след страна. Най-накрая я открих в твое лице — ти си най-голямото ми съкровище! Нима мислиш, че ще допусна да те изгубя? Рена, любов моя…

Устните им се сляха в целувка, която възпря всички по нататъшни възражения. Рена се остави да бъде завладяна от щастието, макар и да знаеше, че скоро ще трябва да се изправи срещу жестоката действителност.

Когато той я освободи от прегръдката си, тя обхвана лицето му с ръце и го погледна с поглед, изпълнен със страст.

— Ще те обичам — каза тя — до края на живота си, а дори и след това! Никога не го забравяй.

Прекрасните чувства, които изпитваше, се четяха в очите й. Джон видя това, взе ръката й и нежно я целуна.

— Тогава ми обещай, че винаги ще бъдем заедно! — помоли той.

— Джон, аз…

— Обещай ми! — продължи да настоява той.

Но как можеше да му обещае нещо, в което не беше сигурна?

Вече й беше ясно как трябваше да постъпи. Нужно беше да го освободи за доброто на хората, които се надяваха на помощта му.

Тя затвори очи в желанието си да не мисли повече за това морално задължение, което караше сърцето й да се къса.

За съжаление обаче мисълта отново я завладя, когато ги отвори.

Спомни си нещо, което Матилда й бе казала: „Ненапразно съм дъщеря на Джеремая Уингейт“.

И тя, Рена Колуел, ненапразно беше дъщерята на отец Колуел. Беше забравила повечето от нещата, на които той я беше учил, но не и това, че трябва да поставяш на първо място нуждите на околните, каквото и да ти коства това.

— Рена, обещай ми, че ще оженим — не отстъпваше Джон.

— Аз… — започна Рена и преди да успее да довърши, нечия сянка премина покрай прозореца, а после силен женски глас извика:

— Благодаря на Бога, че ви намерих! Трябва да ми помогнете на всяка цена!

Беше Матилда, а зад гърба й стоеше млад червенокос мъж със слабо и покрито с лунички лице.

— Това е Сесил Дженкинс — каза тя. — Разказах ви за него.

Това беше мъжът, в който беше влюбена. Рена усети, че имаше известна доза гордост и радост в начина, по който Матилда говореше за него.

— Кой е Сесил? — попита недоумяващо Джон.

— Бях обещала на Матилда, че няма да издам тайната й — обясни Рена. — Те се обичат.

— И искаме да се оженим — добави младият мъж. — Само че имаме един проблем — господин Уингейт.

— Но това е прекрасно — възкликна Джон. — Сега той най-сетне ще престане да ме кара насила да му ставам зет.

— Ако наистина мислиш така, то тогава не познаваш баща ми — каза Матилда. — Сесил дойде тайно и сега отчаяно се нуждаем от помощта ви. Ако татко разбере, че той е тук, ще побеснее. Просто е завладян от мисълта лорд Ленсдейл да стане негов зет.

— Не считам, че е уместно да говорите за това пред Сесил — с неодобрение каза Джон.

— Сесил знае, че го обичам — отвърна тя. Личеше си, че е силно влюбена. — И не се обиждайте, но не бих искала да бъда с вас за нищо на света.

— Не се притеснявайте — любезно отвърна Джон. — И аз чувствам същото.

— Вие обичате Рена, нали? Одеве й казах, че е така, но тя не ми повярва. Сега, след като ви видях заедно, съм сигурна, че е истина. Желая ви много съвместно щастие. Това обаче не означава, че баща ми се е отказал от целта си.

— Той вече ангажира част от хората си да дойдат в къщата и да започнат работа — каза Сесил. — По-точно, тридесет души.

— Но откъде знаете всичко това? — нетърпеливо попита Джон.

— Знам компанията, от която е наел архитектите. Собственикът е мой близък приятел. Още миналата седмица Уингейт се разпоредил и е ангажирал хората — поясни младият мъж.

— Миналата седмица? — възкликна Джон. — Още преди да е говорил с мен?

— Така действа баща ми — намеси се Матилда, за да обясни. — Първо начертава плана си и едва след това проверява за евентуални пречки.

— И ако има такива, ги отстранява — каза Сесил. — Всички работници чакат само една негова дума и веднага ще дойдат.

— А когато пристигнат — проплака Матилда, — няма да можете да направите нищо, за да ги спрете, защото веднъж получили заповед от баща ми, те се страхуват да я нарушат.

— Но къщата е моя! — каза Джон.

— Това няма никакво значение. Те не се страхуват от вас, а от него — продължи Матилда, а в гласа й се усещаше нотка на тревога.

После допълни през сълзи:

— Мислите, че можете да се борите с него, но грешите. Никой не може да победи татко. Най-добре ще е да се откажем!